ФРИДРИХ ЕНГЕЛС

КАРЛ МАРКС, КАПИТАЛЪТ, ТОМ ПЪРВИ, ОТДЕЛ ПЪРВИ - СТОКА И ПАРИ

Представяне на "Капиталът" на Карл Маркс от
ФРИДРИХ ЕНГЕЛС
КРИТИКА НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ИКОНОМИКА (теория и практика)

[* Статия, отпечатана в „Demokratisches Wochenblatt” [„Демократишес вохенблат”], Лайпциг, от 21 и 28 март 1868 г. — Моск. ред.;Всички пояснителни преводи и бележки в квадратни скоби във всички текстове на приложението са на редакторите]

I

Откак по света има капиталисти и работници, не е излизала книга, която да има за работниците такова голямо значение, както тази, която разглеждаме. В нея за пръв път е научно разработено, и то с такава дълбочина и точност, на каквато е способен само един немец — отношението между капитала и труда, тази ос, около която се върти цялата наша днешна обществена система. Колкото и да са ценни и да останат ценни съчиненията на един Оуен, Сен-Симон, Фурие — едва на един немец беше съдено да се изкачи до височината, от която се вижда ясно и прегледно цялата област на модерните социални отношения — също както наблюдателят, който стои на най-високия връх, вижда ясно и прегледно по-ниските планински местности.

Досегашната политическа икономия ни учи, че трудът е източникът на всяко богатство и мярката на всички ценности, така че два предмета, произвеждането на които е струвало едно и също работно време, имат една и съща стойност, и че тъй като средно взето само еднакви стойности са разменими помежду си, трябва да се разменят еднакви стойности. Но тя същевременно учи, че има един вид натрупани запаси от труд, които тя нарича капитал; че този капитал — със съдържащите се в него спомагателни източници — покачва стократно и хилядократно производителността на живия труд и че срещу това претендира за известно възнаграждение, което се нарича печалба. Както знаем всички, в действителност това нещо се извършва по такъв начин, че печалбите на натрупания мъртъв труд стават все по-масови, капиталите на капиталистите — все по-колосални, докато заплатата на живия труд става все по-малка, а масата на живеещите само от своята работна заплата работници — все по-многобройна и все по-обедняла. Как да се разреши това противоречие? Как може да остава печалба за капиталиста, ако работникът получава в замяна пълната стойност на труда, която е прибавил към своя продукт? А работата би трябвало да стои точно така, тъй като се разменяха само еднакви стойности. От друга страна — как може да бъдат разменяни еднакви стойности, как може работникът да получава пълната стойност на своя продукт, когато, както признават мнозина икономисти, този продукт се поделя между него и капиталиста? Досегашната икономия стои безпомощна пред това противоречие, пише или заеква смутени и безсъдържателни фрази. Дори и досегашните социалистически критици на политическата икономия не са били в състояние да направят нещо повече от това — да изтъкнат това противоречие; никой не го е разрешил, докато сега Маркс най-после проследи процеса на възникването на тази печалба до самото място на нейното раждане и с това изясни всичко.

При разглеждането на капитала Маркс изхожда от простия, безспорно очевиден факт, че капиталистите увеличават своя капитал чрез размяната: с парите си те купуват стока и после я продават за повече пари, отколкото тя им е струвала. Например един капиталист купува памук за 1 000 талера и го препродава за 1 100 талера, значи „спечелва” 100 талера. Този превес от 100 талера над първоначалния капитал Маркс нарича принадена стойност. Откъде произлиза тази принадена стойност? Според предпоставката на икономистите разменят се само еднакви стойности — и в областта на абстрактната теория това е наистина правилно. Покупката на памук и неговата препродажба не може да донесе принадена стойност, също както не може да я донесе обмяната на един сребърен талер за трийсет сребърни гроша и обратната обмяна на дребните пари срещу сребърния талер, от което човек не става нито по-богат, нито по-беден. Но принадената стойност не може да възникне и от това, че продавачите продавали стоките над тяхната стойност или че купувачите ги купували под тяхната стойност — защото всеки от тях е последователно ту продавач, ту купувач, така че тук би имало изравняване. Принадената стойност също тъй не може да идва и от това, че купувачите и продавачите взаимно се надлъгвали — защото това не би създало никаква нова стойност или принадена стойност, а само по друг начин би разпределило наличния капитал между Капиталистите. Въпреки че капиталистът купува стоките по тяхната стойност и ги продава по тяхната стойност, той извлича повече стойност, отколкото е вложил в тях. Как става това?

При сегашните обществени отношения капиталистът намира на стоковия пазар една стока, която има своеобразен характер да бъди източник на нова стойност, създаване на нова стойност, и тази стока е — работната сила.

Каква е стойността на работната сила? Стойността на всяка стока се измерва с работното време, което е необходимо за нейното произвеждане. Работната сила съществува в лицето на живия работник, който има нужда от определено количество средства за живот, за да гарантира своето съществуване, както и издръжката на своето семейство, което ще осигури приемствеността на работната сила и след неговата смърт. Така че работното време, което е необходимо за произвеждането на тези средства за живот, представлява стойността на работната сила. Капиталистът я заплаща на седмица и срещу това купува употребата на седмичния труд на работника. Дотук господа икономистите ще бъдат горе-долу съгласни с нас по въпроса за стойността на работната сила.

Но ето че капиталистът поставя своя работник на работа. За определено време работникът ще даде толкова работа, колкото е представена в неговата седмична заплата. Ако приемем, че седмичната заплата на работника представя три работни дни — работник, който започва работа в понеделник, в сряда вечер вече ще е заместил на капиталиста пълната стойност на платената работна заплата. Но престава ли той тогава да работи? Съвсем не. Капиталистът е купил неговия седмичен труд, така че работникът ще трябва да работи и през останалите три дни на седмицата. Този принаден труд на работника свръх времето, което е необходимо за заместване на неговата заплата, е източникът на принадената стойност, на печалбата, на постоянно нарастващото набъбване на капитала.

Нека не ни казват, че произволно сме приемали, че работникът за три дни ще отработи заплатата, която е получил, и че останалите три дни ще работи за капиталиста. Тук всъщност е съвсем безразлично дали той има нужда от тъкмо три дни, за да замести заплатата си, или от два, или от четири — това се променя според обстоятелствата; но важното е, че освен труда, който е заплатил, капиталистът изтръгва и друг труд, който не е заплатил, а това съвсем не сме го приели произволно, защото от този ден, от който капиталистът би получавал от работника вече само толкова труд, колкото му е платил със заплатата — от този ден той би затворил своята работилница, защото тъкмо тогава би отишла на вятъра цялата му печалба.

Тук намираме решението на всички ония противоречия. Възникването на принадената стойност (значителна част от която образува печалбата на капиталиста) сега е съвсем просто и естествено. Стойността на работната сила се заплаща, но тази стойност е много по-малка от стойността, която капиталистът съумява да изкара от работната сила, и тъкмо тази разлика, незаплатеният труд, е делът на капиталиста, или по-точно казано — на капиталистическата класа. Защото дори печалбата, която в посочения по-горе пример търговецът на памук е изкарал от своя памук, непременно се състои от незаплатен труд — стига само да не са се покачили цените на памука. Търговецът трябва да го продаде на някой памучен фабрикант, който освен казаните 100 талера може да изкара печалба за себе си и от своя фабрикат, значи поделя с търговеца присвоения незаплатен труд. Изобщо този незаплатен труд издържа всички неработещи членове на обществото. От него се плащат държавните и общинските данъци, доколкото те лягат върху капиталистическата класа, поземлените ренти на земевладелците и т.н. На него почива целият съществуващ обществен строй.

От друга страна би било глупаво да смятаме, че незаплатеният труд е възникнал едва при сегашните отношения, при които производството се извършва от една страна от капиталисти и от друга — от наемни работници. Напротив. Потисканата класа във всички времена е била принудена да извършва незаплатен труд. През цялото дълго време, когато робството е било господстващата форма на организация на труда, робите е трябвало да работят много повече, отколкото са им давали под формата на средства за живот. Същото е било под господството на крепостничеството и до премахването на селския ангариен труд; тук дори осезаемо се проявява разликата между времето, през което селянинът е работил за собствената си издръжка, и принаденото време за земевладетеля — защото това принадено време е било отделно от първото. Сега формата е променена, но същността на работата си е останала, и докато „една част от обществото притежава монопол върху средствата за производство, работникът, бил той свободен или несвободен, е принуден да прибави към необходимото за собствената си издръжка работно време и едно допълнително работно време, за да произведе средства за живот и средства за печалба за собственика на средствата за производство” (Маркс, стр. 191).

II

В предишната статия видяхме, че всеки работник, който е нает от капиталиста, извършва двояка работа: през една част от своето работно време той замества заплатата, която му е авансирал капиталистът, и тази част от труда Маркс нарича необходим труд. Но и след това работникът има още да работи и през това време произвежда принадена стойност за капиталиста, като значителна част от нея се пада на печалбата. Тази част от труда се нарича принаден труд.

Да приемем, че работникът работи три дни от седмицата, за да замести своята заплата, и три дни — за да произведе принадена стойност за капиталиста. Изразено другояче, това значи, че при дванадесетчасов работен ден той работи всеки ден по шест часа за своята заплата и по шест часа за произвеждане на принадена стойност. От седмицата могат да бъдат изкарани само шест дни, а дори ако бъде взет и неделният ден — само седем, а от всеки работен ден могат да бъдат изкарани шест, осем, десет, дванадесет, петнадесет и дори повече работни часа. За своята еднодневна надница работникът е продал на капиталиста един работен ден. Но какво нещо е един работен ден? Осем часа или осемнадесет?

Капиталистът има интерес работният ден да бъде удължен колкото може повече. Колкото е по-дълъг работният ден, толкова повече принадена стойност той ще произведе. Работникът има вярното чувство, че всеки час труд, който той отработва, след като е отработил своята работна заплата, му е неправомерно отнет; той със собственото си тяло трябва да изтърпи какво значи да работиш прекомерно дълго време. Капиталистът се бори за своята печалба, а работникът — за своето здраве, за няколко свободни часа през деня, та да може не само да работи, да спи и да яде, но и иначе да се прояви като човек. Между другото да забележим, че никак не зависи от добрата воля на отделните капиталисти дали да се намесят в тази борба или не — защото конкуренцията заставя и най-филантропичния измежду тях да се присъедини към своите колеги и да превърне в правило също тъй дългото работно време, което имат и те.

Борбата за установяване на работния ден трае от първите исторически прояви на свободните работници та до ден днешен. В различни браншове господстват различни наследени по традиция работни дни; но в действителност тях рядко ги спазват. Само там, където закон определя работния ден и надзирава неговото спазване — само там наистина може да се каже, че съществува нормален работен ден. А така е засега почти само в английските фабрични окръзи. Там е установен десетчасов работен ден – (10 1/2 часа през петте дни, 7 часа в събота) за всички жени и за момчета от 13 до 18 години, а тъй като мъжете не могат да работят без тях, и те попадат под десетчасовия работен ден. Този закон английските фабрични работници са си извоювали с дългогодишна издръжливост, с най-жилава, най-упорита борба срещу фабрикантите, със свободата на печата, с правото на сдружаване и на събрания, както и с умело използване на пукнатините сред самата господстваща класа. Този закон е станал паладиум* на английските работници, той постепенно е разпространен върху всички клонове на едрата индустрия, а през миналата година — в почти всички браншове, поне във всички, в които са заети жени и деца. За историята на това законодателно урегулиране на работния ден в Англия разглежданото съчинение съдържа извънредно подробен материал. И следващият „северногермански райхстаг” ще има да разисква върху един статут за индустрията, а с това и за урегулирането на фабричния труд. Ние очакваме, че нито един от представителите, които са прокарани там от немските работници, няма да пристъпи към обсъждането на този закон, без да се е запознал предварително с книгата на Маркс. Предстои да бъдат наложени много работи. Пукнатините сред господстващите класи са по-благоприятни за работниците, отколкото са били в Англия когато и да било, защото общото избирателно право заставя господстващите класи да се умилкват за благоволението на работниците. При тези обстоятелства четирима или петима представители на пролетариата са сила, стига да знаят да използват своите позиции, стига преди всичко да знаят за какво се борят — нещо, което буржоата не знаят. А за това книгата на Маркс им дава в ръцете готов целия материал.

[*Паладиум — светиня-закрилница — Ред.]

Ние отминаваме цяла редица други чудесни изследвания от повече теоретичен интерес и се спираме само на заключителната глава, която разглежда акумулацията или натрупването на капитала. В нея най-напред се изтъква, че капиталистическият метод на производство, т.е. този метод, който се осъществява от една страна от капиталисти и от друга страна — от наемни работници, не само че винаги наново произвежда на капиталиста неговия капитал, но и същевременно винаги наново произвежда и бедността на работниците; така че е осигурено такова положение, при което на една страна винаги наново ще съществуват капиталисти, които са собственици на всички средства за живот, на всички сурови продукти и на всички работни инструменти, а на друга страна — широките работнически маси, които са принудени да продават на капиталистите своята работна сила срещу такова количество от средства за живот, което в най-добрия случай едва достига за да ги поддържа работоспособни и да отглеждат ново поколение от работоспособни пролетарии. Но капиталът не само се възпроизвежда: той постоянно се умножава и уголемява — а с това се умножава и уголемява и неговата власт над лишената от собственост работническа класа. И също както капиталът се възпроизвежда във все по-голям мащаб, също така модерният капиталистически начин на производство възпроизвежда във все по-голям мащаб, във все по-нарастващ брой класата на безимотните работници. „Натрупването на капитала възпроизвежда капиталистическото отношение в разширен мащаб, повече капиталисти или по-едри капиталисти на единия полюс, повече наемни работници на другия… Значи натрупването на капитала е умножаване на пролетариата” (стр. 500) (бележка *70 към т. 1 от глава 23 – бел. ел. коректор). Но тъй като с напредъка на машинното производство, с усъвършенстването на земеделието и т.н. има нужда от все по-малко работници, за да бъдат произведени едно и също количество продукти, тъй като това усъвършенстване, т.е. това превръщане на работниците в надвишаващи нужния брой, расте дори по-бързо отколкото нарастващият капитал — какво става с този все по-увеличаващ се брой на работниците? Те образуват една промишлена резервна армия, която през време на лоши и средни стопански периоди е заплащана под стойността на нейния труд и нередовно намира работа или изпада на грижите на общественото подпомагане на бедните, а през периоди на особено стопанско оживление е безусловно необходима за капиталистическата класа, както това очевидно личи в Англия — но при всички обстоятелства тази промишлена резервна армия служи, за да пречупва съпротивителната сила на редовно заетите работници и да държи на ниско равнище техните заплати. „Колкото по-голямо е общественото богатство… толкова по-голямо е относителното излишно население (свръхнаселение, пренаселеност) или промишлената резервна армия. Но колкото по-голяма е тази резервна армия в сравнение с активната (редовно заетата) работническа армия, толкова по-масова е консолидираното (постоянното) излишно население или ония работнически слоеве, чиято мизерия е право пропорционална на мъките на техния труд. Най сетне, колкото по-голям е сиромах-лазаровският слой на работническата класа и промишлената резервна армия — толкова по-голям е официалният пауперизъм [блуждаещо население, с временна заетост, редувана с пълна безработица, сриване на квалификацията, като това положение деградира личността]. Това е абсолютният, всеобщ закон на капиталистическото натрупване.”

Това са, и то строго научно доказани факти — официалните икономисти грижливо се пазят да направят макар и само опит за тяхното оборване, — някои от главните закони на съвременната капиталистическа обществена система. Но те казват ли всичко това? Съвсем не. Като изтъква най-точно лошите страни на капиталистическото производство, Маркс също тъй ясно показва, че тази обществена форма е била необходима, за да развие производителните сили на обществото до такава степен, която ще даде възможност за еднакво и достойно за човека развитие на всички членове от човешкото общество. Всички предишни обществени форми са били твърде бедни за тази цел. Едва капиталистическото производство създава онези богатства и производителни сили, които са необходими за това, но то същевременно създава в лицето на потиснатите работнически маси онази обществена класа, която все повече и повече бива принудена да поеме използването на тези богатства и производителни сили в полза на цялото общество — а не както е сега, в полза на една монополистична и алчна класа.

КЪМ ТРУДА НА КАРЛ МАРКС
"КАПИТАЛЪТ"
"КРИТИКА НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ИКОНОМИКА":


 

АБОНИРАЙ СЕ ЗА САЙТА
(горе в дясната странична лента има абонаментна форма),
когато публикуваме нещо ново в сайта,
веднага на пощата ви ще дойде съобщение

Напиши ОТГОВОР

%d блогъра харесват това: