КАПИТАЛЪТ, ТОМ 3, ЧАСТ 1

КАРЛ МАРКС, КАПИТАЛЪТ, ТОМ ТРЕТИ, ЧАСТ ПЪРВА - ПРЕВРЪЩАНЕ НА ПРИНАДЕНАТА СТОЙНОСТ В ПЕЧАЛБА И НОРМАТА НА ПРИНАДЕНАТА СТОЙНОСТ — В НОРМА НА ПЕЧАЛБАТА

СТРАНИЦАТА Е В ПРОЦЕС НА ИЗРАБОТКА

Карл Маркс
КАПИТАЛЪТ
КРИТИКА НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ИКОНОМИКА
(на теорията и на практиката)

ТОМ ТРЕТИ
ЦЯЛОСТНИЯТ ПРОЦЕС НА КАПИТАЛИСТИЧЕСКОТО ПРОИЗВОДСТВО

ОТДЕЛ ПЪРВИ
ПРЕВРЪЩАНЕ НА ПРИНАДЕНАТА СТОЙНОСТ В ПЕЧАЛБА И НОРМАТА НА ПРИНАДЕНАТА СТОЙНОСТ – В НОРМА НА ПЕЧАЛБАТА

03-0Съдържание
ПРЕДГОВОР ОТ ФРИДРИХ ЕНГЕЛС
ЧАСТ ПЪРВА
ОТДЕЛ ПЪРВИ. ПРЕВРЪЩАНЕ НА ПРИНАДЕНАТА СТОЙНОСТ В ПЕЧАЛБА И НОРМАТА НА ПРИНАДЕНАТА СТОЙНОСТ — В НОРМА НА ПЕЧАЛБАТА
Глава първа. Производствени разходи и печалба
Глава втора. Нормата на печалбата
Глава трета. Отношение на нормата на печалбата към нормата на принадената стойност
Глава четвърта. Влиянието на оборота върху нормата на печалбата
Глава пета. Икономия в прилагането на постоянния капитал
  I. Общи положение
 II. Икономия от условията на труда за сметка на работника. Пренебрегване на най-необходимите разходи
III. Икономия в добиването на двигетилна сила, в предаване на силата и в постройките
IV. Използване на екстрементите на производството
 V. Икономия чрез изобретения

Глава шеста. Влияние на изменението на цените
  I. Колебания в цените на суровините. Непосредственото им влияние върху нормата на печалбата
 II. Повишаване и понижаване стойността на капитала, неговото освобождаване и свързване
III. Обща илюстрация: памучната киза през 1861—1865 г.

Глава седма. Добавки

Назад към всички готови части
(ще ги познаете по активния линк)

03-1
(горе)
ПРЕДГОВОР

Най-после аз можах да публикувам тази трета книга от главния труд на Маркс, завършeка на неговата теоретична част. При издаването на втората книга в 1885 г. мислех, че третата книга, с изключение наистина на някои твърде важни отдели, ще представлява може би само технически затруднения. Така и беше в действителност; но за трудностите, които щяха да ми създадат именно тези най-важни отдели на цялото, аз тогава нямах никаква представа, както нямах представа и за другите пречки, които така много забавиха подготовката на книгата.

Преди всичко и най-вече ми пречеше отслабващото ми зрение, което ограничаваше години наред до минимум времето, което можех да отделям за писмени занятия, а и сега още само като изключение ми позволява да се залавям за перото при изкуствено осветление. Към това се прибавяха други неотложни работи: нови издания и преводи на предишни Марксови и мои работи, следователно прегледи, предговори, допълнения, често невъзможни без ново проучване, и т.н. Преди всичко английското издание на първата книга, за текста на което в последна сметка отговарям аз и което поради това ми отне много време. Който що-годе е следил огромния растеж на международната социалистическа литература през последните десет години и бсобено броя на преводите на предишните Марксови и мои работи, ще признае, че аз имах основание да се радвам, че е твърде ограничен броят на езиците, на които можех да бъда полезен на преводачите и следователно бях длъжен да не се отказвам от преглеждането на техните работи. Но растежът на литературата беше само симптом на съответния растеж на самото международно работническо движение. А това ми налагаше нови задължения. От първите дни на нашата обществена дейност върху Маркс и мен падна значителна част от работата по посредничеството между националните движения на социалистите и работниците от различни страни; тази работа нарастваше съответно със засилването на цялото движение. Но докато и в тази област Маркс вземаше върху себе си главната тежест, след неговата смърт постоянно нарастващата работа падаше само върху мен. Между това непосредствените връзки на отделните национални работнически партии станаха от това време и, за щастие, от ден на ден все повече стават общо правило; въпреки това до моята помощ още прибягват много по-често, отколкото това ми е желателно, като се изхожда от интересите на моята теоретична работа. Но за човек като мен, който повече от петдесет години е бил деен в това движение, произтичащите от него работи са неотложно задължение, което изисква незабавно изпълнение. Както в шестнадесети век, така и в нашето бурно време чисти теоретици в сферата на обществените интереси се срещат само на страната на реакцията и именно затова тези господа в действителност съвсем не са теоретици, а прости апологети на тази реакция.

Тъй като живея в Лондон, тези партийни връзки се осъществяват през зимата главно чрез писма, а през лятото — най-вече лично. Поради това, както и поради необходимостта да следя хода на движението в постоянно нарастващия брой страни и още по-силно растящия брой на печатните органи, за мене се оказа невъзможно да извършвам работи, които не допускат прекъсване иначе освен през зимата, предимно в първите три месеца на годината. Когато човек е минал седемдесетте години, майнертовите асоциативни мозъчни влакна работят с някаква непреодолима бавност; прекъсванията в трудна теоретична работа преодоляваш вече не тъй лесно и не тъй бързо както по-рано. Поради това ставаше така, че работата на една зима, ако не е била напълно доведена докрай, през следната зима трябваше в голямата си част да се извършва отново; тъкмо това се случи и с най-трудния, пети отдел.

Както читателят ще види от следващите данни, работата по редактирането на тази книга съществено се отличаваше от редактирането на втората книга. За третата книга имаше само една нахвърлена първоначална черновка, която при това изобилстваше с празноти. Обикновено началото на всеки отдел беше доста грижливо обработено, дори в повечето случаи и стилистически оформено. Но колкото по-нататък, толкова по-ескизна и непълна ставаше обработката на ръкописа, изложението съдържаше все повече отстъпления по повод на възникнали в хода на изследването странични въпроси, при което работата по окончателното подреждане на материала се отлайаше за по-късно време, все по-дълги и заплетени ставаха периодите, в които се изразяваха мислите, записани in statu nascendi (в процеса на тяхнто зараждане. ред.). На много места почеркът и изложението твърде ясно издаваха внезапното започване и постепенното развитие на онези, предизвикани от прекомерен труд пристъпи на болестта, които в началото все повече и повече пречеха на автора в неговата самостоятелна работа и накрай я правеха понякога съвсем невъзможна. И нищо чудно. Между 1863 и 1867 г. Маркс не само подготви двете последни книги на «Капиталът» в черновка, а първата книга в готов за печат вид, но извърши още гигантската работа, свързана с основаването и разрастването на Международната работническа асоциация. Но поради това още в 1864 и 1865 г. се проявиха сериозните признаци на онези разстройства в здравето на Маркс, по вина на които не той самият завърши обработката на II и III том.

Моята работа започна с това, че продиктувах целия ръкопис от оригинала, който дори аз често много трудно можех да дешифрирам, и по такъв начин получих четливо копие — работа, която вече отне доста много време. Едва след това можеше да започне истинската редакция. Аз я ограничих с най-необходимото: навсякъде, където това допускаше яснотата, по възможност запазих характера на първоначалния текст, дори не зачертавах отделни повторения там, където те, както това обикновено се среща у Маркс, всеки път засягат предмета от нова страна или поне го предават с други изрази. В случаите, когато моите изменения или добавки не са чисто редакционни или когато съм бил принуден да обработвам приведения от Маркс фактически материал и да правя от него собствени, макар и възможно по-издържани в духа на Маркс изводи, цялото място е поставено в квадратни скоби и отбелязано с моите инициали (в това издание квадратните скоби са заменени с фигурни. ред.). В моите забележки под линия скобите тук-там липсват; но там, където стоят моите инициали, аз отговарям за цялата забележка.

В ръкописа — както това от само себе си се разбира за първата черновка — има многобройни указания за точките, които по-късно е трябвало да получат разработка, при което тези обещания не във всички случаи са били изпълнени. Аз ги запазих, тъй като те дават представа за намеренията на автора относно бъдещата разработка.


Титулната страница на първото немско издание
на I част от III том на "Капиталът"

А сега да преминем към отделните въпроси.

За първия отдел главният ръкопис можеше да бъде използван само с големи ограничения. В самото му начало са поместени всички математически изчисления на отношението между нормата на принадената стойност и нормата на печалбата (което съставлява нашата глава III), докато предметът, изложен в нашата глава I, се разглежда едва по-късно и мимоходом. В този случай помогнаха две наченки на преработка, всяка от 8 страници in folio (формат хартия. ред.); но и те не са навсякъде, както трябва, свързано разработени. От тях се състави глава I в сегашния й вид. Глава II е от главния ръкопис. За глава III имаше цяла редица незавършени математически изчисления, но и една цяла почти завършена тетрадка от седемдесетте години, която представя в уравнения отношението на нормата на принадената стойност към нормата на печалбата. Моят приятел Семюъл Мур, който извърши и по-голямата част от английския превод на първата книга, се зае да обработи за мене тази тетрадка, за което той като стар кеймбриджки математик беше несравнено по-способен. От неговото резюме аз съставих след това глава III, като се ползвах за това тук-там и от главния ръкопис. От глава IV беше налице само заглавието. Но тъй като разглежданата тук точка — влиянието на оборота върху нормата на печалбата — има решаващо значение, аз я разработих сам, поради което и цялата тази глава в текста е поставена в скоби. При това се оказа, че в действителност дадената в глава III формула на нормата на печалбата, за да стане общовалидна, се нуждае от известна модификация. От пета глава нататък главният ръкопис е единственият източник за останалата част на отдела, макар че тук също се наложи да се направят твърде много размествания и допълнения.

За следните три отдела, като не говорим за стилова редакция, аз почти навсякъде можех да се придържам в оригиналния ръкопис. Отделни места, които в повечето случаи се отнасят до влиянието на оборота, бяха обработени в съответствие с вмъкнатата от мене глава IV; те също са затворени в скоби и са отбелязани с моите инициали.

Главно затруднение представляваше отдел V, в който при това се разглежда най-заплетеният предмет в цялата книга. И тъкмо тук през време на работата Маркс беше сполетян от един от споменатите тежки пристъпи на болестта. Следователно това не е готова черновка и дори не е схема, очертанията на която би трябвало да се запълнят, а само начало на разработката, което често представлява безреден куп от паметни бележки, забележки, материали във формата на извадки. Отначало аз се опитах да завърша този отдел, както това до известна степен можах да направя с първия отдел, като запълвам празнотите и обработвам изразените само във форма и намек откъслеци, за да може този отдел поне приблизително да представлява всичко онова, което авторът е имал намерение да даде. Най-малко три пъти правих такъв опит, но всеки път безуспешно и в загубата на време по това се крие главната причина за закъснението. Най-после се убедих, че по този път работата няма да тръгне. Аз би трябвало да прегледам цялата обширна литература в тази област и в края на краищата би се получило нещо, което все пак не би било Марксовата книга. Не ми оставаше нищо друго, освен да се откажа от по-нататъшни опити в тази насока и да се огранича по възможност да сложа ред в това, което беше налице, като направя само най-необходимите допълнения. И така, през пролетта на 1893 г. аз завърших основната работа над този отдел.

От отделните глави главите XXI—XXIV бяха в основни линии разработени. Глави XXV и XXVI изискваха да се прегледа фактическият материал и да се включи материалът, който се намираше на други места. Глави XXVII и XXIX можеха почти изцяло да се дадат по ръкописа: напротив, глава XXVIII на места трябваше да се групира другояче. Но истинското затруднение започна от XXX глава. Като се почне оттук, трябваше да се приведе в необходимия ред не само фактическият материал, но и самият ход на мислите, всеки миг прекъсван от вметнати изречения, отстъпления и т.н. и след това получаващ по-нататъшно развитие на друго място, често съвсем мимоходом. Така глава XXX се състави чрез размествания и изхвърляне на отделни откъслеци, които бяха употребени на друго място. XXXI глава отново се оказа разработена в по-свързана форма. Но след това в ръкописа има дълъг отдел, озаглавен: «Бъркотия», който се състои изцяло от извлечения из парламентските отчети за кризите от 1848 и 1857 г., в които са сгрупирани съжденията на двадесет и трима стопански дейци и автори икономисти за парите и капитала, за отлива на златото, за прекомерната спекулация и пр., на места съпровождани с кратки хумористични коментари. Тук във въпросите и отговорите достатъчно са представени почти всички разпространени тогава възгледи върху отношението между парите и капитала и Маркс искаше в критичен и сатиричен дух да разгледа проявяващата се тук «бъркотия» относно това, какво е на паричния пазар пари и какво — капитал. След много опити аз се убедих, че съставянето на тази глава е невъзможно; материала, особено в случаите, когато той се съпровожда с коментари на Маркс, аз използвах там, където това допускаше логиката на изложението.

По-нататък следва в доста подреден вид това, което поместих в глава XXXII, но непосредствено след него — нов куп извадки от парламентарните отчети по всевъзможни предмети, засягани в този отдел, примесени с по-дълги или по-кратки забележки на автора. Към края извлеченията и коментарите все повече се концентрират около въпроса за движението на паричния метал и колебанията във валутния курс и завършват пак с всевъзможни допълнителни забележки. Напротив, глава XXXVI «Докапиталистически отношения» беше напълно обработена.

От целия този материал, като се почне от «Бъркотия», тъй като той е бил поместен по-рано, аз съставих глави XXXIII— XXXV. Разбира се, работата не мина без значителни мои прибавки за установяване на връзката. Тъй като тези прибавки не са от чисто формално естество, те изрично са отбелязани като мои. Така че аз можах най-после да поместя в текста всички що-годе отнасящи се до работата съждения на автора. Нищо не беше изпуснато освен незначителна част от извадките, в които или само се повтаряше това, което вече беше приведено на някое друго място, или пък се засягаха точки, с които ръкописът не се занимава отблизо.

Отделът за поземлената рента беше разработен много по-пълно, макар и той съвсем да не е приведен в ред, което личи и от това, че в глава XLIII (в ръкописа самият край на отдела за рентата) Маркс е сметнал за необходимо накратко да напомни общия план на целия отдел. И това беше толкова по-желателно за изданието, че ръкописът започва с глава XXXVII, след която идват XLV—XLVII и едва след това — глави XXXVIII—XLIV. Най-много работа изискваха таблиците на диференциалната рента II и откритието, че в глава XLIII съвсем не беше изследван подлежащият тук за разглеждане трети случай на този вид рента.

За този отдел върху поземлената рента Маркс в седемдестте години направи съвсем нови специални проучвания. В продължение на няколко години той изучаваше в оригинал станалите в Русия неизбежни след «реформата» от 1861 г. статистически изследвания и други издания за поземлената собственост, които му доставяха руски приятели в желаната пълнота, правеше от тях извадки и имаше намерение да се възползва от тях при новата преработка на този отдел. При разнообразните форми на земевладенне и експлоатация на земеделските производители в Русия в отдела за поземлената рента Русия трябваше да играе също такава роля, каквато игра Англия в том I при изследването на промишления наемен труд. За съжаление Маркс не успя да осъществи този план.

Най-после седмият отдел беше завършен в ръкопис, но само като първа чернова, така че безкрайните периоди трябваше да се разчленяват, за да станат годни за печат. От последната глава беше налице само началото. Тук предстоеше да се разгледат съответните на трите главни форми на дохода — поземлена рента, печалба и работна заплата — три големи класи на развитото капиталистическо общество: земевладелци, капиталисти и наемни работници, и необходимо свързаната с тяхното съществуване класова борба като реален продукт на капиталистическия период. Такива заключителни обобщения Маркс обикновено отлагаше за окончателната редакция, малко преди печатането, при което най-новите исторически събития доставяха с неизменна правилност най-актуален илюстративен материал за неговите творчески положения.

Цитатите и илюстрациите тук, както и във II том, са значително по-малко, отколкото в първата. Цитатите от том I се привеждат, като се посочват страниците на второто и третото издания (в настоящия том те се дават по четвъртото немско издание с посочване съответните страници на том 23 от Съчиненията на К. Маркс и Ф. Енгелс. ред.). Там, където в ръкописа се цитират теоретични съждения на по-раншни икономисти, повечето пъти се посочва само името, а самият цитат трябвало да се даде при окончателната обработка. Разбира се, аз трябваше да изоставя всичко това. От парламент-ските отчети са използвани само четири, но те са използвани доста широко. Тези отчети са следните:

1) Reports from Committees (of the House of Commons), vol. VIII, Commercial Distress, vol. II, part I. 1847—48. Minutes of Evidence. — Цитирани като Commercial Distress, 1847—48.
2) Secret Committee of the House of Lords on Commercial Distress 1847. Report printed 1848. Evidence printed 1857 (защото в 1848 г. той се считаше много компрометиращ). — Цитира се като С. Д. 1848—1857.2
3) Report on Banc Acts, 1857 — Също 1858. — Отчети на комитета на Долната камара за влиянието на банковите актове от 1844—1845 г. Със свидетелските показания. — Цитира се като В. А. (понякога и В. С.) 1857, съответно 1858 г.

Към четвърти том — история на теорията за принадената стойност — ще пристъпя, щом това ми стане що-годе възможно.

_________

В предговора към втория том на «Капиталът» аз трябваше да се справя с господата, които по това време бяха надали голям вой, желаейки да намерят «у Родбертус тайния източник на теорията на Маркс и неговия превъзхождащ предшественик». Аз им дадох случай да покажат «какво е в състояние да даде Родбертусовата икономия»; аз ги поканих да покажат «как може и трябва да се образува еднаква средна норма на печалбата не само без да се нарушава законът за стойността, а тъкмо въз основа на същия закон». Същите тези господа, които тогава, изхождайки от субективни или обективни основания, но като правило от всякакви други, само не от научни основания, провъзгласяваха добрия Родбертус за икономическа звезда от първа величина — всички без изключение не дадоха никакъв отговор. Напротив, други хора сметнаха, че си струва трудът да се занимаят с този въпрос.

В своята критика на II том («Conrads Jahrbucher6, XI, 1885 г., с. 452—465) професор В. Лексис повдигна този въпрос, макар и да не пожела да даде пряк отговор. Той каза:

«Разрешаването на това противоречие» (между закона за стойността на Рикардо—Маркс и еднаквата средна норма на печалбата) «е невъзможно, ако разглеждаме различните видове стоки отделно и ако тяхната стойност трябва да бъде равна на тяхната разменна стойност, а тази последната равна или пропорционална на тяхната цена».

Според Лексис това е възможно само

«ако се откажем да измерваме стойността чрез труда за отделните видове стоки и имаме предвид само стоковата продукция изцяло и нейното разпределение между целите класи на капиталистите и работниците… От съвкупния продукт работническата класа получава само известна част… Другата част, която се пада на капиталистите, образува принадения продукт в Марксовия смисъл на думата, а затова и… принадената стойност. След това членовете на капиталистическата класа разпределят помежду си тази съвкупна принадена стойност не съответно броя на заетите от тях работници, а пропорционално на величината на капитала, който всеки от тях представлява, при което земята също се смята като капиталова стойност.»

Идеалните стойности на Маркс, определяни от единиците труд, въплътени в стоките, не съответствуват на цените, но могат

«да се разглеждат като изходна точка на тласъка, който довежда до действителните цени. Последните се обуславят от това, че равни капитали изискват равни печалби.»

Поради това някои капиталисти ще получават за своите стоки по-висока цена, а други по-ниска от идеалната стойност на тези стоки.

«Но понеже загубите и прибавките на принадена стойност се взаимно погасяват вътре в класата на капиталистите, то изцяло величината на принадената стойност се оказва също такава, както ако всички цени биха били пропорционални на идеалните стойности на стоките.»

Както се вижда, въпросът тук далеч не е решен, но макар неточно и повърхностно, общо взето, все пак той е правилно поставен. А това е действително повече, отколкото можем да очакваме от човек, който подобно на този автор с известна гордост се нарича «вулгарен икономист»; това е направо учудващо, ако го сравним с онова, което са дали други вулгарни икономисти и за което ще стане дума по-нататък. Наистина вулгарната политическа икономия на Лексис е от особен род. Той казва, че доходът от капитала наистина можел да се изведе по Марксовия начин, но нищо не задължавало към такова разбиране. Напротив, вулгарната политическа икономия имала свой, най-малкото по-приемлив начин на обяснение.

«Капиталистическите продавачи, производителят на суровини, фабрикантът, търговецът на едро, търговецът на дребно — получават доход от своите предприятия поради това, че всеки от тях продава по-скъпо, отколкото купува, следователно повишава с известен процент себестойността на стоката. Само работникът не е в състояние да направи подобна надбавка към стойността; поради своето неблагоприятно положение спрямо капиталиста той е принуден да продава своя труд на такава цена, каквато той струва на самия него, именно за необходимите средства за съществуване… по такъв начин тези надбавки към цената по отношение на купуващия наемен работник запазват своето пълно значение и обуславят пренасянето на известна част от стойността на съвкупния продукт в ръцете на капиталистическата класа.»

Не са нужни големи усилия на мисълта, за да се убедим, че това «вулгарно-икономическо» обяснение на печалбата върху капитала практически води към същия резултат, както и Марксовата теория за принадената стойност; че по схващането на Лексис работниците се намират в съвсем същото «неблагоприятно положение», както и у Маркс; че те са съвсем също толкова излъгани, защото всеки неработник може да продава над цената, а работникът не може; и че въз основа на тази теория може да се изгради поне също толкова убедителен вулгарен социализъм, колкото и изграденият тук, в Англия, въз основа на теорията на потребителната стойност и пределната полезност на Джевонс—Менгер. Струва ми се дори, че ако на господин Джордж Бърнърд Шоу беше известна тази теория за печалбата, той би бил в състояние да се хване за нея с двете ръце, да приеме оставката на Джевонс и Карл Менгер и върху тази скала отново да издигне фабианската църква на бъдещето.

Но в действителност тази теория е само парафраза на Марксовата теория. Откъде се покриват всички надбавки към цената? От «съвкупния продукт» на работниците. И то защото стоката «труд», или, както казва Маркс, стоката работна сила, трябва да се продава под нейната цена. Защото, ако общото свойство на всички стоки се състои в това, че те могат да се продават по-скъпо от производствените разходи, и ако трудът представлява единственото изключение от това и винаги се продава само по производствените разходи, то той се продава именно по-ниско от цената, която е общото правило в този вулгарно-икономически свят. Добавъчната печалба, която поради това се пада на капиталиста, съответно на капиталистическата класа, се състои именно в това и в последна сметка може да бъде постигната само затова, че работникът, след като възпроизведе равностойността на цената на своя труд, трябва свръх това да произведе още продукт, за който той не получава заплата — принаден продукт, продукт на незаплатен труд, принадена стойност. Лексис е човек, крайно внимателен в избора на изразите. Той никъде не казва направо, че горното разбиране е негово; но ако това е така, то е ясно като бял ден, че имаме тук работа не с един от онези обикновени вулгарни икономисти, за които той сам казва, че всеки от тях в очите на Маркс «в най-добрия случай е само безнадеждно слабоумен», а с марксист, преоблечен като вулгарен икономист. Дали това преобличане е станало съзнателно или несъзнателно, този психологически въпрос тук не ни интересува. Този, който би искал да проучи основно това, може би ще изследва също и как е било възможно, че един такъв несъмнено умен човек като Лексис е могъл известно време да защищава такава безсмислица като биметализма.

Пръв, който действително се опита да даде отговор на въпроса, беше д-р Конрад Шмид в труда «Die Durchschnittsprofitrate auf Gurndlage des Marx’schen Werthgesetzes», Sttutgart, Dietz, 1889. Шмид се опита да съгласува детайлите на образуването на пазарната цена както със закона на стойността, така и със средната норма на печалбата. Промишленият капиталист получава в своя продукт, първо, равностойността на авансирания от него капитал, второ, принаден продукт, за който той нищо не е заплатил. Но за да получи този принаден продукт, той трябва да авансира своя капитал в производството, т.е. той трябва да приложи определено количество опредметен труд, за да има възможност да присвои този принаден продукт. Следователно за капиталиста този авансиран от него капитал е количеството обществено необходим опредметен труд, за да му създаде този принаден продукт. Същото важи и за всеки друг промишлен капиталист. А тъй като по закона за стойността продуктите се разменят един с друг пропорционално на труда, обществено необходим за тяхното производство, и тъй като за капиталиста трудът, необходим за изработването на неговия принаден продукт, е тъкмо миналият труд, натрупан в неговия капитал, следва, че принадените продукти се разменят пропорционално на капиталите, които са нужни за тяхното производство, а не пропорционално на действително въплътения в тях труд. Следователно частта, която се пада на всяка единица капитал, е равна на сумата на цялата произведена принадена стойност, разделена на сумата от употребените за това капитали. Затова равни капитали в равни промеждутъци време донасят равна печалба, и това става по такъв начин, че изчислените така производствени разходи на принадения продукт, т.е. средната печалба, се прибавят към производствените разходи на заплатения продукт и по тази повишена цена се продава и едното, И другото, и заплатеният и незаплатеният продукт. Установява се средна норма на печалбата, макар, както мисли Шмид, средните цени на отделните стоки да се определят съгласно закона за стойността.

Конструкцията е извънредно остроумна, тя е съвсем по хегеловски образец, но има това общо с по-голямата част от хегеловите построения, че е неправилна. Ако законът за стойността трябва да важи непосредствено и за средните цени, то и принаденият продукт, и заплатеният продукт — в това отношение между тях няма разлика — трябва да се продават в съответствие с обществено необходимия труд, който се изисква за тяхното произвеждане и е употребен за това. Законът за стойността от самото начало е насочен против възникналия от капиталистическия начин на мислене възглед, че натрупаният минал труд, от който се състои капиталът, бил не само определена сума готова стойност, но тъй като бил фактор на производството и образуването на печалбата, притежавал свойството да създава стойност, следователно бил източник на по-голяма стойност, отколкото тази, която той сам притежава; законът за стойността установява твърдо, че такова свойство принадлежи само на живия труд. Че капиталистите очакват равна печалба, пропорционална на величината на своите капитали, следователно гледат на авансираните от тях капитали като на един вид производствени разходи на тяхната печалба, е известно. Но ако Шмид използва тази представа, за да приведе посредством нея в съгласие със закона за стойността цените, изчислени съответно средната норма на печалбата, той снема самия закон за стойността, като присъединява към него като съопределящ фактор една представа, която е в пълно противоречие с този закон.

Или натрупаният труд наред с живия труд създава стойност. Тогава законът за стойността е недействителен.

Или тoй не създава стойност. Тогава доводите на Шмид са несъвместими със закона за стойността.

Шмид се е отклонил от правилния път, когато е бил вече твърде близо до решението, защото мислел, че трябва да намери на всяка цена математическа формула, която би дала възможност да се покаже съответствието на средната цена на всяка отделна стока със закона за стойността. Но ако тук, съвсем близо до целта, той е тръгнал по погрешен път, то останалото съдържание на брошурата показва с какво разбиране той е направил от двете първи книги на «Капиталът» по-нататъшни изводи. Нему принадлежи честта, че самостоятелно е открил правилното обяснение на необяснената до това време тенденция на нормата на печалбата към спадане — обяснение, дадено от Маркс в третия отдел на третата книга; нему принадлежи също така заслугата за извеждането на търговската печалба от промишлената принадена стойност, както и редица бележки за лихвата и поземлената рента, в които той предугажда неща, развити от Маркс в четвъртия и петия отдел на трета книга.

В едно по-късно съчинение («Neue Zeit»,KH. 3 и 4 от 1892— 1893) Шмид се опитва да дойде до решение по друг път. Този път се свежда към това, че конкуренцията установява средната норма на печалбата, тъй като заставя капитала да преминава от производствени отрасли с недостатъчна печалба към други отрасли, където се получава свръхпечалба. Че конкуренцията е голямата уравнителна на печалбите, не е ново. Но Шмид се стреми да покаже, че тази нивелировка на печабите е тъждествена със свеждането на продажната цена на стоките, произвеждани в повече, до такъв стойностен размер, който обществото може да заплати за тях съгласно закона за стойността. Защо и това не можа да доведе до целта, става напълно ясно от разясненията на Маркс в самата книга.


Титулната страница на първото руско издание
на ІІІ том на "Капиталът"

След Шмид към проблемата пристъпи П. Файърмен («Conrads Jahrbucher», dritte Folge, III, S. 793). Аз не се спирам на неговите бележки върху други страни на Марксовото изложение. Те почиват на недоразумението, че Маркс бил давал определения там, където той в действителност развива, и че изобщо у Маркс можело да се търсят готови и веднъж завинаги важещи определения. Но от само себе си се разбира, че когато нещата и техните взаимни отношения се разглеждат не като постоянни, а като намиращи се в процес на изменения, то и техните мислени отражения, понятията, също се изменят и преобразуват; те не се напъхват в закостенели определения, а се развиват в техния исторически, съответно логически процес на образуване. След това ще стане ясно, разбира се, защо Маркс в началото на първата книга, където той излиза от простото стоково производство, което за него е историческа предпоставка, за да премине след това в понататъшното изложение от тази база към капитала — защо той при това излиза именно от простата стока, а не от една логическа и историческа вторична форма, не от вече капиталистически модифицираната стока, това, разбира се, Файърмен просто не може да проумее. Тези и други второстепенни неща, които биха моглида дадат повод за още някои други възражения, ние предпочитаме да оставим настрана и да преминем направо към същността на работата. Докато теорията учи Файърмен, че принадената стойност при дадена норма на принадената стойност е пропорционална на броя на приложените работни сили, опитът показва на Файърмен, че печалбата, при дадена средна норма на печалбата, е пропорционална на величината вложения съвкупен капитал. Файърмен обяснява това с обстоятелството, че печалбата е само условно явление (за него това означава: спадащо към определена обществена формация, заедно с нея съществуващо и изчезващо): нейното съществуване просто е свързано с капитала; последният, ако е достатъчно силен, за да изтръгне за себе си печалба, е принуден от конкуренцията да се ограничи с равна за всички капитали норма на печалбата. Без равна норма на печалбата капиталистическото производство би било просто невъзможно; ако се вземе за предпоставка тази форма на производство, за всеки отделен капиталист масата на печалбата при дадена норма на печалбата може да зависи само от величината на неговия капитал. От друга страна, печалбата се състои от принадена стойност, от незаплатен труд. А как става при това превръщането на принадената стойност, величината на която се определя от експлоатацията на труда, в печалба, величината на която се определя от величината на необходимия за това капитал?

«Просто по такъв начин, че във всички отрасли на производството, където отношението между… постоянния и променливия капитал е най-голямо, стоките се продават над тяхната стойност, а това означава също, че в онези отрасли на производството, където отношението на постоянния капитал към променливия капитал = c:v е най-малко, стоките, се продават под тяхната стойност и че само там, където отношението c:v представлява определена средна величина, стоките се отчуждават по тяхната истинска стойност… Това несъвпадение на отделни цени с техните съответни стойности представлява ли опровержение на принципа на стойността? Съвсем не. Защото поради това, че цените на едни стоки се покачват над стойността в същата степен, в каквато цените на други стоки падат под тяхната стойност, общата сума на цените остава равна на общата сума на стойностите… в края на краищата това несъвпадение се отстранява. Това несъвпадение представлява «смущение»; «но в точните науки едно смущение, което може да се предвиди, обикновено никога не се разглежда като опровержение на известен закон» (с. 806, 808].

Сравнете с това съответните места от глава IX и ще намерите, в че Файърмън действително е засегнал тук решаващия пункт. Но колко опосредствуващи звена биха били още необходими й след това откритие, за да може Файърмен да изработи пълно и очевидно решение на проблемата, показва незаслужено студеният прием, с който беше посрещната неговата толкова значителна статия. Колкото и много хора да се интересуваха от проблема, те всички още се бояха да не си изгорят пръстите. И това се обяснява не само с несъвършената форма, в която Файърмен остави своето откритие, но и с безспорните недостатъци както на неговото разбиране на Марксовото изложение, така и на неговата собствена обща критика на това изложение, основана на такова разбиране.

Където се окаже случай да се изложи човек при някое трудно дело, там никога не липсва господин професор Юлиус Волф от Цюрих. Цялата проблема, разказва ни той («Conrad Jahrbuchert, dritte Folge, II, 1891,. S. 352 и сл.), се разрешава чрез относителната принадена стойност. Производството на относителната принадена стойност се основава на увеличаване на постоянния капитал спрямо променливия.

«Прирастът на постоянен капитал предпоставя прираст на производителната сила на работниците. Но тъй като този прираст на производителнa сила (чрез поевтиняване живота за работника) влече след себе си прираст на принадена стойност, то се установява пряко отношение между нарастването на принадената стойност и нарастването на частта на постоянния капитал в целия капитал. Увеличение на постоянния капитал свидетелства за увеличение на производителната сила на труда. При неизменящ се променлив и растящ постоянен капитал принадената стойност трябва следователно да расте в съгласие с Маркс. Ето какъв въпрос ни беше зададен»

Наистина Маркс на сто места в първата книга говори тъкмо противното; наистина твърдението, че според Маркс при намаляващ променлив капитал относителната принадена стойност растяла в същата пропорция, в каквато расте постоянният капитал, е тъй учудващо, че за него не може да се намери парламентарен израз; наистина господин Юлиус Волф с всеки ред доказва» че той нито относително, нито абсолютно е разбрал нещо както от абсолютната, така и от относителната принадена стойност; наистина той сам казва:

«На пръв поглед изглежда, че се намираш тук наистина във вертеп на несъобразности»

което между впрочем е единствено правилната бележка в цялата негова статия. Но какво от това? Господин Юлиус Волф е тъй горд със своето гениално откритие, че не може да се удържи да не въздаде за това посмъртна похвала на Маркс и да не превъзнесе тази своя собствена прекомерна безсмислица като

«ново доказателство за онази проницателност и далновидност, с която е на¬хвърлена неговата (Марксовата) критическа система на капиталистическото стопанство»

По-нататък още по-добре: господин Волф казва

«Рикардо изтъкна две твърдения. Първо: еднакви изразходвания на капитал — еднаква принадена стойност (печалба), второ: еднакви изразходвания на труд — еднаква (по маса) принадена стойност. И въпросът беше тогава, как се съгласува едното с другото. Обаче Маркс не признаваше такава постановка на въпроса. Той без съмнение показа (в третата книга), че второто твърдение не е безусловно следствие от закона за стойността, че то дори противоречи на неговия закон за стойността и следователно… трябва да бъде направо отхвърлено»

И след това той изследва кой от нас двамата се е заблуждавал, аз или Маркс. Че той сам се намира в заблуждение, за това той, разбира се, не мисли.

Ако бих казал дори една дума по повод на това великолепно място, това би означавало да оскърбя своите читатели и да не разбера цялата комичност на положението. Аз ще прибавя към това само следното: със същата смелост, с която той още тогава можа да каже, че «Маркс в третия том без съмнение показа», той се ползва от случая, за да съобщи уж разпространяваната между професорите клюка, че споменатото по-горе съчинение на Конрад Шмид било «чисто и просто инспирирано от Енгелс» [с. 366]. Господин Юлиус Волф! В света, в който вие живеете и действате, може да е прието човек, който публично поставя пред другите една проблема, скрито да съобщава нейното решение на своите лични приятели. Че вие сте способни на това, аз напълно ви вярвам. Че в света, в който се движа аз, човек няма нужда да изпада до такива низости, ще ви докаже настоящият предговор.

Маркс току-що беше умрял и господин Акиле Лориа побърза да публикува статия за него в «Nuova Antolcgia» (април 1883 г.): най-напред биография, изобилстваща с лъжливи данни, след това критика на обществената, политическата и литературната дейност. Марксовото материалистическо разбиране на историята тук е фалшифицирано и изопачено с такъв апломб, който позволява да се отгатне една голяма цел. И тази цел беше постигната: в 1886 г. същият този господин Лориа издаде книга: «La teoria economica della costituzione politica», в която възвести на изумените съвременници като свое собствено откритие историческата теория на Маркс, така основно и така умишлено изопачена от него в 1883 г. Разбира се, теорията на Маркс той сведе тук до едно доста филистерско равнище; освен това историческите илюстрации и примери са изпъстрени с грешки, непростими и за ученик от четвърти клас; но какво от това? Откритието, че политическите условия и събития всякога и навсякъде намират своето обяснение в съответните икономически условия, е било направено, както е доказано със споменатата книга, съвсем не от Маркс в 1845 г., а от господин Лориа в 1886 г. Поне той благополучно подведе в това своите съотечественици, а откакто неговата книга се появи на френски език — и някои французи и може сега да важничи в Италия като автор на нова епохална теория на историята, докато тамошните социалисти не намерят време да поизскубят крадените паунови пера на illustre (знаменития. ред.) Лориа.

Но това е само един малък пример от похватите на господин Лориа. Той ни уверява, че всички теории на Маркс почивали на съзнателен софизъм (un consaputo sofisma); че Маркс не се смущавал от паралогизми дори и когато той сам ги виждал като такива (sapendoli tali) и т.н. И след като с цяла редица подобни пошли приказки е съобщил на своите читатели всичко необходимо, за да видят те в лицето на Маркс кариерист a la Loria, който постига своите малки ефекти със същите мизерии, негодни шарлатански похвати, както нашият падуански професор, той може сега да им съобщи една важна тайна, а с това той ни връща към нормата на печалбата.

Господин Лориа казва: според Маркс масата на принадената стойност (която господин Лориа отъждествява тук с печалбата), произведена в едно капиталистическо промишлено предприятие, зависела от вложения в него променлив капитал, тъй като постоянният капитал не донася печалба. Но това противоречи на действителността, защото на практика печалбата зависи не от про-менливия капитал, а от целия капитал. И Маркс сам вижда.това (I, гл. Х) и се съгласява, че фактите привидно противоречат на неговата теория. Как разрешава той това противоречие? Той препраща своите читатели към още неизлезлия следващ том. За този том Лориа вече по-рано беше казал на своите читатели, че той не вярва Маркс дори за миг да е мислил за неговото написване и сега тържествуващо възкликва:

«Следователно аз с право твърдях, че този втори том, с който Маркс постоянно заплашва своите противници и който обаче никога не ще се появи — че този том твърде вероятно служи като един хитър предлог, към който Маркс прибягва, когато не му достигат научни аргументи (un ingegnoso spediente ideato dal Marx a sostituzione degli argomenti scientifici)».

И който сега не се е убедил, че Маркс стои на същата висота на научно шарлатанство, както illustre Лориа, с него не си стру¬ва да имаш и работа.

И така, ние научихме: според господин Лориа Марксовата теория за принадената стойност е абсолютно несъвместима с факта на общата еднаква норма на печалбата. Но ето че се появи втората книга и заедно с това публично предложеният от мене въпрос тъкмо по същия този пункт. Ако господин Лориа беше един от.срамежливите немци, като нас, той би изпаднал в известно Смущение. Но той е смел южняк, той произхожда от горещ климат, където, както той може да твърди, безсрамието е до известна степен природно условие (игра на думи: Unverfrorenheit означава едновременно «безсрамие» и «незамръзваемост». ред.). Въпросът за нормата на печалбата е поставен публично. Господин Лориа публично го обяви за неразрешим. И именно затова той сега ще надмине самия себе си, като го разреши публично.

Това чудо става в «Conrads Jahrbucher», neue Folge, Bd. XX. [1890]. S. 272 und. ff., в статията на споменатото по-горе съчинение на Конрад.Шмид. След като е научил отШмид как се образува търговската печалба, всичко изведнъж му става ясно.

«Тъй като определението на стойността с работното време дава предимство на капиталистите, които влагат по-голямата част от своя капитал в работна заплата, то непроизводителният» (трябва да се каже — търговският) «капитал може да застави тези облагодетелствани капиталисти да му платят по-висока лихва» (трябва да се каже — печалба) «и да създаде равенство между отделните промишлени капиталисти… Така например, ако промишлените капиталисти А, В, С употребяват в производството по 100 работни дни всеки и постоянен капитал съответно 0, 100 и 200 и работната заплата за 100 работни дни съдържа в себе си 50 работни дни, то всички капиталист получава принадена стойност от 50 работни дни, а нормата на печалбата е 100% за първия, 33,3% за втория и 20% за третия капиталист. Но ако четвърти капиталист D натрупва непроизводствен капитал от 300, който претендира да получи от капиталиста А лихва» (печалба) «на стойност 40 работни дни и от капиталиста В — лихва на стойност 20 работни дни, то нормата на печалбата на капиталистите А и 13 ще спадне на 20%, както у С, а капиталистът D с капитал 300 ще цолучи печалба 60, т.е. норма на печалбата от 20%, както и останалите капиталисти».

С такава поразителна ловкост в един миг illustre Лориа разрешава същия въпрос, който той преди десет години обяви за неразрешим. За съжаление, той не ни откри тайната откъде «непроизводствния капитал» намира сила не само да изтръгне от промишлениците тази тяхна добавъчна печалба, която надминава средната норма на печалбата, но и да я задържи в джоба си съвсем тъй, както поземленият собственик слага в джоба си като поземлена рента добавъчната печалба на арендатора. Всъщност търговците биха взимали при това от промишлениците данък, съвсем аналогичен на поземлената рента, и по такъв начин биха установявали средната норма на печалбата. Разбира се, търговският капитал, както това е достатъчно известно почти всекиму, е твърде съществен фактор в установяването на общата норма на печалбата. Но само един литературен авантюрист, който дълбоко в себе си плюе на цялата политическа икономия, може да си позволи твърдението, че търговският капитал притежава вълшебната сила да поглъща цялата принадена стойност, която превишава общата норма на печалбата, при това да я поглъща, преди последната да бъде установена, и да я превръща в поземлена рента за самия себе си и при това така, че за това да не е нужна никаква поземлена собственост. Не по-малко учудващо е твърдението, че търговският капитал винаги намира онези промишленици, принадената стойност на които достига тъкмо само средната норма на печалбата, и счита за своя чест до известна степен да облекчи участта нa тези нещастни жертви на Марксовия закон за стойността, като продава техните продукти гратис, дори без всякаква комисиона. Какъв шарлатанин трябва да бъде човек, за да си въобрази, че Маркс се е нуждаел от подобни жалки фокуси!

Но в пълен блясък на своята слава засиява нашият illustre Лориа, когато го сравним с неговите северни конкуренти, например с господин Юлиус Волф, който, както се знае, също не е вчерашен. Какво малко пале изглежда Волф редом с италианеца дори в своята дебела книга «Sozialismus und kapitalistische Gesellschaftsordnung»! Колко безпомощен, аз едва не казах колко скромен, изглежда той в сравнение с благородната дързост, с която маестрото говори като за нещо, което от само себе си се разбира, че Маркс, ни повече, ни по-малко, бил такъв, каквито са всички други хора, че той бил също такъв съзнателен софист, паралогист, самохвалко и шарлатанин, какъвто е сам господин Лориа, че Маркс всеки път, когато попаднел в затруднение, обещавал на публиката да даде завършъка на своята теория в следния том, който той, както това на самия него е много добре известно, нито можел, нито имал намерение да издаде! Безгранична смелост, съчетана с извънредна извъртливост и умение да излиза от най-невъзможни положения, героично равнодушие към получените ритници, стремително бързо присвояване на чужди трудове, нахално рекламно панаирджийство, организация на успеха с помощта на празния шум на приятелска клика — кой може да се мери с него във всичко това?

Италия е страната на класицизма. От великото време, когато там изгряваше зарята на съвременния свят, тази страна създаде величествени характери от недостигнато класическо съвършенство, от Данте до Гарибалди. Но времената на унижението и чуждото господство ѝ оставиха и други класически характери, сред тях са два особено релефни типа: на Сганарел и на Дулкамара. Класическото единство на двамата, както виждаме, е въплътено в нашия illustre Лориа.

В заключение аз трябва да поведа своите читатели отвъд океана. В Ню Йорк господин докторът по медицина Георг Щибелинг също тъй е намерил решение на задачата, и при това във висша степен просто решение. Толкова просто, че никой човек нито от тази, нито от другата страна на океана не пожела да го признае, поради което той изпадна в силен гняв и в безкрайна редица брошури и вестникарски статии по двете страни на океана горчиво се оплакваше от такава несправедливост. Макар в «Neue Zeit» да му казаха, че цялото негово решение почива на една грешка в изчисленията, това не можа да го смути. Маркс също правеше грешки в изчисленията, обаче в много неща се оказа прав. Между другото да видим решението на Щибелинг.

«Аз вземам две фабрики, които работят еднакво време с еднакъв капитал, но при различно отношение между постоянния и променливия капитал. Целия капитал (c+v) аз приемам = у и означавам разликата в отношението между постоянния и променливия капитал с х. За фабрика I у=c+v; за фабрика II у=(c-x)+(v+х). Следователно нормата на принадената стойност за фабрика I = , а за фабрика II = . Печалба (р) аз наричам цялта принадена стойност (m), с която се увеличава целият капитал у, или c+v в течение на дадено време; следователно р=m. Затова нормата на печалбата за фабрика , или , и също така за фабрика II , или , т.е. също така = . Следователно проблемът се разрешава по такъв начин, че въз основа иа закона за стойността при употребата на еднакъв капитал и еднакво време, но на нееднакви количества жив труд равната средна норма на печалбата произлиза от изменението на нормата на принадената стойност» (G. С. Sliebeling: «Das Werthgesetz und die Profitrate», изд. John Heinrich, New York [1890, S. 1)).

Колкото и да е прекрасно, колкото и да е ясно приведеното по-горе изчисление, ние сме принудени все пак да отправим към господин д-р Щибелинг един въпрос: откъде знае той, че сумата на принадената стойност, която произвежда фабрика I, е съвсем равна на сумата на принадената стойност, произведена във фабрика II? Относно с, v, у и х, следователно за всички останали фактори на сметката, той изрично ни казва, че те са еднакви величини за двете фабрики, но за m нито дума. Но от обстоятелството, че той алгебрически означава двете споменати тук количества принадена стойност с m, това никак не следва. Напротив, тъкмо това е, което трябва да бъде доказано, тъй като господин Щибелинг просто отъждествява и печалбата р с принадената стойност. Тук са възможни само два случая: или двете m са равни, всяка фабрика произвежда еднакви количества принадена стойност, следователно при еднакъв общ капитал — и еднакво количество печалба, и в такъв случай господин Щибелинг вече предварително приема това, което той трябва тепърва да докаже; или пък едната фабрика произвежда по-голяма сума принадена стойност от другата, и в такъв случай цялата негова сметка отпада.

Господин Щибелинг не пожали нито труд, нито средства, за да натрупа върху тази своя грешка в сметката цяла грамада изчисления и да ги поднесе на публиката. Аз мога да му дам успокоителното уверение, че почти всички те са еднакво неверни и че там, където по изключение са правилни, те доказват нещо съвсем друго от това, което той желае да докаже. Така, като сравнява данните на американската статистика за предприятията за 1870 и 1880 г., той посочва фактическото спадане на нормата на печалбата, но обяснява това съвсем погрешно и мисли, че теорията на Маркс за никога неизменяща се, стабилна норма на печалбата трябвало да бъде поправена според указанията на практиката. Но ето че от третия отдел на предлагания трети том следва, че тази приписвана на Маркс «неподвижна норма на печалбата» е чиста измислица и че тенденцията на нормата на печалбата към спадане почива на причини, диаметрално противоположни на онези, които привежда д-р Щибелинг. Намеренията на д-р Щибелинг са несъмнено добри, но който желае да се занимава с научни въпроси, трябва преди всичко да се научи да чете съчиненията, които иска да използва, така, както ги е написал авторът, и преди всичко да не прочита там неща, които в тях няма.

Резултатът от цялото изследване: и относно поставения въпрос все пак Марксовата школа е, която е направила нещо. Файърмън и Конрад Шмид, като четат тази трета книга, могат да бъдат съвсем доволни — всеки от своята част на собствените им трудове.

Ф. Енгелс, Лондон, 4 октомври 1894 г.

03-2
(горе)
ГЛАВА ПЪРВА
ПРОИЗВОДСТВЕНИ РАЗХОДИ И ПЕЧАЛБА

В първа книга бяха изследвани явленията, които представя капиталистическият производствен процес, взет сам по себе си,, като непосредствен производствен процес, при което се оставяха настрана всички второстепенни въздействия на чуждите на него обстоятелства. Но този непосредствен производствен процес не изчерпва жизнения път на капитала. В действителния свят той се допълва от процеса на обръщението, който беше предмет на изследване в книга втора. Там — именно в третия отдел, при разглеждането на процеса на обръщението като опосредствуване на обществения процес на възпроизводство — се оказа, че капиталистическият производствен процес, разглеждан като цяло, е единство на процеса на производството и обръщението. Задачата на тази трета книга не може да се състои в това, да се правят общи разсъждения относно това единство. Напротив, тук е необходимо да се намерят и опишат конкретните форми, които възникват от процеса на движението на капитала, разглеждан като цяло. В своето действително движение капиталите противостоят един на друг в такива конкретни форми, по отношение на които обликът на капитала в непосредствения производствен процес, както и неговият облик в процеса на обръщението се явяват само като отделни моменти. Облиците на капитала, както ги развиваме в тази книга, стъпка по стъпка се приближават по такъв начин към онази форма, в която те се явяват на повърхността на обществото, във въздействието на разните капитали един на друг, в конкуренцията и в обикновеното съзнание на самите агенти на производството.


Първата страница от ръкописа на том III на
"Капиталът" от Карл Маркс


Стойността на всяка капиталистическа произведена стока (W) се изразява във формулата: W=c+v+m. Ако от тази стойност на продукта се извади принадената стойност m, ще остане само един еквивалент, или стойност, която замества в стоката капиталовата стойност c+v, изразходвана във формата на производствени елементи.

Ако например производството на известна стока е предизвикало изразходването на един капитал от 500 ф.ст.: 20 ф.ст. за изхабяване на средствата на труда, 330 ф.ст. за производствени материали, 100 ф.ст. за работна сила, и ако нормата на принадената стойност възлиза на 100о/о, то стойността на продукта е = 400с+100v+100m= 600 ф.ст.

След приспадане на принадената стойност от 100 ф.ст. остава стокова стойност от 500 ф.ст. и тя само замества изразховадния капитал от 500 ф.ст. Тази част от стойността на стоката, която замества цената на употребените средства за производство и це¬ната на приложената работна сила, замества само онова, което стоката струва на самия капиталист, и поради това образува за него производствените разходи на стоката.

Онова, което стоката струва на капиталиста, и онова, което струва самото производство на стоката, са, разбира се, две съвсем различни величини. Онази част от стойността на стоката, която се състои от принадена стойност, не струва нищо на капиталиста именно защото тя струва на работника незаплатен труд. Тъй като обаче на базата на капиталистическото производство работникът, влизайки в производствения процес, сам образува съставна част от функциониращия и принадлежащ на капиталиста производителен капитал и следователно действителният стокопроизводител е капиталистът, то производствените разходи на стоката представляват за него действителната стойност [Kost] на самата стока. Ако означим производствените разходи с k, то формулата: W=c+v+m се превръща във формула W=k+m, или стойността на стоката е = производствените разходи + принадената стойност.

Поради това подвеждането на различните части на стойността на стоката, които само възстановяват изразходваната за нейното производство капиталова стойност, под категорията на производствените разходи изразява, от една страна, специфичния характер на капиталистическото производство. Онова, което стоката струва на капиталистите, се измерва с разхода на капитал; онова, което стоката действително струва — с разход на труд. Затова капиталистическите производствени разходи на стоката са количествено различни от нейната стойност, или от действителните разходи за нейното производство; те са по-малки от стойността на стоката, защото, щом W=k+m то k=Wm. От друга страна, производствените разходи на стоката съвсем не са такава рубрика, която съществува само в капиталистическото счетоводство. Обособяването на тази част от стойността се проявява практически постоянно в действителното производство на стоката, тъй като от своята стокова форма тази част чрез процеса на обръщението отново и отново трябва да се превръща обратно във форма на производителен капитал и следователно с производствените разходи трябва отново и отново да се купуват производствените елементи, погълнати в производството на стоката.

Напротив, категорията производствени разходи няма нищо общо с образуването стойността на стоката или с процеса на нарастването на стойността на капитала. Ако аз зная, че от стойността на стоката, възлизаща на 600 ф.ст., т.е. че 500 ф.ст. представляват само еквивалент, само стойност, която възстановява изразходвания капитал от 500 ф.ст., и поради това са достатъчни само за да се купят отново веществените елементи на този капитал, то само от това аз още не зная нито как са произведени тези от стойността на стоката, които образуват нейните производствени разходи, нито пък как е произведена последната шеста, която образува нейната принадена стойност. Обаче изследването ще покаже, че в капиталистическото стопанство производствените разходи придобиват илюзорния вид на категория на самото производство на стойността.

Да се върнем към нашия пример. Ако приемем, че стойността, произведена от един работник в продължение на един среден обществен работен ден, е изразена в парична сума от 6 шилинга = 6 марки, то авансираният капитал от 500 ф.ст. = 400с+100v ще представлява стойност, произведена за 1666 десетчасови работни дни, от които 1333 работни дни са кристализирани в стойността на средствата за производство = 400с, a 333 — в стойността на работната сила = 100v. Следователно, ако нормата на принадената стойност = 100%, то производството на самата новосъздадена стойност струва изразходвана работна сила от 100v+100m = 666 десетчасови работни дни.

Известно ни е по-нататък (вж. «Капиталът», кн., I. гл. VII, с. 173 и сл.13), че стойността на новопроизведения продукт от 600 ф.ст. се състои: 1) от наново появяващата се стойност на постоянния капитал от 400 ф.ст., изразходван за средствата за производство, и 2) от новопроизведена стойност в размер 200 ф.ст. Производствените разходи на стоката = 500 ф.ст. включват наново появилите се 400с и половината от новопроизведената стойност от 200 ф.ст. (=100v), следователно два съвсем различни по своя произход елемента на стоковата стойност.

Поради целесъобразния характер на труда, изразходван в

с

До страница 33 включително

мис

мис

мис

мисмис

ТАБЛИЦА Стр.104

Брой смъртни случаи от белодробни заболявания
между 15 и 25 годишна възраст на всеки 100 00 души:

ТАБЛИЦА Стр.105

Смъртност на 100 000 души на възраст между:

 

 

 

Назад към всички готови части
(ще ги познаете по активния линк)

Напиши ОТГОВОР

%d блогъра харесват това: