КАРЛ МАРКС, „КАПИТАЛЪТ“, ТОМ 1, ОТДЕЛ 2 и 3

Карл Маркс, КАПИТАЛЪТ, Том първи, Отдел втори и трети - ПРЕВРЪЩАНЕ НА ПАРИТЕ В КАПИТАЛ, ПРОИЗВОДСТВО НА АБСОЛЮТНА ПРИНАДЕНА СТОЙНОСТ

Карл Маркс
 

КАПИТАЛЪТ

ТОМ ПЪРВИ

ОТДЕЛ ВТОРИ
 
ПРЕВРЪЩАНЕТО НА ПАРИТЕ В КАПИТАЛ
Глава четвъртаПревръщането на парите в капитал
1. Всеобщата формула на капитала
2. Противоречия на всеобщата формула
3. Покупка и продажба на работната сила

("Свободният работник". Стойност на работната сила. Своеобразната природа на стоката "работна сила".)

ОТДЕЛ ТРЕТИ
ПРОИЗВОДСТВОТО НА АБСОЛЮТНА ПРИНАДЕНА СТОЙНОСТ
Глава петаТрудовият процес и процесът на нарастване на стойността
(Трудовият процес. Предмет на труда, суровини, средство на труда, . Средство за производство. Производствено потребление. Трудовият процес като процес на потребяване на работна сила от капиталистите. Процесът на образуване на стойността. Стойността на работната сила и стойността, която тя създава в трудовия процес, са различни величини. Процесът на нарастване на стойността, генезис на капитала.)
1. Трудов процес
2. Процес на нарастване на стойността

Глава шестаПостоянен капитал и променлив капитал
Глава седмаНормата на принадената стойност
1. Степента на експлоатация на работната сила
2. Изразяване стойността на продукта в пропорционални части на продукта
3. "Последният час" на Сениор
4. Принаденият продукт

Глава осмаРаботният ден
1. Границите на работния ден
2. Неутолимата жажда за принаден продукт. Фабрикант и чокоин

3. Отрасли на английската промишленост без законни граници на експлоатацията
(Дантелена промишленост. Грънчарско производство. Производство на кибрит. Производство на тапети. Пекарско производство. Железопътно дело. Шивашко производство. Ковачи.)
4. Дневен и нощен труд. Системата на смени
5. Борбата за нормален работен ден. Принудителни закони за удължаване на работния ден от средата на 14-ти до края на 16-ти век
(Безподобното отношение на капитала към здравето и живота на работниците. Английските работнически статути. Границите на работния ден през 17-ти век до епохата на едрата промишленост.)
6. Борбата за нормален работен дан. Принудително ограничаване на работното време по законодателен ред. Английското фабрично законодателство през 1933-1864 г.
(Актове от1833, 1844, 1847, и 1850 г. Копринени фабрики. Предприятия за щампосване. Бояджийски и белилни предприятия.)
7. Борбата за нормален работен ден. Влиянието на английското фабрично законодателство върху другите страни

Глава деветаНорма и маса на принадената стойност

mm0
ОТДЕЛ ВТОРИ

ПРЕВРЪЩАНЕ НА ПАРИТЕ В КАПИТАЛ

Глава четвърта

ПРЕВРЪЩАНЕ НА ПАРИТЕ В КАПИТАЛ

1. ВСЕОБЩА ФОРМУЛА НА КАПИТАЛА

Стоковата циркулация (обръщение) е изходната точка на капитала. Стоковото производство и развитата стокова циркулация, търговията, образуват историческите предпоставки, при които той се появява. Световна търговия и световен пазар откриват през 16 век модерната история на капитала.

Ако оставим настрана материалното съдържание на стоковата циркулация, размяната на различните потребителни стойности, и разгледаме само икономическите форми, които създава този процес, ще намерим като негов последен продукт парите.1q Този последен продукт на стоковата циркулация е първата форма, за проявяване на капитала. Исторически капиталът навсякъде противостои на поземлената собственост, отначало във формата на пари, като парично богатство, като търговски капитал и лихварски капитал.*1 Обаче не е нужно да гледаме назад към историята на появяването на капитала, за да разпознаем парите като негова първа форма на проявление. Същата история всекидневно се разиграва пред нашите очи. Всеки нов капитал излиза на сцената, т.е. на пазара, на стоковия пазар, на пазара на труда или на паричния пазар, преди всичко все още като пари — пари, които чрез определени процеси трябва да се превърнат в капитал.

Парите като пари и парите като капитал се различават преди всичко само по своята различна форма на обръщение (циркулация).

Непосредната форма на стоковата циркулация е С—П—С, т.е. превръщането на стока в пари и обратно превръщане на пари в стока, да продадеш, за да купиш. Но наред с тази форма ние намираме една втора, специфично различна, формата П—С—П, т.е. превръщане на пари в стока и обратно превръщане на стока в пари, да купиш, за да продадеш. Пари, които в своето движение описват тази последна циркулация, се превръщат в капитал, стават капитал и вече по своето предназначение са капитал.

Нека разгледаме циркулацията ПСП по-отблизо. Тя преминава, подобно на простата стокова циркулация, през две противоположни фази. В първата фаза, П—С, покупка, парите се превръщат в стока. Във втората фаза, С—П, продажба, стоката се превръща обратно в пари.2q А единството на двете фази представлява общото движение, което разменя пари срещу стока и същата стока отново срещу пари, купува стока, за да я продаде, или ако пренебрегнем формалните различия между покупка и продажба — купува с парите стока и със стоката пари.*2 Резултатът, в който угасва целият процес, е размяна на пари срещу пари, П—П. Ако аз купя за 100 ф.ст. 2 000 фунта памук и отново продам тези 2 000 фунта памук за 110 ф.ст., то в края на краищата аз съм разменил 100 ф.ст. срещу 110 ф.ст., т.е. пари срещу пари.

Наистина очевидно е, че циркулационният процес П—С—П би бил безсмислен и безсъдържателен, ако по неговия околен път бихме искали да разменяме една парична стойност срещу същата парична стойност, значи напр. 100 ф.ст. срещу 100 ф.ст. Несравнено по-прост и по-сигурен би си останал методът на този, който трупа съкровище и задържа своите 100 ф.ст., вместо да ги излага на опасностите на циркулацията. От друга страна все едно дали търговецът ще продаде купения за 100 ф.ст. памук за 110 ф.ст., или ще трябва да го даде за 100 ф.ст. или дори за 50 ф.ст. — във всеки случай неговите пари са описали едно своеобразно и оригинално движение, съвсем различно от това при простата стокова циркулация, където те отиват напр. в ръцете на селянина, който продава жито и с така получените пари купува дрехи. Така че най-напред трябва да се охарактеризират различията във формата между кръгооборотите П—С—П и С—П—С. Същевременно това ще даде и разликата в съдържанието, която се крие зад тези различия във формата.

Нека видим най-напред какво общо имат двете форми.

Двете кръгообращения се разпадат на същите две противоположни фази С—П, продажба, и П—С, покупка. Във всяка от двете фази си противостоят същите два вещни елемента, стока и пари, — и две лица в едни и същи икономически характерни маски, един купувач и един продавач. Всяко от двете кръгообращения представлява единството на същите противоположни фази, като и в двата случая това единство се постига чрез появяването на три контрагента, от които единият само продава, другият само купува, а третият последователно купува и продава.

Но това, което по начало разделя двете кръгообращения С—П—С и П—С—П, е обратният ред на същите противоположни фази на циркулация. Простата стокова циркулация започва с продажбата и свършва с покупката, а циркулацията на парите като капитал започва с покупката и свършва с продажбата. Изходна и крайна точка на движението там е стоката, тук — парите. За общия ход посредничат в първата форма парите, в другата, наопаки — стоката.

В циркулацията С—П—С парите в края на краищата се превръщат в стока, която служи като потребителна стойност. Парите са значи окончателно изразходвани.3q В обратната форма П—С—П купувачът, напротив, дава пари, за да получи пари като продавач. При покупката на стоката той пуска пари в циркулацията, за да й ги изтегли отново чрез продажбата на същата стока. Той пуска парите само с коварната мисъл пак да ги докопа. Затова те са само авансирани.*3

Във формата С—П—С една и съща монета променя два пъти мястото си. Продавачът я получава от купувача и плаща с нея на другия продавач. Целият процес, който започва с получаването на пари за стока, приключва с даването на пари за стока. Обратното е във формата П—С—П. Не една и съща монета сменя тук два пъти мястото си, а една и съща стока. Купувачът я получава от ръцете на продавача и я предава в ръцете на друг купувач. Също както в простата стокова циркулация двукратното преместване на една и съща монета довежда до окончателното й преминаване от едни ръце в други, така тук двукратното преместване на една и съща стока довежда до връщането на парите в тяхната първоначална изходна точка.

Възвръщането на парите в тяхната изходна точка не зависи от това дали стоката е продадена по-скъпо отколкото е купена. Това обстоятелство влияе само върху величината на възвръщащата се парична сума. Самото явление на възвръщането се извършва щом купената стока бъде отново продадена, значи щом бъде напълно описано кръгообращението П—С—П. Това е значи една осезателно явна разлика между циркулацията на парите като капитал и тяхната циркулация като прости пари.

Кръгообращението С—П—С е напълно завършено, щом продажбата на една стока донася пари, които пак се отнемат с купуването на друга стока. Ако все пак се получи възвръщане на парите към техния изходен пункт, това става само поради възобновяването или повторението на целия курс. Ако аз продам един квартер пшеница за 3 ф.ст. и за тези 3 ф.ст. купя дрехи, тогава за мене 3-те ф.ст. са окончателно изразходвани. Аз нямам повече никаква работа с тях. Те принадлежат на търговеца на дрехи. Но ако продам още един квартер пшеница, парите се възвръщат при мен, но не поради първата сделка, а поради нейното повторение. Те пак ще се отдалечат от мен, щом завърша втората сделка и пак купя нещо. Така че в циркулацията С—П—С изразходването на парите няма нищо общо с тяхното възвръщане. Напротив, в П—С—П възвръщането на парите е обусловено от самия начин на тяхното изразходване. Без това възвръщане операцията е несполучлива или процесът е прекъснат и още недовършен, понеже липсва неговата втора фаза — заключителната продажба, която допълня покупката.

Кръгообращението С—П—С изхожда от полюса на едната стока и приключва с полюса на една друга стока, която излиза от циркулацията и навлиза в консумацията. Затова негова крайна цел е консумацията, задоволяването на потребности, с една дума — потребителната стойност. Напротив, кръгообращението П—С—П изхожда от полюса на парите и в края на краищата се връща към същия полюс. Затова негова движеща сила и определяща цел е самата разменна стойност.

В простата стокова циркулация двата полюса имат една и съща икономическа форма. И двата са стока. Те са стоки с една и съща величина на стойността. Но те са качествено различни потребителни стойности, напр. пшеница и дрехи. Тук съдържание на движението съставя размяната на продуктите, смяната на различните материи, в които се изразява общественият труд. Другояче е в циркулацията П—С—П. На пръв поглед тя изглежда безсъдържателна, тъй като е тавтологична. Двата полюса имат една и съща икономическа форма. И двата са пари, значи не са качествено различни потребителни стойности, тъй като именно парите са онази превърната форма на стоките, в която са заличени техните особени потребителни стойности.4q Да размениш най-напред 100 ф.ст. срещу памук и след това отново същия памук срещу 100 ф.ст., т.е. по околен път — пари срещу пари, същото срещу същото, — тази сделка изглежда колкото безцелна, толкова и нелепа.*4 Една парична сума може да се различава от друга парична сума изобщо само по своята величина. Така че процесът П—С—П дължи своето съдържание не на някакво качествено различие на неговите полюси, тъй като те и двата са пари, а само на тяхното количествено различие. Накрая от циркулацията се извличат повече пари, отколкото са били хвърлени в нея в началото. Памукът, който е бил купен за 100 ф.ст., се препродава напр. за 100-110 ф.ст. или за 110 ф.ст. Така че пълната форма на този процес е П—С—П', където П' = П+ΔП, т.е. е равно на първоначално авансираната парична сума плюс един прираст. Този прираст или добавка към първоначалната стойност аз наричам — принадена стойност ([Mehrwert] surplus value). По този начин първоначално авансираната стойност не само се запазва в циркулацията, но в нея тя изменя и своята величина, прибавя и една принадена стойност или увеличава стойността си. А това движение я превръща в капитал.

Наистина, възможно е и във формата С—П—С двата полюса, С и С, напр. жито и дрехи, да представляват количествено различни стойностни величини. Селянинът може да продаде житото си по-високо от неговата стойност или да купи дрехите под стойността им. Той от своя страна може да бъде излъган от търговеца на дрехи. Но такова различие в стойността остава за тази форма на циркулация чисто случайно. Тя никак не загубва своя смисъл и значение — както става при процеса П—С—П, — ако двата полюса, напр. жито и дрехи, са еквиваленти. Напротив, тук тяхната равностойност е по-скоро условие за нормалния ход на процеса.

Крайната цел на самия процес на продажбата с цел да се купи, както и повтарянето или възобновяването на този процес, се измерва и лежи вън от него, в консумацията, в задоволяването на определени потребности. Напротив, при покупката с цел да се продаде началото и краят са еднакви, са все пари, разменна стойност, и вече поради това движението е безкрайно. Наистина, от П вече е станало П+ΔП, от стоте фунта стерлинги — 100+10. Но разгледани само качествено, 110 ф.ст. са същото нещо, каквото са и 100 ф.ст. — именно пари. А количествено тези 110 ф.ст. са ограничена стойностна сума, каквато са и 100-те ф.ст. Ако 110-те ф.ст. биха били изразходвани като пари, те биха излезли от своята роля. Те биха престанали да бъдат капитал. Извадени от циркулацията, те се вкаменяват като съкровище и към тях не ще прерасне нито един фартинг, дори и да биха лежали до деня на страшния съд. Така че ако става въпрос за оплодотворяване на стойността, то за оплодотворяването на 110 ф.ст. съществува същата потребност, както и за 100 ф.ст., понеже и двете суми са определени изрази на разменната стойност и значи и двете имат еднакво призвание — чрез разширение да се приближат към богатството. Наистина, първоначално авансираната стойност от 100 ф.ст. за момент се отличава от прираслата към него през време на циркулацията принадена стойност от 10 ф.ст., но тази разлика веднага пак изчезва. В края на процеса не се явява от едната страна първоначалната стойност от 100 ф.ст., а от другата — принадената стойност от 10 ф.ст.a5q Това, което се явява в резултат, е една стойност от 110 ф.ст., която има точно такава форма като първоначалните 100 ф.ст., и поради това наново може да започне процесът на оплодотворяването. В края на движението се явяват пари, пак като негово начало.*5 Затова краят на всяко отделно кръгообращение, при което се извършва покупка с цел да се продаде, от само себе си съставя начало на едно ново кръгообращение. Простата стокова циркулация — продажбата с цел да се купи — служи като средство за постигането на една крайна цел, лежаща вън от циркулацията — присвояването на потребителни стойности, задоволяването на потребности.a6q Напротив, циркулацията (обръщението) на парите като капитал е самоцел, тъй като нарастването на цената съществува само вътре в това постоянно подновявано движение. Поради това движението на капитала е безгранично.*6

Като съзнателен носител на това движение притежателят на пари става капиталист. Неговата личност, или по-скоро неговият джоб, става изходна и възвратна точка на парите. Обективното съдържание на тази циркулация — оползотворяването на стойността — е неговата субективна цел, и само доколкото нарастващото присвояване на абстрактното богатство съставя единствения движещ мотив на неговите операции, той функционира като капиталист, или като олицетворен, надарен с воля и съзнание капитал.a7q Така че потребителната стойност никога не трябва да се схваща като непосредна цел на капиталиста.*7 Нито пък и единичната печалба — а само безспирното движение на печеленето.*8 Този нагон към абсолютно обогатяване, тази страстен ламтеж за стойност*9 е обща за капиталиста и за натрупвача на съкровища, но докато натрупвачът на съкровища е само смахнат капиталист, капиталистът е разумен натрупвач на съкровища.a10q Безспирното умножаване на стойността, към което се стреми натрупвачът на съкровища с това, че се старае да спаси парите от циркулацията*10 — по-разумният капиталист го постига, като постоянно наново ги предава на циркулацията (обръщението).*10а

Самостоятелните форми, паричните форми, които приема стойността на стоките в простата циркулация, само спомагат на стоковата размяна и изчезват в крайния резултат на движението. Напротив, в циркулацията П—С—П и стоката и парите функционират само като различни начини на съществуване на самата стойностa11q — парите като общ, а стоката като особен, тъй да се каже замаскиран начин на нейното съществуване.*11 Тя постоянно преминава от едната форма в другата, без да се губи в това движение, и по този начин се превръща в един автоматичен субект.a12q Ако фиксираме особените форми на проява, каквито последователно приема оплодотворяващата се стойност в жизненото си кръгообращение, ще получим обясненията: капитал са парите, капитал е стоката.*12 Но в действителност стойността тук става субект на един процес, в който тя, при постоянна смяна между паричната и стокова форма, изменя самата си величина, под вида на принадена стойност сама се отделя от себе си като първоначална стойност, сама се оплодотворява. Защото движението, в което тя притуря към себе си принадена стойност, е нейно собствено движение, значи и нарастването ѝ е самонарастване. Тя е придобила магическото качество да създава стойност, защото самата тя е стойност. Тя ражда живи малки или поне снася златни яйца.

Като субект на един такъв процес стойността надхвърля неговите рамки, като ту приема в този процес парична и стокова форма, ту ги смъква, но при тези смени се запазва и нараства — стойността има нужда преди всичко от една самостоятелна форма, чрез която да се констатира нейната идентичност със самата себе си. Такава форма тя има само в парите. Затова те образуват изходна и крайна точка на всеки процес на самонарастване на стойността. Стойността беше 100 ф.ст., сега е 110 ф.ст., и т.н. Но самите пари тук важат само като една форма на стойността, защото тя има две форми. Ако не приемат стокова форма, парите не стават капитал. Така че тук парите не се явяват полемично срещу стоката, както при образуването на съкровища. Капиталистът знае, че всички стоки, колкото и парцаливи да изглеждат и колкото и лошо да миришат, мислено и действително са пари, са вътрешно обрязани евреи, и при това са чудотворни средства за правене от пари повече пари.

Ако в простата циркулация стойността на стоките — в противовес на тяхната потребителна стойност — получава в най-добрия случай самостойната форма на парите, то тук тя изведнъж се явява като една процесираща, самодвижеща се (самонарастваща) субстанция, за която стоката и парите са само нейни форми. Дори нещо повече. Вместо да представлява стокови отношения, стойността сега влиза, така да се каже, в частно отношение със себе си. Тя като първоначална стойност се различава от себе си като принадена стойност, както Бог-Отец се различава от себе си като Бог-Син, а и двамата са на една и съща възраст и в действителност са едно лице — защото само чрез принадената стойност от 10 ф.ст. авансираните 100 ф.ст. стават капитал, а щом те станат такъв, щом бъде създаден бог-син, а чрез сина — и Бог-Отец, — различието между тях пак изчезва и двете са едно: 110 ф.ст.
a13q
Така че стойността става самодвижеща
се (самонарастваща) стойност, самодвижещи се (самонарастващи) пари, и като такава — капитал. Тя идва от циркулацията, пак навлиза в нея, запазва се и се умножава в нея, излиза от нея уголемена и винаги започва отново същото кръгообращение.*13 П—П', това е пари, които раждат пари — money which begets money — гласи описанието на капитала в устата на неговите първи тълкуватели, меркантилистите.

Наистина, покупката с цел да се продаде, или по-пълно казано: покупката с цел да се продаде по-скъпо, П—С—П', изглежда като форма, свойствена само на един вид капитал, на търговския капитал. Но и индустриалният капитал е пари, които се превръщат в стока и чрез продажба на стоката отново се превръщат в повече пари. Актове, които евентуално се извършват между покупката и продажбата вън от сферата на циркулацията, никак не изменят тази форма на движение. Най-сетне в лихвоносния капитал циркулацията П—С—П' се явява в съкратен вид, резултатът й идва без посредничество, така да се каже в лапидарен стил, като П—П', като пари, които направо са равни на повече пари, като стойност, която е по-голяма от самата себе си.

Така че в действителност П—С—П' е всеобщата формула на капитала, както той се явява непосредствено в сферата на циркулацията.
p1

2. Противоречия на всеобщата формула

Онази форма на обръщението, в която парите се излюпват като капитал, противоречи на всички по-рано развити закони за природата на стоката, на стойността, на парите и на самата циркулация. Това, което я различава от простата стокова циркулация, е обратният ред на същите два противоположни процеса — продажба и покупка. Но как такава чисто формална разлика би могла да преомагьоса природата на тези процеси?

Нещо повече. Това обръщане съществува само за един от тримата търговци, които търгуват помежду си. Като капиталист аз купувам стока от А и я продавам на Б, докато като прост стокопритежател аз продавам стока на Б, а след това купувам стока от А. За търговците А и Б тази разлика не съществува. Те се явяват само като купувачи или продавачи на стоки. Аз самият им противостоя всеки път като притежател на пари или като стокопритежател, като купувач или като продавач, и при това и в двете редици противостоя на едното лице само като купувач, на другото само като продавач, на едното само като пари, на другото само като стока, на нито едно от тях — като капитал или капиталист или представител на нещо, което да представлява нещо повече от пари или стока или да може да произвежда някакво друго действие освен това на парите или на стоката. За мен покупката от А и продажбата на Б съставляват един последователен ред. Но връзката между тези два акта съществува само за мен. А не го е грижа за моята сделка с Б, а Б не го е грижа за моята сделка с А. Ако бих искал да им обясня своята особена заслуга, която се състои в обръщането на последователния ред, те биха ми доказали, че аз греша относно самата последователност на реда и че цялата сделка не е започнала с покупка и завършила с продажба, а наопаки — започнала е с продажба и е завършила с покупка. И наистина, моят пръв акт, покупката, е бил от гледна точка на А продажба, а моят втори акт, продажбата, е бил от гледна точка на Б покупка. Но не стига това — А и Б ще заявят, че целият този последователен ред е излишен и просто фокус. А ще продава стоката непосредно на Б, а Б ще я купува непосредно от А. С това цялата сделка се свива до един едностранен акт на обикновената стокова циркулация — от гледна точка на А като проста продажба, а от гледна точка на Б като проста покупка. Така че с изменението в последователността на реда ние не сме излезли вън от сферата на простата стокова циркулация, напротив, трябва да разгледаме дали тя по своята природа допуска оплодотворяване на влизащите в нея стойности и, значи, образуване на принадена стойност.

Да вземем циркулационния процес в една форма, в която той се представя като проста размяна на стоки. Такъв е случаят винаги, когато и двамата стокопритежатели купуват стоки един от друг, а балансът на техните взаимни парични задължения се изравнява на падежа. Тук парите служат само като пари за смятане, за да изразят стойността на стоките в техните цени, но не противостоят веществено на самите стоки. Колкото се отнася до потребителната стойност, ясно е, че и двете разменящи лица могат да спечелят. И двете лица отчуждават свои стоки, които като потребителни стойности са безполезни за тях, и получават стоки, нужни им за употребление. И тази полза може да не бъде единствената. А, който продава вино и купува жито, произвежда може би повече вино, отколкото в същото работно време би могъл да произведе селянинът Б, а селянинът Б в същото работно време произвежда повече жито, отколкото би произвел винопроизводителят А. По такъв начин А получава за същата разменна стойност повече жито, а Б — повече вино, отколкото биха имали, ако всеки от тях без размяна би трябвало сам да си произвежда жито и вино.a14q Така че по отношение на потребителната стойност може да се каже, че „размяната е сделка, при която печелят и двете страни.”*14 Другояче стои въпросът с разменната стойност. „Един човек, който има много вино, но няма жито, търгува с друг човек, който има много жито, но няма вино, и двамата си разменят пшеница на стойност 50 срещу вино на стойност 50.a15q Тази размяна не представлява увеличаване на разменната стойност нито за единия, нито за другия, тъй като още преди размяната всеки от тях е притежавал стойност, равна на оная, която е придобил чрез тази операция.*15 Работата никак не се променя, когатo между стоките се изпречват парите като средство за циркулация и актовете на покупка и продажба осезателно се отделят един от друг.*16 Стойността на стоките е изразена в техните цени, преди те да влязат в циркулацията, значи е предпоставка, а не резултат на същата.*17

Разгледано абстрактно, т.е. без оглед на ония обстоятелства, които не произтичат от иманентните закони на простата стокова циркулация, в нея, освен замяната на една потребителна стойност с друга, не се извършва нищо друго освен една метаморфоза, проста промяна на формата на стоката. Същата стойност, т.е. същото количество опредметен обществен труд, остава в ръцете на същия стокопритежател най-напред в образа на неговата стока, после — на парите, в които тя се е превърнала, най-сетне — на стоката, в която пак са се превърнали парите. Тази промяна на формата не включва никакво изменение на величината на стойността. Изменението, което претърпява стойността на самата стока в този процес, се ограничава в едно изменение на нейната парична форма. Тя съществува най-напред като цена на предложената за продажба стока, после като парична сума, която обаче вече е била изразена в цената, и най-сетне като цената на една еквивалентна стока. Тази промяна на формата сама по себе си не съдържа в себе си изменение на величината на стойността, също както не го съдържа обмяната на една банкнота от пет ф.ст. срещу соверени, полусоверени и шилинги. Следователно, щом като циркулацията на стоката обуславя само промяна във формата на нейната стойност, тя обуславя, ако процесът протича в чист вид, размяна на еквиваленти. Затова и самата вулгарна икономия, колкото и малко да се досеща какво нещо е стойността, всеки път, когато по своя маниер се стреми да разглежда това явление в чист вид, предпоставя, че търсене и предлагане се покриват, т.е. че тяхното действие изобщо престава.a18q Така че ако по отношение на потребителната стойност двамата разменящи могат да спечелят, то разменна стойност не могат да печелят и двамата. Напротив, тук може да се каже: „Където има равенство — няма печалба.*18 Наистина, стоките могат да бъдат продавани на цени, които се отклоняват от тяхната стойност, но това отклонение е нарушение на закона за стоковата размяна.*19 В своя чист вид тя е размяна на еквиваленти, значи не е средство за печелене на стойност.*20

Затова зад опитите да се представи стоковата циркулация като източник на принадена стойност се крие обикновено едно quid pro quo, едно смесване на потребителна стойност с разменната стойност. Така напр. у Кондияк четем: „Не е вярно, че при стоковата размяна една стойност се разменя с друга равна стойност. Напротив. Всеки от двамата контрагенти дава винаги по-малка стойност за по-голяма стойност… И наистина, ако винаги се разменяха равни стойности, нито един от контрагентите не би могъл да получи печалба. А и двамата печелят или би трябвало да печелят. Защо? Стойността на нещата се състои само в тяхното отношение към нашите потребности. Това, което за единия е повече, за другия е по малко, и обратно… Никой няма да приеме, че ние пускаме в продажба неща, необходими за нашата собствена консумация… Ние искаме да дадем безполезната за нас вещ, за да получим друга, която ни е необходима; ние искаме да дадем по-малко за повече. Естествено е било да се мисли, че при размяната се дава еднаква стойност за еднаква стойност — в случаите, когато всяко от разменяваните неща е било равно по стойност на едно и също количество пари…a21q Но трябва да се вземе предвид и едно друго съображение: пита се дали ние двамата разменяме излишък срещу нещо необходимо.”*21 Виждаме, че Кондияк не само смесва потребителна и разменна стойност, но чисто детински подставя на едно общество с развито стоково производство такива условия, при които производителят сам произвежда своите средства за съществуване, а в циркулацията пуска само това, което надминава неговите нужди, само излишъка.*22 Въпреки това, съвременните икономисти често повтарят аргумента на Кондияк, особено когато целят да представят развития образ на стоковата размяна, търговията, като източник за произвеждане на принадена стойност.a23q „Търговията — казват те напр. — прибавя към продуктите стойност, тъй като същите продукти имат повече стойност в ръцете на потребителя отколкото в ръцете на производителя, и затова търговията трябва да се разглежда буквално (strictly) като производствен акт.”*23 Но човек не плаща стоките два пъти — единия път тяхната потребителна стойност, а другия път — тяхната стойност. И ако потребителната стойност на стоката е по-полезна за купувача отколкото за продавача, то паричната й форма е по-полезна за продавача отколкото за купувача. Иначе би ли я продавал? Така че със същото право би могло да се каже, че купувачът буквално (strictly) извършва един „производствен акт”, когато превръща напр. чорапите на търговеца в пари.

Когато се разменят стоки, или стоки и пари от еднаква разменна стойност, т.е. когато се разменят еквиваленти, тогава очевидно никой не извлича от циркулацията повече стойност, отколкото е пуснал в нея. Тогава не се образува принадена стойност. В чистата си форма процесът на стоковата циркулация обуславя размяна на еквиваленти, обаче в действителност работите не се извършват в чист вид. Затова да приемем размяна на не-еквиваленти.

Във всеки случай на стоковия пазар само стокопритежател противостои на друг стокопритежател — и властта, която тези лица имат един върху друг, е само властта на техните стоки. Веществената разлика между стоките е вещественият подтик на размяната и поставя стокопритежателите във взаимна зависимост, като нито един от тях не държи в ръцете си предмета на своята собствена потребност, а всеки държи в ръцете си предмета на потребността на другия. Вън от тази веществена разлика между потребителните стойности на стоките, между тях има още само една разлика — разликата между тяхната натурална и тяхната превърната форма, между стока и пари. И така, стокопритежателите се различават помежду си само като продавачи, притежатели на стоки, и като купувачи, притежатели на пари.

Нека приемем сега, че поради някоя необяснима привилегия продавачът може да продава своята стока над нейната стойност, за 110, когато тя струва 100, значи с едно номинално увеличение на цената с 10%. Значи продавачът получава една принадена стойност от 10. Но след като е бил продавач, той става купувач.a24q Сега трети стокопритежател му се изпречва като продавач, който от своя страна се ползва с привилегията да продава стоката с 10% по-скъпо. Нашият човек като продавач е спечелил 10, за да изгуби 10 като купувач.*24 В действителност всичко се свежда към това, че всички стокопритежатели продават един другиму своите стоки с 10% над стойността, а това е равносилно да ги продават по тяхната стойност. Такова всеобщо номинално покачване цената на стоките има същия резултат, както ако стоковите стойности се оценяват напр. в сребро вместо в злато. Паричните названия, т.е. цените на стоките, биха се покачили, но техните стойностни отношения биха останали без промяна.
a25q
Да предположим обратното, че купувачът има привилегия да купува стоките под тяхната стойност. Тук дори не е нужно да се напомня, че купувачът пак става продавач. Той е бил продавач преди да стане купувач. Той вече е изгубил 10% като продавач преди да е спечелил 10% като купувач.
*25 Всичко си остава по старому.
a26q
Така че създаването на принадена стойност и следователно превръщането на пари в капитал не може да бъде обяснено нито с това, че продавачите продават стоките над тяхната стойност, нито с това, че купувачите ги купуват под стойността им.
*26
a27q
Проблемът никак няма да се опрости, ако контрабандно вмъкнем чужди отношения и кажем напр. с полковник Торенс: „Действителното търсене се състои в способността и в склонността (!) на консуматорите по пътя било на пряката, било на непряката размяна да дават за стоки известна по-голяма порция от всички съставки на капитала, отколкото струва тяхното производство.”
*27 В циркулацията производители и консуматори си противостоят един на друг само като продавачи и купувачи. Да се твърди, че принадената стойност за производителя произлиза от това, че консуматорите плащат стоките над тяхната стойност, това значи само да се замаскира простото изречение: стокопритежателят има като продавач привилегията да продава по-скъпо. Продавачът сам е произвел стоката или замества нейния производител. Но и купувачът също така или сам е произвел стоката, изразена в неговите пари, или замества нейния производител. Така че производител противостои на производител. Това, което ги различава, е, че единият купува, а другият продава.a28q Обстоятелството, че стокопритежателят под името "производител" продава стоките над тяхната стойност, а под името консуматор ги плаща по-скъпо, не ни помага да направим нито крачка напред.*28

И тъй, последователните застъпници на илюзията, че принадената стойност произлиза от едно номинално покачване на цената или от привилегията на продавача да продава стоките твърде скъпо, имат като предпоставка една класа, която само купува без да продава, а следователно и консумира без да произвежда. От становището, което достигнахме дотук, т.е. от становището на простата циркулация, съществуването на една такава класа е още необяснимо. Но да надникнем напред. Парите, с които тази класа постоянно купува, трябва да се стичат към нея постоянно, откъм самите стокопритежатели, без размяна, даром, по силата на някакво право или насилие.a29q Да се продават на тази класа стоките над тяхната стойност — това значи само по измамлив начин да се възвръща част от дадените й даром пари.*29 Така напр. малоазиатските градове плащали годишен данък на стария Рим. За тези пари Рим купувал от тях стоки и ги купувал твърде скъпо. Малоазийците изигравали римляните, като чрез търговията измъквали от победителите част от данъка И все пак излъганите са били пак малоазийците. Техните стоки, както и по-преди, били заплащани с техните собствени пари. Това не е метод за забогатяване или за образуване на принадена стойност.

Затова нека се държим в границите на стоковата размяна, където продавачите са купувачи и купувачите — продавачи. Нашата мъчнотия произлиза може би от това, че разглеждахме лицата не индивидуално, а като олицетворени категории.

Да приемем, че стокопритежателят А е толкова хитър, че може да изиграе своите колеги Б или В, докато те, при всичкото си желание, не могат да му отвърнат със същото. А продава вино на стойност 40 ф.ст. и придобива в замяна жито на стойност 50 ф.ст. А е превърнал своите 40 ф.ст. в 50 ф.ст., направил е от по-малко пари повече пари и е превърнал своята стока в капитал. Да разгледаме въпроса по-отблизо. Преди размяната имахме вино за 40 ф.ст. в ръцете на А и жито за 50 ф.ст. в ръцете на Б, т.е. обща стойност 90 ф.ст. След размяната имаме същата обща стойност от 90 ф.ст. Циркулиращата стойност не се е увеличила нито с атом, но разпределението ѝ между А и Б се е изменило. От едната страна се явява като принадена стойност това, което от другата страна е намалена стойност, от едната страна се явява като плюс това, което от другата се явява като минус. Същата промяна би станала, ако А, без прикриващата форма на размяната, направо би откраднал от Б 10 ф.ст.a30q Сумата на циркулиращите стойности очевидно не може да бъде увеличена с каквато и да е промяна в тяхното разпределение, също както никакъв евреин не може да увеличи масата на благородните метали в една страна, като продава един фартинг от времето на кралица Ана за една гвинея. Целокупната капиталистическа класа на една страна не може сама себе си да изиграе.*30
a31q
И тъй, както и да го извърта човек, резултатът си остава същият. Ако се разменят еквиваленти, не се образува никаква принадена стойност, а ако се разменят не-еквиваленти — също не се образува принадена стойност.
*31 Циркулацията или стоковата размяна не създава стойност.*32

Явно е сега защо в нашия анализ на основната форма на капитала, на формата, в която той определя икономическата организация на съвременното общество, ние оставяме засега изцяло неразгледани неговите популярни и, така да се каже, пред-дилувиални образи — търговския капитал и лихварския капитал.

В същинския търговски капитал формата П—С—П', да купиш с цел да продадеш по-скъпо, се явява в най-чист вид. От друга страна цялото негово движение протича вътре в сферата на циркулацията.a33q Но тъй като не е възможно със самата циркулация да се обясни превръщането на пари в капитал, образуването на принадена стойност, то търговският капитал изглежда невъзможен, когато се разменят еквиваленти.*33 И поради това неговото съществуване може да бъде изведено само от двустранното изиграване на купуващите и продаващите стокопроизводители от страна на вмъкващия се помежду тях паразит-търговец.a34q В този смисъл Франклин казва: „Войната е грабеж, а търговията — измамничество.”*34 За да се обясни оплодотворяването на търговския капитал не с просто измамване на стокопроизводителите, необходим е дълъг ред от междинни звена, които още напълно ни липсват тук, където стоковата циркулация и нейните прости моменти образуват единствената ни предпоставка.

Всичко, което казахме за търговския капитал, още повече важи за лихварския капитал. При търговския капитал двата полюса: хвърлените на пазара пари и извлечените от пазара умножени пари, са свързани помежду си поне с посредничеството на покупката и продажбата, с движението на циркулацията. При лихварския капитал формата П—С—П' е съкратена само до непосредно свързаните полюси П—П', до пари, които се разменят за повече пари — една форма, която противоречи на природата на парите и е необяснима от гледна точка на стоковата размяна. Затова Аристотел казва: „Тъй като хрематистиката е двойна — едната спада към търговията, а другата към икономиката, последната е необходима и заслужава похвала, а първата е основана на циркулацията и справедливо порицавана (защото тя не почива на природата, а на взаимната измама) — затова лихварството с пълно право възбужда ненавист, тъй като самите пари служат тук за източник на доход и не се употребяват за това, за което са били изнамерени. Защото те са възникнали за стоковата размяна, а лихвата прави от парите повече пари. Оттук нейното название лихва и рожба.a35q Защото рожбите приличат на родителите. А лихвата е пари от пари, така че от всички занятия това е най-противно на природата.”*35

През време на нашето изследване ние ще видим, че както търговският капитал, така и лихвоносният капитал са производни форми на капитала, и същевременно ще видим защо исторически те се явяват преди модерната основна форма на капитала.
a36q
Стана ясно, че принадената стойност не може да произлезе от циркулацията и че следователно при нейното образуване зад нейния гръб трябва да става нещо, което в нея самата е невидимо.
*36 Но може ли принадената стойност да произлезе от някъде другаде, освен от циркулацията? Циркулацията е сборът на всички взаимни отношения между стокопритежателите. Вън от нея стокопритежателят се намира в отношение само към своята собствена стока. Колкото се отнася до нейната стойност, отношението се ограничава с това, че тя съдържа известно количество от неговия собствен труд, измервано въз основа на определени обществени закони. Това количество труд се изразява във величината на стойността на неговата стока и тъй като величината на стойността се изразява в пари за смятане, количеството труд се изразява в дадена цена, напр. 10 ф.ст. Но неговият труд не се изразява в стойността на стоката плюс една прибавка над нейната собствена стойност, не в цена, равна на 10, която същевременно е и 11, не в стойност, която е по-голяма от самата себе си. Стокопритежателят може със своя труд да създава стойности, но не и самонарастващи стойности. Той може да покачи стойността на стоката, като към наличната ѝ стойност чрез нов труд прибави нова стойност, напр. като направи от обработената кожа обуща. Същият материал има сега по-голяма стойност, понеже съдържа по-голямо количество труд. Затова обущата имат по-голяма стойност отколкото обработената кожа, но стойността на кожата е останала същата, каквато е била. Тя не самонараства, през време на производството на обущата към нея не е прираснала принадена стойност. Така че стокопроизводителят не може да надбавя стойност вън от сферата на обръщението, той не може да превръща пари или стока в капитал, без да влиза в съприкосновение с други стокопритежатели.

Така че капитал не може да възникне САМО от циркулацията (обръщението), но също тъй не може да не произлезе от циркулацията. (Т.е. обръщението е необходимо, но недостатъчно условие за възникване на капитал – бел. ред.) Той трябва да възниква същевременно както в обръщението, така и извън от него.

Получава се, следователно, двойствен резултат.
a37q

Превръщането на парите в капитал трябва да бъде изведено въз основа на закони, които са присъщи на стоковата размяна, така че за изходна точка да важи размяната на еквиваленти.*37 Нашият притежател на пари, който е още какавида на същинския капиталист, ще трябва да купува стоките по тяхната стойност, да ги продава по стойността им и все пак в края на процеса да извлече повече стойност, отколкото е вложил в него. Превръщането му в пеперуда трябва да се извърши в сферата на циркулацията и същевременно не в сферата на циркулацията. Това са условията на проблемата. Hie Rhodus, hie salta! [лат.: Тук е Родос, тук скачай!]
p2

3. Покупка и продажба на работната сила

Промяната на стойността на онези пари, които трябва да се превърнат в капитал, не може да произлезе в самите пари, защото като покупателно средство и като платежно средство те реализират само цената на стоката, която купуват или заплащат, докато, запазвайки своята собствена форма,a38q те замръзват като вкаменелост с неизменна величина на стойността.*38 Също така промяната не може да произлезе от втория акт на обръщението, от препродаването на стоката, защото този акт само превръща стоката от натуралната й форма обратно в паричната форма. Следователно промяната трябва да се извършва с онази стока, която се купува в първия акт П—С, — а не с нейната стойност, тъй като се разменят еквиваленти и стоката се плаща по нейната стойност. Така че промяната може да произлезе само от нейната потребителна стойност като такава, т.е. от нейната употреба. За да може да извлече стойност от употребата на дадена стока, нашият притежател на пари трябва да има това щастие да открие вътре в сферата на циркулацията, на пазара, такава стока, чиято потребителна стойност да притежава своеобразното свойство да бъде източник на стойност, т.е. такава стока, чиято фактическа употреба да бъде процес на овеществяване на труда, т.е. процес на създаване на стойност. И притежателят на пари намира на пазара такава специфична стока — това е работоспособността или работната сила.

Под работна сила или работоспособност ние разбираме сбора от физически и умствени способности, които са налице в организма, в живата личност на един човек и които той поставя в движение винаги, когато произвежда някакви потребителни стойности.

Но за да може притежателят на пари да намери на пазара работната сила като стока, трябва да бъдат изпълнени различни условия. Размяната на стоки сама по себе си не съдържа никакви други отношения на зависимост освен ония, които произтичат от нейната собствена природа. При тази предпоставка работната сила може да се появи на пазара като стока само доколкото и защото нейният собствен притежател, т.е. лицето, което притежава тая работна сила, самò я предлага и/или я продава като стока.a39q За да може нейният притежател да я продаде като стока, той трябва да разполага с нея, значи — да бъде свободен собственик на своята работоспособност (работна сила), на своята личност.*39 Той се среща на пазара с притежателя на пари и двамата влизат във взаимоотношение като равноправни стокопритежатели, различаващи се само по това, че единият от тях е продавач, а другият купувач, така че юридически и двамата са равноправни лица. За да се продължава това отношение, собственикът на работната сила трябва винаги да я продава само за определено време, защото ако я продаде изцяло, веднъж завинаги, той ще продаде самия себе си, ще се превърне от свободен човек в роб, от стокопритежател в стока.a40q Като личност той трябва винаги да се отнася към своята работна сила като към своя собственост, значи като към своя собствена стока, а това ще му бъде възможно само доколкото я предоставя на купувача или му я отстъпва за употреба само временно, за определен срок, т.е. доколкото при нейното отчуждаване той не се отказва от своята собственост върху нея.*40

Второто съществено условие, за да може притежателят на пари да намери работната сила на пазара като стока, е следното: нейният притежател, вместо да има възможност да продава стоки, в които е опредметен неговият труд, да бъде, напротив, принуден да предлага като стока самата своя работна сила, която съществува само в неговия жив организъм.

За да може някой да продава стоки, различни от неговата работна сила, той трябва, разбира се, да притежава средства за производство, напр. сурови материали, работни инструменти и т.н. Той не може да прави обуща без кожа. Освен това той има нужда от средства за живот. Никой, дори музикантът на бъдещето, не може да се храни с продуктите на бъдещето, значи не може да се храни и с потребителни стойности, чието производство още не е завършено, и, както още в първия ден от своето появяване на земята, човек и сега трябва всеки ден да консумира преди да произвежда и докато произвежда. Щом като продуктите се произвеждат като стоки, те трябва да бъдат продавани след като са произведени и могат да задоволяват потребностите на производителя едва след продажбата. Към времето за производството се прибавя и времето, необходимо за продажбата.

Така че, за да превърне парите си в капитал, притежателят на пари трябва да намери на стоковия пазар свободния работник, свободен в двояк смисъл: че като свободна личност разполага с работната си сила като със своя стока и че, от друга страна, той няма за продан никаква друга стока, че е напълно лишен и свободен от всички предмети, нужни за практическото прилагане на неговата работна сила.

Притежателят на пари, който заварва трудовия пазар като един особен отрасъл на стоковия пазар, не се интересува от въпроса защо този свободен работник му противостои в сферата на циркулацията. Засега този въпрос не ни интересува и нас. Ние се придържаме към този факт теоретически, както притежателят на пари се придържа към него практически. Но едно е ясно. Природата не създава на едната страна притежатели на пари или стокопритежатели, а на другата — само притежатели на собствените им работни сили. Това отношение не е биологическо, нито пък е такова обществено отношение, което би било общо за всички исторически периоди. Очевидно, то самото е резултат на едно предшестващо историческо развитие, продукт на много икономически преврати, на залеза на цяла редица по-стари формации на общественото производство.

И икономическите категории, които разглеждахме по-рано, носят своя исторически отпечатък. В съществуването на продукта като стока са скрити определени исторически условия. За да стане стока, продуктът трябва да бъде произведен не като пряко средство за издръжка на самия производител. Ако ние по-нататък бяхме изследвали при какви обстоятелства всички или по-голямата част от продуктите приемат формата на стоки, щяхме да открием, че това става само въз основа на един съвсем специфичен начин на производство — капиталистическия. Но едно такова изследване не се включваше в анализа на стоката. Стоково производство и стокова циркулация могат да се извършват, въпреки че главната маса от продуктите, като служи за непосредно задоволяване на собствените нужди, не се превръща в стока, и значи разменната стойност все още не господства по цялата дълбочина и ширина на обществения производствен процес. Произвеждането на продукта като стока предпоставя едно толкова развито разделение на труда вътре в обществото, че вече да е извършено разделението на потребителната стойност от разменната стойност, което започва едва с непосредствената разменна търговия. А такава степен на развитие е обща за исторически най-различни обществено-икономически формации.

Ако пък разгледаме парите, ще видим, че те предпоставят известно развитие на стоковата размяна. Особените парични форми — прост стоков еквивалент, или средство за циркулация, или платежно средство, съкровище и световни пари — сочат, съобразно с различния обхват или с относителното преобладаване на една или друга от тези функции, твърде различни степени от обществения производствен процес. И все пак опитът показва, че е достатъчна една сравнително слабо развита стокова циркулация, за да се образуват всички тези форми. Другояче е при капитала. Историческите условия на неговото съществуване съвсем не са налице с наличността на стоковата и паричната циркулация.a41q Той се образува само там, където притежателят на средствата за производство и на средствата за живот намира на пазара свободния работник като продавач на своята работна сила, и това историческо условие обхваща цял период от световната история. Затова капиталът от самото си начало възвестява цяла епоха на обществения производствен процес.*41
a42q
Сега вече трябва да разгледаме по-отблизо тази своеобразна стока, работната сила. Както всички други стоки, и тя има стойност.*42 Как се определя тя?

Стойността на работната сила, както и стойността на всяка друга стока, се определя от работното време, което е необходимо за произвеждането, а следователно и за възпроизвеждане на този специфичен артикул. Доколкото е стойност, самата работна сила представлява само определено количество опредметен в нея среден обществен труд. Работната сила съществува само като способност на живия индивид. Значи — нейното произвеждане има като предпоставка неговото съществуване. Щом съществуването на индивида е дадено, произвеждането на работната сила се състои в неговото собствено възпроизвеждане или поддържане. За своето поддържане живият индивид има нужда от известна сума средства за живот. Така че работното време, необходимо за произвеждането на работната сила, се свежда към работното време, необходимо за произвеждането на тези средства за живот, или стойността на работната сила е стойността на средствата за живот, необходими за поддържане на нейния притежател.a43q Обаче работната сила се реализира само чрез своето проявление, действа само в труда. Но при нейното действие, при труда, се изразходва определено количество човешки мускули, нерви, мозък и т.н., което трябва да бъде възстановено. Този увеличен разход обуславя един увеличен приход.*43 Ако притежателят на работната сила е работил днес, той трябва да бъде в състояние и утре да повтори същия процес при същите условия на сила и здраве. Сборът от средствата за живот трябва, значи, да бъде достатъчен, за да се поддържа трудещият се индивид в нормално състояние на живота му като трудещ се индивид. Самите естествени потребности, като храна, облекло, отопление, жилище и т.н., са различни според климатичните и другите природни особености на една страна.a44q От друга страна самият размер на тъй наречените потребности, както и начинът на тяхното задоволяване, са исторически продукт и затова до голяма степен зависят от културното ниво на една страна и между другото — съществено и от това, при какви условия и значи с какви навици и жизнени изисквания се е образувала класата на свободните работници.*44 Така че, в противоположност на другите стоки, стойностното определение на работната сила съдържа един исторически и морален елемент. Но за една определена страна и в един определен период средният обхват на необходимите средства за живот е дадена величина.

Притежателят на работната сила е смъртен. Значи ако трябва неговото явяване на пазара да бъде постоянно — а това е предпоставка за постоянното превръщане на пари в капитал, — продавачът на работната сила трябва да се увековечи „както се увековечава всеки жив индивид — чрез размножаване.”(Петѝ – *45)  Работните сили, които поради изхабяване или смърт изчезват от пазара, трябва постоянно да се заместват поне със същото число работни сили.a46q Така че сумата на средствата за живот, необходими за произвеждане на работната сила, включва и средствата за живот за заместниците, т.е. за децата на работниците, и по такъв начин се увековечава на стоковия пазар тази раса от своеобразни стокопритежатели.*46

За да се видоизмени общата човешка природа така, че да придобие ловкост и похватност в определен клон на труда, да стане развита и специфична работна сила — изисква се определено образование или възпитание, което от своя страна струва една по-голяма или по-малка сума от стокови еквиваленти. Съобразно с повече или по-малко усложнения характер на работната сила, разноските за създаването й са различни. Така че и тези разноски по обучението, които са извънредно малки за обикновената работна сила, влизат в кръга на стойностите, изразходвани за нейното произвеждане.

Стойността на работната сила се свежда към стойността на определена сума от средства за живот. Поради това тя се променя с променянето на стойността на тези средства за живот, т.е. с променянето на количеството работно време, необходимо за тяхното произвеждане.

Част от средствата за живот, напр. хранителни продукти, топливо и т.н., всекидневно наново се изразходват и трябва всекидневно да се възобновяват. Други средства за живот, като дрехи, мебели и т.н., се изхабяват в течение на по-продължително време и затова трябва да се възобновяват през по-продължителни периоди. Едни стоки трябва да се купуват или заплащат всекидневно, други — седмично, тримесечно и т.н. Но както и да се разпределя сумата на тези разноски в течение напр. на една година, тя винаги трябва да се покрива от средния приход, който работникът получава ден след ден. Ако масата на стоките, необходими всекидневно за произвеждането на работната сила, е = А, тази на тримесечно необходимите = В, тези на тримесечно необходимите = С и т.н., то средната дневна маса на тези стоки би била = . Ако приемем, че в тази маса от стоки, необходими за един среден ден, се съдържа 6 часа обществен труд, то в работната сила всекидневно се опредметява половин ден среден обществен труд, или половин работен ден е нужен за всекидневното произвеждане на работната сила. Това количество труд, нужно за нейното всекидневно произвеждане, съставя всекидневната стойност на работната сила или стойността на всекидневно възпроизвежданата работна сила. Ако половин ден среден обществен труд се изразява в една златна маса от 3 шилинга или от един талер, то един талер е цената, която отговаря на еднодневната стойност на работната сила. Ако притежателят на работната сила я предлага за един талер дневно, то продажната й цена е равна на нейната стойност и, според нашата предпоставка, притежателят на пари, който се лакоми да превърне своите талери в капитал, плаща тази стойност.

Крайната граница или минималната граница на стойността на работната сила се образува от стойността на такава маса от стоки, без всекидневния приток на които носителят на работната сила, човекът, не може да възобновява своя жизнен процес — т.е. от стойността на физически необходимите средства за живот. Ако цената на работната сила спадне до този минимум, тя спада под стойността на работната сила, тъй като при тия условия последната може да се поддържа и развива само в една хилава форма. А стойността на всяка стока се определя от работното време, нужно за доставянето й в нормално качество.

Съвсем евтина сантименталност е да вземе човек да намира за грубо това определение на стойността на работната сила, което произтича от природата на нещата, и напр. да хленчи заедно с Роса: „Да разбираш работоспособността (puissance de travail), като се абстрахираш от средствата за издръжка на труда през време на производствения процес, означава да разбираш една измислица (etre de raison).a47q Който казва труд, който казва работоспособност, той казва същевременно работник и средства за издръжка, работник и работна заплата.*47 Който казва работоспособност, не казва труд — също както който казва способност за хранене, с това още не казва храносмилане. За този последен процес е нужно, както е известно, нещо повече от добър стомах. Който казва работоспособност, той не се абстрахира от средствата, необходими за нейната издръжка. Напротив, тяхната стойност е изразена в стойността на работоспособността.a48q Aко тя не може да бъде продадена, тя е безполезна за работника, той дори чувствува като жестока природна необходимост това, че неговата работоспособност е изискала за своето произвеждане определено количество средства за издръжка и постоянно наново ги изисква за своето-възпроизвеждане. Той открива тогава заедно със Сисмонди: „Работоспосoбността e …нищо, ако не се продаде.*48

На своеобразната природа на тази специфична стока, на работната сила, се дължи това, че със сключването на договора между купувач и продавач нейната потребителна стойност още не е минала действително в ръцете на купувача. Нейната стойност, както и тази на всяка друга стока, е била определена преди тя да е влязла в циркулацията, тъй като определено количество обществен труд е било изразходвано за произвеждането на работната сила — но нейната потребителна стойност се състои в тепърва предстоящи прояви на нейната сила.a49q Затова отчуждаването на силата и нейното действително проявяване, т.е. нейното съществуване като потребителна стойност, не съвпадат по време. А при такива стоки*49, при които формалното отчуждаване на потребителната им стойност чрез продажбата и действителното представяне на тази потребителна стойност на купувача не съвпадат по време, парите на купувача функционират в повечето случаи като платежно средство. Във всички страни с капиталистически начин на производство работната сила се заплаща едва след като е функционирала в продължение на предвиденото в договора време, напр. — в края на всяка седмица.a50q Така че навсякъде работникът авансира на капиталиста потребителната стойност на своята работна сила; той оставя купувача да я консумира още прeди той да му е платил нейната цена; следователно работникът навсякъде кредитира капиталиста. Не само евентуалното загубване на кредитираната заплата при банкрутиране на капиталиста*50, но и цяла редица по-трайни въздействия показват, че това кредитиране не е празна фантазия*51. Но дали парите функционират като покупателно или като платежно средство — това никак не изменя природата на самата стокова размяна. Цената на работната сила е договорно установена, макар да се реализира едва по-късно, също както наемът на една къща. Работната сила е продадена, макар че ще бъде заплатена едва по-късно. Но за да разберем това отношение в чистия му вид, полезно е временно да приемем предпоставката, че при продажбата на работната сила нейният притежател всеки път веднага получава предвидената в договора цена.

Ние сега знаем начина за определяне на онази стойност, която притежателят на пари плаща на притежателя на тази своеобразна стока — работната сила. Потребителната стойност, която пък притежателят на пари получава в замяна, се разкрива едва при действителното употребление, едва в процеса на консумация на работната сила. Всички неща, необходими за този процес, като суров материал и т.н., притежателят на пари купува на стоковия пазар и ги плаща по пълната им цена. Процесът на консумацията на работната сила е същевременно процес на производство на стока и на принадена стойност. Консумирането на работната сила, както и консумирането на всяка друга стока, се извършва вън от пазара, или вън от сферата на циркулацията. Затова ние, заедно с притежателя на парите и притежателя на работната сила, напускаме тази шумна сфера, разположена на повърхността и намираща се пред очите на всички, и последваме и двамата в скритата област на производството, над чийто праг пише: No admittance except for business [англ.: Вход разрешен само по работа]. Тук ще се види не само как капиталът произвежда, но и как хората произвеждат самия капитал. Най-сетне трябва да се разкрие тайната на добиването на известния плюс.

Сферата на циркулацията или на стоковата размяна, в рамките на която се движат покупката и продажбата на работната сила, беше в действителност същински рай за вродените човешки права. Тук господствуват само свобода, равенство, собственост — и Бентам. Свобода! Защото купувачът и продавачът на една стока, напр. на работната сила, се ръководят само от своята свободна воля. Те контрактуват като свободни, равноправни личности. Договорът е крайният резултат, в който техните воли намират един взаимен юридически израз. Равенство! Защото те се отнасят един към друг само като стокопритежатели и разменят еквивалент срещу еквивалент. Собственост! Защото всеки разполага само със своето. Бентам! Защото всеки от тях мисли само за себе си. Единствената сила, която ги събира и ги поставя във взаимно отношение, е тази на техния егоизъм, на тяхната лична полза, на техните частни интереси. И тъкмо защото всеки работи за себе си и никого не го е грижа за другиго, всички те, по силата на една престабилизирана хармония на нещата, или под покровителството на премъдрото провидение, осъществяват само делото на своята взаимна полза, на общото благо, на общия интерес.

Като напущаме тази сфера на простата циркулация или на стоковата размяна, от която vulgaris [лат.: простият] привърженик на свободната търговия черпи възгледи, понятия и мащаб за своята преценка относно обществото на капитала и наемния труд, ние виждаме, че физиономиите на нашите dramatis personae [лат. действащи лица] като че ли донякъде се променят. Нашият предишен притежател на пари върви начело като капиталист, притежателят на работна сила го следва като негов работник; единият многозначително и деловито се подхилва, а другият е плах и се дърпа — като човек, който е продал на пазара своята собствена кожа и сега не очаква нищо друго освен да му я ощавят.
р3

ОТДЕЛ ТРЕТИ

ПРОИЗВОДСТВОТО НА АБСОЛЮТНА ПРИНАДЕНА СТОЙНОСТ

Глава пета
Трудовият процес и процесът на нарастване на стойността

1. Трудов процес

Употребата на работната сила е самият труд. Купувачът на работната сила я консумира, като кара нейния продавач да работи. Чрез това последният acta [лат.: на дело] става действаща работна сила, става работник, какъвто преди това е бил само potentia [лат.: потенциално, по способност]. За да изрази своя труд в стоки, той трябва преди всичко да го изрази в потребителни стойности, във вещи, които служат за задоволяване на потребности от какъвто и да било вид. Така че капиталистът кара работника да произвежда дадена определена потребителна стойност, даден определен артикул. Производството на потребителни стойности или блага не изменя своята обща природа поради това, че то се извършва за капиталиста и под негов контрол. Затова трябва да разгледаме трудовия процес най-напред независимо от всяка определена обществена форма.

Трудът е преди всичко процес между човек и природа, процес, в който човекът чрез своята собствена дейност осъществява, регулира и контролира обмяната на веществата между себе си и природата. Той сам като природна сила противостои на природната материя. Той поставя в движение присъщите на неговия организъм природни сили, своите ръце и крака, глава и пръсти, за да си присвои природната материя във форма, полезна за неговия собствен живот. Като действува по този начин върху външната природа и като я променя, той същевременно променя и своята собствена природа. Той развива възможностите, които дремят в нея, и подчинява играта на нейните сили под своята собствена власт. Ние тук не се занимаваме с първите животинско-инстинктивни форми на труда. Онова състояние, в което човешкият труд още не се е бил освободил от своята първоначална инстинктивна форма, е останало далеч назад в първобитните времена, в сравнение с това състояние на обществото, при което работникът се явява на стоковия пазар като продавач на своята собствена работна сила. Под труд ние разбираме труд в тази форма, в която той принадлежи изключително на човека. Паякът извършва операции, прилични на тези на тъкача, а пчелата с постройката на своите восъчни килийки посрамва много човешки строители. Но това, което по начало отличава и най-лошия строител от най-добрата пчела, е, че преди да построи килийка от восък, той вече я е построил в главата си. В края на трудовия процес се получава резултат, който още в самото начало е бил вече налице в представата на работника, т.е. мислено. Работникът не само изменя формите на природното; той същевременно осъществява в природното и своята цел, която той знае, която като закон определя начина на неговото действие и на която той трябва да подчинява своята воля. И това подчинение не е единичен акт. Освен напрягането на органите, които работят, през цялото времетраене на труда е необходима целесъобразна воля, която се проявява като внимание, и то толкова повече, колкото по-малко трудът по своето съдържание и начин на изпълнение увлича работника, значи колкото по-малко работникът се наслаждава от него като от игра на собствените си физически и духовни сили.

Простите моменти на трудовия процес са: целесъобразната дейност или самият труд, неговият предмет и неговото средство.
s1q
Земята (в икономически смисъл тук е включена и водата), която първоначално доставя на човека провизии, готови средства за живот,
*1 се явява без негово съдействие като всеобщия предмет на човешкия труд. Всички неща, които трудът само откъсва от тяхната непосредствена връзка с целостта на земята, са предмети на труда, които са дадени по природа. Такава е напр. рибата, когато я отделят от нейния жизнен елемент, водата, и я уловят; дървото, когато го отсекат от първобитната гора; рудата, когато я откъртят от нейната жила. А когато предметът на труда сам вече е, тъй да се каже, филтриран през предварителен труд, ние го наричаме суров материал. Напр. изкопаната вече руда, която сега се промива. Всеки суров материал е предмет на труда, но не всеки предмет на труда е суров материал. Предметът на труда е суров материал само когато той чрез труда вече е претърпял някои изменения.
s2q
Средството на труда е нещо или комплекс от неща, които работникът вкарва между себе си и предмета на труда и които му служат като проводници на неговите въздействия върху дадения предмет. Той използува механическите, физическите, химическите свойства на нещата, за да ги накара, съобразно със своята цел, да действуват като сили върху други тела.
*2 Предметът, който работникът завладява непосредствено — без оглед на прибирането на готови средства за живот, напр. на плодовете, при което само членовете на собственото му тяло му служат като оръдия на труда, — не е предметът на труда, а средството на труда. Така природното само става орган на неговата дейност, орган, който той придава към своите собствени органи, като, въпреки библията, удължава своята природна фигура. Както земята е неговият първоначален склад за провизии, така тя е и неговият първоначален арсенал от средства на труда.s3q Тя му доставя напр. камъка, с който той хвърля, търка, натиска, реже и т.н. Самата земя е средство на труда, но в своята служба като средство на труда в земеделието предпоставя цяла редица други средства на труда и вече относително високо развитие на работната сила.*3 Щом трудовият процес изобщо бъде развит поне до известна степен, той изисква вече обработени средства на труда.s4q В най-старите човешки пещери намираме каменни сечива и каменни оръжия. Наред с обработения камък, дърво, кости и раковини, в началото на човешката история като средство на труда главна роля играе опитоменото животно, значи животното, което вече е изменено от труда, отгледано.*4 Употребата и създаването на средствата на труда — макар че тя в зародиш е свойствена и на някои животински видове — характеризира специфично човешкия трудов процес и затова Франклин дефинира човека като „а toolmaking animal”, като животно, което прави сечива. Останките от старите средства на труда имат също такова важно значение за разглеждането на изчезналите икономически, обществени формации, каквото има строежът на изкопаемите кости за изучаването на телесната организация на изчезналите животински видове.s5q Икономическите епохи се различават помежду си не по това какво произвеждат, а по това как произвеждат, с какви средства на труда.*5 Средствата на труда са не само мярка за развитието на човешката работна сила, но и показател за обществените отношения, при които се работи.s5aq А между самите средства на труда механическите средства на труда, чиято съвкупност може да се нарече костна и мускулна система на производството, носят в много по-голям размер решаващите характерни белези на дадена обществена производствена епоха отколкото такива средства на труда, които служат само като съдове за предмета на труда и чиято съвкупност изобщо може да бъде наречена кръвоносна система на производството, като напр. тръби, бъчви, кошници, гърнета и т.н. Едва при химическата фабрикация те играят значителна роля.*5а

Освен нещата, които посредничат при действието на труда върху неговия предмет и поради това по един или друг начин служат за проводници на дейността, трудовият процес в по-широк смисъл наброява между своите средства всички предметни условия, които изобщо са необходими, за да може този трудов процес да се извърши. Те не влизат непосредствено в него, но без тях той или съвсем не може да протече, или протича само в несъвършен вид. Всеобщото средство на труда от такъв вид е пак самата земя, тъй като тя дава на работника locus standi [лат.: мястото, на което той стои], а на неговия процес — полето за работа (field of employment). Също такива средства на труда, които се явяват вече като резултат на труда, са напр. работилници, канали, пътища и т.н.

Така че в трудовия процес дейността на човека реализира, с помощта на средството на труда, едно предварително набелязано изменение на предмета на труда. Процесът угасва в продукта. Неговият продукт е потребителна стойност, природна материя, която чрез изменението на формата е пригодена за човешките потребности. Трудът се е съединил с предмета на труда. Той е опредметен, а предметът е преработен. Онова, което от страна на работника се е проявило във формата на движение, сега се явява от страна на продукта като неподвижно свойство, във формата на битие. Работникът е прел, а продуктът е прежда.
s6q
Ако разгледаме целия процес от гледна точка на неговия резултат, на продукта, то и двете, и средството на труда, и предметът на труда, се явяват като средства за производство,
*6 а самият труд — като производителен труд.*7

Когато една потребителна стойност излезе из трудовия процес като продукт, други потребителни стойности, продукти от предишни трудови процеси, влизат в него като средства за производство. Същата потребителна стойност, която е продукт на един труд, представлява средство за производство на друг труд. Затова продуктите са не само резултат, но същевременно и условие за трудовия процес.

С изключение на добивната индустрия, която намира своя предмет на труда в природата, както е напр. при рударството, лова, риболовството и т.н. (земеделието само доколкото се ограничава до разораването на девствена почва), всички клонове на индустрията обработват предмет, който е суров материал, т.е. предмет на труда, който вече е филтриран през труда и сам вече е продукт на труда. Така напр. семето в земеделието. Животните и растенията, на които хората са свикнали да гледат като на природни продукти, са може би не само продукти на труда от изтеклата година, но в своите сегашни форми са продукти на едно изменение, което се е продължавало през много поколения, под човешки контрол, посредством човешки труд. Но колкото се отнася особено до средствата на труда, грамадното им множество показва, дори на най-повърхностния поглед, следите на предишен труд.

Суровият материал може да образува главната субстанция на един продукт или да влиза в неговото образуване само като спомагателен материал. Средството на труда консумира спомагателния материал, както напр. парната машина консумира въглища, колелото — масла, впрегатният кон — сено, или пък спомагателният материал се прибавя към суровия материал, за да произведе в него материално изменение, както хлор към небеленото платно, въглерод към желязото, боя към вълната, или пък той подпомага извършването на самия труд, както напр. материалите, употребявани за топливо и осветление на работилницата.s8q Разликата между главен и спомагателен материал се заличава в същинското химическо производство, тъй като там нито един от употребяваните сурови материали не се появява пак като субстанция на продукта.*8

Тъй като всяка вещ притежава многобройни свойства и поради това може да има различни полезни приложения, един и същ продукт може да служи като суров материал при твърде различни трудови процеси. Напр. житото е суров материал за воденичаря, за фабриканта на скорбяла, за производителя на спиртни напитки, за скотовъдеца и т.н. Като семе то става суров материал за своето собствено производство. Също така въглищата излизат от минната индустрия като продукт и влизат в нея като средство за производство.

Един и същ продукт в един и същ трудов процес може да служи и като средство на труда, и като суров материал. Така е напр. при угояване на добитък, където добитъкът е едновременно и обработван суров материал, и средство за получаване на тор.

Един продукт, който съществува в готова за консумация форма, може пак да стане суров материал за друг продукт, както гроздето става суров материал за виното. Или пък трудът завършва своя продукт в такива форми, в които той е годен само като суров материал. Суров материал в такова състояние се нарича полуфабрикат, а по-добре би било да се нарича междинен фабрикат, като напр. памук, конци, прежда и т.н. Макар че сам е продукт, първоначалният суров материал може да мине още цяла поредица от различни процеси, в които той все в нов образ, все отново функционира като суров материал — до последния трудов процес, от който той излиза като готово средство за живот или като готово средство на труда.

Виждаме, че дали една потребителна стойност се явява като суров материал, средство на труда или продукт, зависи напълно от нейната определена функция в трудовия процес, от мястото, което тя заема в него, и с промяната на това място се изменят и горните определения.

Но с влизането си като средство за производство в нови трудови процеси продуктите загубват характера си на продукти. Те вече функционират само като предметни фактори на живия труд. За предача вретеното е само средството, с което той преде, а ленът — само предметът, който той преде. Наистина, никой не може да преде без материал за предене и без вретено. Затова наличността на тези продукти е предпоставка още при започване на преденето. Но в самия процес на преденето е също така безразлично, че ленът и вретеното са продукти на минал труд, както и в акта на храненето е безразлично, че хлябът е продукт на миналия труд на селянина, мелничаря, хлебаря и т.н. И обратно. Ако в процеса на труда средствата за производство проявят своя характер като продукти на минал труд, те правят това само с недостатъците си. Един нож, който не реже, прежда, която постоянно се къса, и т.н. живо напомнят за ножаря А и предача Б. В сполучливия продукт е заличено участието на минал труд в създаването на неговите потребителни свойства.

Машина, която не служи в трудовия процес, е безполезна. Освен това тя е подложена на разрушителната сила на природната обмяна на веществата. Желязото ръждясва, дървото изгнива. Прежда, която не се изтъче или изплете, е развален памук. Живият труд трябва да обхване тези неща, да ги възкреси от мъртвите, да ги превърне от потенциални в действителни и действащи потребителни стойности. Облизани от пламъка на труда, присвоени от него като негова плът, призовани в трудовия процес към функции, съответни на тяхното понятие и назначение, и те, наистина, биват изконсумирани, но целесъобразно, като изходни елементи за нови потребителни стойности, за нови продукти, които са способни да навлязат като средства за живот в индивидуалната консумация, или като средства за производство — в нов трудов процес.

Значи, ако наличните продукти са не само резултати, но и условие за съществуване на трудовия процес — от друга страна хвърлянето им в него, т.е. техният контакт с живия труд, е единственото средство за запазване и реализиране на тези продукти на минал труд като потребителни стойности.

Трудът консумира своите материални елементи, своя предмет и своите средства, поглъща ги — и значи е консумативен процес. Тази производителна консумация се отличава от индивидуалната консумация по това, че последната поглъща продуктите като средства за живот на живия индивид, а първата — като средства за живот на труда, на неговата действуваща работна сила. Затова продуктът на индивидуалната консумация е самият консуматор, а резултатът на производителната консумация — един продукт, различен от потребителя.

Доколкото средствата и предметът на труда сами вече са продукти, трудът поглъща продукти, за да създава продукти, или изхабява продукти като средства за производството на продукти. Но както първоначално трудовият процес протича само между човека и земята, която съществува и без негово съдействие, в този процес участват все още и такива средства за производство, които са дадени по природа и съвсем не представляват съединение на природна материя с човешки труд.

Трудовият процес, както го представихме в неговите прости и абстрактни моменти, е целесъобразна дейност за произвеждане на потребителни стойности, присвояване на природата за човешките потребности, общо условие за обмяната на веществата между човек и природа, вечно природно условие на човешкия живот, и затова той е независим от всяка форма на този живот, по-скоро е еднакво присъщ на всички негови обществени форми. Затова не ни беше нужно да разглеждаме работника по отношение на други работници. Достатъчно ни беше да вземем човека и неговия труд от една страна, природата и нейните материи — от друга. Както по вкуса на пшеницата не може да се познае кой я е обработвал, така и по самия този процес не се вижда при какви условия се извършва тойs9q — дали под жестокия бич на надзорника на робите или под страхливото око на капиталиста, дали го е извършвал Цинцинат при обработването на своите няколко югери земя, или дивакът, който с камък убива някой звяр.*9

Да се върнем към нашия капиталист in spe [бъдещ]. Ние го оставихме, след като той беше купил на стоковия пазар всички фактори, необходими за трудовия процес, предметните фактори или средствата за производство, личния фактор или работната сила. С хитър поглед на познавач той е подбрал ония средства за производство и работни сили, които подхождат на неговото особено предприятие, на неговата предачница, фабрика за обуща и т.н. Нашият капиталист се залавя значи да консумира купената от него стока, работната сила, т.е. той кара носителя на работната сила, работника, да консумира чрез своя труд средствата за производство. Общата природа на трудовия процес, разбира се, не се изменя от това, че работникът го извършва за капиталиста вместо за самия себе си. Но на първо време и определеният начин за правенето на обуща или за преденето на вълна не може да се промени поради вмъкването на капиталиста. На първо време той трябва да вземе работната сила такава, каквато я намира на пазара, а значи да вземе и нейния труд такъв, какъвто той е възникнал в един период, в който още е нямало капиталисти. Преобразуването на самия начин на производство поради подчиняването на труда под властта на капитала може да се извърши едва по-късно и затова ще трябва да го разгледаме по-късно.

Трудовият процес, както той протича като процес на консумация на работната сила от страна на капиталиста, показва две своеобразни явления.

Работникът работи под контролата на капиталиста, на когото принадлежи неговият труд. Капиталистът наблюдава работата да се извършва акуратно и средствата за производство да се употребяват целесъобразно, значи — да не се прахосва суровият материал и да се пази работният инструмент, т.е. той да се похабява само дотолкова, доколкото това се налага от самата му употреба в работата.

Но и второ: продуктът е собственост на капиталиста, а не на непосредния производител, на работника. Капиталистът плаща напр. еднодневната стойност на работната сила. Нейната употреба, както и тази на всяка друга стока, напр. на един кон, който той е наел за един ден, му принадлежи значи за през този ден. На купувача на стоката принадлежи употребата на стоката, и притежателят на работната сила, само като дава своя труд, наистина дава продадената от него потребителна стойност. От момента, в който той е влязъл в работилницата на капиталиста, потребителната стойност на неговата работна сила, а значи и нейната употреба, трудът, принадлежи на капиталиста. С купуването на работната сила капиталистът е прибавил и самия труд като жива мая към също така принадлежащите му мъртви елементи, от които се образува продуктът. От негова гледна точка трудовият процес е само консумиране на купената от него стока — работната сила, която той обаче може да консумира само като прибави към нея средства за производство.s10q Трудовият процес е процес между неща, които капиталистът е купил, между неща, които му принадлежат. Затова и продуктът на този процес му принадлежи точно тъй, както му принадлежи и продуктът от ферментационния процес в неговата изба за вино.*10
p4

2. Процес на нарастване на стойността

Продуктът — собствеността на капиталиста — е потребителна стойност: прежда, обуща и т.н. Но макар че напр. обущата представят до известна степен основата на обществения напредък и нашият капиталист е решително напредничав човек, все пак той фабрикува обущата не заради тях самите. Изобщо, потребителната стойност в стоковото производство не е онова нещо, qu'on aime pour Iui-meme [френ.: което обичат заради него самото]. В стоковото производство потребителните стойности изобщо се произвеждат само защото и доколкото те са материален субстрат, носители на разменна стойност. A нашият капиталист е заинтересуван за две неща. Първо, той иска да произведе потребителна стойност, която да има разменна стойност, да произведе артикул, предназначен за продан, стока. И второ, той иска да произведе стока, чиято стойност да бъде по-висока от сбора от стойностите на стоките, нужни за нейното производство, на средствата за производство и на работната сила, за които той е авансирал на стоковия пазар хубавите си пари. Той иска да произведе не само потребителна стойност, но и стока, не само потребителна стойност, а стойност, и не само стойност, но и принадена стойност.

И наистина, тъй като тук става въпрос за стоково производство, ние досега очевидно сме разглеждали само една страна на процеса. Както самата стока е единство на потребителна стойност и стойност, така и нейният производствен процес трябва да бъде единство на трудов процес и на процес за образуване на стойност.

Да разгледаме сега производствения процес и като процес за образуване на стойност.

Ние знаем, че стойността на всяка стока се определя от количеството на материализирания в нейната потребителна стойност труд, от обществено-необходимото за нейното произвеждане работно време. Това важи и за продукта, който нашият капиталист получава като резултат от трудовия процес. Така че преди всичко трябва да се изчисли опредметеният в този продукт труд.

Нека той бъде напр. прежда.

За произвеждане на преждата най-напред е бил нужен нейният суров материал, напр. 10 фунта памук. Няма нужда да се изследва каква е стойността на памука, тъй като капиталистът го е купил на пазара по неговата стойност, напр. за 10 шилинга. В цената на памука необходимият за неговото произвеждане труд вече е изразен като общ обществен труд. Да приемем по-нататък, че изхабените за преработката на памука вретена, които за нас представят и всички други употребени оръдия на труда, притежават стойност от 2 шилинга. Ако масата злато от 12 шилинга съставя продукт от 24 работни часа или два работни дни, от това следва преди всичко, че в преждата са опредметени два работни дни.

Обстоятелството, че памукът е променил своята форма и че похабените вретена са съвсем изчезнали, не бива да ни обърква. Според общия закон за стойността напр. 10 фунта прежда са еквивалент на 10 фунта памук + 1/4 вретено, ако стойността на 40 фунта прежда е равна на стойността на 40 фунта памук стойността на едно цяло вретено — т.е. ако се изисква едно и също работно време за произвеждането на двете части на това уравнение. В този случай това едно и също работно време се изразява веднъж в потребителната стойност прежда, а втория път — в потребителните стойности памук и вретено. За стойността значи е безразлично дали тя се проявява в прежда, вретено или памук. Обстоятелството, че вретеното и памукът, вместо да лежат спокойно едно до друго, в процеса на преденето влизат във взаимна връзка, която изменя техните потребителни форми и ги превръща в прежда — не засяга тяхната стойност, също както тя не би била засегната, ако те биха били заменени чрез проста размяна срещу един еквивалент от прежда.

Работното време, необходимо за произвеждането на памука, е част от работното време, необходимо за произвеждането на преждата, суровият материал за която е памукът, и затова той се съдържа в преждата.s11q Същото се отнася и за работното време, необходимо за произвеждането на вретената, без чието изхабяване или консумация памукът не може да бъде изпреден.*11

И така, доколкото е въпрос за стойността на преждата, за работното време, необходимо за нейното произвеждане, различните особени, разделени по време и пространство трудови процеси, които трябва да протекат, за да се произведат самият памук и изхабената маса вретена и, накрая, за да се направи от памук и вретена прежда — могат да бъдат разгледани като различни и последователни фази на един и същ трудов процес. Целият труд, който се съдържа в преждата, е минал труд. Съвсем безразлично е обстоятелството, че работното време, което е необходимо за произвеждането на нейните съставни елементи, е минало по-рано, че то се намира граматически в отдавна минало време, докато трудът, който е изразходван непосредствено в заключителния процес на преденето, стои по-близо до сегашното време и се намира граматически в минало свършено време. Ако за построяването на една къща е необходима определена маса труд, напр. 30 работни дни, то общото количество на вложеното в къщата работно време никак не се изменя от това, че 30-ят работен ден влиза в производството цели 29 дни след първия работен ден. И така, работното време, което се съдържа в материала на труда и в средствата на труда, може да се разглежда така, като че ли е било изразходвано само в един по-раншен стадий в процеса на преденето, преди последния труд, приложен под формата на преденето.

Така че стойностите на средствата за производство, на памука и вретената, изразени в цената 12 шилинга, образуват съставните части на стойността на преждата или на стойността на продукта.

Само две условия трябва да се изпълнят. Първо, памукът и вретената трябва наистина да са послужили за произвеждането на една потребителна стойност. В нашия случай те трябва да са станали на прежда. За стойността е безразлично върху коя потребителна стойност тя лежи, но тя трябва да лежи върху някаква потребителна стойност. Второ, предпоставя се, че е било изразходвано само онова работно време, което е необходимо при дадените обществени условия на производство. Значи ако е бил необходим само 1 фунт памук, за да се изпреде 1 фунт прежда, за създаването на 1 фунт прежда трябва да се употреби само 1 фунт памук. Същото се отнася и до вретената. Ако нашият капиталист има фантазията да употребява златни вретена вместо железни, то, въпреки това, в стойността на преждата се брои само обществено-необходимият труд, т.е. работното време, необходимо за произвеждането на железни вретена.

Ние сега знаем каква част от стойността на преждата съставят средствата за производство, памукът и вретената. Тя е равна на 12 шилинга или на материализацията на два работни дни. Остава значи оная част от стойността, която самият труд на предача прибавя към памука.

Ние трябва да разгледаме сега този труд от съвсем друга гледна точка, отколкото тази през време на трудовия процес. Там ставаше въпрос за целесъобразната дейност да се превърне памук в прежда. Колкото по-целесъобразен е трудът, толкова по-добра ще бъде преждата — при равни други условия. Трудът на предача беше специфично различен от всеки друг вид производителен труд и това различие се проявяваше субективно и обективно — в особената цел на преденето, в особения начин на неговото функциониране, в особената природа на неговите средства за производство, в особената потребителна стойност на неговия продукт. Памукът и вретената служат като средство за живот на предачния труд, но от тях не могат да се направят топове. Напротив, доколкото трудът на предача образува стойност, т.е. доколкото той е източник на стойност, той никак не се различава от труда на пробивача на оръдейни цеви или, което е по-близо до нашия пример, от труда на производителите на памук и вретена, който е осъществен в средствата за производство на преждата. Само поради тази си идентичност добиването на памука, произвеждането на вретената и преденето могат да съставят само количествено различни части на една и съща целокупна стойност, на стойността на преждата. Тук работата не е вече за качеството, за свойствата и съдържанието на труда, а само за неговото количество. То трябва просто да се преброи. Ние приемаме, че преденето е прост труд, среден обществен труд. По-късно ще видим, че противоположната предпоставка никак не изменя работата.

През време на трудовия процес трудът минава постоянно от формата на подвижност във формата на битие, от формата на движение във формата на предметност. В края на всеки час движението предене е изразено в известно количество прежда, значи известно количество труд, един работен час, е опредметено в памука. Ние казваме работен час, т.е. изразходването на жизнената сила на предача в продължение на един час, тъй като трудът на преденето тук се взема само доколкото той е изразходване на работна сила, а не доколкото е специфичният труд предене.

От решаващо значение е, щото през времетраенето на процеса, т.е. през време на превръщането на памука в прежда, да бъде погълнато само обществено-необходимото работно време Ако при нормални, т.е. при средни обществени условия на производството, а фунта памук се превръщат за един работен час в b фунта прежда, то за 12-часов работен ден се смята само такъв работен ден, който превръща 12 х а фунта памук в 12 x b фунта прежда. Защото само обществено-необходимото работно време се взема като образуващо стойност.

Тук и суровият материал, и продуктът, също както и самият труд, се явяват в съвсем друга светлина, отколкото от гледна точка на същинския трудов процес. Суровият материал тук важи само като всмукващ определено количество труд. Едва с това всмукване той наистина се превръща в прежда, защото работната сила е била изразходвана във формата на преденето и му е била прибавена. Но продуктът, преждата, сега е само мярка на всмукания от памука труд. Ако в продължение на един час 1 2/3 фунта памук е изпреден или е превърнат в 1 2/3 фунта прежда, то 10 фунта прежда изразяват 6 всмукани работни часа. Определени и установени чрез опита количества продукт представляват сега само определени количества труд, определена маса кристализирано работно време. Те са вече само материализация на един час, на два часа, на един ден обществен труд.

Обстоятелството, че трудът е бил именно предачен труд, че неговият материал е бил памук, а неговият продукт — прежда, тук става също така безразлично, както и обстоятелството, че и самият предмет на труда вече е бил продукт, т.е. суров материал. Ако работникът беше зает в каменовъглена мина вместо в предачницата, предметът на труда, въглищата, щеше да бъде даден от природата. Въпреки това, определено количество от изкопаните от мината въглища, напр. един центнер, би представлявало определено количество всмукан труд.

При продажбата на работната сила ние предпоставихме, че нейната еднодневна стойност е равна на 3 шилинга и че в последните са въплътени 6 работни часа, че следователно това количество труд е необходимо за произвеждането на средното еднодневно количество средства за живот на работника.s12q Ако нашият предач превърне в продължение на един работен час 1 2/3 фунта памук в 1 2/3 фунта прежда,*12 то в 6 часа той ще превърне 10 фунта памук в 10 фунта прежда. Значи през времетраенето на предачния процес памукът всмуква 6 работни часа. Същото работно време се изразява в едно количество злато от 3 шилинга. Значи преденето е прибавило към памука една стойност от 3 шилинга.

Да разгледаме сега целокупната стойност на продукта, т.е. на 10-те фунта прежда. В тях са опредметени 2 1/2 работни дни — 2 работни дни се съдържат в памука и вретената, а 1/2 ден труд е всмукан през време на предачния процес. Същото работно време се изразява в една златна маса от 15 шилинга. Значи цената, която е съответна на 10 фунта прежда, е 15 шилинга, а цената на 1 фунт прежда — 1 шилинг и 6 пенса.

Нашият капиталист е смутен. Стойността на продукта е равна на стойността на авансирания капитал. Авансираната стойност не се е оплодотворила, не е създала принадена стойност, значи парите не са се превърнали в капитал. Цената на 10 фунта прежда е равна на 15 шилинга, а 15 шилинга са били изразходвани на стоковия пазар за елементите, които образуват продукта, или, което е същото, за факторите на трудовия процес: 10 шилинга за памук, 2 шилинга за изхабената маса вретена и 3 шилинга за работната сила.s13q Набъбналата стойност на преждата нищо не помага, тъй като нейната стойност представлява само сумата на стойностите, които по-рано са били разпределени между памука, вретената и работната сила — а от такова просто събиране на налични стойности никога не може да произлезе принадена стойност.*13 Всички тези стойности сега са концентрирани в едно нещо, но те са били също така концентрирани в паричната сума 15 шилинга, преди тя да се е разпаднала поради трите покупки.

Сам по себе си този резултат не е за учудване. Стойността на един фунт прежда е 1 шилинг и 6 пенса, така че за 10 фунта прежда нашият капиталист би трябвало да заплати на стоковия пазар 15 шилинга. Дали той ще купи своята частна къща готова на пазара или ще я строи сам — нито една от тези операции не ще увеличи парите, изразходвани за придобиване на къщата.
s14q
Капиталистът, който е запознат с вулгарната икономия, може би ще каже, че е изразходвал своите пари с намерението да направи от тях повече пари. Но пътят към ада е покрит с добри намерения и капиталистът би могъл да има намерение да придобива пари без нищо да произвежда.*14 Той заплашва. Вече нямало да могат да го спипат. В бъдеще щял да купува стоката готова на пазара, вместо да я фабрикува сам. Но ако всички негови събратя-капиталисти постъпят по същия начин, къде ще намери той стока на пазара? A пари той не може да яде. Той почва да чете проповеди. Трябвало да се вземе предвид неговото въздържание. Той бил могъл да изплюска своите 15 шилинга. Вместо това той ги е консумирал производително и е направил от тях прежда. Но пък затова сега има прежда, а не угризения на съвестта. Той, за бога, не бива да се връща към ролята на натрупвача на съкровища, който ни показа към какво води аскетизмът. Пък освен това където няма нищо — там и кайзерът губи своите права. Каквато и да е заслугата на неговото въздържание, няма с какво то да се възнагради специално, тъй като стойността на продукта, който излиза от процеса, е равна само на сбора от хвърлените в него стокови стойности. Нека той се успокои с това, че добродетелта се възнаграждава с добродетел. Но вместо това той става натрапчив. Преждата му е непотребна. Той я е произвел за продан. Нека тогава я продаде или, още по-просто, нека занапред произвежда само предмети за своя собствена употреба — рецепта, която неговият домашен лекар Мак-Кълък вече му е предписал като изпитано средство против епидемията на свръхпроизводството. Но той дръзко се наежва. Може ли работникът само с голи ръце да направи от нищо нещо, да произведе стоки? Нима той, капиталистът, не му е дал материала, с който и в който работникът може да въплъти своя труд? И тъй като обществото в най-голямата си част се състои от такива голтаци — нима той, капиталистът, със своите средства за производство, със своя памук и своите вретена, не е оказал неизмерима услуга на обществото, и особено на самия работник, когото той на всичко отгоре е снабдил и със средства за живот? Нима няма право той да пресмята тази услуга?s15q Но пък нима и работникът не му е оказал от своя страна услуга, като е превърнал памука и вретената в прежда? Освен това тук не става въпрос за услуги.*15 Услугата е само полезно действие на дадена потребителна стойност — било на стоката, било на труда.*16 Но тук работата е в разменната стойност. Той е заплатил на работника стойността от 3 шилинга. Работникът му е върнал един точен еквивалент в прибавената към стойността на памука стойност 3 шилинга, стойност за стойност. Нашият приятел, който току-що се перчеше със своя капитал, изведнъж заема непретенциозния вид На своя собствен работник. А нима той [капиталистът] сам не е работил? Нима наблюдението и върховният надзор над предача не е труд? Нима този труд не образува също стойност? Собственият overlooker [надзирател] и собственият manager [директор] на капиталиста свиват рамене. Но през това време той с весела усмивка пак е приел своята предишна физиономия. С всичките си опявания той само ни бил баламосвал. Той пет пари не дава за тях. Всички тези и подобни на тях празни извъртания и кухи брътвежи той предоставя на специално плащаните за тази цел професори по политическа икономия. Сам той е практичен човек, който, наистина, не всякога обмисля това, което казва вън от сделките, но всякога знае какво върши в областта на сделките.

Да се вгледаме по-отблизо. Еднодневната стойност на работната сила възлизаше на 3 шилинга, защото в самата нея е опредметен половин работен ден, т.е. защото средствата за живот, необходими всекидневно за произвеждането на работната сила, струват половин работен ден. Но миналият труд, който се съдържа в работната сила, и живият труд, който тя може да извърши, нейните всекидневни средства за издръжка и нейното всекидневно изразходване, са две съвсем различни величини. Първата определя нейната разменна стойност, а втората образува нейната потребителна стойност. Обстоятелството, че за поддържането на живота на работника в продължение на 24 часа е нужен половин работен ден, никак не му пречи да работи цял ден. Значи стойността на работната сила и нейното оплодотворяване в трудовия процес са две различни величини. Именно тази стойностна разлика е имал предвид капиталистът, когато е купувал работната сила. Нейното полезно свойство да произвежда прежда или обуща е било само conditio sine qua non [лат.: условие, без което не може], тъй като трудът трябва да бъде изразходван в полезна форма, за да образува стойност. Решаваща е била обаче специфичната потребителна стойност на тази стока — сама да бъде източник на стойност, и то на повече стойност, отколкото тя самата има. Това е специфичната услуга, която капиталистът очаква от нея. И при това той постъпва съобразно с вечните закони на стоковата размяна. И наистина, продавачът на работната сила, както и продавачът на всяка друга стока, реализира нейната разменна стойност и отчуждава нейната потребителна стойност. Той не може да получи едната, без да даде другата. Потребителната стойност на работната сила, самият труд, не принадлежи на своя продавач, също както потребителната стойност на продаденото дървено масло не принадлежи на търговеца на масло. Притежателят на пари е заплатил еднодневната стойност на работната сила; затова, на него принадлежи нейната употреба в течение на един ден, нейният еднодневен труд. Обстоятелството, че еднодневната издръжка на работната сила струва само половин работен ден, макар че тя може да действа, да работи цял ден, значи обстоятелството, че стойността, която създава нейната употреба в продължение на един ден, е два пъти по-голяма от нейната собствена дневна стойност, е особено щастие за купувача, но съвсем не е несправедливост спрямо продавача.

Нашият капиталист е предвидил този случай, който го разсмива. Затова работникът намира в работилницата всички средства за производство, необходими не само за шестчасов, но и за дванадесетчасов трудов процес. Ако 10 фунта памук всмукваха 6 работни часа и се превръщаха в 10 фунта прежда, то 20 фунта памук ще погълнат 12 работни часа и ще се превърнат в 20 фунта прежда. Да разгледаме продукта на удължения трудов процес. В 20 фунта прежда сега са опредметени 5 работни дни — 4 в употребения памук и вретена и 1 погълнат от памука през време на процеса на преденето. Но паричният израз на 5 работни дни е 30 шилинга или 1 фунт стерлинги и 10 шилинга. Значи това е цената на 20 фунта прежда. Фунтът прежда струва, както и преди, 1 шилинг и 6 пенса. Но сборът от стойностите на хвърлените в процеса стоки беше 27 шилинга. Стойността на преждата е 30 шилинга. Стойността на продукта е пораснала с 1/9 над стойността, авансирана за неговото произвеждане. Така 27 шилинга се превърнаха в 30 шилинга. Те донесоха принадена стойност от 3 шилинга. Фокусът най-сетне сполучи. Пари са се превърнали в капитал.

Всички условия на проблемата са решени и законите на стоковата размяна никак не са нарушени. Еквивалент бе разменен срещу еквивалент. Капиталистът като купувач плати всяка стока по нейната стойност — памука, вретената, работната сила. След това той постъпи тъй, както постъпва и всеки друг купувач на стоки. Той консумира тяхната потребителна стойност. Процесът на консумирането на работната сила, който същевременно е и процес на произвеждане на стоката, даде един продукт от 20 фунта прежда на стойност 30 шилинга. Капиталистът сега се връща на пазара и продава стока, след като е купил стока. Той продава фунта прежда за 1 шилинг и 6 пенса, нито стотинка по-горе или по-долу от нейната стойност! И въпреки това той извлича от циркулацията 3 шилинга повече, отколкото първоначално е пуснал в нея. Целият този процес, превръщането на неговите пари в капитал, се извършва във сферата на циркулацията и не се извършва в нея. Той се извършва чрез посредничеството на циркулацията, тъй като е обусловен от покупката на работната сила на стоковия пазар. И не се извършва в циркулацията — тъй като тя само започва процеса на нарастване на стойността, който се извършва в сферата на производството. Така че „tout pour le mieux dans le meilleur des mondes possibles” [френ. „всичко е най-добре наредено в този най-добър от възможните светове”].

Като превръща пари в стоки, които служат като материал за един нов продукт или като фактори на трудовия процес, като прибавя към тяхната мъртва предметност живата работна сила, капиталистът превръща стойност, минал, опредметен, мъртъв труд — в капитал, в самооплодотворяваща се стойност, в одушевено чудовище, което започва „да работи”, като да е пощръкляло от страст.

Ако сравним сега процеса за образуване на стойност и оплодотворителния процес, ще видим, че оплодотворителният процес е само процес за образуване на стойност, продължен отвъд известна точка. Ако последният трае само до тази точка, когато платената от капиталиста стойност на работната сила е заместена с един нов еквивалент — той е прост процес за образуване на стойност. Ако продължи и отвъд тази точка — той става оплодотворителен процес.

Ако по-нататък сравним процеса за образуване на стойност с трудовия процес, ще видим, че последният се състои в полезния труд, който произвежда потребителни стойности. Тук движението се разглежда качествено, откъм страната на особения му начин, откъм неговата цел и съдържание. В процеса за образуване на стойност същият трудов процес се представя само откъм своята количествена страна. Вече става въпрос само за времето, което е необходимо на труда за неговата операция, или за времетраенето, през което работната сила се изразходва полезно. Тук и стоките, които влизат в трудовия процес, не важат вече като функционално определени материални фактори на целесъобразно действащата работна сила. Те вече се смятат само като определени количества опредметен труд. Дали се съдържа в средствата за производство или се прибавя от работната сила, трудът вече се смята само по неговата мярка за време. Той възлиза на толкова часове, дни и т.н.

Но той се брои само доколкото времето, изразходвано за произвеждането на потребителната стойност, е обществено-необходимо. Това включва различни неща. Работната сила трябва да функционира при нормални условия. Ако господствуващо средство на труда в предачеството е предачната машина, в ръцете на работника не бива да се дава чекрък. Вместо памук от нормално качество той не бива да получава боклук, който се къса всеки миг. В двата случая той би употребил повече от обществено-необходимото работно време за произвеждането на един фунт прежда, но това допълнително време няма да произведе стойност или пари. Нормалният характер на предметните фактори на труда зависи обаче не от работника, а от капиталиста. По-нататъшно условие е нормалният характер на самата работна сила. В специалността, в която се прилага, тя трябва да притежава общоразпространената средна степен на сръчност, умение и пъргавина. Но нашият капиталист е купил на трудовия пазар работна сила от нормално качество. Тази сила трябва да се изразходва при обикновената средна мярка на напрежение, с обществено-приетата степен на интензивност. При това капиталистът най-зорко следи да не се прахосва никакво време без труд. Той е купил работната сила за определен срок. Той държи да си получи своето. Той не иска да го окрадат. И най-сетне — и за това същият господин има свой собствен code penal [френ.: наказателен законник]s17q — не бива да се допуска никакво нецелесъобразно изразходване на сурови материали и на средства на труда, тъй като прахосаните материали или средства на труда представляват излишно изразходвани количества опредметен труд, следователно не се броят и не влизат в продукта на образуването на стойност.*17

Виждаме, че установената по-рано при анализа на стоката разлика между труда, доколкото той създава потребителна стойност — и същия труд, доколкото той създава стойност, сега се изрази като разлика между различните страни на производствения процес.

Като единство на трудовия процес и на процеса за образуване на стойност производственият процес е производствен процес на стоки; като единство на трудовия процес и на оплодотворителния процес той е капиталистически производствен процес, капиталистическа форма на стоковото производство.

По-горе беше вече отбелязано, че за процеса на нарастване на стойността е съвсем безразлично дали присвоеният от капиталиста труд е прост, среден обществен труд или по-сложен труд, труд с по-високо специфично тегло. Трудът, който в сравнение със средния обществен труд важи като по-висш, по-сложен труд, е проява на такава работна сила, в която влизат по-големи разноски за нейното създаване и чието произвеждане струва повече работно време, и затова тя има по-голяма стойност от тази на простата работна сила. Ако стойността на тази сила е по-голяма, затова пък тя се проявява в по-висококачествен труд и поради това се опредметява, при равни периоди време, в сравнително по-високи стойности. Но каквато и да бъде степенната разлика между труда на предача и труда на бижутера, частта труд, с която работникът-бижутер замества само стойността на своята собствена работна сила, качествено никак не се различава от допълнителната част труд, с която той създава принадена стойност.s18q Както и по-рано, принадената стойност се получава само от един количествен превес на труда, от удълженото времетраене на един и същ трудов процес, в единия случай процес на предачното производство, в другия случай процес на бижутерийното производство.*18
s19q
От друга страна, във всеки процес за образуване на стойност по-висшият труд трябва да бъде сведен към среден обществен труд, напр. един ден по-висш труд към (не се чете – бел. ел. коректор) дни прост труд.
*19 Спестява се една излишна операция и се опростява анализът, като се приеме, че използваният от капитала работник изпълнява прост, среден обществен труд.
p5

ГЛАВА ШЕСТА
Постоянен капитал и променлив капитал

Различните фактори на трудовия процес вземат различно участие в образуването на стойността на продукта.

Работникът придава на предмета на труда нова стойност, като прибавя определено количество труд, независимо от определеното съдържание, цел и технически характер на неговия труд. От друга страна ние пак намираме стойностите на изразходваните средства за производство като съставни части на стойността на продукта, напр. стойностите на памука и вретената — в стойността на преждата. Значи стойността на средствата за производство се запазва чрез пренасянето й върху продукта. Това пренасяне се извършва през време на превръщането на средствата за производство в продукт, през време на трудовия процес. То се извършва чрез труда. Но как?

Работникът не работи двойно в едно и също време, не работи веднаж, за да прибави със своя труд стойност към памука, и друг път, за да запази старата му стойност, или, което е същото, за да пренесе върху продукта, т.е. върху преждата, стойността на памука, който той обработва, и на вретеното, с което той работи. Напротив, той запазва предишната стойност с просто прибавяне на нова стойност. Но тъй като прибавянето на нова стойност към предмета на труда и запазването на старите стойности в продукта представляват два съвсем различни резултата, които работникът постига в едно и също време, макар да работи само веднъж през това време — тази двустранност на резултата очевидно може да бъде обяснена само с двустранността на самия му труд. В един и същ момент трудът в едно свое качество трябва да създава стойност, а в друго — да запазва стойност или да я пренася.

По какъв начин всеки работник прибавя работно време, а значи и стойност? Винаги само във формата на своя своеобразен производителен начин на работа. Предачът прибавя работно време само като преде, тъкачът — като тъче, ковачът — като кове.s20q А чрез целесъобразната форма, в която те прибавят изобщо труд, а следователно и нова стойност, чрез преденето, тъкането, коването средствата за производство — памукът и вретената, преждата и тъкачният стан, желязото и няковалнята — стават елементи за образуването на продукт, на Нова потребителна стойност.*20 Старата форма на тяхната потребителна стойност изчезва, но само за да премине в една нова форма на потребителна стойност. Но при разглеждане на процеса за образуване на стойност се оказа, че доколкото една потребителна стойност се употребява целесъобразно за произвеждането на нова потребителна стойност, работното време, което е необходимо за създаване на употребената потребителна стойност, съставя част от работното време, необходимо за създаването на новата потребителна стойност, значи то е работно време, което се пренася от употребените средства за производство върху новия продукт. Така че работникът запазва стойностите на употребените средства за производство или ги пренася като съставни части върху продукта не като прибавя труд изобщо, а чрез особения полезен xарактep, чрез специфично производителната форма на този добавъчен труд. Като такава целесъобразна производителна дейност, като предене, тъкане, коване, трудът със самия си контакт със средствата за производство ги възкресява от мъртвите, одухотворява ги като фактори на трудовия процес и се съединява с тях в продукти.

Ако специфичният производителен труд на работника не беше предачество, той нямаше да превръща памука в прежда и значи нямаше да пренася стойностите на памука и вретената върху преждата. Но ако същият работник смени занаята и стане столар, той, както и преди, в един работен ден ще прибави стойност към своя материал. Той значи я прибавя със своя труд не доколкото този труд е предачески труд или столарски труд, а доколкото е абстрактен, обществен труд изобщо; работникът прибавя определена стойностна величина не защото неговият труд има особено полезно съдържание, а защото той трае определено време. Така че в своето абстрактно общо качество, като изразходване на човешка работна сила, трудът на предача прибавя към стойностите на памука и вретената нова стойност, а в своето конкретно, особено, полезно качество на предачен процес той пренася стойността на тези средства за производство върху продукта и по този начин запазва тяхната стойност в продукта. Оттук двустранността на неговия резултат в един и същ момент.

С чисто количественото прибавяне на труд се прибавя нова стойност, а с качеството на прибавения труд предишните стойности на средствата за производство се запазват в продукта. Това двустранно въздействие на един и същ труд, вследствие на неговия двустранен характер, осезателно проличава в различни проявления.

Да предположим, че някакво откритие дава възможност на предача за 6 часа да изпреде толкова памук, колкото преди е изтъкавал за 36 часа. Силата на неговия труд, като целесъобразно полезна, производителна дейност, се е увеличила 6 пъти. Неговият продукт е 6 пъти повече, 36 фунта прежда вместо 6 фунта. Но 36 фунта памук всмукват сега само толкова работно време, колкото преди са всмуквали 6 фунта. Към тях сега се прибавя 6 пъти по-малко нов труд отколкото при стария метод, а това значи — само една шеста част от предишната стойност. От друга страна, сега в продукта, в 36-те фунта прежда, се намира в шесторен размер стойността на памука. В 6-те часа предене се запазва и се пренася върху продукта 6 пъти по-голяма стойност на суров материал, макар че към същия този суров материал се прибавя 6 пъти по-малка нова стойност. Това показва как свойството на труда, с което той през времето на един и същ неделим процес запазва стойности, съществено се различава от свойството, с което той създава стойност. Колкото повече необходимо работно време отива през време на предачния процес върху едно и също количество памук, толкова по-голяма е новата стойност, която се прибавя към памука, но колкото повече фунта памук се изпридат в едно и също работно време, толкова по-голяма е старата стойност, която се запазва в продукта.

Да предположим обратно, че производителността на предачния труд остава неизменна, така че на предача е потребно, както и преди, еднакво дълго време, за да превърне един фунт памук в прежда. Но нека разменната стойност на самия памук се измени, цената на един фунт памук сега да е 6 пъти по-голяма или по-малка от преди. И в двата случая предачът продължава да прибавя към същото количество памук същото количество работно време, т.е. същата стойност, и в двата случая той в едно и също време произвежда едно и също количество прежда. И все пак стойността, която той пренася от памука върху преждата, върху продукта, единия път е шест пъти по-малка, а другия — шест пъти по-голяма отколкото е била преди. Същото става, когато средствата на труда поскъпват или поевтиняват, но оказват все същите услуги в трудовия процес.

Ако техническите условия на предачния процес останат непроменени и ако също така не се измени стойността на неговите средства за производство, предачът, както и по-рано, ще употребява в еднакво работно време еднакво количество суров материал и машинария, стойността на които остава същата. В този случай стойността, която той запазва в продукта, е право пропорционална на новата стойност, която той прибавя. За две седмици той прибавя към продукта двойно повече труд отколкото за една седмица, значи двойно по-голяма стойност, и същевременно употребява двойно повече материал с двойно по-голяма стойност, изхабява двойно повече машинария с двойно по-голяма стойност, така че в двуседмичния продукт запазва двойно по-голяма стойност отколкото в продукта на една седмица. При дадени неизменящи се производствени условия работникът запазва толкова по-голяма стойност, колкото по-голяма стойност той прибавя, но запазва по-голяма стойност не защото прибавя по-голяма стойност, а защото я прибавя при неизменящи се и независими от неговия собствен труд условия.

Наистина, в известен относителен смисъл може да се каже, че работникът винаги запазва предишни стойности в същата пропорция, в която той прибавя нова стойност. Дали памукът се покачва от 1 шилинг на 2 шилинга или спада на 6 пенса — работникът запазва в продукта на един час винаги само половината стойност на памука, както и да се изменя тя, от стойността на памука в продукта на два часа. По-нататък, ако се измени производителността на неговия собствен труд, все едно дали тя се увеличава или намалява, той напр. в един работен час ще изпреде повече или по-малко памук отколкото преди и съответно с това ще запази повече или по-малко от стойността на памука в продукта на един час. С всичко това той ще запази за два работни часа двойно повече стойност отколкото за един час.

Стойността, като оставим настрана нейния чисто символичен израз в стойностния знак, съществува само в някоя потребителна стойност, в някое нещо. (Самият човек, разгледан като просто определено битие на работната сила, е природен предмет, нещо, макар и живо, съзнателно нещо, а самият труд е веществена проява на тази сила.) Затова, ако изчезне потребителната стойност, изчезва и стойността. Едновременно със своята потребителна стойност средствата за производство не губят и своята стойност, тъй като, вследствие на трудовия процес, те наистина губят първоначалната форма на своята потребителна стойност само за да придобият в продукта формата на друга потребителна стойност. Но колкото е важно за стойността да съществува в някоя потребителна стойност, толкова безразлично е за нея в коя именно потребителна стойност тя съществува — както показва това стоковата метаморфоза. От това следва, че в трудовия процес от средството за производство преминава върху продукта стойност само доколкото средството за производство заедно със своята самостойна потребителна стойност губи и своята разменна стойност. То предава на продукта само оная стойност, която губи като средство за производство. Но в това отношение предметните фактори на трудовия процес се проявяват различно.

Каменните въглища, с които се пали машината, изчезват безследно, също и маслото, което смазва оста на колелото, и т.н. Боите и други спомагателни материали изчезват, но се появяват в свойствата на продукта. Суровият материал образува субстанцията на продукта, но е променил своята форма. Така че суровият материал и спомагателните материали губят самостойната форма, с която са влезли в трудовия процес като потребителни стойности. Другояче стои работата със същинските средства на труда. Един инструмент, една машина, едно фабрично здание, един съд и т.н. служат в трудовия процес само доколкото запазват своя първоначален образ и утре ще влязат в трудовия процес в същата форма както вчера. Както през време на своя живот — през трудовия процес, — те запазват по отношение на своя продукт своята самостойна форма също така и след своята смърт. Труповете на машини, инструменти, работилници и т.н. продължават да съществуват отделно от продуктите, за чието образуване те са спомагали. Ако разгледаме целия период, през който служи такова средство на труда, от деня на неговото влизане в работилницата до деня на неговото заточаване в бараката за непотребни вещи, ще видим, че през течение на този период неговата потребителна стойност напълно е била погълната от труда и затова неговата разменна стойност напълно е преминала върху продукта. Ако напр. една предачна машина след 10 години е свършила своя живот, през 10-годишния трудов процес нейната пълна стойност е минала върху 10-годишния продукт. Така че жизненият период на средството на труда обхваща по-голямо или по-малко число от постоянно повтарящи се с негова помощ трудови процеси. И със средството на труда става същото, както и с човека. Всеки човек всеки ден умира с по 24 часа. Но на нито един човек не личи с колко дни той вече е умрял. Това обаче не пречи на осигурителните дружества да правят от средния живот на човека твърде сигурни и, което е много по-съществено, твърде изгодни за себе си заключения. Така е и със средството на труда. От опит е известно колко дълго, средно взето, може да послужи едно средство на труда, напр. машина от известен вид. Да приемем, че потребителната му стойност в трудовия процес трае само 6 дни. В такъв случай то всеки работен ден губи средно по 1/6 от своята потребителна стойност и поради това дава 1/6 от своята стойност на всекидневния продукт. По такъв начин се пресмята изхабяването на всички средства на труда, т.е. тяхната всекидневна загуба на потребителна стойност и съответното всекидневно предаване на стойност върху продукта.

И така, напълно ясно се вижда, че едно средство за производство никога не дава на продукта повече стойност, отколкото то губи в трудовия процес чрез унищожението на своята собствена потребителна стойност. Ако то нямаше стойност за губене, т.е., ако то самото не беше продукт на човешки труд, то не би предало никаква стойност на продукта. То би служило като създател на потребителна стойност, но не и като създател на разменна стойност. Такъв е случаят с всички средства за производство, които са налице в природата и без човешки труд — със земята, водата, вятъра, желязната руда, дървото в самораслата гора и т.н.

Тук пред нас изпъква друго интересно явление. Нека стойността на машината е напр. 100 фунта стерлинги и нека тя се изхабява за 1000 дни. В този случай всекидневно (не се чете – бел. ел. коректор) от стойността на машината преминава от самата нея върху нейния всекидневен продукт. Но през това време цялата машина, макар и с отслабваща сила, функционира в трудовия процес. И тъй, става ясно, че един фактор на трудовия процес, едно средство за производство, влиза изцяло в трудовия процес, но само отчасти — в оплодотворителния процес.s21q Разликата между трудов процес и оплодотворителен процес се отразява тук върху техните предметни фактори, тъй като едно и също средство на производството в един и същ производствен процес се взема като елемент на трудовия процес изцяло, а като елемент за създаване на стойност — само на части.*21

От друга страна пък, наопаки, средството за производство може да влезе изцяло в оплодотворителния процес, макар и да влиза само отчасти в трудовия процес. Да приемем, че при изпридането на памука всекидневно от 115 фунта отпадат 15 фунта, които не образуват прежда, а само devil's dust [англ.: дяволски прах, т.е. памучен прах]. Въпреки това, ако този отпадък от 15% е нормален, ако той е неразделен от средната обработка на памука, стойността на тези 15 фунта памук, които не влизат в преждата, изцяло влиза в стойността на преждата — точно както и стойността на 100-те фунта, които съставят нейната субстанция. Потребителната стойност на 15-те фунта трябва да се превърне в прах, за да се направят 100 фунта прежда. Така че загубата на този памук е производствено условие на преждата. Тъкмо затуй и това количество предава своята стойност върху преждата. Това се отнася за всички екскременти на трудовия процес, поне доколкото тези екскременти не образуват наново средства за производство и значи не образуват нови самостойни потребителни стойности. Така, в големите машинни фабрики на Манчестeр има планини от железни отпадъци, нарязани като талаш от циклопични машини, и всяка вечер те на големи коли отиват от фабриката в железолеярната, за да се върнат на другата сутрин от железолеярната във фабриката като масивно желязо.

Само доколкото средствата за производство през време на трудовия процес губят стойност от образа на своите предишни потребителни стойности, те пренасят стойност върху новия образ на продукта. Максималната загуба на стойност, която те могат да понесат в трудовия процес, е очевидно ограничена от първоначалната величина на стойността, с която те са влезли в трудовия процес, или от работното време, необходимо за тяхното собствено производство. Така че средствата за производство никога не могат да прибавят към продукта повече стойност, отколкото те притежават — независимо от трудовия процес, на който служат. Колкото и полезен да е един материал, една машина, едно средство за производство — ако то струва 150 ф.ст., да речем 500 работни дни, то никога не прибавя към целокупния продукт, за чието производство служи, повече от 150 ф.ст. Неговата стойност се определя не от трудовия процес, в който то влиза като средство за производство, а от трудовия процес, от който то е излязло като продукт.s22q Вътре в трудовия процес то служи само като потребителна стойност, като нещо с полезни свойства, и затова не би придало на продукта никаква стойност, ако нямаше стойност преди влизането си в процеса.*22

Докато производителният труд превръща средства за производство в елементи за образуване на нов продукт, с тяхната стойност става едно преселение на душата. Тя преминава от консумираното тяло в новосъздаденото тяло. Но това преселение на душите се извършва сякаш зад гърба на действителния труд. Работникът не може да прибавя нов труд, значи не може и да създава нова стойност без да запазва стари стойности, защото той винаги трябва да прибавя труда все в определена полезна форма — а не може да го прибавя в полезна форма, ако не превръща продуктите в средство за производство на нов продукт и ако с това не пренася техните стойности върху новия продукт.s22aq Да запазва стойност, като прибавя стойност — това значи е природна дарба на действащата работна сила, на живия труд, природна дарба, която нищо не струва на работника, но донася много нещо на капиталиста — донася му запазването на наличната стойност на капитала.*22a Докато гешефтите вървят добре, капиталистът е твърде много погълнат от произвеждането на принадената стойност, за да забележи този безплатен дар на труда. Насилствените прекъсвания на трудовия процес, кризите; го карат осезателно да забележи този безплатен дар.*23
s24q
Тази част от средствата за производство, която изобщо се поглъща, е тяхната потребителна стойност, чрез чието консумиране трудът създава продукти. Тази тяхна стойност всъщност не се консумира,
*24 значи и не може да бъде възпроизведена. Тя се запазва, но не поради някаква Операция, която се извършва с нея самата в трудовия процес, а защото потребителната стойност, в която тя първоначално съществува, наистина изчезва, но изчезва само в друга потребителна стойност.s25q Затова стойността на средствата за производство наново се появява в стойността на продукта, но, точно казано, тя не се възпроизвежда. Произвежда се само новата потребителна стойност, в която предишната разменна стойност се появява наново.*25

Другояче стои работата със субективния фактор на трудовия процес, с действуващата работна сила. Докато трудът в своята целесъобразна форма пренася върху продукта стойността на средствата за производство и я запазва в него, всеки момент от неговото движение създава допълнителна стойност, нова стойност. Да приемем, че производственият процес се прекъсва в точката, когато работникът е произвел еквивалент на стойността на своята собствена работна сила, като напр. с шестчасовия си труд е прибавил стойност от 3 шилинга. Тази стойност представлява превес на стойността на продукта над ония нейни съставни части, които се дължат на стойността на средствата за производство. Този превес е единствената нова стойност, която е създадена вътре в този процес, единствената стойностна част на продукта, която е произведена чрез самия процес. Наистина, тя замества само авансираните пари, които капиталистът е авансирал при купуването на работната сила и които самият работник е изразходвал за средства за живот. С оглед на изразходваните 3 шилинга новата стойност от 3 шилинга изглежда само като възпроизводство. Но тя е действително възпроизведена, а не само привидно, както стойността на средствата за производство. Заместването на една стойност с друга тук става посредством създаването на нова стойност.

Но ние вече знаем, че трудовият процес продължава и отвъд онази точка, до която би бил възпроизведен и прибавен към предмета на труда само един еквивалент на стойността на работната сила. Вместо 6 часа, които са достатъчни за това, трудовият процес трае напр. 12 часа. Значи работната сила със своето действие не само възпроизвежда своята собствена стойност, но произвежда и една добавъчна стойност. Тази принадена стойност образува превеса на продуктовата стойност над стойността на елементите, които са консумирани за образуването на продукта, т.е. над стойността на средствата за производство и на работната сила.

Като описахме различните роли, които играят разните фактори на трудовия процес при образуването на стойността на продукта, ние всъщност характеризирахме функциите на разните съставни части на капитала в неговия собствен оплодотворителен процес. Превесът на общата стойност на продукта над сбора от стойностите на образуващите го елементи е превес на оплодотворения капитал над първоначално авансираната капиталова стойност. Средствата за производство — от една страна, работната сила — от друга, са само различните форми на съществуване, които беше приела първоначалната стойност на капитала при събличане на паричната й форма и превръщането й във фактор на трудовия процес.

И така, онази част на капитала, която се превръща в средства за производство, т.е. в суров материал, спомагателни материали и средства на труда, не променя величината на своята стойност в производствения процес. Затова аз я наричам постоянна част на капитала, или по-късо: постоянен [константен] капитал.

А онази част на капитала, която се превръща в работна сила, изменя своята стойност в производствения процес. Тя възпроизвежда своя собствен еквивалент и един превес свръх него, принадена стойност, която на свой ред може да се изменя, да бъде по-голяма или по-малка. От постоянна величина тази част на капитала постоянно се превръща в променлива. Затова аз я наричам променлива част на капитала, или по-късо: променлив [variables] капитал. Същите съставни части на капитала, които от гледна точка на трудовия процес се различават като обективни и субективни фактори, като средства за производство и работна сила — от гледна точка на оплодотворителния процес се различават като постоянен капитал и променлив капитал.

Понятието за постоянния капитал в никой случай не изключва една революция в стойността на неговите съставни части. Да приемем, че един фунт памук днес струва 6 пенса и че поради слабата реколта на памука неговата цена утре ще се покачи на 1 шилинг. Старият памук, който продължава да се обработва, е купен на стойност 6 пенса, но сега прибавя към продукта една стойностна част от 1 шилинг. А вече изпреденият и може би вече циркулиращ на пазара във вид на прежда памук също така прибавя към продукта двойно повече от своята първоначална стойност. Но ясно е, че тези стойностни изменения не зависят от оплодотворяването на памука в самия предачен процес. Ако старият памук не беше вече влязъл в трудовия процес, той сега би могъл да бъде продаден отново за 1 шилинг вместо за 6 пенса. И обратно, колкото по-малко трудови процеси той е изминал, толкова по-сигурен е този резултат. Затова закон на спекулацията е, при такива революции в стойността да се спекулира със суровия материал в неговата най-малко обработена форма, т.е. по-скоро с прежда отколкото с тъкан и по-скоро със самия памук отколкото с прежда. Промяната на стойността тук изниква в процеса, който произвежда памук, а не в процеса, в който памукът функционира като средство за производство и следователно като постоянен капитал. Наистина, стойността на една стока се определя от количеството на съдържащия се в нея труд, но самото това количество е обществено определено. Ако се е променило времето, което е обществено-необходимо за нейното произвежданеs26q — а напр. едно и също количество памук при неблагоприятни реколти представлява по-голямо количество труд отколкото при благоприятни, — извършва се обратно въздействие върху старата стока, която винаги се взема само като отделен екземпляр от своя вид,*26 чиято стойност винаги се определя от обществено-необходимия, т.е. от необходимия при дадените обществени условия труд.

Както стойността на суровия материал, нека се изменя стойността на вече служещите в производствения процес средства на труда, стойността на машинарията и т.н., значи и онази част от стойността, която част те предават на продукта. Ако напр. поради някакво ново изобретение машинария от един и същ вид може да бъде възпроизведена с намален разход на труд, старата машинария губи стойност в по-голям или по-малък размер и затова пренася и сравнително по-малка стойност върху продукта. Но и тук изменението на стойността става вън от производствения процес, в който машината функционира като средство за производство. В този процес тя никога не предава повече стойност, отколкото има независимо от този процес.

Както една промяна в стойността на средствата за производство, дори и когато обратно въздейства върху тях след тяхното влизане в процеса, не променя техния характер на постоянен капитал, така също и една промяна в пропорцията между постоянния и променливия капитал не засяга тяхното функционално различие. Напр. нека техническите условия на трудовия процес се изменят дотолкова, че там, където по-рано 10 работника с 10 инструмента на неголяма стойност са преработвали сравнително малка маса суров материал, сега 1 работник с една скъпа машина преработва стократно повече суров материал. В този случай постоянният капитал, т.е. стойностната маса на употребените средства за производство, би пораснал значително, а променливата част от капитала, т.е. авансираната за работна сила част, би спаднала значително. Но тази промяна изменя само съотношението между величините на постоянния и променливия капитал, т.е. пропорцията, в която целият капитал се разпада на постоянни и променливи съставни части, но нe засяга различието между постоянен и променлив.
p6

Седма глава
НОРМАТА НА ПРИНАДЕНАТА СТОЙНОСТ

1. Степента на експлоатация на работната сила

Принадената стойност, която авансираният капитал К е произвел в производствения процес, или оплодотворяването на авансираната стойност на капитала К се представя преди всичко като превес на стойността на продукта над сбора от стойностите на неговите производствени елементи.

Капиталът К се разпада на две части: една парична сума с, която се изразходва за средства за производство, и една друга парична сума v, която се изразходва за работна сила; с представлява онази част от стойността, която е превърната в постоянен капитал, a v — частта, която е превърната в променлив капитал.* И така, първоначално K=c+v, напр. авансираният капитал от  В края на производствения процес излиза стока, чиято стойност е , където m е принадената стойност, напр.  Първоначалният капитал К се е превърнал в К', от 500 ф.ст. в 590 ф.ст. Разликата между двата е = m, равна на принадена стойност от 90. Тъй като стойността на производствените елементи е равна на стойността на авансирания капитал, всъщност е тавтология изразът, че превесът на стойността на продукта над стойността на неговите производствени елементи е равен на оплодотворяването на авансирания капитал или на произведената принадена стойност.

[* Следващите формули, за по-лесно разбиране, са дадени по начина, който Енгелс е използвал в английското издание. — Моск. ред.]

Но тази тавтология изисква по-подробно определение. Това, което се сравнява със стойността на продукта, е стойността на погълнатите при неговото образуване производствени елементи. Но ние вече видяхме, че онази част от употребения постоянен капитал, която се състои от средства на труда, предава на продукта само част от своята стойност, докато другата част продължава да съществува в старата си форма. Тъй като последната не играе никаква роля при образуването на стойността, тук трябва да се абстрахираме от нея. Нейното включване в сметката не би променило нищо. Да кажем, че с = 410 ф.ст. се състои от суров материал за 312 ф.ст., спомагателни материали за 44 ф.ст. и изхабяваща се в трудовия процес машинария за 54 ф.ст., а стойността на действително употребената в производството машинария е 1 054 ф.ст. Като авансирана за произвеждането на стойността на продукта ние смятаме само стойността от 54 ф.ст., която машинарията губи при функцията си и затова я предава на продукта.s26aq Ако бяхме смятали също и 1 000-та ф.ст., които продължават да съществуват в старата си форма във вид на парна машина и т.н., то би трябвало да ги смятаме в двете страни на уравнението — в страната на авансираната стойност и в страната на стойността на продукта,*26a и бихме получили респ. 1 500 ф.ст. и 1590 ф.ст. Разликата или принадената стойност би останала, както и преди, 90 ф.ст. Затова там, където от общия смисъл не следва обратното, под постоянен капитал, авансиран за произвеждането на стойност, ние разбираме винаги само стойността на ония средства за производство, които са погълнати от производствения процес.
s26
[*26 „Всички продукти от един вид всъщност образуват само обща маса, чиято цена се определя общо и без оглед на особените обстоятелства.” (Le Trosne [Льотрон], De l’lnteret Social, стр. 893)]
s26a

[*26a „Aко смятаме стойността на употребения фиксиран капитал като част от авансирания капитал, то в края на годината трябва да смятаме останалата част от този капитал като част от годишния доход.” (Malthus [Малтус], Principles of Political Economy, 2-po изд., Лондон, 1836 г., стр. 269)]

Като предпоставим всичко това, нека се върнем към формулата K=c+v, която се превръща в K' =  и именно с това превръща K в K'. Ние знаем, че стойността на постоянния капитал се явява отново в продукта. Така че действително новопроизведеният в процеса стойностен продукт се отличава от получената в процеса стойност на продукта, затова не е както ни се струва на пръв поглед  или

, а имаме v + m или  — не е 590 ф.ст., а 180 ф.ст. Aко с, постоянният капитал, би бил = 0, с други думи — ако би имало клонове на индустрията, в които капиталистът да не трябва да прилага никакви произведени средства за производство, нито суров материал, нито спомагателни материали, нито работни инструменти, а само материали, които са налице в природата, и работна сила — то не би имало никаква постоянна част от стойността, която да бъде пренасяна върху продукта. Този елемент от стойността на продукта, в нашия пример 410 ф.ст., би отпаднал, но стойностният продукт от 180 ф.ст., който съдържа 90 ф.ст. принадена стойност, би останал пак толкова голям, както и ако с би представлявало най-голямата стойностна сума. Ние бихме имали , а К', оплодотвореният капитал, v+m, така че К'—К, както и преди, би било m. Aко, обратно, m=0, с други думи, ако работната сила, чиято стойност се авансира в променливия капитал, би произвела само своя еквивалент, то K=c+v, а К' (стойността на продукта) = (c+v)+0, и затова К=К'. Aвансираният капитал не би се оплодотворил.

Всъщност ние вече знаем, че принадената стойност е само следствие от стойностното изменение, което става с v, с онази част от капитала, която е превърната в работна сила, че следователно v+m=v+Δv (v плюс прираст на v). Ho действителното изменение на стойността и пропорцията, в която се изменя стойността, се замъгляват от това, че поради нарастването на променливата съставна част на капитала нараства и целият авансиран капитал. Той беше 500, а става 590. Така че чистият анализ на процеса изисква съвсем да се абстрахираме от оная част от стойността на продукта, в която отново се появява само постоянна капиталова стойност, т.е. да сметнем постоянния капитал с—0 и по такъв начин да приложим един закон на математиката, при който тя оперира с променливи и постоянни величини и постоянната величина е свързана с променливата само чрез събиране или изваждане.

Една друга трудност произтича от първоначалната форма на променливия капитал. Така, в гореприведения пример К' = 410 ф.ст. постоянен капитал +90 ф.ст. променлив капитал +90 ф.ст. принадена стойност. Но 90 ф.ст. са една дадена, т.е. постоянна величина и затова изглежда неподходящо да се разглеждат като променлива величина. Обаче  или 90 ф.ст. променлив капитал тук са наистина само символ на процеса, през който преминава тази стойност. Частта капитал, авансирана за закупуване на работната сила, е определено количество опредметен труд, значи е постоянна стойностна величина, както и стойността на купената работна сила. Но в самия производствен процес на мястото на авансираните 90 ф.ст. идва действащата работна сила, на мястото на мъртвия труд — живият труд, на мястото на една величина в покой — подвижна величина, на мястото на една постоянна — променлива величина. Резултатът е възпроизвеждането на v плюс прираст на v. От гледна точка на капиталистическото производство целият този ход е самодвижение на превърнатата в работна сила първоначално постоянна стойност. На нея се приписва процесът и неговият резултат. Така че ако формулата 90 ф.ст. променлив капитал или оплодотворяваща се стойност изглежда противоречива, тя изразява само противоречие, което е иманентно на капиталистическото производство.

Приравняването на постоянния капитал към 0 на пръв поглед озадачава. А всъщност човек постоянно го върши във всекидневния живот. Ако някой напр. иска да пресметне печалбата на Англия от памучната индустрия, той най-напред приспада цената на памука, заплатена на Съединените щати, Индия, Египет и т. н, т.е. той приравнява на 0 капиталовата стойност, която само се появява отново в стойността на продукта.

Наистина, отношението на принадената стойност не само към оная част от капитала, от която тя непосредствено произтича и чието стойностно изменение тя изразява, но и към целия авансиран капитал има своето голямо икономическо значение. Затова ние подробно разглеждаме това отношение в третата книга. За да се оплодотвори една част от капитала чрез превръщането й в работна сила, друга част на капитала трябва да бъде превърната в средства за производство. За да функционира променливият капитал, трябва да бъде авансиран постоянен капитал в съответни пропорции, съобразно с определения технически характер на трудовия процес. Но обстоятелството, че при един химически процес са необходими реторти и други съдове, никак не пречи при анализа да се абстрахираме от самата реторта. Доколкото създаването и изменянето на стойността се разглеждат сами по себе си, т.е. в чист вид, средствата за производство, тези материални образи на постоянния капитал, доставят само материята, в която трябва да се фиксира създаващата стойност подвижна сила. Затова природата на тази материя — все едно дали тя е памук или желязо — няма значение. Безразлична е и нейната стойност. Тази материя трябва само да се намира в достатъчно количество, за да може да всмуква количеството труд, което се изразходва през време на производствения процес.s27q Щом е дадена тази маса — все едно дали се покачва или спада нейната стойност или е без никаква стойност, както земята и морето, — това не засяга процеса на създаване на стойността и на изменение на стойността.*27

И така, най-напред приемаме постоянната част на капитала за равна на нула. Поради това авансираният капитал се свежда от с+v на v, а продуктовата стойност  — на стойностния продукт . Aко приемем стойностния продукт за =180 ф.ст., в които се изразява трудът, който протича през цялото време на производствения процес, ще трябва да извадим стойността на променливия капитал =90 ф.ст., за да получим принадената стойност =90 ф.ст. Числото 90=m изразява тук абсолютната величина на произведената принадена стойност.s28q A нейната относителна величина, т.е. пропорцията, в която се е оплодотворил променливият капитал, очевидно се определя от отношението на принадената стойност към променливия капитал или се изразява . Значи в горния пример 90/90=100%. Това относително оплодотворяване на променливия капитал, или относителната величина на принадената стойност, аз наричам норма [в оригинала: Rate, рата] на принадената стойност.*28

Видяхме, че работникът през време на един дял от трудовия процес произвежда само стойността на своята работна сила, т.е. стойността на необходимите му средства за живот. Тъй като той произвежда при условия, основани на общественото разделение на труда, той не произвежда своите средства за живот непосредно, а във формата на дадена особена стока, напр. прежда, произвежда стойност, равна на стойността на неговите средства за oicueom, или на парите, с които ги купува. Тази част от неговия работен ден, която той употребява за това, е по-голяма или по-малка според стойността на неговите средни еднодневни средства за живот, т.е. според средното дневно количество време, необходимо за тяхното произвеждане. Aко стойността на неговите еднодневни средства за живот представлява средно 6 опредметени работни часа, то работникът трябва да работи всекидневно средно по 6 часа, за да ги произведе. Aко той не работеше за капиталиста, а работеше независимо, за себе си — той пак би трябвало, при равни други условия, да работи всекидневно същата кратна част от деня, за да произведе стойността на своята работна сила и по такъв начин да придобие средствата за живот, които са необходими за неговото собствено поддържане или постоянно възпроизвеждане.s28aq Но тъй като в оная част от работния ден, в която той произвежда еднодневната стойност на работната сила, напр. 3 шилинга, той произвежда само еквивалент на нейната стойност, която вече е платена от капиталиста*28а, значи с новосъздадената стойност само замества авансираната променлива стойност на капитала — това производство на стойност се явява като просто възпроизводство.s29q Така че онази част от работния ден, в която се извършва това възпроизводство, аз наричам необходимо работно време, а изразходвания през това време труд — необходим труд.*29 Необходим за работника, тъй като е независим от обществената форма на неговия труд. Необходим за капитала и неговия свят, тъй като постоянното съществуване на работника е тяхната база.

Вторият период на трудовия процес, който [период] отхвърля работника отвъд пределите на необходимия труд, наистина му струва труд, изразходване на работна сила, но не създава за него никаква стойност. Този период създава принадена стойност, която се усмихва на капиталиста с всичката привлекателност на едно творение от нищо. Тази част от работния ден аз наричам принадено работно време, а изразходвания през нея труд: принаден труд (surplus labour). Колкото решаващо за познаването на стойността изобщо е схващането й само като кристализация на работно време, само като опредметен труд, толкова решаващо за познаването на принадената стойност е схващането й само като кристализирано принадено работно време, само като опредметен принаден труд.s30q Само формата, в която този принаден труд се изцежда от непосредствения производител, от работника, различава обществено-икономическите формации, напр. робското общество от обществото на наемния труд.*30
 

Тъй като стойността на променливия капитал е равна на стойността на купената с него работна сила — защото стойността на тази работна сила определя необходимата част от работния ден, а принадената стойност от своя страна се определя от надвишаващата част от работния ден, — то следва: принадената стойност се отнася към променливия капитал както принаденият труд към необходимия, или нормата на принадената стойност . Двете пропорции изразяват едно и също отношение в различна форма, веднъж във формата на опредметен труд, а другия път — във формата на протичащ труд.
s30aq

Затова нормата на принадената стойност е точният израз на степента на експлоатация на работната сила от капитала или на работника от капиталиста.*30a

Както приехме, стойността на продукта беше равна на , а авансираният капитал = 500 ф.ст. Тъй като принадената стойност е = 90, а авансираният капитал е = 500, по обикновения начин за пресмятане би се получило, че нормата на принадената стойност (която смесват с нормата на печалбата) е = 18%, процент, чиято незначителност може да трогне г. Кери и други привърженици на хармонията. Но всъщност нормата на принадената стойност не е
=
или , а e = , така че не е 90/500, а 90/90=100%, т.е. пет пъти повече от привидната степен на експлоатация. Макар че в дадения случай не знаем абсолютната величина на работния ден, нито периода на трудовия процес (ден, седмица и т.н.), нито най-сетне броя на работниците, които променливият капитал от 90 ф.ст. поставя едновременно в движение — нормата на принадената стойност , благодарение на своята превратимост в  – ни показва точното съотношение между двете съставни части на работния ден. То е 100%. Значи работникът през едната половина на деня е работил за себе си, а през другата — за капиталиста.

И така, методът за изчисляване на нормата на принадената стойност, накъсо, е този: Вземаме цялата стойност на продукта и приравняваме постоянната стойност на капитала, която само отново се е появила, към нула. Останалата стойностна сума е единственият стойностен продукт, който наистина е произведен в производствения процес на стоката. Ако е дадена принадената стойност, ние я изваждаме от този стойностен продукт, за да намерим променливия капитал. Обратното е, ако е даден променливият капитал и искаме да намерим принадената стойност. Ако са дадени и двете величини, остава само да извършим заключителното действие, да пресметнем отношението на принадената стойност към променливия капитал, .

Колкото и да е прост този метод, все пак ще бъде уместно с няколко примера да приучим читателя към необичайния за него начин на мислене, който лежи в основата на метода.

Да вземем най-напред за пример една предачна фабрика с 10000 мюлжинетни вретена, в която предат прежда №32 от американски памук и произвеждат всяка седмица по един фунт прежда на вретено. Отпадъците са 6%. Значи 10600 фунта памук всяка седмица се превръщат в 10000 фунта прежда и 600 фунта отпадъци. През април 1871 г. този памук струва по 7 и 3/4 пенса един фунт, значи 10600 фунта — кръгло 342 фунта стерлинги. Десетте хиляди вретена, включително подготвителната предачна машинария и парната машина, струват по 1 ф.ст. на вретено или общо 10 000 ф.ст. Тяхното изхабяване съставлява 10%=1000 ф.ст., или 20 ф.ст. седмично. Наемът на фабричното здание е 300 ф.ст. или 6 ф.ст. седмично. Въглищата (по 4 фунта на час и конска сила, при 100 конски сили (индикаторни) и 60 часа седмично, включително отоплението на зданието) — 11 тона седмично по 8 шил. и 6 пенса тона, струват кръгло 4 ½ ф.ст. седмично; газ — 1 ф.ст. седмично, масло 4 ½ ф.ст. седмично, значи всички спомагателни материали за 10 ф.ст. седмично. Така че постоянната част от стойността е 378 ф.ст. седмично. Работната заплата възлиза на 52 ф.ст. седмично. Цената на преждата е 12 ¼ пенса един фунт или 10 000 фунта – 510 ф.ст., принадената стойност е 510-430=80 ф.ст. Постоянната част на стойността в размер на 378 ф.ст. приравняваме към 0, тъй като тя не участва в седмичното образуване на стойност.s31q Остава седмичната новопроизведена стойност от  Така че нормата на принадената стойност е 80/52=153 и 11/13%. При десетчасов среден работен ден това дава: необходим труд = 3 и 31/33 часа и принаден труд = 6 и 2/33 часа.*31

Джекоб, като приема за пшеницата цена от 80 шилинга за квартер и среден добив 22 бушела per acre [от един акр], така че един акр донася 11 ф.ст., привежда за 1815 г. следната равносметка, която наистина не е съвсем задоволителна поради направената по-рано компенсация на различни пера, но е годна за нашата цел.

Произведена стойност на акр



Семе пшеница …1 ф.ст. 9 шил.



Наторяване ……. 2    „   10  „



Работна заплата.. 3    „   10  „


 

 

 

 



Десятък, налози, данъци .. 1 ф.ст. 1 шил.



Рента ……………………..… 1    „     8  „



Печалба на фермера и лихви 1 „     2 „

Всичко: … 7 ф.ст. 9 шил.           Всичко: … 3 ф.ст. 11 шил.

Принадената стойност, винаги при предпоставката, че цената на продукта е равна на неговата стойност, тук се разпределя между различни рубрики: печалба, лихва, десетък и т.н. За нас тези рубрики са безразлични. Ние ги сумираме и получаваме една принадена стойност от 3 ф.ст. 11 шилинга. 3-те ф.ст. 19 шил. за семе и тор, като постоянна част от капитала, приравняваме към нула. Остава авансиран променлив капитал от 3 ф.ст. 10 шил., вместо който е произведена една нова стойност от 3 ф.ст. 10 шил. + 3 ф.ст. 11 шил.s31aq Така че , повече от 100%. Работникът употребява повече от половината на своя работен ден за производство на принадената стойност, която различни лица под разни предлози разпределят помежду си.*31а
p7

2. Изразяване на стойността на продукта в пропорционални части на продукта

Да се върнем сега към оня пример, който ни показа как капиталистът прави от пари капитал. Необходимият труд на неговия предач беше 6 часа, принаденият труд на същия — пак толкова и степента на експлоатацията на работната сила следователно 100%.

Продуктът на дванадесетчасовия работен ден е 20 фунта прежда на стойност 30 шилинга. Не по-малко от 8/10 от стойността на тази прежда (24 шилинга) са образувани само от новопоявяващата се стойност на погълнатите средства за производство (20 фунта памук за 20 шилинга, вретена и т.н. за 4 шилинга) или се състоят от постоянен капитал. Останалите 2/10 са създадената през време на предачния процес нова стойност от 6 шил., половината от които замества авансираната еднодневна стойност на работната сила, т.е. променливия капитал, а другата половина образува принадена стойност от 3 шилинга. Така че общата стойност на 20-те фунта прежда е съставена по следния начин:

Стойността на преждата от 30 шилинга е =  Тъй като тази целокупна стойност се изразява в целокупния продукт от 20 фунта прежда, трябва и различните стойностни елементи да могат да бъдат също представени в пропорционални части на продукта.

Ако в 20 фунта прежда съществува стойност от 30 шилинга, то 8/10 от тази стойност или нейната постоянна част от 24 шилинга ще се намира в 8/10 от продукта или в 16 фунта прежда. От тях 13

фунта представляват стойността на суровия материал, т.е. на изпредения памук за 20 шилинга, а 2 фунта — стойността на погълнатите спомагателни материали и на средствата на труда, вретената и т.н. за 4 шилинга.

И тъй, 13 фунта прежда представляват всичкия изпреден памук, който се съдържа в целокупния продукт от 20 фунта прежда, суровия материал на целокупния продукт, но и нищо повече. Наистина, в тях се намират само 13 фунта памук на стойност 13 шилинга, но тяхната допълнителна стойност от 6 шилинга образува един еквивалент на онзи памук, който се съдържа в другите 6 фунта прежда. Като че ли от последните е бил изскубан всичкият памук и като че ли памукът на целокупния продукт е бил натикан в 13 фунта прежда. Но затова те сега не съдържат нито атом от стойността на погълнатите спомагателни материали и оръдия на труда, нито атом от новосъздадената в предачния процес стойност.

Също така други 2 фунта прежда, в които се съдържа остатъкът от постоянния капитал (=4 шилинга), не представляват нищо друго освен стойността на спомагателните материали и на средствата на труда, използувани при производството на целокупния продукт от 20 фунта прежда.

Така че от тази гледна точка 8/10 от продукта или 16 фунта прежда, макар и да представляват — разгледани телесно, като потребителни стойности, като прежда — също така продукт на предачния труд, както и останалите части на продукта, все пак не съдържат предачен труд, труд, който е всмукан през време на самия предачен процес. Те като че ли без предене са се превърнали в прежда, като че ли техният образ на прежда е чиста илюзия. И наистина, когато капиталистът ги продаде за 24 шилинга и с тия пари наново купи своите средства за производство, тогава се вижда, че 16 фунта прежда са само преоблечен памук, вретена, въглища и т.н.

И обратно, останалите 2/10 от продукта или 4 фунта прежда представляват сега само новата стойност от 6 шилинга, произведена през време на дванадесетчасовия предачен процес. Стойността на използуваните сурови материали и на средствата на труда, която се съдържаше в тях, беше вече изкормена от тях и вкормена в първите 16 фунта прежда. Въплътеният в 20 фунта прежда предачен труд е концентриран в 2/10 от продукта, като че ли предачът е произвел тези 4 фунта прежда от въздух или от такъв памук и с такива вретена, които са били дадени от самата природа без всякаква помощ на човешкия труд и не прибавят никаква стойност към продукта.

От 4-те фунта прежда, в които по този начин се съдържа цялата стойност, произведена в продължение на еднодневния предачен процес, едната половина представлява само стойността, която замества употребената работна сила, т.е. променливия капитал от 3 шилинга, а другите 2 фунта прежда — само принадената стойност от 3 шилинга.

Тъй като 12 часа труд на предача се опредметяват в 6 шилинга, то в стойността на преждата от 30 шилинга са опредметени 60 работни часа. Те съществуват в 20 фунта прежда, от които 8/10 или 16 фунта прежда са материализация на изтеклите преди процеса на преденето 48 работни часа, т.е. на труда, опредметен в средствата за производство на преждата, а 2/10 или 4 фунта прежда са материализация на 12 работни часа, изразходвани в самия предачен процес.

По-рано видяхме, че стойността на преждата е равна на сумата на създадената през време на нейното произвеждане нова стойност плюс стойността, която още отнапред е съществувала в средствата за нейното производство. А сега виждаме как различните по функция или по понятие съставни части на продуктовата стойност могат да бъдат представени в пропорционални части от самия продукт.

Това разпадане на продукта, на резултата от производствения процес — на едно количество продукт, което представлява само съдържащия се в средствата за производство труд или постоянната част на капитала; едно друго количество, което представлява само прибавения през време на производствения процес необходим труд или променливата част на капитала; и едно последно количество продукт, което представлява само прибавения през време на същия процес принаден труд или принадената стойност — е също тъй просто, колкото и важно, както това ще покаже неговото по-нататъшно приложение към оплетени и още неразрешени проблеми.

Току-що разгледахме целокупния продукт като готов резултат от дванадесетчасовия работен ден. Но ние можем да го проследим и в процеса на неговото образуване и въпреки това пак да представим частичните продукти като функционално различни части на продукта.

Предачът произвежда за 12 часа 20 фунта прежда, значи за един час — 1 фунта, а за 8 часа — 13 фунта, т.е. частичен продукт от цялата стойност на памука, изпреден в продължение на целия работен ден. По същия начин частичният продукт на следващите един час и 36 минути е — 2 фунта прежда и затова представлява стойността на средствата на труда, изхабени през 12-те работни часа. Също така през следващите един час и 12 минути предачът произвежда 2 фунта прежда = 3 шилинга, една продуктова стойност = на целия стойностен продукт, който той произвежда в продължение на 6 часа необходим труд. Най-сетне, през последните 6/5 часа той също така произвежда 2 фунта прежда, чиято стойност е равна на принадената стойност, произведена от неговия полудневен принаден труд. Този начин на пресмятане служи на английския фабрикант за домашно употребление и той напр. би казал, че през първите 8 часа, или 2/3 от работния ден, той изкарва своя памук и т.н. Както виждаме, тази формула е вярна и е първата формула, само че пренесена от пространството, където частите на продукта лежат готови една до друга, във времето, където те следват една подир друга. Но формулата може да бъде придружена и от твърде варварски представи, особено в такива глави, които както практически са заинтересовани от процеса на нарастване на стойността и имат интерес от неговото превратно теоретическо тълкуване. Така, човек може да си въобразява, че нашият предач напр. през първите 8 часа от своя работен ден произвежда или замества стойността на памука, през следващите 1 час и 36 минути — стойността на погълнатите средства на труда, през следващите час и 12 минути — стойността на работната заплата и че той посвещава на фабриканта, на произвеждането на принадена стойност, само прословутия „последен час”. На предача по такъв начин се приписва двойното чудо да произвежда памук, вретена, парна машина, въглища, масло и т.н. в същия момент, в който той преде с тях, и да прави от един работен ден с дадена интензивност пет такива дни. Защото в нашия пример производството на суровия материал и на средствата на труда изискват 24/6=4 дванадесетчасови работни дни, а тяхното превръщане в прежда изисква още 1 дванадесетчасов работен ден. Че хищническата страст вярва на такива чудеса и че никога не й липсва доктринерът-сикофант, който да ги доказва — показва следният пример, добил историческа слава.
p8

3. „Последният час” на Сениор

В едно прекрасно утро през 1836 г. Насау У. Сениор прословут по своите икономически познания и по своя прекрасен стил, тъй да се каже цял Клаурен сред английските икономисти, бил повикан от Оксфорд в Манчестър, за да изучава там политическа икономия, вместо да я преподава в Оксфорд. Фабрикантите го били отредили за свой борец против недавна издадения Factory Act [фабричен закон] и против агитацията за 10-часовия работен ден, която отивала още по-далеч. С привичната си практическа проницателност те разбрали, че г. професорът „wanted а good deal of finishing” [англ.: още имал нужда от добра шлифовка]. Затова си го изписали в Манчестър. Господин професорът от своя страна стилизирал лекцията, която му изнесли манчестърските фабриканти, в своя памфлет: „Letters on the Factory Act, as it affects the cotton manufacture”, Лондон 1837 г. Там човек между другото може да прочете следните поучителни редове:

При сегашния закон нито една фабрика, в която работят лица по-млади от 18 год., не може да работи по-дълго от 11 1/2 часа дневно, т.е. 12 часа през първите 5 дни и 9 часа в събота. Следващият анализ (!) ни показва, че в една такава фабрика цялата чиста печалба изхожда от последния час. Даден фабрикант изразходва 100 000 ф.ст. — 80 000 ф.ст. за фабрични здания и машини, 20 000 ф.ст. за суров материал и работна заплата. При предпоставка, че капиталът прави един оборот годишно и че бруто печалбата е 15%, годишният оборот на фабриката трябва да възлиза на стоки със стойност 115 000 ф.ст. Всеки от 23-те половин работни часа произвежда всекидневно 5/115 или 1/23 от тези 115 000 ф.ст. От тези 23/23, които съставляват целите 115 000 ф.ст. (constituting the whole 115 000 ф.ст.), 20/23, т.е. 100 000 ф.ст. от 115 000-те ф.ст., замества само капитала; 1/23 или 5 000 ф.ст. от 15 000-те ф.ст. бруто печалба (!) покриват изхабяването на фабриката и машинарията. Останалите 2/23, т.е. двата последни получаса от всеки ден, произвеждат чистата печалба от 10%. Затова ако при неизменни цени фабриката би имала право вместо по 11 ½ часа да работи по 13 часа дневно, то при увеличение на циркулиращия капитал с около 2 600 ф.ст. чистата печалба би се увеличила повече от два пъти.s32q От друга страна, ако числото на работните часове би се намалило дневно с по 1 час, чистата печалба би изчезнала, а при намаляването им с по 1 ½ часа би изчезнала и бруто-печалбата.”*32

И това г. професорът нарича „анализ”! Ако той наистина е повярвал на плача на фабрикантите, че работниците прахосват най-доброто време от деня за произвеждането, а значи и за възпроизвеждането или за заместването на стойността на зданията, машините, памука, въглищата и т.н. — тогава всеки анализ е бил излишен. Той просто трябваше да отговори: „Господа! Ако заповядате да се работи по 10 часа вместо по 11 ½, всекидневното поглъщане на машинария, памук и т.н. — при равни други условия — ще се намали със 1 ½ часа. Значи — вие ще спечелите точно толкова, колкото ще загубите. Вашите работници в бъдеще ще прахосват 11 ½ часа по-малко за възпроизвеждане или заместване на авансираната капиталова стойност.” Ако ли пък той не им е повярвал, а като вещо лице е сметнал за необходимо да направи анализ, би трябвало преди всичко да помоли господа фабрикантите — по един въпрос, който се отнася изключително до отношението на чистата печалба към величината на работния ден, да не разбъркват безразборно машинарията, фабричните постройки, суровите материали и труда, а да благоволят да турят на една страна постоянния капитал, който се съдържа във фабричните постройки, машинарията, суровите материали и т.н., а на друга страна — авансирания за работна заплата капитал. И ако тогава се окажеше, че според сметките на фабрикантите работникът в 2 часа или в един час възпроизвежда или замества работната заплата, аналитикът трябваше да продължи така:

Според вашите данни работникът произвежда в предпоследния час своята работна заплата, а в последния — вашата принадена стойност или чиста печалба. Тъй като той в еднакви периоди от време произвежда еднакви стойности, продуктът на предпоследния час има същата стойност, каквато има и този на последния. При това той произвежда стойности само доколкото изразходва труд, а количеството на неговия труд се измерва с неговото работно време. Според вашите данни то възлиза на 11 ½ часа на ден. Една част от тези 11 ½ часа той употребява за произвеждане или за заместване на своята работна заплата, другата част — за произвеждане на вашата, чиста печалба. Друго той не прави през работния ден. Но тъй като според вашите данни неговата заплата и донесената от него принадена стойност са еднакво големи стойности, очевидно той произвежда своята работна заплата в 5 3/4 часа и вашата чиста печалба в другите 5 3/4 часа. Тъй като по-нататък стойността на двучасовия продукт – прежда е равна на сбора от стойността на неговата работна заплата плюс стойността на вашата чиста печалба, стойността на тази прежда трябва да се измерва с 11 1/2 часа труд, т.е. продуктът на предпоследния час трябва да се измерва с 5 3/4 работни часа, а продуктът на последния час — също. С това стигаме до един щекотлив пункт. И тъй, внимание! Предпоследният работен час е обикновен работен час, също като първия. Ni plus ni moins [френ: ни повече, ни по-малко]. Как може тогава предачът в един работен час да произведе прежда, която да представлява стойност от 5 ¾ работни часа? Всъщност той и не извършва такова чудо. Потребителната стойност, която той произвежда в един работен час, е определено количество прежда. Стойността на тази прежда се измерва с 5 ¾ работни часа, от които 4 ¾ се съдържат, без всякакво съдействие от негова страна, в погълнатите за един час средства за производство, в памук, машинария и т.н., а 4/4 или един час са прибавени от самия него. Значи – тъй като неговата работна заплата се произвежда в 5 ¾ работни часа, а преждата-продукт на един час предене също така съдържа 5 ¾ работни часа, няма никаква магия в това, че стойностният продукт на неговите 5 ¾ часа предачен труд е равен на стойността на продукта от един час предене. Но вие сте на съвсем крив път, ако мислите, че той изразходва макар и един атом време от своя работен ден за възпроизвеждане или „заместване” на стойността на памука, машинарията и т.н. С това, че неговият труд прави от памук и вретена прежда, с това, че той преде — стойността на памука и вретената от само себе си преминава върху преждата. Това се дължи на качеството на неговия труд, а не на неговото количество. Наистина, в един час той ще пренесе повече памучна стойност и т.н. върху преждата отколкото в ½ час, но само защото той за един час изприда повече памук отколкото за ½ час. И тъй, вие разбирате: вашият израз, че работникът произвежда в предпоследния час стойността на своята работна заплата, а в последния — чистата печалба — означава само, че в продукта-прежда от два часа на неговия работен ден, все едно дали те са отпред или отзад, са въплътени 11 ½ часа труд т.е. точно толкова часа, колкото наброява целият негов работен ден. А изразът, че той в първите 5 ¾ часа произвежда своята работна заплата, а в последните 5 ¾ часа вашата чиста печалба, също тъй означава само, че за първите 5 ¾ часа вие плащате, а за последните 5 ¾ часа не плащате. Аз говоря за заплащане на труда вместо за заплащане на работната сила, за да говоря на вашия slang [англ.: жаргон]. Но ако вие, господа, сравните отношението на работното време, за което плащате, с онова работно време, за което не плащате, ще намерите, че то е отношение на половин ден към половин ден, т.е. 100%, а това все пак е твърде приличен процент. При това не подлежи на най-малко съмнение, че ако вие натикате вашите „работни ръце” да ви работят по 13 часа вместо по 11 1/2 и — каквито сте си — прибавите допълнителните 1 1/2 часа към принадения труд, последният ще порасне от 5 3/4 часа на 7 1/4 часа, а нормата на принадената стойност — от 100% на 126 2/23%. Но вие ще се окажете твърде безумни сангвиници, ако се надявате, че с прибавянето на 1 1/2 часа тя щяла да порасне от 100% на 200%, пък дори и повече от 200%, т.е. че щяла да стане „повече от двойно” по-голяма. От друга страна — чудно нещо е човешкото сърце, особено когато човек си носи сърцето в кесията — вие сте съвсем безразсъдни песимисти, ако се опасявате, че с намаляването на работния ден от 11 1/2 часа на 10 1/2 часа щяла да пропадне цялата ваша чиста печалба. Ей богу, не! Ако предпоставим, че всички други условия останат неизменни, принаденият труд ще спадне от 5 3/4 на 4 3/4 часа, което все пак ще ви даде порядъчна норма на принадената стойност, а именно 82 14/23%.s32aq Но съдбоносният „последен час”, за който сте се раздрънкали повече отколкото хилиастите за края на света, е „all bosh” [англ.: празни приказки]. Неговата загуба не ще лиши нито вас от „чистата печалба”, нито пък децата от двата пола, които вие съсипвате, от тяхната „душевна чистота”.*32а
s33q
Когато наистина удари вашият „последен час”, спомнете си за оксфордския професор. A сега: aз бих желал да поостана във вашето скъпо общество — но в друг, по-добър свят. Adio!
*33 [итал.: сбогом!]…

Един от главните икономически мандарини, Джеймс Уйлсън, наново наду на 15 април 1848 г. в „Лондон економист”, в полемика против закона за десетчасовия работен ден, открития от Сениор още в 1836 г. сигнал за „последния час”.
p9

4. Принаденият продукт

Онази част на продукта (1/10 от 20 фунта прежда или 2 фунта прежда във втория наш пример), в която се въплъщава принадената стойност, ние наричаме принаден продукт ([Mehrprodukt], surplus produce, produit net). Както нормата на принадената стойност се определя от нейното отношение не към цялата сума на капитала, а само към променливата му съставна част, също така и величината на принадения продукт се определя от неговото отношение не към целия останал продукт, а към оная негова част, в която се изразява необходимият труд.s34q Както производството на принадена стойност е определяща цел на капиталистическото производство, така и степента на богатството се измерва не с абсолютната величина на продукта, а с относителната величина на принадения продукт.*34

Сборът на необходимия и принадения труд, на откъсите време, в които работникът произвежда стойността, заместваща неговата работна сила, както и принадената стойност, образува абсолютната величина на неговото работно време — работния ден (working day).
p10

ГЛАВА ОСМА
РАБОТНИЯТ ДЕН

1. Границите на работния ден

Ние изхождахме от предпоставката, че работната сила се купува и продава по нейната стойност. Нейната стойност, както и тази на всяка друга стока, се определя от работното време, което е необходимо за нейното произвеждане. Така че ако производството на средствата за живот, средно необходими на работника за един ден, изисква 6 часа, той трябва да работи средно по 6 часа дневно, за да произвежда всекидневно своята работна сила или за да възпроизвежда стойността, получена при нейната продажба. В такъв случай необходимата част от неговия работен ден съставя 6 часа и затова, при равни други условия, е дадена величина. Но това още не дава дължината на самия работен ден.

Да приемем, че линията а——————b представлява продължителността или дължината на необходимото работно време, напр. 6 часа. Според това дали работата ще бъде продължена отвъд ab със 1, 3 или 6 часа и т.н., получаваме 3 различни линии:.

Работен ден І:   а——————b—с
Работен ден II:  а——————b——с
Работен ден III: а——————b————с,

които представляват 3 различни работни дни от 7, 9 и 12 часа. Линията на продължението представлява дължината на принадения труд. Тъй като работният ден е = ab + bс, или е = ас, той се изменя заедно с променливата величина . Тъй като ab е дадена величина, отношението на към ab винаги може да бъде измерено. То съставя в работния ден I 1/6, в работния ден II 3/6 и в работния ден ІІІ 6/6 от ab. По-нататък, тъй като пропорцията (отношението) определя нормата на принадената стойност, последната е дадена чрез това отношение. Тя в трите различни работни дни възлиза съответно на 16 2/3, 50 и 100%. И обратно, нормата на принадената стойност сама не би ни дала величината на работния ден. Така напр., ако първата е равна на 100%, работният ден би могъл да бъде 8-, 10-, 12-часов и т.н. Тя би показала само, че двете съставни части на работния ден, необходимият труд и принаденият труд, са еднакво големи, но не и колко голяма е всяка от тези части.
s35q
Така че работният ден не е постоянна, а променлива величина. Наистина, едната от неговите части се определя от работното време, необходимо за постоянното възпроизвеждане на самия работник, но неговата обща величина се изменя с дължината или продължителността на принадения труд. Така че работният ден е определим, но сам по себе си е неопределен.
*35

Но макар че работният ден не е твърда, а текуща величина, от друга страна той може да варира само в известни граници. Но неговата минимална граница е неопределима. Но ако приемем линията на продължението или принадения труд за = 0, получаваме една минимална граница, т.е. онази част от деня, през която работникът по необходимост трябва да работи за своята самоиздръжка. Но на основата на капиталистическия начин на производство необходимият труд може да съставя само една част от неговия работен ден, така че работният ден никога не може да бъде съкратен до този минимум. Затова пък работният ден има максимална граница. Той не може да бъде продължен отвъд известна граница. Тази максимална граница се определя двойно. Първо, от физическата граница на работната сила. В продължение на природния ден от 24 часа човек може да изразходва само определено количество от своята жизнена сила. Така, един кон може да работи всекидневно само по 8 часа. През време на една част от деня работната сила трябва да почива, да спи, а през време на друга част човек има да задоволява други физически потребности, да се храни, да се мие, да се облича и т.н. Освен тази чисто физическа граница, удължаването на работния ден среща и морални граници. Работникът има нужда от време за задоволяване на своите духовни и социални потребности, обхватът и броят на които се определя от общото културно равнище. По такъв начин вариацията на работния ден се движи във физически и социални граници. Но и двете граници са твърде еластични и оставят най-широко поле на действие. Така, ние срещаме работен ден от 8, 10, 12, 14, 16, 18 часа, т.е. от най-различна дължина.
s36q
Капиталистът е купил работната сила по нейната еднодневна стойност. На него принадлежи нейната потребителна стойност в продължение на един работен ден. Той значи е придобил правото да кара работника да му работи в продължение на един ден. Но какво нещо е един работен ден?
*36 Във всеки случай — по-малко от един природен ден. С колко по-малко? Капиталистът има свое собствено мнение за тази ultima thule [крайна граница], за тази необходима граница на работния ден. Като капиталист той е само олицетворен капитал. Неговата душа е душата на капитала.s37q А капиталът има само един жизнен нагон — нагонът да се оплодотворява (самонараства), да създава принадена стойност, със своята постоянна част, със средствата за производство да всмуква колкото може по-голямо количество принаден труд.*37 Капиталът е умрял труд, който само като вампир се оживява чрез смучене на жив труд и живее толкова по-дълго, колкото повече труд всмуква.s38q Онова време, през което работникът работи, е времето, през което капиталистът консумира купената от него работна сила.*38 Ако работникът консумира за себе си времето, с което разполага, той краде капиталиста.*39

Капиталистът се позовава на закона за стоковата размяна. Той, както и всеки друг купувач, се старае да изкара от потребителната стойност на своята стока колкото е възможно по-голяма полза. Но изведнаж се надига гласът на работника, който беше замлъкнал в бурята и устрема на производствения процес:

Стоката, която ти продадох, се отличава от останалата стокова паплач по това, че нейната употреба създава стойност, и то по-голяма стойност, отколкото струва тя самата. Ти заради това си я и купил. Това, което за тебе е оплодотворяване (самонарастване) на капитала, за мене е допълнително изразходване на работна сила. Ние двамата с теб познаваме на пазара само един закон — закона за стоковата размяна. А консумирането на стоката принадлежи не на продавача, който я отчуждава, а на купувача, който я придобива. Затова на теб ти принадлежи употребата на моята еднодневна работна сила. Но за нейната всекидневна продажна цена аз трябва да мога да я възпроизвеждам всекидневно и значи отново да мога да я продавам. Независимо от природното ми изхабяване поради възрастта и т.н., аз трябва да бъда способен и утре да работя със същата нормална степен на сила, здраве и бодрост, както и днес. Ти постоянно ми проповядваш евангелието на „спестовността” и „въздържанието”. Е, добре! Аз искам като разумен, пестелив стопанин да стопанисвам своето единствено богатство, работната си сила, и да се въздържам от всяко нейно лудешко разпиляване. Аз искам всекидневно да прехвърлям в движение, в труд само толкова от нея, колкото отговаря на нейната нормална продължителност и на здравото й развитие. С безмерно удължаване на работния ден ти можеш за един ден да изтръгнеш такова количество от моята работна сила, каквото аз мога да възстановя едва за три дни. Това, което ти ще спечелиш като труд, аз ще го изгубя като субстанция на труда. Използването на моята работна сила и нейното ограбване са съвсем различни неща. Ако средният период от живота на един среден работник, при разумни размери на труда, е 30 години, стойността на моята работна сила, за която ти ми плащаш всеки отделен ден, е или 1/10950 от цялата й стойност. Но ако я изконсумираш за 10 години, ти пак ми плащаш всекидневно по 1/10950 вместо 1/3650 от цялата й стойност, т.е. само 1/3 от нейната еднодневна стойност, и значи всеки ден ми крадеш 2/3 от стойността на моята стока. Ти ми плащаш за еднодневна работна сила, а пък излапваш тридневна. Това противоречи на нашия договор и на закона за стоковата размяна. Затова аз искам нормална дължина на работния ден и го искам без всякакви апели към твоето сърце — защото щом е за пари, няма място за добродушие. Ти може да си примерен гражданин, може би си член на дружеството за защита на животните, на туй отгоре може и да минаваш за светец, но това нещо, което ти представляваш спрямо мен, няма сърце в гърдите си.s40q Това, което бие в него, май е моето собствено сърце. Аз искам нормален работен ден, защото, както и всеки друг продавач, искам стойността на своята стока.*40

Ние виждаме: независимо от твърде еластичните граници, самата природа на стоковата размяна не поставя никакви граници на работния ден, значи и никакви граници на принадения труд. Капиталистът защищава своето право на купувач, като удължава колкото може повече работния ден и като се старае, ако може, да направи от един работен ден два. От друга страна специфичната природа на продадената стока съдържа една граница на консумирането й от нейния купувач, и работникът защищава своето право на продавач, когато иска да ограничи работния ден до определена нормална величина. Така че тук се получава антиномил, право срещу право, и двете еднакво опрени на закона за стоковата размяна. Между равни права решава силата. И така, в историята на капиталистическото производство нормирането на работния ден се изразява в борба за границите на работния ден — борба между сборния капиталист, т.е. класата на капиталистите, и сборния работник или работническата класа.
p11

2. Неутолимата жажда за принаден труд. Фабрикант и чокоин

Капиталът не е изнамерил принадения труд.s41q Навсякъде, където една част от обществото притежава монопол върху средствата за производство, работникът, бил той свободен или несвободен, е принуден да прибави към необходимото за собствената си издръжка работно време и едно допълнително работно време, за да произведе средства за живот за собственика.s42q На средствата за производство,*41 все едно дали този собственик е атински благородник, етруски теократ, civis romanus [римски гражданин], нормански барон, американски робовладелец, влашки чокоин, съвременен лендлорд или капиталист.*42 Но ясно е, че ако в една обществено-икономическа формация преобладаваща роля заема не разменната стойност на продукта, а неговата потребителна стойност, принаденият труд се ограничава с един по-тесен или по-широк кръг от потребности, но от самия характер на производството не произтича никаква безгранична потребност от принаден труд. Затова ужасен е свръхтрудът в древността, където разменната стойност е трябвало да бъде добивана в нейния самостоятелен паричен образ, т.е. в производството на злато и сребро.s43q Принудителната работа до смърт е била там официалната форма на свръхтруда. Достатъчно е човек да прочете само Диодорус Сикулус.*43 Но това са изключения в древността. Ала щом народи, чието производство все още се движи в по-ниските форми на робския труд, на крепостническия труд и т.н., бъдат въвлечени в един световен пазар, намиращ се под господството на капиталистическия начин на производство, пазар, който развива продажбата на техните продукти в чужбина до степента на техен господствуващ интерес — тогава към варварските ужаси на робството, крепостничеството и т.н. идва като капак цивилизованият ужас на свръхтруда. Затова негърският труд в южните щати на Америка е запазвал умерен и патриархален характер, докато производството е било насочено главно към непосредствено самозадоволяване. Но в същата степен, в която износът на памук е ставал жизнен интерес на тези щати, свръхтрудът на негъра — а на някои места консумирането на неговия живот за седем трудови години — е станал фактор на една пресметната и пресметлива система. Задачата вече не е била да се изтръгне от негъра известна маса полезни продукти. Сега задачата била: производството на самата принадена стойност. Подобен е случаят с ангарийния труд, напр. в дунавските княжества.

Сравняването на неутолимата жажда за принаден труд в дунавските княжества със същата неутолима жажда в английски фабрики представя особен интерес, тъй като принаденият труд при ангарията има самостойна сетивна форма.

Да приемем, че работният ден наброява 6 часа необходим труд и 6 часа принаден труд. В такъв случай свободният работник донася на капиталиста седмично 6 x 6 или 36 часа принаден труд. Това е същото, както ако той би работил 3 дни в седмицата за себе си и 3 дни безплатно на капиталиста. Но това не се вижда. Принаденият труд и необходимият труд се сливат. Затова аз мога да изразя същото отношение напр. и така, че работникът във всяка минута работи 30 секунди за себе си и 30 секунди за капиталиста. Друго е с ангарията. Необходимият труд, който извършва напр. влашкият селянин за своята собствена издръжка, е пространствено отделен от неговия принаден труд за чокоина. Единия труд той извършва на своята собствена нива, а другия — на господарското имение. Поради това двете части на работното време съществуват самостойно една до друга. Във формата на ангария принаденият труд е строго отделен от необходимия труд. Тази различна форма на проявление на принадения и необходимия труд очевидно никак не променя количественото отношение между тях.s44q Три дни принаден труд в седмицата си остават три дни труд, който не образува еквивалент за самия работник, независимо от това дали този труд се нарича крепостен или наемен. Но у капиталиста ненаситната жажда за принаден труд се явява под вида на стремеж към безмерно удължаване на работния ден, а у чокоина по-просто — под вида на непосредствен лов за ангарийни дни.*44
s44aq
В дунавските княжества ангарийният труд е бил свързан с натурални ренти и с другите принадлежности на крепостничеството, но той е образувал решаващия налог в полза на господстващата класа. В такива случаи ангарията рядко е произтичала от крепостничеството, напротив, по-скоро крепостничеството обикновено е произлизало от ангарията.*44a Така е било в румънските провинции. Техният първоначален начин на производство се е основавал върху общата собственост, но не обща собственост в нейната славянска, а още по-малко в нейната индийска форма. Членовете на общината самостойно са стопанисвали като своя свободна частна собственост една част от земите, а задружно са обработвали друга част, т.н. ager publicus [лат.: обществени ниви]. Продуктите от този задружен труд са служили отчасти за резервен фонд за в случай на неплодородие и други случайности, отчасти като държавно съкровище за покриване на разноските за войни, за религиозни цели или за други разноски за общината. С течение на времето военни и църковни сановници заедно с общата собственост узурпирали и всички свързани с нея тегоби. Трудът на свободните селяни върху тяхната общинска земя се превърнал в ангариен труд за грабителите на тази общинска земя. Едновременно с това се развили крепостнически отношения, но само фактически, а не в законна форма, докато най-сетне освободителката на света — Русия, под предлог че ще унищожи крепостничеството, го въздигнала в закон. Кодексът на ангарийния труд, прокламиран в 1831 г. от руския генерал Касельов, е бил, естествено, продиктуван от самите чокои. По такъв начин Русия с един удар спечелила на своя страна магнатите на дунавските княжества и одобрителните ръкопляскания на либералните кретени от цяла Европа.

Според „Reglement organique” [френ.: органически устав] — така се нарича този кодекс на ангарийния труд — всеки влашки селянин дължи на така наречения собственик на земята освен множество подробно изброени тегоби в натура, още и: 1) дванадесет работни дни изобщо, 2) един ден полска работа и 3) един ден за докарване на дърва. Summa summarum [лат.: всичко на всичко] 14 дни в годината. Но, с дълбоко разбиране на политическата икономия, работният ден тук се приема не в неговия обикновен смисъл, а като работен ден, необходим за произвеждане на средния еднодневен продукт, а пък средният еднодневен продукт се определя по такъв хитър начин, че никой циклоп не би могъл да го изкара и за 24 часа. Затова „уставът” сам обяснява, със сухите думи на една чисто руска ирония, че под 12 работни дни трябва да се разбира продуктът на ръчен труд от 36 дни, под един ден полска работа — 3 дни и под един ден докарване на дърва — също така тройно повече. Всичко: 42 дни ангария. Но към това се прибавя и така наречената джобаджия, т.е. услугите, които селяните дължат на земевладетеля при извънредни нужди на производството. Всяко село, според броя на своето население, е длъжно всяка година да доставя за джобаджия определен контингент работници. Тази добавъчна ангария се преценява за всеки влашки селянин на 14 дни, така че предписаната ангария възлиза на 56 дни в годината. Но земеделската година във Влашко, поради лошия климат, брои само 210 дни, от които 40 дни се губят като неделни и празнични дни и средно 30 дни — поради лошо време, всичко 70 дни. Остават 140 работни дни. Отношението на ангарийния труд към необходимия труд е 56/84 или 66 и 2/3% и изразява много по-малка норма на принадената стойност отколкото оная, която регулира труда на английския земеделски или фабричен работник. Но това е само предписаната по закон ангария. „Reglement organique”, в още „по-либерален” дух отколкото английското фабрично законодателство, е съумял да облекчи начина на своето собствено заобикаляне. След като е направил от 12 дни 54, той определя и номиналния дневен труд за всеки от 54-те ангарийни дни по такъв начин, че този труд трябва да се довършва през следващите дни. Така напр. един ден е предвиден за изплевяне на такава площ, която за тази операция, особено при царевичните ниви, изисква двойно по-дълго време.s45q Законният дневен труд за някои земеделски работи може така да се тълкува, че денят започва през май и свършва през октомври. За Молдова правилата са още по-тежки.

Дванадесетте дни ангария, предвидени в „Reglement organique” — извикал един опиянен от победата болярин, — възлизат на 365 дни в годината!*45

Ако Reglement organique на дунавските княжества е бил положителен израз на неутолимата жажда за принаден труд, узаконена във всеки параграф, то английските Factory Acts [фабрични закони] са отрицателни изрази на същата неутолима жажда. Тези закони обуздават нагона на капитала към безгранично изсмукване на работната сила, като самата държава принудително ограничава работния ден, и то държавата, в която господствуват капиталистът и лендлордът. Независимо от все по-застрашително нарастващото от ден на ден работническо движение, ограничаването на фабричния труд е било продиктувано от същата необходимост, която е накарала да пръскат гуано по английските ниви.s46q Същата сляпа жажда за грабеж, която в единия случай е изтощавала почвата, в другия е почнала да подравя от корен жизнената сила на нацията. Тук периодичните епидемии са говорели също тъй ясно, както и намаляването на ръста на войниците в Германия и Франция.*46
s47q
Factory Act от 1850 г., който е в сила сега (1867 г.), допуска средно 10-часов работен ден през седмицата. — а именно: за първите 5 дни от седмицата по 12 часа, от 6 часа сутрин до 6 часа вечер, но от тях 1/2 час отива за закуска и 1 час за обед, така че остават 10 1/2 работни часа, и 8 часа в събота, от 6 часà сутрин до 2 часà след обед, от които 1/2 час отива за закуска. Остават 60 работни часа, по 10 и 1/2 за първите 5 дни и 7 и 1/2 работни часа, за последния ден на седмицата.
*47 Назначени са нарочни надзорници по този закон — пряко подчинените на Министерството на вътрешните работи фабрична инспектори, чиито отчети Парламентът публикува всеки 6 месеца. Така че те дават една непрекъсната и официална статистика за неутолимата жажда на капиталистите за принаден труд.

Да послушаме за малко фабричните инспектори.*48

„Фабрикантът-измамник започва работата четвърт час преди 6 часà сутринта — понякога по-рано, понякога по-късно — и я свършва четвърт час след 6 часà вечер — понякога по-рано, понякога по-късно. Той отнема 5 минути в началото и 5 минути в края на оня половин час, който е определен за закуска, и 10 минути в началото и 10 минути в края на обедния час. В събота той продължава работата с четвърт час, понякога повече, понякога по-малко, след 2 часà след обед. По такъв начин той спечелва: 

s49q
Това прави 5 часа и 40 минути седмично, което, умножено на 50 работни седмици — като извадим 2 седмици за празници или случайно прекъсване на работата, прави 27 работни дни.”
*49
s50q
„Ако работният ден се удължава всеки ден с 5 минути повече от нормалната му дължина, това прави 2 1/2 работни дни в годината.”
*50 „Един добавъчен час всекидневно, получен от това, че се откъсват ту тук, ту там по няколко минути, прави от 12-те годишни месеца 13.”*51

Кризи, през време на които производството се прекъсва и се работи само „късо време”, само по няколко дни в седмицата, естествено никак не изменят нагона за удължаване на работния ден. Колкото по-малко са сделките, толкова по-голяма трябва да бъде печалбата от сключената сделка. Колкото по-малко време може да се работи, толкова повече принадено работно време трябва да се работи. Така фабричните инспектори съобщават за периода на кризата от 1857 до 1858 г.:

„На някого може да се види непоследователно обстоятелството, че някакъв свръхтруд се извършва в такова време, когато търговията върви така лошо — но лошото нейно състояние подбужда безогледни хора към прекалености; с това те си осигуряват извънредна печалба”… „По същото време — казва Леонард Хорнър, — когато 122 фабрики в моя район са съвсем напуснати, 143 спрени и всички други работят късо време, свръхтрудът над определеното от закона време продължава.”*52 Г-н Хоуел казва: „Макар че повечето фабрики поради лошото състояние на стопанството работят само през половината време, аз и сега получавам също толкова оплаквания, както и преди, че на работниците всеки ден били отнемани по ½ или ¾ часа от законно осигуреното им време за обед и почивка.”*53
[*52 Пак там, стр. 10]
[*53 Пак там, стр. 25]

Същото явление се повтаря в по-малки размери през време на страшната памучна криза от 1861 до 1865 г.*54
[*54 Пак там, стр. 25. „Reports etc. for the half year ending 30th April 1861.” Виж притурка №2; „Reports etc. 31st Oct. 1862”, стр. 7, 52, 53. Нарушенията пак стават по-многобройни в последната половина на 1863 г. Сравни „Reports etc. ending 31st Oсt. 1863”, p. 7]

Когато ние заварим работници на работа през часовете за обед или през някое друго непозволено от закона време, за оправдание понякога привеждат това, че работниците изобщо не искали да напуснат фабриката и че дори трябвало насила да ги карат да прекратят работатa (чистенето на машините и т.н.), особено в събота след обед.s55q Но ако „ръцете” остават във фабриката след спирането на машинарията, това става само защото от 6 часа сутринта до 6 часа вечерта, т.е. през позволеното от закона време, не им разрешават никакво време за извършването на работи от този род.”*55
s55
[*55 „Reports etc. 31st Oct. 1860”, p. 23. C какъв фанатизъм, според показанията на фабрикантите пред съда, техните фабрични „работни ръце” се противопоставят на всяко прекъсване на фабричния труд показва следният куриоз: В началото на юни 1836 г. до магистрата [мировия съдия] в Дюсбъри (Йоркшайр) постъпили оплаквания, според които собствениците на 8 големи фабрики близо до Бетли нарушавали фабричния закон. Част от тия господа били обвинени, че заставяли 5 момчета между 12 и 15 години да работят от 6 часа сутринта в петък до 4 часа след обед в събота, без да им се дава никаква почивка освен за ядене и един час спане около полунощ. При това тези деца трябвало да извършват своя непрекъснат 30-часов труд в „shoddy-hole” [дупка за парцали], както се нарича онази изба, в която се разчепкват вълнените парцали и в която едно море от прах, отпадъци и т.н. кара дори възрастните работници за защита на белите дробове постоянно да връзват устата си с кърпи! Обвинените господа дали клетвени декларации — като квакери те били твърде скрупулно-религиозни, за да положат клетва, — че в своето велико милосърдие разрешили на злочестите деца 4 часа сън, но опърничавите деца съвсем не искали да легнат! Господа квакерите били осъдени на глоба по 20 фунта стерлинги. Драйдън е предвиждал появата на тези квакери:

Една лисица — сама прeсторена светица,
не смее да се закълне, но лъже като дявол,
с набожен вид, с великопостен поглед —
и никога не пада в грях, преди да се помоли!

„Извънредната печалба, която принася свръхтрудът извън законното работно време, изглежда за мнозина фабриканти така голямо изкушение, че те не могат да му устоят. Те винаги разчитат на шанса, че няма да бъдат заловени, и разчитат и смятат, че дори в случай че бъдат открити, нищожните парични глоби и съдебни разноски все пак им осигуряват един баланс с печалба.”*56 „Където допълнителното време се получава от натрупването на извършваните през деня дребни кражби („а multiplication of small thefts”), при доказването на нарушенията инспекторите срещат почти непреодолими мъчнотии.”*57 Фабричните инспектори наричат тези „дребни кражби”, които капиталът върши от времето за обед и почивка на работниците, „petty pilferings of minutes”, дребни кражби на минути,*58 „snatching a few minutes”, задигане по на няколко минути,*59 или както технически ги наричат работниците, „nibbling and cribbling at meal times” [поостъргване и поизпиляване на времето за ядене].*60
[*56 „Rep. etc. 31st. Oct. 1856”, стр. 34]
[*57 Пак там, стр. 35]
[*58 Пак там, стр. 48]
[*59 Пак там]
[*60 Пак там]

Както се вижда, в тази атмосфера образуването на принадена стойност от принадения труд не е тайна. „Aко ми позволите — ми казваше един твърде почтен фабрикант – да накарам работниците да работят всекидневно само по 10 минути свръхвреме, Вие слагате в джоба ми годишно по 1 000 ф.ст.”*61 „Атомите-време са елементите на печалбата.”*62
[*61 Пак там]
[*62 „Moments are the elements of profit”, „Rep. of the Insp. etc. 30th April 1860”, стр. 56]

Няма нищо по-характерно в това отношение от обозначаването на работниците, които работят пълно време, с израза „full timers” [„пълновременници”], а на децата под 13 год, които трябва да работят само 6 часа — с израза „half timers” [„полувременници”].*63 Тук работникът не е нищо повече от олицетворено работно време. Всички индивидуални различия се превръщат само в различия между „пълновременници” и „полувременници”.
[*63 Този израз има официално право на гражданство както във фабриката, така и във Фабричните отчети.]
p12

3. Отрасли на английската промишленост без законни граници на експлоатацията

s64qДосега ние разглеждахме нагона към удължаване на работния ден, този вълчи ненаситен глад за принаден труд, в една област, където извънмерните злоупотреби, както казва един буржоазен икономист ненадминати и от жестокостите на испанците спрямо червенокожите в Aмерика*64 — най-сетне са оковали капитала във веригите на законодателното регулиране. Сега да хвърлим поглед на някои клонове на производството, където изсмукването на работната сила или и досега е свободно от ограничения, или до вчера е било такова.

„Господин Браутон, County Magistrate [мирови съдия], заяви — като председател на един митинг, в общинския салон в Нотингъм на 14 януари 1860 г., — че всред онази част от градското население, която е заета с производството на дантели, госпддствуват страдания и лишения в степен, която е непозната на останалия цивилизован свят. В 2, 3, 4 часа сутрин откъсват 9—10-годишни деца от техните мръсни постелки и ги заставят да работят само за своята издръжка до 10, 11, 12 часа през нощта, като при това членовете им измършавяват, тялото им се съсухря, чертите на лицата им се притъпяват и целият им човешки облик се вцепенява в някаква каменна апатичност, така че човек се ужасява само като ги погледне. Нас никак не ни учудва, че г-н Малет и други фабриканти протестираха против всяко обсъждане на този въпрос… Системата, както я описа отец Монтегю Волпи, е система на безгранично робство, робство в социално, физическо, морално и интелектуално отношение. Какво да мисли човек за един град, който устройва публичен митинг за подаване на петиция, с която се иска ограничаване на работното време за мъжете на 18 часа дневно!… Ние декламираме против виргинските и каролинските плантатори. Но нима тяхната търговия с негри с всичките ужаси на камшика и пазарлъците за човешко месо е по-ужасна от това бавно клане на хора, което се извършва с цел да се фабрикуват воали и яки в полза на капиталистите?”*65
[*65 Лондонският в. „Daily Telegraph” [„Дейли телеграф”] от 17 януари 1860 г.]

Грънчарството (pottery) в Стафордшайр е било предмет на три парламентарни анкети през последните 22 години. Резултатите им сa изложени в отчета на г. Скрайвън от 1841 г., съставен за „Children's Employment Commissioners”, в отчета на д-р Грийноу от 1860 г., публикуван по нареждане на служебния лекар на Privy Council („Public Health, 3rd Report”, I, 112—113), най-сетне в отчета на г. Лонг от 1863 г. във „First Report of the Children's Employment Commission” от 13 юни 1863 г. За моята задача е съвсем достатъчно да взема от отчетите за 1860 и 1863 г. няколко свидетелски показания на самите експлоатирани деца. По децата може да се съди за възрастните, особено за жените и момичетата, и то в един клон на индустрията, в сравнение с който памукопредачеството и др. под. изглеждат твърде приятно и здравословно занятие.*66
[*66 Сравни Engels [Енгелс], Lage usw., стр. 249—51]

Уйлям Ууд, деветгодишен, „почнал да работи, когато бил на 7 год. и 10 месеца”. Още от началото той „ran moulds” (носил готовата стока в сушилнята и след това връщал обратно празната форма). През цялата седмица той всекидневно идва в 6 часа сутрин и прекратява работата около 9 часа вечер. „Аз работя до 9 часа вечер всеки ден. Така беше напр. през последните 7—8 седмици.” И така, 15-часова работа за седемгодишно дете! Дж. Мъри, дванадесетгодишно момче, казва в показанията си:

I run moulds and turn jigger (въртя колелото). Идвам в 6 часа, понякога в 4 часа сутрин. През цялата последна нощ работих до 8 часа тази сутрин. Не съм лягал от миналата нощ. Освен мен през тази нощ работеха още 8 или 9 други момчета; всички те, освен едно, тази сутрин дойдоха пак. Получавам седмично 3 шилинга и 6 пенса (1 талер и 5 гроша). Не получавам повече, когато работя цяла нощ. През последната седмица работих две цели нощи.” Фърнихау, десетгодишно момче, казва: „Аз нямам всякога по цял час за обед; често пъти само половин час; всеки четвъртък, петък и събота.”*67
[*67 „Children's Employment Commission. First Report etc. 1863”, Evidence, стр. 16, 18, 19]

Д-р Грийноу заявява, че продължителността на живота в грънчарските окръзи Стоук-Ъпон-Трент и Уолстентън е извънредно кратка. Макар че в окръга Стоук само 30,6% и в Уолстентън само З0,4% от мъжкото население над 20 год. е заето в грънчарското производство, все пак в първия окръг повече от половината, а във втория около 2/5 от смъртните случаи при гръдни болести между мъжете се падат на грънчарските работници. Д-р Буутройд, лекар-практик в Хенли, казва:

Всяко ново поколение на грънчарите е по-дребно и по-слабо от предишното.”

Същото казва и друг един лекар, г. Мак-Бийн:

Откато аз преди 25 години почнах своята практика между грънчарите, забележителното израждане на тази класа се прояви в прогресиращото спадане на техния ръст и тегло.”

Тези показания са взети от отчета на д-р Грийноу от 1860 г.*68
[*68 „Public Health, 3rd Report etc.”, стр. 102, 104, 105]

От отчета на комисарите за 1863 г. извличаме следното: д-р Дж. Т. Арледж, главен лекар на болницата в Норт Стафордшайр, казва: „Като класа грънчарите, мъже и жени… представляват население, което физически и морално е изродено. Те обикновено са с дребен ръст, с лошо телосложение и често с изкривени гърди. Те преждевременно остаряват и животът им е къс; те са флегматични и малокръвни, слабостта на техния организъм се проявява в упорити пристъпи на диспепсия, разстройства на черния дроб и бъбреците и ревматизъм. Но особено са изложени те на гръдните болести — на пневмония, туберкулоза, бронхит и астма. Една форма на последната им е свойствена и им е известна под името грънчарска астма или грънчарска туберкулоза. Скрофулозата, която поразява жлези, кости и други части на тялото, е болест на повече от 2/3 от грънчарите. Ако израждането (degenerescence) на населението от този окръг още не е отишло много по-далеч, това се дължи само на обстоятелството, че то постоянно се попълва чрез пришълци от околните селски окръзи и на брачното му свързване с по-здрави раси.” Господин Чарлс Пирсън, доскоро House Surgeon [болничен лекар] в същата болница, в едно писмо до комисаря Лонг пише между другото: „Аз мога да говоря само въз основа на лични наблюдения, а не статистически, но трябва да забележа, че моето възмущение винаги кипваше при вида на тези бедни деца, чието здраве е било пожертвано заради алчността на техните родители и работодатели.” Той изброява причините на болестите на грънчарите и завършва тия причини с най-важната — „Long Hours” („дългите работни часове”). Отчетът на комисията изказва надеждата, че „една мануфактура, която заема такова видно положение в очите на света, вече няма за дълго да носи върху си позора, че нейният голям успех се придружава от физическо израждане, най-разнообразни физически страдания и ранна смърт на работното население, с чийто труд и сръчност са достигнати толкова големи резултати.”*69 Всичко, което важи за грънчарството в Англия, важи и за това в Шотландия.*70
[*69 „Children's Employment Commission 1863”, стр. 24, 22 и XI]
[*70 Пак там, стр. XLVII]

Мануфактурата на кибрита датира от 1833 г., от изнамирането да се прикрепва фосфора върху клечката. От 1845 г. тя бързо се е развила в Англия и от гъсто населените части на Лондон е минала особено и в Манчестер, Бърмингем, Ливърпул, Бристол, Норуич, Нюкасл, Глазгоу, и заедно с нея се е разпространявало схващането на устата, болест, която един виенски лекар е открил още в 1845 г. като специфична болест на кибритените работници. Половината от тези работници са деца под 13 и младежи под 18 години. Поради своята нездравословност и отвратителност това производство се ползува с такава лоша репутация, че само най-изпадналата част от работническата класа, полугладни вдовици и т.н. му дават децата си, „парцаливи, изгладнели, съвсем изоставени и невъзпитани деца”.*71 От свидетелите, които е разпитал комисарят Уайт (1863 г.), 270 са били под 18 години, 50 под 10, 10 само на 8 и 5 само на 6 години. Работният ден се колебае между 12, 14 и 15 часа, нощен труд, нередовно хранене, най-често в самите работни помещения, които са отровени от фосфора. Данте би намерил, че тези мануфактури надминават най-жестоките фантастични ужаси на неговия ад.
[*71 Пак там, стр. LIV]

Във фабриката за тапети по-грубите видове се печатат на машина, а по-фините на ръка (block printing). Най-оживеният производствен сезон се пада между началото на октомври и края на април. През този период тази работа често трае почти без прекъсване от 6 часа сутрин до 10 часа вечер и още по-късно през нощта.

Дж. Лийч показва: „През последната зима (1862) от 19 момичета 6 не дойдоха на работа поради болести, причинени от преумората. За да не заспиват, трябва да им викам.” У. Дюфи: „От умора децата често пъти не могат да си държат очите отворени, а всъщност и ние често пъти едва смогвахме.” Дж. Лайтбърн: „Аз съм на 13 години… Ние работехме през последната зима до 9 часа вечер, а по-миналата — до 10 часа. През последната зима краката ми бяха така изранени, че почти всяка вечер виках от болки.” Дж. Апсдън: „Когато това мое момче беше на 7 години, аз го носех на гръб през снега до фабриката и назад и то работеше по 16 часа!… Често пъти коленичех, за да го храня, докато то стоеше на машината — защото не биваше да я оставя или спира.” Смит, съдружник и управител на една фабрика в Манчестер:s72q „Ние (той иска да каже — неговите „работни ръце”, които работят за „нас”) работим без прекъсване за хранене, тъй че работният ден от 10 1/2 часа свършва в 4 1/2 часà след обед, а всичкото сетнешно работно време е свръх-време”.*72 (Дали този г. Смит също тъй не се храни през тия 10 1/2 часа?) „Ние (същият този Смит) рядко спираме работата преди 6 часа вечер (той иска да каже: консумирането на „нашите” човешки машини), тъй че ние (iterum Crispinus [лат.: пак този Криспинус]) в действителност през цялата година работим със свръх-време… Децата и възрастните (152 деца и младежи под 18 години и 140 възрастни) работеха еднакво през последните 18 месеца, средно поне по 7 дни и 5 часа в седмицата или 78 1/2 часа седмично. За 6-те седмици, които свършиха на 2 май т.г. (1863), средната работна седмица беше по-голяма — 8 дни или 84 часа на седмица!”

Но същият този г. Смит, който е така предан на pluralis majestatis [лат.: царственото множествено число], прибавя със самодоволна усмивка: „Машинният труд е лек.” А фабрикантите, които прилагат block printing [англ.: ръчното щампосване], казват: „Ръчният труд е по-здравословен от машинния.” Изобщо госпoда фабрикантите с негодувание въстават против предложението „за спиране на машините поне през време на храненето”. „Един закон — казва г. Отли, директор на една тапетна фабрика в Боро (в Лондон), — който би ни разрешил да работим от 6 часа сутрин до 9 часа вечер, би бил много удобен за нас, (!) но определените от Factory Act [фабричния закон] часове от 6 часа сутрин до 6 часа вечер, за нас (!) не са удобни… Ние спираме нашата машина през време на обеда (какво великодушие). Това спиране не създава особена загуба на хартия и бои.” „Но — прибавя той със съчувствие — аз мога да разбера, че свързаната с това загуба не се харесва.” Отчетът на комисията наивно смята, че страхът на някои „ръководни фирми”, че ще загубят време, т.е. време за присвояване на чужд труд, и по такъв начин „ще загубят печалба”, не представлява „достатъчно основание”, за да се „лишат от обед” през време на 12—16 часа работа деца под 13 години и младежи под 18 години или за да им се дава храната така, както се слагат въглища и вода на парната машина, сапун — на вълната, масло — на колелото и т.н., т.е. през време на самия производствен процес, като просто спомагателно вещество на средството на труда.*73
[*73 „Children's Employment Commission”, 1883, Evidence, стр. 123, 124, 125, 140 и LIV]

Нито един клон на английската индустрия (оставяме настрана машинното производство на хляба, което сега си пробива път) не е запазил и до днес толкова старовремски и дори, както това може да се види у поетите от времето на Римската империя, дохристиянски начин на производство, както хлебарството. Но за капитала, както вече отбелязахме по-преди, е по начало съвсем безразлично какъв е техническият характер на трудовия процес, който той завладява. Той най-напред го взема такъв, какъвто го намери.
s74q
Невероятната фалшификация на хляба, особено в Лондон, е разкрита за пръв път от парламентската комисия „относно фалшификацията на хранителните продукти” (1855—56) и от книгата на д-р Хасел — „Adulterations detected”.
*74 Като последица на тези разкрития идва законът от 6 август 1860 г.: „for preventing the adulteration of articles of food and drink” [англ.: за предотвратяване на фалшифицирането на хранителните и питейни продукти].s75q — Закон без всякакъв ефект, тъй като той, разбира се, проявява най-голяма деликатност спрямо всеки freetrader [привърженик на свободната търговия], който се е заел, като купува и продава фалшифицирани стоки, „to turn an honest penny” [„честно да спечели по някой пени”].*75 Самата комисия е формулирала повече или по-малко наивно своето убеждение, че свободната търговия означава по същество търговия с фалшифицирани или, според духовития израз на англичаните, със „софистицирани вещества”.s76q И наистина, „софистиката” от този род умее по-добре от Протагор да прави черното бяло и бялото – черно, и по-добре от елеатите — ad oculos [лат.: очевидно] да демонстрира привидността на всичко реално.*76

Във всеки случай комисията обръща вниманието на публиката върху нейния „хляб насъщни” и заедно с това — върху хлебарството. В същото време проехтяват на публични митинги и в петиции до парламента виковете на лондонските хлебарски калфи против непосилния труд и т.н.s77q Тези викове стават толкова настойчиви, че г. X. С. Тримънхийр, член на многократно споменаваната комисия от 1863 г., бива назначен за кралски следствен комисар. Неговият отчет,*77 заедно с показанията на свидетелите, развълнува публиката — но не сърцето й, а нейния стомах. Англичанинът, който здраво държи на библията, наистина знаеше, че ако човек по божие предопределение не е капиталист или лендлорд или синекур, той е призван с пот на челото да яде своя хляб — но той не е знаел, че заедно с хляба трябва всеки ден да изяжда известно количество човешка пот, смесена с гной, паяжина, мъртви хлебарки, мухлясал немски квас, независимо от стипцата, пясъка и другите също тъй приятни минерални прибавки. Затова, без да се церемонят със светата „freetrade” [свободна търговия], оттогава поставиха „свободното” открай време хлебарство под надзора на държавни инспектори (в края на парламентарната сесия в 1863 г.) и със същия парламентарен акт забраниха работата от 9 часа вечер до 5 часа сутрин за хлебарските калфи под 18 години. Последното постановление на закона говори по-красноречиво от цели томове за непосилния труд в този занаят, от който ни лъха такава патриархалност.

„Работата на един лондонски хлебарски калфа започва обикновено в 11 часà през нощта. По това време той замесва тестото, един много уморителен процес, който трае 1/2 до 3/4 час, в зависимост от количеството и качеството на тестения продукт. След това той ляга върху дъската за месене, която същевременно служи и за похлупак на нощвите, в които се омесва тестото, и спи няколко часа с един чувал за брашно под главата и друг брашнен чувал върху тялото. След това започва една бърза и непрекъсната работа от 4 часа, да се накъсва, тегли, формира, хвърля хлябът в пещта, да се изважда от пещта и т.н. Температурата на една фурна е от 75—90° [24 до 32°С], а в малките фурни тя по-скоро е по-висока отколкото по-ниска. Когато приготвянето на хляба, кифлите и т.н. е свършено, започва разпределянето на хляба; и значителна част от работниците, след описания тежък нощен труд, през деня разнасят в кошове или в колички хляб от къща на къща, а освен това понякога работят и във фурната. Според годишното време и според размерите на предприятието работата се свършва между 1 и 6 часа след обед, докато друга част от калфите работят във фурната до късно среднощ.”* [*„First Report etc.”, стр. VI] „През време на лондонския сезон калфите на хлебарите, които продават хляб на „пълни” цени в Уестенд [аристократически квартал на Лондон], започват работата редовно в 11 часà през нощта и са заети с печенето на хляба, с прекъсвания от по една или две къси паузи, до 8 часà на другата сутрин. След това пък ги впрягат до 4, 5, 6 и дори до 7 часà да разнасят хляб, или понякога да пекат бисквити във фурната. След свършване на работата те могат и да спят — по 6, а често пъти по 5 или 4 часа. В петък работата винаги започва по-рано, да речем в 10 часà вечерта, и продължава без прекъсване — било в печенето, било в разнасянето на хляба — до 8 часа вечер в събота, а повечето пъти до 4 или 5 часа през нощта срещу неделя. Дори в първостепенните хлебарници, които продават хляб по „пълна цена”, в неделен ден има 4 или 5 часа подготвителна работа за другия ден… Калфите на „underselling masters” (които продават хляб под пълната му цена), а, както беше отбелязано по-горе, те са повече от 3/4 от лондонските хлебарски работници, работят още по-дълго, но техният труд е почти изцяло ограничен във фурната, тъй като техните господари — като се изключат доставките за дребни бакалнички — продават само в своите собствени дюкяни. Към края на седмицата… т.е. в четвъртък, работата тук започва в 10 часа през нощта и продължава само с малки прекъсвания до късно през нощта в неделя.”*79
[*79 „Report etc., relating to the Grievances complained of by the Journeymen Bakers etc.”, Лондон, 1852 г., и „First Report etc.”, стр. LXXI]

Що се отнася доunderselling masters” даже от буржоазно становище се разбира, че „неплатеният труд на калфите” (the unpaid labour of the men) „съставя основата на тяхната конкуренция”.*80 А т.н. „full priced baker” [хлебар, който продава по пълна цена] изобличава пред следствената комисия своите „underselling” конкуренти като крадци на чужд труд и фалшификатори. „Те успяват само чрез измама на публиката и като изстискват от своите работници 18 часа труд срещу заплата за 12 часа.”*81
[*80 George Read [Джордж Рийд], The History of Baking, Лондон, 1848 г., стр. 16]
[*81 „Report (First) etc. Evidence”. Показания на „full priced baker” Чийзмен, стр. 108]
s82q
Фалшификацията на хляба и изникването на класата хлебари, които продават хляб под пълната цена, са се развили в Англия от началото на 18-ти век, след като е западнал цеховият характер на занаята и зад номиналния хлебар застанал капиталистът във вид на мелничар или брашнар.
*82 С това е положена основата на капиталистическото производство, на неограниченото удължаване на работния ден и на нощния труд, макар че последният едва от 1824 г. почва здраво да се затвърдява в Лондон.*83
[*83 „First Report etc.”, relative to the Grievances complained of by the Journeymen Bakers etc.London, 1862, p. VIII]

От казаното лесно може да се разбере защо отчетът на комисията отнася хлебарските калфи към работниците, които имат най-кратък живот и които, избягнали като деца нормалната във всички слоеве на работническата класа смъртност, рядко достигат до 42-годишна възраст. Въпреки всичко това хлебарският занаят винаги е препълнен с кандидати. Изворите за приток на тези „работни сили” за Лондон са Шотландия, западните земеделски окръзи на Англия и — Германия.

В 1858—60 г. хлебарските калфи в Ирландия организирали на свои средства големи, митинги за агитация против нощния и неделен труд. Публиката напр. на майския митинг в Дъблин през 1860 г. с чисто ирландска разпаленост взела тяхната страна. Като резултат на това движение се яви успешното прокарване на дневния труд в Уексфорд, Килкени, Клонмел, Уотърфорд и др. „В Лимрик, където страданията на работниците, както е известно, минават всички граници, това движение не сполучи поради опозицията на господарите-хлебари, особено на хлебарите-мелничари. Примерът в Лимрик стана причина за загубване на постигнатото в Енис и Типерери. В Корк, където общественото недоволство се прояви в най-буйна форма, господарите осуетиха движението, като се възползуваха от своята власт, за да изхвърлят калфите на улицата.s84q В Дъблин господарите оказаха най-решителна съпротива и чрез преследване на калфите, които стояха начело на агитацията, принудиха другите работници да отстъпят и да се примирят с нощния и неделния труд.”*84 Комисията на въоръженото до зъби английско правителство в Ирландия хленчи жално-милно против неумолимите господари-хлебари в Дъблин, Лимрик, Корк и т.н.: „Комисията вярва, че работните часове са ограничени от природни закони, които не може безнаказано да се нарушават. Когато господарите заплашват своите работници с изпъждане на улицата и с това ги принуждават да нарушават религиозните си убеждения, да не се подчиняват на законите на страната и да се отнасят с пренебрежение към общественото мнение” (последното се отнася до неделния труд), „те сеят вражда между капитала и труда и дават пример, oпасен за религията, нравствеността и обществения ред… Комисията вярва, че удължаването на работния ден повече от 12 часа е узурпаторска намеса в домашния и частния живот на работника и води към зловредни морални резултати поради намесване в домашната атмосфера на един човек и в изпълнението на семейните му задължения като син, брат, съпруг и баща. Работенето повече от 12 часа има тенденцията да подкопава здравето на работника, води към преждевременно остаряване и ранна смърт, а с това и към нещастия за работническите семейства, които се лишават („are deprived”) от грижите и поддръжката на главата на семейството тъкмо в онова време, когато той му е най-необходим.*85
[*85 Report of Committee on the Baking Trade in Ireland for 1861”]
s86q
Току-що бяхме в Ирландия. На другата страна на пролива, в Шотландия, земеделският работник, човекът на плуга, се оплаква от своя 13-14-часов работен ден в най-суров климат, с допълнителен 4-часов труд в неделен ден (и това в страната на съботяните!)
*86, а в същото време пред един лондонски Grand Jury са изправени трима железопътни работници: един кондуктор, един машинист и един стрелочник. Една голяма железопътна катастрофа експедирала на оня свят стотици пътници. Причина за нещастието е небрежността на железопътните работници. Те единодушно заявяват пред съдебните заседатели, че преди 10-12 години техният труд траел само 8 часа дневно. През последните 5-6 години той бил надут до 14, 18 и 20 часа, а при особено голям наплив на пътници, както напр. през периодите на увеселителните влакове, работното време понякога се продължавало без прекъсване 40—50 часа. Те били обикновени хора, а не циклопи. В даден момент тяхната работна сила се отказвала да служи. Те просто се вдървявали. Мозъкът им преставал да мисли, очите — да виждат. Напълно „respectable British Juryman” [достопочтеният британски съдебен заседател] отговаря с присъда, която предава работниците на углавния съд по обвинение в „manslaughter” [непредумишлено убийство]s87q и в една милостива прибавка изказва благочестивото пожелание господа железопътните магнати-капиталисти в бъдеще да бъдат по-щедри при купуването на необходимия брой „работни сили” и да показват по-голямо „въздържание” или „самоотречение” или „пестеливост” при изсмукването на платената работна сила.*87

От пъстрата тълпа работници от всички професии, възрасти и полове, които ни преследват по-настойчиво, отколкото душите на убитите са преследвали Одисей, и по самия вид на които, дори без сините книги под мишниците им, още от пръв поглед личи непосилният труд, ние ще извлечем две фигури, чийто пoразителен контраст доказва, че пред капитала всички хора са равни — една модистка и един ковач.
s88q
През последните седмици на юни 1863 г. всички лондонски всекидневни вестници напечатиха една статия със сензационното заглавие: „Death from simple Overwork” (смърт просто от извънмерен труд). Касаеше се за смъртта на шапкарката Мери Ан Уокли, двадесетгодишна, работничка в една твърде почтена, придворна мануфактура за дамски шапки, управлявана от една госпожа с милото име Елиза. Наново се разкри старата, тъй често разказвана история
*88, че тези момичета работят без прекъсване средно по 16 1/2 часа, а през сезона често пъти по 30 часа, като при това за поддържане на техните изчерпани сили им се дава вишновка, портвайн или кафе. A точно тогава беше разгарът на сезона. Трябвало бързо да се приготвят разкошните рокли на благородни лейди за бала в чест на току-що импортираната уелска принцеса.s89q Мери Ан Уокли работила без прекъсване 26 и 1/2 часа, заедно с други 60 момичета, по 30 души в стая, която имала едва 1/3 от необходимото кубическо съдържание въздух, а през нощите спели по две на едно легло в една от ония смрадливи дупки, на каквито една стая се накълцва с дървени преградки.*89 И това беше една от най-добрите шапкарски мануфактури в Лондон. Мери Ан Уокли се разболяла в петък и умряла в неделя, без дори да завърши последния тоалет, за голямо учудване на госпожа Елиза. Повиканият твърде късно при смъртното й легло лекар г. Кейс освидетелствува без заобикалки пред „Coroner's Jury” [съд за установяване на причините за скоропостижна смърт], че „Мери Ан Уокли е умряла от твърде продължителен труд в препълнено работно помещение и от спане в твърде тясна, лошо проветрявана спалня”. За да даде на лекаря урок по добри обноски, този „Coroner's Jury” заяви:s90q „Покойната е умряла от апоплексия, но има основание за опасения, че нейната смърт е била ускорена от извънмерен труд в препълнена работилница и т.н.” Нашите „бели роби”, възкликна „Morning Star” [„Морнинг стар”], орган на привържениците на свободната търговия Кобден и Брайт, „нашите бели роби работят до смърт, гинат и умират тихо и безшумно.”*90

„Убийственият труд е в реда на нещата не само в модните шапкарски работилници, но и на хиляди други места, изобщо навсякъде, където работите вървят добре… Да вземем за пример ковача. Ако може да се вярва нa поетите, няма по-жизнерадостен и по-весел човек от ковача. Той става рано и още преди изгрев слънце пръска искри пред лика на слънцето; той яде, пие и спи като никой друг. Чисто физически погледнато, при умерен труд той наистина се намира в едно от най-добрите човешки положения. Но да тръгнем след него в града и да видим какъв тежък труд се стоварва върху този як мъж и какво място заема той в таблиците на смъртността на нашата страна? В Мерилебон (един от най-големите квартали на Лондон) ковачите умират годишно в пропорция 31 на 1 000 или с 11 души повече от средната смъртност на възрастните мъже в Англия. Това занятие, едно почти инстинктивно изкуство на човечеството и само по себе си напълно безупречно, поради извънмерния труд става съсипателно за човека. Човек е в състояние да направи толкова и толкова удари с чук на ден, да извърви толкова и толкова крачки, да диша толкова и толкова пъти, да извърши такава и такава работа и да живее средно, да кажем, 50 години. А го принуждават да направи толкова повече удари, да извърви толкова повече крачки, да диша толкова по-често и с всичко това да увеличи с 1/4 изразходването на своите жизнени сили. Той се опитва да направи това нещо — и в резултат се оказва, че в продължение на един ограничен период време извършва 1/4 повече работа и умира на 37 години вместо на 50.”*91
[*91 Dr Richardson (Д-р Ричардсон), Work and Overwork, „Social Science Review” [„Сошъл сайънс ривю”] от 18 юли 1863 г. [стр. 476 сл. – Моск. ред.]
p13

4. Дневен и нощен труд. Системата на смени

От гледна точка на процеса на нарастване на постоянния капитал, средствата за производство съществуват само за да всмукват труд, а с всяка капка труд — пропорционално количество принаден труд. Доколкото те не правят това, самото им съществуване представлява отрицателна загуба за капиталиста, защото, докато лежат бездейно, те представляват безполезно авансиране на капитал; а тази загуба става положителна, когато прекъсването направи необходими добавъчни разходи за възобновяване на работата. Удължаването на работния ден отвъд естествените предели на деня, до късна нощ, действува само като палиатив, само приблизително задоволява вампирската жажда за живата кръв на труда. Така че иманентният закон на капиталистическото производство е да присвоява труд през всичките 24 часа. Но тъй като дълготрайната денонощна експлоатация на едни и същи работни сили е физически невъзможна, за да се премахне тази физическа пречка се налага смяна на работните сили, консумирани през деня и през нощта, смяна, която допуска различни методи, напр. тя може да бъде така устроена, че част от работния персонал да работи една седмица денем, друга седмица нощем и т.н. Известно е, че тази система на смени, това променливо работене е господствало в епохата на младежкия разцвет на английската памучна индустрия и между другото понастоящем цъфти в памучните предачници на Московската губерния. Като система този непрекъснат 24-часов производствен процес съществува и днес в много досега още „свободни” клонове на великобританската индустрия, между другото във високите пещи, в ковачниците, в стоманолеярните и други металургически предприятия в Англия, Уелс и Шотландия. Трудовият процес обхваща тук не само 24-те часа на 6-те работни дни, но в повечето случаи и 24-те часа на неделния ден. Работниците се състоят от мъже и жени, възрастни и деца от двата пола.

Възрастта на децата и младежите обхваща всички междинни степени от 8 (в някои случаи от 6) до 18 години.*92 В някои клонове и жените и момичетата работят нощно време заедно с мъжкия персонал.*93
[*92 „Children's Employment Commission”, Third Report, Лондон, 1864 г., стр. IV, V, VI]
[*93
„В Стафордшайр, както и в Южен Уелс, млади момичета и жени работят в каменовъглените рудници и коксовите грамади не само денем, но и нощем. В представяните на парламента отчети това нещо често се изтъква като практика, свързана с големи и очевидни злини. Тези жени, които работят заедно с мъжете и едва се различават от тях по облеклото си, омацани с кал и сажди, са изложени на развала на своя характер, защото изгубват своето самоуважение — това е почти неизбежна последица от тяхното не-женско занятие.” Пак там, стр. 194, XXVI, сравни Fourth Report (1865) 61, стр. XIII. Същото е и в стъкларските фабрики.]
s94q
Независимо от общите вредни влияния на нощния труд,
*94 непрекъснатото двадесет и четири часово траене на производствения процес представлява твърде удобен случай, за да се прекрачи границата на номиналния работен ден. Напр. в споменатите по-горе много уморителни клонове на индустрията официалният работен ден за всеки работник е в повечето случаи 12 часа — нощни или дневни. Но свръх-трудът отвъд този предел — да се изразим с думите на официалния английски отчет — е в много случаи „действително ужасен” („truly fearful”).*95 „Човешкият ум — се казва там — не може да си представи онази маса труд, която според показанията на свидетелите извършват момчета от 9 до 12 години, и не може да не дойде до заключение, че тази злоупотреба с власт от страна на родителите и работодателите не трябва повече да се търпи.”*96
[*95 „Fourth Rep.”, 57, стр. ХII]
[*96 Пак там (4th Rep. 1865), 58, стр. XII]

Системата, която изобщо кара момчета да работят последователно през деня и през нощта, води към скандално удължаване на работния ден както през време на оживена конюнктура, така и през време на обикновения ход на нещата. Това удължаване в много случаи е не само жестоко, но дори просто невероятно. Разбира се, винаги се случва, че по тази или онази причина, ту тук, ту там от смяната отсъствува по някое момче. В такъв случай едно или няколко от вече дошлите момчета, които вече са свършили своя работен ден, трябва да заемат мястото на отсъствуващите. Тази система е дотолкова общоизвестна, че директорът на един завод за валцувано желязо на въпроса ми как се запълва мястото на онези момчета, които отсъствуват от смяната, отговори: „Аз много добре знам, че и Вие го знаете също тъй добре, както и аз” — и никак не се стесни да признае този факт.”*97
[*97 Пак там]

„В един завод за валцувано желязо, където номиналният работен ден трае от 6 часà сутрин до 5 1/2 вечер, едно момче работило всяка седмица по 4 нощи поне до 8 1/2 часà вечерта на следния ден… и така в продължение на 6 месеца.” „Друго момче, на възраст 9 години, е работило понякога три дванадесетчасови смени подред, а едно на 10-годишна възраст — два дни и две нощи подред. „Трето момче, сега нa 10 години, е работило от 6 часà сутрин до 12 часà през нощта три нощи подред и до 9 часà вечерта през другите нощи.” „Четвърто момче, сега на 13 години, е работило цяла седмица от 6 часà след обед до 12 часà на обед на другия ден, а понякога три смени подред, напр. от понеделник сутринта до вторник вечерта.” „Пето момче, сега на 12 години, е работило в една железолеярна в Стевъли от 6 часà сутрин до 12 часà през нощта в продължение на 14 дни; сега то е неспособно да продължава такава работа.” „Джордж Елинсуърт, 9-годишен: „Дойдох тук последния петък. На другия ден трябваше да почнем работа в 3 часà сутринта. Затова останах тук през цялата нощ. Аз живея на 5 мили оттук. Спах в коридора, като си послах кожената престилка и се покрих с палтенцето. Другите два дни идвах в 6 часà сутринта. Да! Тук е горещо място! Преди да дойда тук, работих цяла година на една висока пещ.s98q Беше един много голям завод на село. И в събота започвах работа в 3 часà, нo поне можех да си ходя вкъщи да спя, защото беше близо. През другите дни започвах работа в 6 часà сутрин и свършвах в 6 или 7 часà вечер.” и т.н.*98

Да чуем сега как самият капитал схваща тази система на двадесет и четири часов труд. Той, естествено, отминава с мълчание прекаленостите на тази система, злоупотребите с нея, т.е. „жестокото и невероятно” удължаване на работния ден. Той говори само за системата в нейната „нормална” форма.

Господата Нейлор и Викерс, фабриканти на стомана, при които работят към 600—700 души, от които само 10% под 18 години, а от тези последните само 20 момчета принадлежат към нощния персонал, се изказват по следния начин: „Момчетата никак не страдат от горещината. Температурата вероятно е 86° до 90° [30 — 32°С]. В ковачните и валцови заводи работните ръце работят денонощно на смени, но пък всичката друга работа се извършва само денем от 6 часа сутрин до 6 часа вечер. В ковачницата работят от 12 часа до 12 часа. Някои работни ръце работят постоянно нощем без смяна на дневното с нощно работно време… Ние не намираме, че нощният или дневният труд оказват различно влияние върху здравето (на господата Нейлор и Викерс?), хората вероятно спят по-добре, когато се ползват винаги от едно и също време за почивка, отколкото ако то се сменя… Около 20 момчета под 18 години работят с нощния персонал… Ние не бихме могли да минем (not well do) без нощния труд на момчета под 18 години. Тук ние възразяваме, че това може да доведе до увеличение на производствените разноски. Мъчно е да се намерят опитни работни ръце и добри ръководители на отделения, но момчета можеш да получиш колкото искаш. Естествено, като се вземе предвид малкият процент момчета, които работят при нас, ограничаването на нощния труд би било от малко значение или интерес за нас.”*99
[*99 „Fourth Report etc.” 1865, 79, стр. XVI]

Господин Дж. Елис, от фирмата на господата Джон Браун и съдружие — стоманени и железни заводи, в които работят до 3 000 мъже и младежи и то отчасти при тежката работа по обработката на стомана и желязо „денонощно на смени”, — заявява, че в тежките стоманени заводи на двама мъже се падат по едно или две момчета. Предприятието има 500 момчета под 18 години, а около 1/3 или 170 от тях са под 13 години. С оглед на предлаганата реформа в законодателството г. Елис казва: „Аз не мисля, че ще бъде твърде осъдително (very objectionable) да се забрани на лица под 18 г. да работят повече от 12 часа от 24-те. Но аз не мисля, че може да се прокара някаква граница за възможността да се лишим от нощен труд на момчетата над 12 години. Ние дори по-скоро ще приемем един закон, изобщо да не вземаме на работа момчета под 13 или дори под 14 години, отколкото една забрана да използуваме нощем онези момчета, които вече имаме. Момчетата, които работят в дневната смяна, трябва посменно да работят и в нощната смяна, тъй като мъжете не могат непрекъснато да извършват нощен труд; това би съсипало тяхното здраве. Но ние вярваме, че нощният труд, ако той се сменя всяка седмица, не нанася никаква вреда. (Напротив, господата Нейлор и Викерс в съгласие с интересите на своето предприятие са вярвали, че не постоянният, а може би тъкмо периодично сменящият се нощен труд нанася вреди.) Ние намираме, че хората, които работят в нощна смяна, са еднакво здрави като онези, които работят само денем… Нашите възражения против забраната на нощния труд за момчета под 18 години се основават само на това, че то ще увеличи нашите разноски, и това е и единственото ни основание. (Каква цинична наивност!) Ние вярваме, че това увеличение би надминало онова, което предприятието (the trade) би могло лесно да понесе без вреда за своя успех. (As the trade with due regard to etc. could fairly bear! Каква лигава, устата фразеология!) Работници тук рядко се намират и може да станат недостатъчни при такова урегулирване” (т.е. Елис, Браун и С-ие биха могли да се озоват във фаталното затруднение да трябва да плащат напълно стойността на работната сила)*100
[*100
Пак там, 80, стр. XVI]

Стоманените и железни заводи „Циклоп” на господа Кемел и Сие са от същия едър масщаб, както и заводите на гореказания Джон Браун и Сие. Директорът на тези заводи връчил своите писмени свидетелски показания на правителствения комисар Уайт, но сетне счел за по-удобно да скрие ръкописа, който му бил върнат за преглед. Но господин Уайт има добра памет. Той много добре помни, че за тези господа Циклопи забраната на нощния труд за деца и младежи е „нещо невъзможно; то би било равносилно на затваряне на заводите им” — а при това тяхното предприятие има малко повече от 6% младежи под 18 и само 1% под 13 години!*101
[*101 „Fourth Report etc.” 1865, 82, стр. XVII]

Господин Е. Ф. Сандерсон от фирмата Братя Сандерсон и Сие, стоманолеярни, валцови и ковачни заводи в Aтърклиф, заявява следното по същия въпрос: „От забраната на нощния труд за младежи под 18 години биха произлезли големи мъчнотии. Главната мъчнотия е в увеличаването на разноските, което неизбежно би било предизвикано от заместването на труда на момчетата с труд на възрастни. На каква сума би възлязло това, аз не мога да кажа, но навярно не би било така много, че фабрикантът да може да покачи цената на стоманата, и следователно загубата би паднала върху него, тъй като работниците (какъв твърдоглав народ!) биха се отказали да я понесат.” Г-н Сандерсън не знае колко плаща на децата, но „то може би възлиза на 4—5 шилинга на глава седмично… Работата на момчетата е такава, че общо взето („generally” — разбира се никога „в частност”) силата на младежите е тъкмо достатъчна и следователно ние не бихме извлекли никаква печалба от по-голямата сила на мъжете, за да покриваме загубата, или пък това би станало само в малкото случаи, когато металът е много тежък. Мъжете също биха били недоволни, ако техните подчинени не са момчета, тъй като възрастните са по-малко послушни. При това момчетата трябва да почват да работят още на млади години, за да изучат работата. Ако момчетата бъдат ограничени само в дневен труд, тази задача би останала неизпълнена.” А защо би останала неизпълнена? Защо младежите да не могат да изучат работата денем? Какви са твоите основания? „Защото по този начин мъжете, които работят посменно ту денем, ту нощем, като бъдат отделени през това време от младежите от своята смяна, биха загубили половината от онази печалба, която извличат от тях. Защото приучването на младежите става за сметка на работната заплата на тези младежи и по такъв начин то дава възможност на мъжете да имат по-евтино труда на младежите.s102q Така че всеки мъж би изгубил половината от своята печалба.” (С други думи, господата Сандерсон би трябвало да плащат част от заплатата на възрастните мъже от собствения си джоб вместо чрез нощния труд на младежите. Печалбата на господата Сандерсон в такъв случай би поспаднала, и тъкмо това е Сандерсъновото сериозно основание, поради което младежите не могат да изучават своя занаят денем.*102 Освен това по този начин целият нощен труд би легнал на ония мъже, които сега биват заменяни с младежите, а тия мъже не биха издържали. Накъсо, мъчнотиите биха били толкова големи, че вероятно биха довели до пълно прекратяване на нощния труд. „А колкото се отнася до самото производство на стомана — казва Е. Ф. Сандерсън, — това не би съставлявало и най-малката разлика, но!” Но господа Сандерсон имат и друга работа, а не само да правят стомана. Правенето на стомана е само предлог за изкарване на повече пари. Топилните пещи, валцовите заводи и т.н., постройките, машинарията, желязото, въглищата и т.н. имат и друго предназначение, а не само да се превърнат в стомана. Те са създадени, за да поглъщат принаден труд и, естествено, поглъщат повече принаден труд в 24 часа отколкото в 12. Наистина, опрени на бога и закона, те дават на сандерсъновците правото да разполагат с работното време на известен брой ръце в продължение на пълни 24 часа в денонощие, и щом се прекъсне тяхната функция да всмукват труд, те губят своя характер на капитал, т.е. стават за сандерсъновци чиста загуба. „Но тогава бихме имали загуба от толкова скъпата машинария, която би стояла без работа през половината време, а за оная маса от продукти, която ние сме способни да доставим при сегашната система, ние би трябвало да удвоим помещенията и машините, а това би удвоило разноските.” Но защо тъкмо тези сандерсъновци претендират за привилегия пред другите капиталисти, които имат право да използват работниците само денем и чиито постройки, машинария и суров материал значи остават нощем „в бездействие”?

„Истина е — отговаря Е. Ф. Сандерсон от името на всички сандерсоновци, — истина е, че тази загуба от бездействието на машинарията засяга всички мануфактури, в които се работи само денем. Но в нашия случай употребата на топилни пещи би причинила извънредна загуба. Ако те се поддържат в действие, прахосва се горивен материал (вместо това сега се прахосва животът на работниците), ако пък не се поддържат,s103q губи се време, за да се запалят отново и да достигнат необходимата температура (докато загубата на време за сън дори за осемгодишни деца е спечелено работно време за хората от сорта на сандерсоновци), а самите пещи биха страдали от промяната в температурата” (докато същите пещи никак не страдат от смяната на дневен и нощен труд).*103
p14

5. Борбата за нормален работен ден. Принудителни закони за удължаване на работния ден от средата на XIV до края на XVII век

„Какво нещо е един работен ден?” Колко голямо е онова време, през което капиталът има право да консумира работната сила, чиято еднодневна стойност той заплаща? Докъде може да бъде удължен работният ден отвъд работното време, необходимо за възпроизвеждане на самата работна сила? На тези въпроси, както видяхме, капиталът отговаря: работният ден всекидневно се състои от всичките 24 часа, след като се извадят ония малко часове за почивка, без които работната сила абсолютно никак не може да възобнови своето действие. По начало от само себе си се разбира, че работникът през целия си живот е само работна сила и че затова всичкото време, с което той разполага, е по природа и по право работно време и значи принадлежи на самооплодотворяването на капитала.s104q Време за телесен растеж, за умствено развитие, за изпълняване на обществени функции, за другаруване, за свободно развитие на физическите и умствени сили, дори неделната почивка — пък било то и в страната на свещения неделен ден*104 — вятър работа! Но в своя безмерен, сляп нагон, в своята вълча, ненаситна жажда за принаден труд капиталът погазва не само моралните, но и чисто физическите максимални граници на работния ден. Той узурпира времето за растеж, за развитие и за опазване на тялото. Той заграбва времето, което е необходимо за поглъщане на чист въздух и слънчева светлина. Той гризе от времето за ядене и гледа колкото може повече да го включи в самия производствен процес, така че храната да се дава на работника като на просто средство за производство, както на парния котел се дават въглища и на машинарията — лой или масло. Той заменя здравия сън, тъй необходим за набиране, възобновяване и опресняване на жизнената сила, само с толкова часа неподвижност, колкото е необходимо за съживяването на един абсолютно изтощен организъм. Тук не нормалното поддържане на работната сила определя границите на работния ден — напротив, колкото може по-голямото изразходване на работна сила през денонощието — колкото и болезнено, насилствено и мъчително да е това изразходване — определя времето за почивка на работника. Капиталът не пита за продължителността на живота на работната сила. Това, което го интересува, е само максимумът работна сила, която може да се постави в действие през един работен ден. Той достига тази цел чрез скъсяването на живота на работната сила — също както алчният селски стопанин достига увеличаване на доходността на своята земя чрез изтощаване на плодородността на почвата.

Така че капиталистическото производство, което по същество е производство на принадена стойност, всмукване на принаден труд, с удължаването на работния ден произвежда не само израждане на човешката работна сила, като и ограбва нормалните морални и физически условия за развитие и функциониране. То произвежда преждевременното изтощаване и умъртвяване на самата работна сила.*105 То удължава производственото време на работника в даден срок, като скъсява времето на неговия живот.
[*105 Ние вече приведохме в нашите предишни отчети констатациите на редица опитни фабриканти, според които извънредните часове… сигурно крият в себе си опасността от преждевременно изтощаване на човешката работна сила.” „Child Empl. Comm., IV Report 1865 г. 64, Стр. XІІІ]

Но стойността на работната сила включва стойността на стоките, необходими за възпроизвеждането на работника или за размножаването на работническата класа. Така че щом като противоестественото удължаване на работния ден, към което по необходимост се стреми капиталът в своя безмерен нагон към самооплодотворяване, скъсява периода на живота на отделните работници, а с това и продължителността на работната им сила — става необходимо по-бързо заместване на износената работна сила, значи и включването на по-големи амортизационни разноски във възпроизвеждането на работната сила – също както всекидневно възпроизвежданата част от стойността на една машина е толкова по-голяма, колкото по-бързо тя се износва. Така че капиталът като че ли в свой собствен интерес има нужда от нормален работен ден.

Робовладелецът купува своя работник така, както купува своя кон. Заедно с роба той губи и един капитал, който трябва да бъде заместен с нови разноски на пазара за роби. Но „колкото фатално-съсипателно да влияят върху човешкия организъм оризените полета на Джорджия и блатата на Мисисипи — все пак това опустошаване на човешки живот не е така голямо, че да не е могло да бъде компенсирано от плодородните полета на Вирджиния и Кентъки. Икономическите съображения, които биха могли да бъдат известна гаранция за човешко отнасяне с робите, доколкото интересът на господаря е съвпадал със съхраняването на робите, след въвеждане на търговията с роби се превръщат в обратното, в основания за крайно съсипване на роба, защото щом като неговото място може да бъде винаги попълнено от чужди източници за негри — трайността на неговия живот става много по-малко важна от неговата производителност, докато тя трае. Затова за страни, които внасят роби, се явява като максима на робовладелското стопанство, че най-добрата икономия се състои в това — в колкото може по-кратко време да се изсмучи от човешкия добитък (human chattle) колкото може по-голямо количество труд. Именно при тропическите култури, гдето годишните печалби често пъти са равни на целия капитал на плантацията, животът на негрите се жертвува най-безскрупулно. Земеделието на Западна Индия, която от векове е била люлка на баснословни богатства, е погълнало милиони хора от африканската раса. В днешно време в Куба, където доходите възлизат на милиони и където плантаторите са князе, ние наблюдаваме у класата на робите не само най-груба храна и най-изтощителен и непрекъснат труд, но и това, че голяма част от тях направо гинат всяка година поради бавното мъчение — свръх-труда и липсата на сън и почивка.”*106
[*106 Cairnes [Кернс], The Slave Power, стр. 110, 111]

Mutato nomine de te fabula narratur! [лат.: макар че името ти е променено, за тебе става дума тук!] Вместо търговия с роби чети трудов пазар, вместо Кентъки и Вирджиния — Ирландия и земеделските окръзи на Англия, Шотландия и Уелс, вместо Африка — Германия! Ние чухме как свръх-трудът опустошава редовете на лондонските хлебари — и все пак лондонският трудов пазар е винаги препълнен с немски и други хлебарски работници, кандидати за смъртта. Както видяхме, грънчарството е един от ония клонове на индустрията, където животът на работниците е най-краткотраен. Липсват ли поради това грънчари?s107q Джошуа Уеджууд, създателят на модерното грънчарство, по произход сам прост работник, заявил в 1785 г. пред Камарата на общините, че в цялата мануфактура работят от 15 до 20 000 души.”*107 През 1861 г. населението само на градските средища на тази индустрия във Великобритания е възлизало на 101 302 души. „Памучната индустрия съществува от 90 години…s108q В продължение на три поколения от английската раса тя е погълнала девет поколения памучни работници.”*108 Наистина, през отделни епохи на трескав подем трудовият пазар е отбелязвал сериозни празноти. Така напр. — в 1834 год.s109q Но господа фабрикантите предложили на Poor Law Commissioners [чиновниците от службата за бедните] да пращат „свръхнаселението” от земеделските окръзи за към северните окръзи — с обяснението, че „фабрикантите ще го абсорбират и консумират”*109 — това са техните собствени думи. „В Манчестър бяха назначени агенти със съгласието на Poor Law Commissioners. Бяха изготвени списъци на земеделските работници и предадени на тези агенти. Фабрикантите се разтичаха по бюрата и след като си избраха каквото им трябваше, от Южна Англия бяха изпратени и семействата. Тези човешки пакети бяха доставяни по каналите и с товарни коли, етикетирани също както толкова и толкова бали стока; някои се мъкнеха пеш, а мнозина се лутаха, заблудени и полугладни, из мануфактурните окръзи. Това нещо се разви в същински клон на търговията. Камарата на общините едва ли ще го повярва. Тази редовна търговия, това търгуване с човешко месо продължи и по-нататък и манчестърските агенти също така редовно купуваха и продаваха тези хора на манчестърските фабриканти, както други продават негри на памучните плантатори от южните щати. Годината 1860 е апогеят на памучната индустрия. Пак се появи недостиг от ръце. Фабрикантите пак се обърнаха към търговиите на човешко месо… и последните претършуваха дюните на Дорсет, хълмовете на Девън и равнините на Уилтс, но свръхнаселението вече беше погълнато.” Вестник „Bury guardian” [„Бури гардиан”] хленчеше, че след сключването на англо-френския търговски договор биха могли да бъдат допълнително абсорбирани още 10 000 работни ръце, а скоро да дотрябват други 30 или 40 000.s110q След като агентите и подагентите на търговията с човешко месо през 1860 г. почти безрезултатно изметоха земеделските окръзи, „депутация от фабриканти се обърна към г. Вилиерс, председател на Poor Law Board [служба за бедните], с молба пак да им разреши да вземат за фабриките бедни деца. и сирачета от Workhouses” [трудовите домове]*110.
s111q
Изобщо опитът разкрива пред капиталиста едно постоянно свръхнаселение, т.е. свръхнаселение по отношение на съществуващата в даден момент потребност на капитала да се оплодотвори, макар че потокът на това свръхнаселение се състои от изтощени, скоро измиращи, бързо изместващи се едни други, така да се каже окосени преди узряването им човешки поколения
.*111 Наистина, от друга страна опитът показва на умния наблюдател как капиталистическото производство, което в исторически смисъл датира едва от вчера, бързо и дълбоко е подкопало корените на народната сила,s112q как израждането на индустриалното население се забавя само от постоянния приток на жизнени и здрави селски елементи и как дори селските работници вече почват да измират въпреки чистия въздух и въпреки че сред тях всевластно господствува the principle of natural selection [принципът на естествения подбор], който позволява да се развиват само най-яките индивиди*112. Капиталът, който има такива „основателни причини” да отрича страданията на окръжаващото го работническо поколение, в своята практика също толкова се ръководи от изгледите за бъдещо загниване на човечеството и за най-сетне все пак неудържимото обезлюдяване, колкото и от възможното падане на земята върху слънцето. При всяка спекулация с акции всеки знае, че един ден все ще настъпи буря, но всеки се надява, че след като той е събрал и скрил на сигурно място златния дъжд, тя ще засегне само ближния му. Apres moi le deluge! [френ.: След мен и потоп!] е девизът на всеки капиталист и на всяка капиталистическа нация.s113q Поради това капиталът е безогледен по отношение на здравето и дългия живот на работника, когато обществото не го е заставило да държи сметка за тях.*113 На оплакванията за физическо и умствено осакатяване, за преждевременна смърт и за мъченията със свръх-труд той отговаря:s114q Защо ще ни измъчва тази мъка, щом като увеличава нашата радост (печалбата)? Но, общо взето, това не зависи от добрата или злата воля на отделния капиталист. В свободната конкуренция иманентните закони на капиталистическото производство важат за отделния капиталист като принудителни външни закони”.*114
s115q
Установяването на нормален работен ден е резултат на многовековна борба между капиталист и работник. Но историята на тази борба показва две противоположни течения. Да сравним напр. английското фабрично законодателство от наше време с английските трудови статути от 14 до средата на 18 век.
*115 Докато модерният фабричен закон насилствено скъсява работния ден, споменатите статути се стараят насилствено да го удължат. Но във всеки случай претенциите на капитала в неговото ембрионално състояние, когато той току-що се е образувал, значи когато все още си е осигурявал правото да всмуква достатъчно количество принаден труд не само по силата на икономическите условия, но и с помощта на държавната власт, изглеждат съвсем скромни в сравнение с концесиите, които той с ръмжене и съпротива трябва да прави през зрялата си възраст. Нужни са векове, докато „свободният” работник, по силата на развитието на капиталистическия начин на производство, доброволно се съгласи, т.е. обществено бъде принуден, да продава цялото си активно жизнено време и дори самата си работоспособност за цената на своите обичайни средства за живот, да продава първородството си — за паница леща. Затова естествено е, че удължаването на работния ден, което капиталът от средата на 14 в. до края на 17 век се старае да наложи на пълнолетните работници (чрез държавната власт — съвпада приблизително с границите на работното време, които държавата, през втората половина на 19 век, е поставяла тук-там на превръщането на детската кръв в капитал.s116q Това, което днес напр. е обявено в щата Масачузетс — досега най-свободния щат на Североамериканската република — като узаконен от държавата предел за труда на деца по-малки от 12 години, в Англия чак до средата на 17 век е било нормалният работен ден за възрастните занаятчии, за яките селски ратаи и за огромните ковачи.*116

Първият „Statute of Labourers” [закон за работниците] (23 Eduard III 1349) е имал за свой непосредствен повод (не причина,s117q тъй като това законодателство е съществувало цели векове без повод) голямата чума, която покосила населението, тъй че, както казва един писател-тори, „наистина станала непоносима трудността да се намерят работници на разумни цени” (т.е. на цени, които да оставят на тези, които наемат работниците, разумно количество принаден труд).*117 Затова със силата на закона била предписана разумна работна заплата, както и границите на работния ден. Последният пункт — тук ни интересува само той — е повторен в статута от 1496 г. (при Хенри VII). Работният ден за всички занаятчийски (artificers) и земеделски работници от март до септември е трябвало тогава да траеs118q — макар това никога да не е било прокарано — от 5 часà сутрин до между 7 и 8 часà вечер, но времето за храна е било 1 час за закуска, 1 1/2 часа за обед и 1/2 час за следобедна закуска, т.е. точно два пъти повече отколкото според фабричния закон, който сега е в сила.*118 През зимата трябвало да се работи от 5 часà сутрин до мръкване — със същите прекъсвания. Един статут на Елизабета от 1562 г. за всички работници, „наемани на заплата за ден или за седмица”, оставя незасегната продължителността на работния ден, но се старае да намали свободните междинни часове на 2 1/2 часа през лятото и на 2 часа през зимата. Обедът трябвало да трае само един час, а „половинчасовият следобеден сън” да бъде разрешен само между средата на май и средата на август. За всеки час отсъствие да се задържи от заплатата 1 пенс (около 8 фенига). Но на практика положението на работниците е било много по-благоприятно отколкото според статута. Бащата на политическата икономия и, тъй да се каже, създател на статистиката, Уйлям Пети казва в едно свое съчинение, публикувано през последната третина на 17-ти век: „Работниците (labouring men, всъщност тогава земеделски работници) работят по 10 часа дневно и се хранят 20 пъти седмично, а именно:s118q през работните дни по три пъти дневно, а през неделнитеs119q — по два пъти; от това ясно личи, че ако те речеха да не ядат всеки петък-вечер и речеха да обядват по един и половина часа — докато сега за това им са нужни два часа, от 11 до 1 часà преди обед — значи, ако те работеха с 1/20 повече и консумираха с 1/20 по-малко, би могло да се събере една десета част от гореспоменатия данък.”*119

Нима д-р Андрю Юър не е имал право, когато наругал законопроекта за дванадесетчасовия работен ден от 1833 г. като възвръщане към времената на мрака? Наистина, наредбите, споменати в статутите и у Пети, се отнасят и за „apprentices” (чираците). Но в какво положение се е намирал детският труд още в края на 17-ти век — това се вижда от следното оплакване:s120qНашите младежи тук в Aнглия съвсем нищо не правят до постъпването си като чираци, а тогава, естествено, им е нужно дълго време — седем години, — за да се подготвят като опитни работници.” Германия, напротив, се слави с това, че там децата още от люлката вече „се приучват към малко занимание”.*120

Дори през по-голямата част на 18 век, до епохата на едрата индустрия капиталът в Англия не е сполучил, като плаща седмичната стойност на работната сила, да завладее цялата седмица на работника. Изключение са правели земеделските работници. Обстоятелството, че работниците са могли да преживеят, цяла седмица със заплатата за 4 дни за тях не е било достатъчно основание да работят и другите два дни за капиталиста. Една страница от съчиненията на английските икономисти в интереса на капитала най-бясно напада това упорство на работниците, а пък друга страница ги защищава.s121q Нека чуем напр. полемиката между Постлтуейт, чийто търговски речник навремето се е ползувал със същата слава, както в днешни дни — подобните съчинения на Мак-Кълък и Мак-Грегор, — и по-рано цитирания автор на „Essay on Trade and Commerce”.*121

Постлтуейт казва между другото: „Аз не мога да завърша тези няколко бележки, без да спомена твърде тривиалната фраза на твърде много хора, че ако работникът (industrious poor) може за 5 дни да получи достатъчно, за да живее, той не иска да работи пълни 6 дни. Оттук те заключават, че е необходимо чрез данъци или някакви други средства да се предизвика поскъпване дори на най-необходимите средства за живот, за да бъде принуден занаятчията и мануфактурният работник непрекъснато да работят шест дни в седмицата. Аз трябва да поискам позволение да бъда на по-друго мнение отколкото това на тия големи политици, които дигат копие за постоянното робство на работническото население на това кралство („the perpetual slavery of the working people”); те забравят пословицата „all work and no play” (само работа, без игра, затъпява). Нима англичаните не се надуват с гениалността и сръчността на своите занаятчии и мануфактурни работници, които досега са спечелили всеобщ кредит и слава на английските стоки? На какво се дължи това? Вероятно на нищо друго, освен на начина, по който нашият работен народ умее да се забавлява както му се прище. Нима не би се затъпила тяхната гениалност и не биха ли станали глупаво-тромави вместо свежи и сръчни, ако биха били принудени да работят цялата година през всичките шест дни на седмицата и постоянно да повтарят една и съща работа; поради такова вечно робство нашите работници не биха ли загубили своята репутация, вместо да я запазят?… Каква майсторска сръчност бихме могли да очакваме от толкова страшно измъчвани животни (hard driven animals)?… Мнозина от тях извършват за 4 дни толкова работа, колкото един французин за 5 или 6 дни. Но ако англичаните трябва вечно да се блъскат — трябва да се страхуваме, че те ще се изродят (degenerate) и под нивото на французите. Ако нашият народ е прочут със своята военна храброст, не казваме ли, че това се дължи, от една страна, на добрия английски ростбиф и пудинг в стомаха му, а от друга страна, не по-малко, на нашия конституционен дух на свободата? И защо по-голямата гениалност, енергия и сръчност на нашите занаятчии и мануфактурни работници да не се дължи на свободата, с която те се забавляват по своему? Надявам се, че те никога вече няма да изгубят тези привилегии, нито пък добрия живот, от който произтича както тяхната сръчност в работата, така и тяхната смелост!*122
[*122 Postlethwayt [Постлтуейт], пак там, „First Preliminary Discourse”, стр. 14]

На това авторът на „Essay on Trade and Commerce” отговаря:

„Ако празнуването на седмия ден от седмицата се смята за божествена наредба, то това включва в себе си, че другите дни на седмицата принадлежат на труда (той иска да каже: на капитала — както веднага ще стане ясно), и не може да се упреква като жестоко принудителното изпълняване на тази божия повеля… Че човечеството изобщо по природа е склонно към удобство и отпуснатост — това ние научаваме от фаталния опит от поведението на нашето мануфактурно простолюдие, което средно не работи повече от 4 дни в седмицата, освен в случай на поскъпване на средствата за живот… Да приемем, че един бушел пшеница представлява всичките средства за живот на работника и струва 5 шилинга и че работникът получава за своя труд по един шилинг на ден. Тогава му е достатъчно да работи само 5 дни в седмицата; и само 4, ако един бушел струва 4 шилинга… Но тъй като работната заплата в това кралство е много по-висока в сравнение с цените на средствата за живот, мануфактурният работник, който работи 4 дни, притежава един паричен остатък, с който живее в безделие през остатъка от седмицата…s123q Аз се надявам, че съм казал достатъчно, за да изясня, че умерен труд в продължение на 6 дни в седмицата не е робство. Нашите земеделски работници го правят, и по всичко изглежда, че те са най-щастливите между работниците (labouring poor),*123 а холандците правят същото в мануфактурите и изглеждат много щастлив народ.s124q И французите го правят, доколкото не им пречат многото празници…*124 Но нашият човек от простолюдието си е втълпил в главата фикс-идеята, че той по правото на своето рождение като англичанин притежава привилегията да бъде по-свободен и по-независим от (работническото население) на всяка друга страна в Европа. Наистина, тази идея, доколкото тя влияе върху храбростта на нашите войници, може да принася известна полза; но колкото по-малко са проникнати от нея мануфактурните работници, толкова по-добре е за тях самите и за държавата.s125q Работниците никога не бива да се смятат за независими от своите началници… („independеnt of their superiors”) Извънредно опасно е да се насърчават mobs [тълпите] в една комерческа държава като нашата, където може би 7/8 от цялото население са хора с малко или без никаква собственост…*125s126q Лечението няма да бъде пълно, докато нашите индустриални бедни не склонят да работят 6 дни за същата сума, която сега изкарват за 4 дни…*126 За тази цел, както и за „изкореняването на мързела, разхайтеността и романтичните фантасмагории за свобода”, т.е. „за намаление на таксата в полза на бедните, за потикване на духа на индустрията и за снижаване на цената на труда в мануфактурите” — нашият верен Екарт на капитала предлага изпитаното средство: такива работници, които изпадат на грижите на обществената благотворителност, с една дума пауперите, да бъдат затваряни в един „идеален трудов дом” (art ideal workhouse).s128qТакъв дом трябва да стане дом на ужаса (House of Terror).”*127 В „този дом на ужаса”, в този „идеален workhouse” [трудов дом] трябва да се работи „по 14 часа на ден, но като се включи тук подходящото време за ядене, така че да „останат пълни 12 работни часа”.*128

Дванадесет работни часа дневно в „идеалния workhouse”, в дома на ужаса от 1770 г.! Шестдесет и три години по-късно, в 1833 г., когато английският парламент ограничил в четири клона на индустрията работния ден за деца от 13 до 18 години на цели 12 работни часа — тогава сякаш настъпил краят на света за английската индустрия!s129q В 1852 г., когато Луи Бонапарт поиска да посегне на законния работен ден за да се закрепи пред буржоазията, френското работничество извика в един глас: „Законът, който съкращава работния ден на 12 часа, е едничкото благо, което ни е останало от законодателството на републиката!”*129 В Цюрих трудът на децата над 10 години е ограничен на 12 часа;s130q в Ааргау трудът на деца между 13 и 16 години през 1862 г. е бил съкратен от 12 1/2 на 12 часа; в Австрия, през 1860 г., трудът на деца между 14 и 16 години — също на 12 часа.*130 Какъв „прогрес от 1770 насам”, би се провикнал с „exultation” [ликуване] Маколи!

„Домът на ужаса” за пауперите, за който душата на капитала е мечтаела още в 1770 г., е бил въздигнат не след много години като грамаден „трудов дом” за самите мануфактурни работници. Той е бил наречен фабрика. И този път идеалът бледнеел пред действителността.
p15

6. Борбата за нормален работен ден. Принудително ограничение на работното време по законодателен ред. Английското фабрично законодателство от 1833—1864 г.s131q

След като капиталът е употребил столетия, за да удължи работния ден до неговите нормални максимални граници и след това — отвъд тях, до границите на естествения 12 часов ден,*131 с възникването на едрата индустрия в последната третина на 18-и век, настъпило стихийно като лавина и безпределно надпреварване. Всяка преграда на обичаите и природата, на възрастта и пола, на деня и нощта била разрушена.s132q Дори понятията за ден и нощ, по селски прости в старите статути, станали тъй разтегливи, че един английски съдия дори в 1860 г. трябвало да прояви истинска талмудическа проницателност, за да обясни с авторитета на „съдебно решение” какво е ден и какво е нощ.*132 Капиталът празнувал своите оргии.

Щом слисаната от врявата на производството работническа класа пак дошла малко на себе си, започнала нейната съпротива, най-напред в родината на едрата индустрия, в Англия. Но в продължение на три десетилетия извоюваните от нея концесии оставали чисто номинални.s133q От 1802 до 1833 г. парламентът издал 5 трудови закона, но бил достатъчно хитър да не гласува нито стотинка за тяхното принудително прилагане, за необходимия служебен персонал и т.н.*133 Тези закони оставали мъртва буква. „Факт е, че до закона от 1833 г. деца и младежи са били претоварвани с работа („were worked”) по цяла нощ, по цял ден, или и двете ad libitum*134 [лат.: по желание].
[*134 „Rep. of Insp. of Fact. 30th April 1860”, стр. 51]

Едва след фабричния закон от 1833 г. — обхващащ памучните, вълнените, ленените и копринените фабрики — съществува за модерната индустрия един нормален работен ден. Няма по-добра характеристика за духа на капитала от историята на английското фабрично законодателство от 1833 до 1864 г.

Законът от 1833 г. обявява, че обикновеният фабричен работен ден трябва да започва в 5 1/2 часà сутринта и да свършва в 8 1/2 часà вечер, и в тия граници, в един период от 15 чàса, се смята за законно да се използуват за работа младежи (т.е. лица между 13 и 18 години), през което и да било време на деня, винаги при предпоставката, че един и същ младеж няма да работи повече от 12 чàса в продължение на един ден, с изключение на известни специално предвидени случаи. Шестата секция на закона постановява, „че в течение на всеки ден на всяко такова лице с ограничено работно време трябва да се предостави поне 1 1/2 чàса за хранене.” Използуването на деца под 9 години, с изключение, което ще бъде споменато по-късно, се забранява, а трудът на децата от 9 до 13 години — бил ограничен до 8 часа дневно. Нощната работа, т.е. според този закон работата между (не се чете – бел. ел. коректор) часа вечер и 5 1/2 часа сутрин, била забранена за всички лица между 9 и 18 години.

Законодателите са били толкова далеч от желанието да засегнат свободата на капитала при изсмукване на работната сила на възрастните, или както те го наричат — „свободата на труда”, че измъдрили специална система, за да се предотврати такава косонастръхвателна последица от фабричния закон.

„Голямото зло на фабричната система, както тя сега е организирана — се казва в първия отчет на централния съвет на комисията от 25 юни 1833 г., — се състои в това, че тя създава необходимостта да се разтяга работният ден на децата до крайните предели на работния ден на възрастните. Единственото лекарство против това зло, без да се ограничава трудът на възрастните — което би породило още по-голямо зло отколкото това, което трябва да бъде предотвратено, изглежда планът да се използуват двойни смени от деца.” Затова този „план” бил приложен под името „система на смени” („System of Relays”; Relay на английски, както й на френски, означава смяна на пощенските коне в различни станции), така че напр. от 5 1/2 часа сутрин до 1 1/2 след обед се впряга една смяна от деца между 9 и 13 години, а от 1 1/2 до 8 1/2 вечер — друга смяна, и т.н.

Като награда за това, че господа фабрикантите най-безочливо са игнорирали всички закони за детския труд, издадени през предходните 22 години, и този път хапът им бил позлатен. Парламентът постановил, че след 1 март 1834 г. никое дете под 11 години, след 1 март 1835 г. никое дете под 12 години и след 1 март 1836 г. никое дете под 13 години не бива да работи във фабрика повече от 8 часа! Този „либерализъм”, тъй снизходителен към „капитала”, толкова повече заслужавал неговата признателност, тъй като д-р Фери, сър Р. Карлайл, сър Б. Броуди, сър Ч. Бел, мистър Гутри и т.н., накъсо — най-значителните лондонски physicians и surgeons [лекари и хирурзи], заявили в своите свидетелски показания пред Камарата на общините, че periculum in mora [лат.: в забавянето е опасността], а д-р Фери се изразил още по-грубо: „Законодателство е еднакво необходимо за предотвратяване на смъртта във всичките й форми, в които тя може да бъде преждевременно причинена, и сигурно този (фабричният) начин трябва да бъде разгледан като един от най-жестоките методи за причиняването й.”*135 Същият „реформиран” парламент, който от нежност към господа фабрикантите приковал още за много години деца под 13 години в ада на 72-часовия фабричен труд седмично, напротив, със закона за освобождение на робите, който също тъй давал свободата на капки — още от самото начало забранил на плантаторите да изтощават с работа който и да е роб-негър повече от 45 часа седмично!
[*135 „Legislation is equally necessary for the prevention of death, in any form in which it can be prematurely inflicted, and certainly this must be viewed as a most cruel mode of inflicting it.”]

Но недоволен и от това, капиталът започнал една многогодишна и шумна агитация. Тя се въртяла главно около възрастта на категориите, които под името деца били ограничени на 8-часов труд и били подчинени на известно задължително образование. Според капиталистическата антропология детската възраст свършва с десетата или в най-краен случай с единадесетата година. Колкото повече се приближавал срокът за пълното прилагане на фабричния закон, съдбоносната 1836 година, толкова повече беснеела шайката от фабриканти. Тя наистина сполучила дотолкова да наплаши правителството, че то в 1835 г. предложило да се намали пределната детска възраст от 13 на 12 години. Но през това време the pressure from without [натискът отвън] нараствал заплашително. И Камарата на общините не посмяла. Тя отказала да хвърля 13-годишни деца повече от 8 часа на ден под джагернаутовото колело на капитала [виж показалеца за чужди думи] и законът от 1833 г. влязъл в пълна сила. Той останал непроменен до юни 1844 г.

През десетилетието, през което той отначало само отчасти, а после напълно регулирал фабричния труд, официалните отчети на фабричните инспектори гъмжат от оплаквания за невъзможността на неговото прилагане. A именно, тъй като законът от 1833 г. давал на господа капиталистите свободата през 15-часовия период от 5 1/2 часа сутрин до 8 1/2 часа вечер по всяко време да карат всеки „младеж” или всяко „дете” да започва, да прекъсва или да свършва своя дванадесетчасов, респективно осемчасов труд, а също така и да определят за различните лица различни часове за хранене — господата скоро изнамерили една нова „Relays-system”, според която работните коне не се сменяват на определени станции, а се впрягат все отново на сменяващи се станции.

Ние няма повече да се спираме на хубостите на тази система, тъй като по-сетне ще трябва пак да се върнем на нея. Но още от пръв поглед става ясно, че тя е отменила целия фабричен закон не само по дух, но и по буква. Как да наложат фабричните инспектори спазването на установеното от закона работно време и даването на законните паузи за хранене при такова сложно книговодство за всяко отделно дете и за всеки младеж? В голяма част от фабриките скоро пак почнало безнаказано да цъфти старото брутално безобразие.s136q На една среща с министъра на вътрешните работи (1844) фабричните инспектори доказали невъзможността за какъвто и да е контрол при новоизмислената Relays-system.*136 Но през това време обстоятелствата твърде много се изменили. Фабричните работници, особено от 1838 г., издигнаха законопроекта за десетчасов работен ден като свой икономически лозунг, както издигнаха чартистката програма като свой политически лозунг. Дори онези фабриканти, които били регулирали своите предприятия съобразно със закона от 1833 г., отрупвали парламента с изложения за безнравствената „конкуренция” на „вероломните братя”, на които по-голямата им безочливост или по-благоприятните местни условия позволявали да нарушават закона. При това, колкото много и да са искали отделни фабриканти съвсем да отпуснат юздите на своята стара алчност, изразителите и политическите водачи на класата на фабрикантите им предписвали променено поведение и променен език спрямо работниците. Тъкмо тогава те са предприемали похода за премахване на житните закони и за да победят, имали нужда от работниците. Затова им обещавали не само удвояване на хляба, но и приемане на законопроекта за десетчасовия работен ден в хилядогодишното царство на Free Trade*137 [свободната търговия]. Така че те още по-малко са могли да се борят против една мярка, която трябвало да реализира само закона от 1833 г. Застрашени в своя най-свет интерес, в поземлената рента, торите най-сетне затрещели от филантропско възмущение против „безсрамните похвати”*138 на своите врагове.
s136

[*136 „Rep. of Insp. of Fact. 31st October 1849”, стр. 6]
[*137 „Rep. of Insp. of. Fact. 31st October 1848”, стр. 98]
[*138 Впрочем, Леонард Хорнър официално употребява израза: „nefarious practice”. („Rep. of insp. of Fact. 31st October 1859”, стр. 7)]

Така се стигнало до допълнителния фабричен закон от 7 юни 1844 г. Той влязъл в сила на 10 септември 1844 г. Той групира между защитените работници една нова категория, а именно жените над 18 години. Те във всяко отношение били приравнени към младежите, работното им време било ограничено на 12 часа, нощната работа им била забранена и т.н. Така че законодателството за пръв път се видяло принудено пряко и официално да контролира и труда на пълнолетни. Във фабричния отчет от 1844—1845 г. се казва иронично: „До наше знание не е дошъл нито един случай възрастни жени да са се оплакали от тази намеса в техните права.*139 Трудът на деца под 13 години бил сведен до 6 1/2, а при известни условия до 7 часа дневно*140.
[*139 „Rep. etc. for 30th Sept. 1844”, стр. 15]
[*140 Законът разрешава деца да работят по 10 часа, ако не работят всекидневно, а през ден. Изобщо тази клауза останала безрезултатна.]

За премахване на злоупотребите с фалшивата „Relays-system” законът установил между другото следните важни подробни правила: „Работният ден за деца и младежи се брои от момента, когато което и да е дете или младеж започва сутрин работа във фабриката.” Така че ако напр. А започва работа в 8 часа сутрин, а Б в 10 часа, работният ден на Б въпреки това трябва да свърши в същия час, както на А. Началото на работния ден трябва да бъде посочвано от някой обществен часовник, напр. от най-близкия железопътен часовник, по който трябва да се нагоди фабричната свирка. Фабрикантът е длъжен да окачи във фабриката обява, напечатана с едри букви, в която да са означени началото, краят и паузите на работния ден. Деца, които започват работата сутрин преди 12 часа, не бива да бъдат използувани подир 1 часа след пладне. Значи следобедната смяна трябва да се състои от други деца, а не от ония, които са били в предобедната смяна. Един и половин часовото време за ядене трябва да бъде предоставяно на всички защитени от закона работници в едно и също време през деня, и то поне единият час да бъде преди 3 часа след обед. Деца или младежи не бива да работят преди 1 часа по обед повече от 5 часа без една поне половинчасова пауза за закуска. Деца, младежи или жени не бива през време на ядене да остават в работно помещение, в което се извършва някой трудов процес, и т.н.

И тъй, видяхме: тези подробни постановления, които така военноеднообразно, по часовник регулират траенето, границите и паузите на труда, в никой случай не са били продукт на парламентарни мъдрувания. Те са се развили постепенно от самите условия като природни закони на съвременния начин на производство. Тяхното формулиране, официално признаване и провъзгласяване от страна на държавата е било резултат на продължителни класови борби. Една от техните най-близки последици била, че практиката подложила на същите ограничения и работния ден на възрастните работници-мъже, тъй като в повечето производствени процеси те не могат без сътрудничеството на децата, младежите и жените. Затова през периода от 1844—1847 година 12-часовият работен ден е господствувал, общо взето, навсякъде и еднакво във всички клонове на индустрията, подчинени на фабричното законодателство.

Но фабрикантите не разрешили тази „крачка напред” без една компенсираща „крачка назад”. По техен потик Камарата на общините намалила от 9 на 8 години минималната възраст за децата, приемани на работа, за да осигури капитала с „допълнителния приток на фабрични деца”, което му се дължи от бога и по право.*141
[*141 „Тъй като едно намаление на тяхното работно време би довело до заангажирането на голям брой (деца), някои мислеха, че допълнителният приток на деца от 8 до 9 години би покрил увеличилото се търсене.” („Rep. etc. 30th Sept. 1844”, стр. 13)]

Годините 1846 и 1847 са епоха в икономическата история на Англия. Отменяване на житните закони, унищожаване на вносните мита върху памук и други сурови материали, провъзгласяване на свободната търговия за пътеводна звезда на законодателството! Накъсо, настъпило хилядогодишното царство. От друга страна, през същите години чартисткото движение и агитацията в полза на десетчасовия работен ден достигнали своята най-висока точка. Те намерили съюзници в лицето на торите, които пръхтели за отмъщение. Въпреки фанатичната съпротива на вероломната армия от защитници на свободната търговия начело с Брайт и Кобден, законопроектът за десетчасовия работен ден, предмет на толкова дълги стремежи, бил прокаран в парламента.

Новият фабричен закон от 8 юни 1847 г. постановявал, че от 1 юли 1847 г. започва едно временно съкратяване на работния ден за „младежите” (от 13 до 18 години) и за всички работнички — на 11 часа, но че от 1 май 1848 г. влиза в сила окончателното му ограничаване на 10 часа. Иначе законът бил само допълнителна прибавка към законите от 1833 и 1844 г.

Капиталът предприел предварителен поход, за да попречи на пълното провеждане на закона от 1 май 1848 г. И то самите работници, уж умъдрени от опита, трябвало да помогнат за разрушаването на своето собствено дело. Моментът бил ловко избран.

Трябва да помним, че поради страшната криза от 1846—1847 г. всред фабричните работници имаше много страдания, тъй като много фабрики бяха работили само кратко време, а други бяха съвсем спрени. Поради това значителен брой работници се намираха в най-стеснено положение, мнозина — потънали в дългове. Затова с доста голяма сигурност можеше да се приеме, че те ще предпочетат по-дългото работно време — за да уредят минали загуби, може би за да изплатят дългове или да си освободят мебелите от заложната къща, или да заместят продадена покъщнина, или да купят нови дрехи за себе си и за своите семейства.*142
[*142 „Rep. of Insp. of Fact. 31st Oct. 1848”, стр. 16]

Господа фабрикантите се постарали да увеличат естествения ефект на тези обстоятелства с едно общо намаляване на работната заплата с 10%. Това станало, така да се каже, в чест на осветяването на новата ера на свободната търговия. Подир това последвало друго намаление с 8 1/3%,s143q когато работният ден бил съкратен на 11 часа, а и с двойно повече при окончателното му съкращаване на 10 часа. Така че навсякъде, където обстоятелствата някакси позволявали, било извършено намаление на работната заплата поне с 25%.*143 При такива благоприятно подготвени шансове започнала всред работниците агитацията за отменяване на закона от 1847 год. При това не били пренебрегвани никакви средства — измама, подвеждане, заплашване, — но всичко напразно. Колкото до половин дузината петиции, в които работниците трябвало да се оплакват от „потискането им от закона” — самите молители заявявали при устен разпит,s144q че подписите им били изтръгнати насила. „Те били потиснати, но от другиго, а не от фабричния закон.”*144 Но ако фабрикантите не сполучили да накарат работниците да говорят както на тях им се искало, те сами пък крещели толкова по-гръмко в печата и парламента от името на работниците. Те заклеймявали фабричните инспектори като един вид комисари на Конвента, които безмилостно принасяли нещастния работник в жертва на своите бълнувания за усъвършенстване на света.s145q И тази маневра пропаднала. Фабричният инспектор Леонард Хорнър лично и чрез своите помощници провел многобройни свидетелски разпити във фабриките на Ленкшайр. Около 70% от разпитаните работници се обявили за 10-часов ден, един много малък процент за 11-часов и едно съвсем нищожно малцинство — за старите 12 часа.*145

Една друга „благовидна” маневра се състояла в това, да карат възрастните работници-мъже да работят от 12 до 15 часа и после да обявяват този факт за най-добрия израз на съкровените желания на пролетариите. Но „безмилостният” фабричен инспектор Леонард Хорнър пак се появил на самото място. Мнозинството от тия, които работели извънредни часове, казали, че „много по биха предпочели да работят по 10 часа за по-малка заплата, но нямали избор; толкова много от тях били безработни,s146q толкова много предачи били принудени да работят като прости piecers [пресуквачи] — така че ако те се биха отказали от по-дългото работно време, други веднага биха заели тяхното място и затова за тях въпросът се свежда към следното: или да работят по-дълго, или да останат на улицата”.*146

Временният поход на капитала пропаднал и Законът за десетчасовия работен ден влязъл в сила на 1 май 1848 год. Но през това време провалянето на чартистката партия, чиито водачи били арестувани, а организацията им разгромена — вече разклатило самоувереността на английската работническа класа. Скоро след това парижката юнска революция и нейното кърваво потъпкване обединиха както в континентална Европа, тъй и в Англия всички фракции на господствуващите класи, земевладелци и капиталисти, борсови вълци и бакали, протекционисти и привърженици на свободната търговия, правителство и опозиция, попове и свободомислещи, млади проститутки и стари калугерки — всички под общия зов за спасяване на собствеността, на религията, на семейството, на обществото! Работническата класа навсякъде бе охулена и прокълната и поставена под „Loi des suspects” [закон против подозрителните]. Така че господа фабрикантите вече нямаше какво да се стесняват. Те открито въстанаха не само против закона за десетчасовия работен ден, но и против цялото законодателство, което от 1833 г. се е стремяло донякъде да обуздае „свободното” изсмукване на работната сила. Това беше Proslavery Rebellion [бунт за защита на робството] в миниатюр, провеждан в течение на повече от 2 години с цинична безскрулулност, с терористична енергия, толкова повече, че бунтовникът-капиталист не е рискувал нищо освен кожата на своите работници.

За да се разбере следващото, трябва да си спомним, че и трите фабрични закона от 1833, 1844 и 1847 г. тогава бяха в сила, доколкото единият не е отменявал другия; че нито един от тях не ограничава труда на работниците-мъже над 18 години и че от 1833 г. 15-часовият период от 5 1/2 сутринта до 8 1/2 вечерта си е оставал законният „ден”, в пределите на който по-сетне е трябвало да се извършва, по предписаните условия, дванадесетчасовият, а после десетчасовият труд на младежите и жените.

Фабрикантите тук-там са започнали уволняването на част, понякога на половината от наетите от тях младежи и работнички, като вместо това пак възстановили почти забравения нощен труд на възрастните работници-мъже. Законът за десетчасовия работен ден, казвали те, не им оставял алтернатива!*147
[*147 „Reports etc. for 31st October 1848”, стр. 133, 134]

Втората крачка се отнасяла до законните паузи за хранене. Да чуем фабричните инспектори: „След ограничаването на работните часове на 10 фабрикантите твърдят — макар че все още не провеждат на практика своя възглед до неговите последни закономерности, — че ако се работи напр. от 9 часа сутринта до 7 часа вечерта, те изпълнявали предписанията на закона, като дават един час за хранене преди 9 часа сутрин и половин час след 7 часа вечер, т.е. 1 1/2 часа. В някои случаи те сега разрешават половин или цял час за обед, но същевременно държат на това, че съвсем не били задължени да дават някаква част от 1 1/2-тa часа през десетчасовия работен ден.”*148 Така че господа фабрикантите твърдели, че крайно точните постановления на закона от 1844 г. относно времето за хранене само позволявали на работниците да ядат и пият преди идването им във фабриката и след излизането им от нея, т.е. у дома си! И защо работниците да не обядват преди 9 часа сутринта? Но коронните юристи решиха, че предписаните часове за хранене „трябва да бъдат давани в паузи през време на действителния работен ден и че е противозаконно да се изисква работа 10 часа подред, от 9 часа сутрин до 7 часа вечер без прекъсване”.*149
[*148 „Reports etc. for 30th April 1848”, стр. 47]
[*149 „Reports etc. 31st Oct. 1848”, стр. 130]

След тези мирни демонстрации капиталът направил като увод към своя бунт една крачка, която била съгласна с буквата на закона от 1844 г. и значи била законна.

Наистина, законът в 1844 г. забранявал да се задържат на работа и след 1 часа подир обед деца от 8 до 13 години, които вече са работили преди 12 часа по обед. Но той никак не регулирал 6 ½-часовия труд на децата, чието работно време започвало към 12 по обед или по-късно! Така че осемгодишни деца, ако почвали работа в 12 часа по обед, можели да работят от 12 до 1 часа — 1 час; от 2 до 4 часа след обед — 2 часа и от 5 до 8 ½ вечер — 3 ½ часа, или всичко законните 6 ½ часа. Или още по-добре: за да съвпадне тяхната работа с работата на възрастните мъже до 8 ½ часа вечер, достатъчно било фабрикантите да не им дават никаква работа до 2 часа след обед, и след това можело да ги държат във фабриката непрекъснато до 8 ½ часа вечер. „Сега изрично се признава, че поради алчността на фабрикантите да пущат своята машинария в ход повече от 10 часа, напоследък в Англия се е промъкнала практиката да карат 8 до 13-годишни деца от двата пола да работят до 8 ½ часа вечер само с възрастните мъже, след излизането на всички жени и младежи от фабриката.”*150 Работници и фабрични инспектори протестирали по морални и хигиенични съображения. Но капиталът отговарял:

Делата ми — на моята глава!
Aз искам по закон да ми платят —
полицата каквото повели!

 [Шекспир, Венецианският търговец, IV, 1, 206]

 [*150 „Reports etc. for 31st Oct. 1848”, стр. 42]

И наистина, според статистическия доклад в Долната камара от 26 юли 1850 г., въпреки всички протести, на 15 юли 1850 г. е имало 3 742 деца, подложени на тази „практика в 275 фабрики”.* [*Reports etc. for 31st Oct. 1850”, стр. 5, 6] Но това не стигало! Дебнещото око на капитала открило, че законът от 1844 г. не позволява петчасова работа преди обед без пауза от поне 30 минути за подкрепяне на силите, но че той не предписва нищо подобно за следобедния труд. Затова той изискал и наложил удоволствието не само да кара осемгодишни деца да опъват без прекъсване от 2 до 8 ½ вечер, но и да гладуват през това време!

Да, гърдите му; — Полицата тъй казва.*152
[Шекспир, Венецианският търговец, IV, 1, 252]

[*152 Природата на капитала си остава същата — както в неговите неразвити, тъй и в неговите развити форми. В законника, наложен в територията на Ню Мексико под влиянието на робовладелците малко преди американската гражданска война, е казано: Работникът, доколкото капиталистът е купил неговата работна сила, „е негови (на капиталиста) пари”. („The labourer is his (the capitalist's) money.”) Същият възглед бил разпространен у римските патриции. Парите, които те авансирали на длъжника-плебей, чрез средствата за живот се превръщали в плът и кръв на длъжника. Затова тази „плът и кръв” била „техни пари”. Оттук и шейлоковският закон на 10-те скрижали! Ние оставяме настрана както хипотезата на Ленге, че патрициите-кредитори са устройвали отвъд Тибър пиршества с готвено месо на длъжници, така и хипотезата на Даумер за християнското причастие.]

Но това шейлоковско вцепяване в буквата на закона от 1844 г., доколкото той регулира детския труд, трябвало само да подготви открития бунт против същия закон, доколкото той регулира труда на „младежите и жените”. Да си припомним, че главна цел и главно съдържание на този закон е било премахването на „фалшивата Relays-system”. Фабрикантите започнали своя бунт с простото заявление, че онези параграфи на закона от 1844 г., които забраняват произволното ползуване от труда на младежите и жените в произволни по-къси отрези през 15-часовия фабричен ден, останали „сравнително безвредни (comparatively harmless), докато работното време било ограничено на 12 часа. При закона за десетчасовия работен ден те били непоносима несправедливост” (hardship)*. [*Reports etc. for 30th April 1848”, стр. 28]s154q Затова те най-студено заявили на инспекторите, че ще пренебрегнат буквата на закона и на своя глава отново ще въведат старата система.*154 Това ставало в интереса на самите лошо съветвани работници, „за да може да им се плащат по-високи заплати”. Това бил „единственият възможен план, при закона за десетчасовия работен ден да се запази индустриалното надмощие на Великобритания.”* [*„Reports etc. April 1849”, стр. 134] „Може би при Relays-system [система на смени] да е малко трудно откриването на нередностите, но какво от това (what of that)? Нима великите индустриални интереси на тази страна трябва да се смятат за нещо второстепенно, за да се спести на фабричните инспектори и техните помощници малко повечко труд (some little trouble)?”*156
[*156 Пак там, стр. 140]

Всички тия хитрувания, разбира се, не помогнали. Фабричните инспектори се намесили по съдебен ред. Но скоро министърът на вътрешните работи сър Джордж Грей бил отрупан с такава вихрушка от фабрикантски петиции, че с окръжно от 5 август 1848 г. той предписал на фабричните инспектори „общо взето, да не се намесват при нарушения на буквата на закона, ако няма доказана злоупотреба със системата на смени с цел да се заставят младежи и жени да работят повече от 10 часа”. Въз основа на това фабричният инспектор Дж. Стюърт разрешил така наречената система на смени през 15-часовия период на фабричния ден в цяла Шотландия, където тя скоро пак процъфтяла по старому. Напротив, английските фабрични инспектори заявили, че министърът няма диктаторска власт да суспендира законите, и продължили съдебната процедура против тези бунтовници в полза на робството.
s157q
Но за какво е всичкото това даване под съд, когато съдилищата, county magistrates
*157, издавали оправдателни присъди? В тези съдилища господа фабрикантите съдели сами себе си. Един пример. Някой си Ескридж, един от собствениците на памукопредачната фирма Кершоу, Лийз и Сие, представил на фабричния инспектор от своя окръг план за една система на смени, предназначен за неговата фабрика. Като му отказали, той известно време останал пасивен. Няколко месеца по-късно един индивид на име Робинзон, също собственик на памукопредачница и ако не Петкан, то във всеки случай роднина на Ескридж, бил изправен пред Borough Justices [градските мирови съдии] в Стокпорт, загдето въвел същата система на смени, която бил измудрил Ескридж. Заседавали четирима съдии, трима от които били памукопредачи-фабриканти, и начело на този съд бил същият неизбежен Ескридж. Ескридж оправдал Робинзон и заявил, че което е позволено на Робинзон, не е забранено на Ескридж.s158q Опрян на своето собствено влязло в сила съдебно решение, той веднага въвел тази система в своята собствена фабрика*158. В същност самият състав на тези съдилища е бил явно погазване на закона.*159

Този вид съдебни фарсове — се провиква фабричният инспектор Хоуел — крещят за някакво лекарство… Или съгласувайте законите с тези съдебни решения, или оставете прилагането на законите на съд, по-малко изложен на грешки, на съд, който съгласува своите решения със закона… във всички такива случаи. Как мечтае човек за един платен съдия!*160
[*160 „Reports etc. for 30th April 1849”, стр. 21, 22]

Коронните юристи обявили фабрикантското тълкуване на закона от 1848 г. за нелепо, но това не смутило спасителите на обществото. „След като се опитах — казва Леонард Хорнър — с 10 дела в 7 различни съдебни окръга да наложа закона и само в един случай бях подкрепен от магистратите [мировите съдии]… аз смятам всяко по-нататъшно съдебно преследване заради заобикаляне на закона за безполезно. Онази част от закона, съставена за да се създаде еднообразие на работните часове… вече не съществува в Ленкшайр. Освен това аз и моите сътрудници нямаме никакво средство да се уверим, че във фабриките, дето съществува така наречената Relays-system [система на смени], младежи и жени не работят повече от 10 часа… В края на април 1849 г. в моя окръг вече работеха по този метод 118 фабрики, а през последно време техният брой се увеличава с поразителна бързина. Общо взето те сега работят по 13 1/2 часа, от 6 часа сутрин до 7 1/2 вечер; в някои случаи — по 15 часа, от 5 1/2 сутрин до 8 1/2 вечер.*[*Reports etc. for 30th April 1849”, стр. 21, 22] Още в декември 1848 г. Леонард Хорнър е имал списък на 65 фабриканти и 29 фабрични надзиратели, които единодушно заявявали, че при тази система на смени никаква система на върховен надзор не може да тури край на най-екстензивния свръх-труд*162. Едни и същи деца и младежи били прехвърляни (shifted) ту от предачницата в тъкачницата и т.н., ту в продължение на 15 часа от една фабрика в друга*163. Как да се контролира една система, „която злоупотребява с думата смяна, за да размесва работните ръце като карти за игра, в безкрайно разнообразие, и всекидневно размества часовете за труд и почивка за различните лица, така че един и същ пълен асортимент от работни ръце никога не работи на същото място и в същото време”!*164
[*162
„Reports etc. for 31st Oct. 1849”, стр. 6]
[*163 „Reports etc. for 30th April 1849”, стр. 21]
[*164 „Reports etc. 1 Dec. 1848”, стр. 95]

Но съвсем независимо от действително извънмерния труд, така наречената система на смени наистина е била такъв изрод на фантазията на капитала, че и Фурие ни веднаж не е смогнал да го надхвърли в своите хумористични скици „courtes seances” [кратки заседания], освен в това, че привличането на труда е превърнато в привличане на капитала. Разгледайте ония фабрикантски схеми, които почтеният печат е възхвалявал като образец на това, „което може да постигне разумната степен на грижливост и методичност” („what a reasonable degree of care and method can accomplish”). Работническият персонал понякога е бил подразделян на 12 до 15 категории, които от своя страна постоянно изменяли своите съставни части. През 15-часовия период на фабричния ден капиталът привличал работника ту за 30 минути, ту за един час, а подир това пак го отблъсвал, за да го привлече подир това пак във фабриката и пак да го изтласка от нея, като го гони насам и натам в разпокъсано на парцали време, но без да го изпуска из ръцете си, докато не се изпълни 10-часовият труд. Както в театъра, едни и същи лица се явяват в различните сцени на различните действия. И както актьорът принадлежи на сцената през цялото време докато трае драмата, също тъй работниците в продължение на 15 часа принадлежат на фабриката, без да се смята времето за отиване и връщане. По този начин часовете за почивка се превръщат в часове на принудително безделие, което тика младия работник в кръчмата, а младата работничка — в публичния дом. При всяко ново хрумване, което капиталистът е измудрял всекидневно, за да поддържа в движение своята машинария 12 или 15 часа без да увеличава работническия персонал, работникът е принуден да гълта храната си ту в този откъс промеждутъчно време, ту в онзи. През време на агитацията за десетчасов работен ден фабрикантите крещели, че работническата сган подавала петиции, защото очаквала за 10-часов труд да получава 12-часова работна заплата.s165q Сега те обърнали медала. Те плащали 10-часова работна заплата, за да се разпореждат с работните сили в продължение на 12 и 15 часа.*165 Там ги боляло тях, това било фабрикантското издание на закона за 10-часовия работен ден! Това са били същите благоговейни, подгизнали от любов към човека, защитници на свободната търговия, които цели 10 години, през време на агитацията против закона за житните мита, пресмятали на работниците до стотинка, че при свободен внос на жито десетчасовият труд при средствата, с които разполага английската индустрия, ще е напълно достатъчен, за да обогатява капиталистите.*166
[*166 Ср. напр. „The Factory Question and the Ten Hours Bill”, от R. H. Greg [P. X. Грег], [Лондон — Моск. ред.] 1837 г.]

Двегодишният бунт на капитала най-сетне се увенча със съдебното решение на едно от четирите най-висши съдилища в Англия — на Court of Exchequer, което в един поставен пред него случай реши на 8 февруари 1850 г., че фабрикантите наистина постъпват против духа на закона от 1844 г., но самият този закон съдържа известни думи, които го правят безсмислен. „С това решение Законът за десетчасовия работен ден бе отменен.*167 Много фабриканти, които дотогава са се страхували да прилагат системата на смени за младежите и жените, сега с двете ръце се уловиха за нея*168.
[*167 Engels [Ф. Енгелс], „Die englische Zehnstundenbill” (в издаваното от мене „Neue Rheinische Zeitung” [„Нойе райнише цайтунг”], Politisch-ökonomische Revue”, априлската книжка от 1850 г., стр. 13). Същият „висок” съд през време на американската гражданска война открил и за Закона против екипирането на пиратски кораби едни словесни извъртания, които го превърнали в неговата пряка противоположност.]
[*168 „Reports etc. for 30th April 1850”]

Но веднага след тази наглед окончателна победа на капитала настъпи обрат. Дотогава работниците са оказвали само пасивна, макар и непоколебима и всекидневно подновявана съпротива. Сега те протестираха в шумни и заплашителни митинги в Ленкшайр и Йоркшайр. Значи така — законът за уж десетчасов работен ден бил само шашарма, парламентарна шарлатания и никога не е съществувал! Фабричните инспектори настоятелно предупреждавали правителството, че класовият антагонизъм е напрегнат до невероятна степен. Дори част от самите фабриканти мърморели: „Поради противоречивите постановления на съдиите царува едно съвсем ненормално и анархистично положение. В Йоркшайр е в сила един закон, в Ленкшайр друг, в една енория на Ленкшайр — един, в непосредствено съседство с нея — друг. Фабрикантът в големите градове може да заобиколи закона, но този от малките градове не намира необходимия персонал за системата на смени, а още по-малко за преместване на работниците от една фабрика в друга и т.н.” А равенство в експлоатацията на работната сила е първото човешко право на капитала.

При такива обстоятелства се стигна до компромис между фабриканти и работници, който получи парламентарна санкция с новия допълнителен фабричен закон от 5 август 1850 г. За „младежи и жени” работният ден през първите 5 дни на седмицата беше удължен от 10 на 10 ½ часа, а за събота беше ограничен на 7 и 1/2 часа.s169q Работата трябва да протича в периода от 6 часа сутрин до 6 часа вечер*169, с 1 ½-часови паузи за хранене, които трябва да бъдат давани едновременно и според постановленията от 1844 г. и т.н.s170q С това веднаж завинаги бе турен край на Relays-system [системата на смени].*170 За детския труд остана в сила законът от 1844 г.

Една категория фабриканти си осигурили и този път, както и по-рано, особени господарски права върху пролетарските деца. Това са фабрикантите на коприна. В 1833 г. те застрашително са ревали, че „ако им бъде заграбена свободата по 10 часа на ден да товарят с работа деца от всяка възраст, това значи спиране на фабриките” (if the liberty of working children of any age for 10 hours a day was taken away, it would stop their works). He им било възможно да купуват достатъчен брой деца над 13 години.s171q Те изтръгнали желаната привилегия. При по-нататъшно изследване претекстът за това се оказал чиста лъжа,*171s172q но това не им попречи в продължение на цяло десетилетие да предат коприна по 10 часа на ден от кръвта на малки деца, които, за да могат да работят, трябвало да се качват на столове.*172 Законът от 1844 г. наистина им „заграбил” „свободата” да карат деца под 11 години да работят по-дълго от 6 ½ часа, но срещу това им осигурил привилегията да държат на работа деца между 11 и 13 години по 10 часа на ден и отменил задължението за другите фабрични деца да ходят на училище. Този път претекстът бил:s173q „Деликатността на тъканта изисква извънредно нежни пръсти, което се осигурява само с ранно влизане във фабриката.”*173 Заради нежните им пръсти децата са били просто изтрепвани, както в южна Русия трепят рогат добитък заради кожа и лой. Най-сетне в 1850 г. дадената през 1844 г. привилегия бе ограничена само за отделенията за навиване и усукване на коприна, но за възстановяване на вредите и загубите на ограбения от своята „свобода” капитал работното време за деца от 11 до 13 години бе увеличено от 10 на 10 1/2 часа.s174q Претекстът: „Трудът в копринарските фабрики е по-лек отколкото в други фабрики и в никой случай не е толкова вреден за здравето.”*174 По-късно едно официално медицинско изследване показа, че, напротив,s175qсредният размер на смъртността в копринарските области е изключително висок, а сред женската част на населението е дори по-висок отколкото в памучните области на Ленкшайр*175. Въпреки повтаряните всяко полугодие протести на фабричните инспектори, това безобразие продължава и до днес.*176

Законът от 1850 г. превърна само за „младежи и жени” 15-часовия период от 5 ½ сутрин до 8 ½ вечер в 12-часов период от 6 часа сутрин до 6 часа вечер. Значи не и за деца — те все още можеха да бъдат карани на работа половин час преди началото и 2 ½ часа след свършването на този период, макар че общата продължителност на техния труд не биваше да надминава 6 часа. При разискването на закона фабричните инспектори представили на парламента статистика за безсрамните злоупотреби с тази аномалия. Но напразно. Зад този закон е било скрито намерението, през години на просперитет работният ден на възрастните работници с помощта на децата наново да бъде надут до 15 часа. Опитът от следващите 3 години показа, че такъв опит сигурно би се разбил о съпротивата на възрастните работници-мъже.* [*Reports etc. for 30th April 1853”, стр. 31] Затова в 1853 г. законът от 1850 г. най-сетне бе допълнен със забраната „да се карат на работа деца сутрин преди и вечер след младежите и жените”.s178q От този момент фабричният закон от 1850 г., с малки изключения, регулираше в клоновете на индустрията, които попаднаха под неговото действие, работния ден на всички работници*178. От издаването на първия фабричен закон беше изтекъл вече половин век.*179

Първоначалната сфера за действие на фабричното законодателство за пръв път е разширена с издаването на „Printworks' Act” (закон за фабриките за импримиране на басми и т.н.) от 1845 г. Неохотата, с която капиталът е допуснал тази нова „екстравагантност”, се чувства във всеки ред на закона!s180q Той ограничава работния ден за деца от 8 до 13 години и за жени на 16 часа, между 6 часа сутрин и 10 часа вечер, без всякаква определена от закона пауза за хранене. Той допуска мъже над 13 години да бъдат произволно пресилвани с денонощна работа.*180 Този закон е парламентарно недоносче.*181

Въпреки всичко, със своята победа в клоновете на едрата индустрия, която е най-характерната рожба на съвременния начин на производство, принципът възтържествувал. Нейното поразително развитие от 1853—1860 г., наред с физическото и морално възраждане на фабричните работници, биеше дори в най-тъпите очи.s182q Самите фабриканти, от които законодателното ограничаване и регулиране на работния ден е изтръгнато крачка по крачка през време на половинвековна гражданска война, със самохвалство сочеха контраста с областите на експлоатация, които все още оставаха „свободни”.*182s183q Фарисеите на „политическата икономия” сега провъзгласиха разбирането на необходимостта от законодателно регулиране на работния ден като характерна нова придобивка на тяхната „наука”.*183 Лесно е да се разбере, че след като фабричните магнати са се подчинили на неизбежността и са се примирили с нея, съпротивителната сила на капитала постепенно е отслабнала, докато в същото време настъпателната сила на работническата класа е нараствала заедно с броя на нейните съюзници от онези слоеве на обществото, които не са били пряко заинтересовани. Оттук и сравнително бързият прогрес след 1860 г.
s184q
Фабриките за боядисване и избелване
*184 бяха подчинени на Закона за фабриките през 1860 г., а фабриките за дантели и за чорапи — през 1861 г. В резултат на първия отчет на „комисията за детския труд” (1863) същата съдба постигна мануфактурата на всички глинени предмети (не само грънчарската), на кибрит, капсули, патрони, тапетните фабрики, работилниците за подрязване на памучно кадифе (fustian cutting) и онези многобройни процеси, които са известни с общото име „finishing” (окончателна апретура).s185q В 1863 г. „работилниците за избелване под открит въздух”*185 и хлебарниците бидоха подчинени на специални закони, от които първият, между другото, забранява нощния труд на деца, младежи и жени (от 8 часа вечер до 6 часа сутрин), а вторият — работата на хлебари-чираци под 18-годишна възраст между 9 часа вечер и 5 часа сутрин.s185aq Ние ще се върнем пак върху по-късните предложения на споменатата комисия, които заплашват да лишат от „свобода” всички важни клонове на английската индустрия с изключение на земеделието, рудниците и транспорта.*185а
p16

7. Борбата за нормален работен ден. Влиянието на английското фабрично законодателство върху други страни

Читателят си спомня, че производството на принадена стойност или извличането на принаден труд съставя специфичното съдържание и цел на капиталистическото производство независимо от каквито и да било промени в самия начин на производство, които произтичат от подчиняването на труда под властта на капитала. Читателят си спомня, че от гледна точка на развиваното досега становище само самостойният и поради това по закон пълнолетен работник като продавач на стока влиза в договорни отношения с капиталиста. Така че ако в нашия исторически очерк главна роля играе от една страна модерната индустрия, а от друга — трудът на физически и юридически непълнолетни — за нас първата представлява само особена сфера, а вторият — само особено бляскав пример на изсмукване на труда. Но и без да изпреваряме по-нататъшните изводи, от самата връзка на историческите факти следва:
s186q
Първо: в онези клонове на индустрията, които най-напред са революционизирaни от водата, парата и машините — тези първи създания на модерния начин на производство, — в памучните, вълнените, ленените и копринените предачни и тъкачни фабрики най-напред се задоволява стремежът на капитала към безгранично и безскрупулно удължаване на работния ден. Промененият материален начин на производство и съответно променените социални условия на производителите
*186 създават най-напред безмерните изстъпления и след това като противоположност предизвикват обществения контрол, който ограничава, регулира и уеднаквява по законодателен ред работния ден и неговите паузи.s187q Затова през първата половинa на 19 век този контрол се явява само като изключително законодателство*187. След като то беше завладяло първоначалната област на новия начин на производство, оказа се, че през това време не само много други клонове на производството бяха навлезли в същинския фабричен режим, но и мануфактура с малко или много остаряла техника,s188q напр. грънчарските и стъкларските работилници, старомодни занаяти, като хлебарството, и най-сетне дори разхвърленото, така наречено домашно производство, напр. правене на пирони и т.н.*188, отдавна вече са попаднали под същата капиталистическа експлоатация, както и фабриката. Поради това законодателството беше принудено постепенно да смъкне своя изключителен характер или пък — там, където то действува с римска казуистика, както в Aнглия, — произволно да обяви всяка къща, в която се работи, за фабрика (factory)*189.
[*189 „Законите на последната сесия (1864)… обхващат различни клонове на производството, похватите в които са извънредно различни, и употребата на механическа сила за движение на машините вече не е необходимо условие, както по рано, за да се смята едно индустриално предприятие за фабрика в законния смисъл на думата.” („Reports etc. for 31st Oct. 1864”, стр. 8)]

Второ: историята на регулирането на работния ден в някои клонове на производството, а в други клонове — още продължаващата се борба за това регулиране — ясно доказват, че изолираният работник, работникът като „свободен” продавач на своята работна сила, на известно стъпало от капиталистическото развитие бива победен без да може да окаже съпротива. Така че установяването на един нормален работен ден е резултат на една продължителна, малко или много прикрита гражданска война между класата на капиталистите и класата на работниците.s190q Както тази борба започна в областта на модерната индустрия, така тя най-напред се разиграва в нейното отечество, в Англия.*190 Английските фабрични работници бяха първите борци не само на английската,s191q но и изобщо на съвременната работническа класа, а техните теоретици първи хвърлиха ръкавицата в знак на вражда срещу теоретиците на капитала*191. Затова фабричният философ Юър заклеймява като незаличим позор за английската работническа класа това, че била написала на своето знаме „робството на фабричните закони” — в противовес на капитала, който мъжки се борел за „пълна свобода на труда”.*192
[*192 Ure [Юър], френски превод, „Philosophie des Manufactures”, Париж, 1835 г., т. II, стр. 39, 40, 67, 77 и т.н.]
s193q
Франция бавно крета по стъпките на Англия. Трябваше да дойде Февруарската революция, за да се роди законът за 12-часовия работен ден
*193, закон, който е много по-несъвършен от своя английски оригинал. Въпреки това френският революционен метод проявява и свои особени предимства. С един замах той диктува на всички работилници и фабрики без разлика едни и същи граници на работния ден,s194q докато английското законодателство под натиска на условията неохотно отстъпва ту в един пункт, ту в друг и е тръгнало по един път, по който може да измъдри една нова юридическа върволица от сраснали един за друг плъхове*194. От друга страна френският закон провъзгласява принципиално това, което в Англия бе извоювано само в името на децата, непълнолетните и жените и едва напоследък се отстоява като общо право.*195
[*195 фабричните инспектори се решават най-сетне да кажат: „Тези възражения (на капитала против законодателното ограничаване на работното време) трябва да паднат пред великия принцип за правата на труда… Настъпва момент, когато се прекратяват правата на предприемача (master's) върху труда на неговия работник и последният може сам да разполага със своето време, дори и когато не е още изтощен.” („Reports etc. for 31st Oct. 1861”, стр. 54)]

В Съединените щати в Северна Америка всяко самостойно работническо движение оставаше парализирано, докогато робството обезобразяваше част от републиката. Трудът в бяла кожа не може да се освободи там, където го заклеймяват когато е в черна кожа. Но с гибелта на робството веднага разцъфтя нов, подмладен живот. Първият плод от гражданската война беше агитацията в полза на осемчасовия работен ден,_ която с приказната бързина на локомотива се разпространи от Атлантическия океан до Тихия, от Ню Ингланд до Калифорния. Общият работнически конгрес в Балтимор (16 август 1866 г.) заявява: „Първото и най-важно искане в днешно време, за да бъде освободен от капиталистическото робство трудът в тая страна, е издаването на закон, по силата на който 8 часа да съставят нормалния работен ден във всички щати на Американския съюз. Ние сме решени да напрегнем всичките си сили, докато се постигне този славен резултат.*196 Едновременно с това (в началото на септември 1866 г.) „Международният работнически конгрес” в Женева, по предложение на Лондонския генерален съвет, прие следното решение: „Ние обявяваме ограничаването на работния ден като предварително условие, без което сигурно ще пропаднат всички други стремежи за освобождение… Ние предлагаме 8 работни часа като законна граница на работния ден.”
[*196 „Ние, работниците от Дънкърк, заявяваме, че продължителността на работния ден, изисквана от днешната система, е твърде голяма и не оставя на работника време за почивка и развитие, а напротив, го смъква до едно състояние на подчинение, което не е много по-добро от робството („а condition of servitude but little better than slavery”). Затова ние решихме, че 8 часа са достатъчни за един работен ден и със закон трябва да бъдат признати като достатъчни. Ние каним в наша помощ печата, тоя мощен лост… и ще смятаме всички, които ни откажат тази помощ, за врагове на трудовата реформа и на правата на работниците.” (Решения на работниците в Дънкърк, щат Ню-Йорк, 1866)]

Така работническото движение, което инстинктивно израсна по двете страни на Атлентическия океан от самите производствени отношения, потвърждава думите на английския фабричен инспектор Р. Дж. Саундърс: „Никакви по-нататъшни стъпки по пътя на обществените реформи не могат да се провеждат с някакъв изглед за успех, ако предварително не бъде ограничен работният ден и не бъде изрично наложено спазването на предписаната му граница.”*197
[*197 „Reports etc. for 31st Oct. 1848”, стр. 112]

Трябва да се признае, че нашият работник излиза из производствения процес по-друг, отколкото е влязъл в него. На пазара той, като притежател на стоката „работна сила”, противостоеше на други стокопритежатели, като стокопритежател противостоеше на стокопритежател. Договорът, с който той продаде своята работна сила на капиталиста, доказваше така да се каже черно на бяло, че той свободно разполага със себе си.s198q След сключването на сделката се оказва, че той съвсем „не е бил свободен агент”, че времето, за което той е свободен да продава своята работна сила, е време, за което той е принуден да я продаде*198, че всъщност този,s199q който го смучи, не го изпуска, „докато остава още поне един мускул, поне един нерв, поне една капка кръв за смучене”*199. За „защита” против змията на своите мъки работниците трябва да се сплотят и,s200q като класа, да наложат един закон, една всемогъща обществена преграда, която да възпрепятства и самите тях по свободен договор с капитала да продават на смърт и робство и себе си, и своето потомство*200. Вместо пищния каталог на „неотчуждаемите права на човека” се явява скромната Magna Charta [лат.: Велика харта, велик закон]s201q на един ограничен от закона работен ден, която „най-сетне ще изясни кога свършва времето, което работникът продава, и кога започва времето, което принадлежи на него самия”*201. Quantum mutatus ab illo! [лат.: каква голяма промяна!]
p17

ДЕВЕТА ГЛАВА
НОРМА И МАСА НА ПРИНАДЕНАТА СТОЙНОСТ

В тази глава, както и досега, ние приемаме, че стойността на работната сила значи, че онази част на работния ден, която е необходима за възпроизвеждането или поддържането на работната сила, е дадена, постоянна величина.

При такава предпоставка заедно с нормата е дадена същевременно и масата на принадената стойност, която отделният работник доставя на капиталиста в определен период време. Ако напр. необходимото работно време е дневно 6 часа, изразени в количеството злато от 3 шилинга = 1 талер, то талерът е еднодневната стойност на една работна сила или авансираната за купуване на една работна сила капиталова стойност. Ако, по-нататък, нормата на принадената стойност е 100%, този променлив капитал от 1 талер произвежда една маса принадена стойност от 1 талер, или работникът доставя дневно една маса принаден труд от 6 часа.

Но променливият капитал е паричният израз на целокупната стойност на всички работни сили, които капиталистът употребява едновременно. Неговата стойност е равна следователно на средната стойност на една работна сила, умножена с числото на употребените работни сили. Така че при дадена стойност на работната сила величината на променливия капитал е право пропорционална на числото на едновременно заетите работници. Ако еднодневната стойност на една работна сила е равна на един талер, трябва да се авансира един капитал от 100 талера, за да се експлоатират в един ден 100 работни сили, и от n талера, за да се експлоатират n работни сили.

Също тъй: ако променлив капитал от един талер, който е еднодневната стойност на една работна сила, произвежда еднодневна принадена стойност от 1 талер — променлив капитал от 100 талера ще произведе еднодневна принадена стойност от 100 талера, а капитал от n талера — еднодневна принадена стойност от 1 талер X n. Така че масата на произведената принадена стойност е равна на принадената стойност, която дава работният ден на отделния работник, умножена с числото на заетите работници. Но понеже, по-нататък, масата на произведената от отделния работник принадена стойност, при дадена стойност на работната сила, се определя от нормата на принадената стойност, то следва този пръв закон. Масата на произведената принадена стойност е равна на величината на авансирания променлив капитал, умножена с нормата на принадената стойност, или се определя от умножението на числото на едновременно експлоатираните от един капиталист работни сили, по степента на експлоатацията на отделната работна сила.

Така че ако означим масата на принадената стойност с М, средната дневна принадена стойност, произведена от отделния работник, с m, променливия капитал, който еднодневно се авансира за купуване на отделната работна сила, с v, общата сума на променливия капитал с V, стойността на една средна работна сила с k, степента на нейната експлоатация с и числото на заетите работници с n, ще получим:

Ние постоянно предпоставяме не само че стойността на средната работна сила е постоянна величина, но и че заетите от един капиталист работници са сведени към средни работници. Има изключителни случаи, когато произведената принадена стойност не расте пропорционално на броя на експлоатираните работници, но тогава и стойността на работната сила не остава постоянна величина.

Затова при произвеждането на една определена маса принадена стойност намалението на единия фактор може да бъде заместено с увеличението на другия. Ако променливият капитал се намали и същевременно в същото съотношение се увеличи нормата на принадената стойност — масата на произведената принадена стойност остава непроменена. Ако при по-рано приетите от нас предположения капиталистът трябва да авансира 100 талера, за да експлоатира дневно 100 работника, и ако нормата на принадената стойност е 50% — този променлив капитал от 100 талера доставя принадена стойност от 50 талера или 100 X 3 работни часа. Ако нормата на принадената стойност се удвои или работният ден се продължи не от 6 на 9, а от 6 на 12 часа, намаленият наполовина променлив капитал 50 талера ще даде също така принадена стойност от 50 талера или 50 X 6 работни часа. Намалението на променливия капитал следователно може да бъде изравнено посредством пропорционално покачване на степента на експлоатация на работната сила, или намалението на броя на експлоатираните работници — посредством пропорционално удължение на работния ден. Така че в известни граници влагането на труд, което може да бъде наложено от капитала, става независимо от влагането на работници.*202 Напротив, намалението на нормата на принадената стойност не изменя масата на произведената принадена стойност, ако пропорционално на него расте величината на променливия капитал или броят на експлоатираните работници.
[*202 Този елементарен закон, изглежда, е известен на господа представителите: на вулгарната икономия, които, като нещо обратно на Архимед, си въобразяват, че в определянето на пазарната цена на труда чрез търсене и предлагане са намерили необходимата опорна точка, не за да преобърнат света, а за да го спрат.]

Но заместването на броя на работниците или на величината на променливия капитал с покачване на нормата на принадената стойност или с удължение на работния ден среща непреодолими прегради. Каквато и да е стойността на работната сила, значи все едно дали работното време, необходимо за поддържането на работника, е 2 или 10 часа, общата стойност, която един работник може да произвежда ден след ден, е винаги по-малка от стойността, в която са опредметени 24 работни часа, по-малка от 12 шилинга или 4 талера, ако това е паричният израз на 24 опредметени работни часа. При нашето предишно предположение, според което дневно са необходими 6 работни часа, за да се възпроизведе самата работна сила или за да се замести стойността на капитала, авансиран за нейното купуване — един променлив капитал от 500 талера, който заангажира 500 работника, при норма на принадената стойност 100% или при 12-часов работен ден, произвежда дневно принадена стойност от 500 талера или 6 X 500 работни часа. Един капитал от 100 талера, който заангажира 100 работника дневно, при норма на принадената стойност 200% или при 18-часов работен ден, произвежда една маса принадена стойност от само 200 талера или 12 Х 100 работни часа. А неговият общ стойностен продукт, еквивалент на авансирания променлив капитал плюс принадената стойност, никога не може ден след ден да достигне сумата от 400 талера или 24 Х 100 работни часа. Абсолютният предел на средния работен ден, който по природа винаги е по-малък от 24 часа, представлява абсолютен предел за заместване на намаления променлив капитал чрез увеличена норма на принадената стойност или на намаления брой експлоатирани работници — чрез покачване на степента на експлоатация на работната сила. Този очевиден втори закон е важен за обяснението на много явления, които произтичат от тенденцията на капитала — тя ще бъде разгледана по-късно — да намалява колкото се може повече броя на заангажираните от него работници, или своята променлива съставна част, превърната в работна сила — в противоречие с другата му тенденция да произвежда колкото се може по-голяма маса принадена стойност. И обратно. Ако масата на заангажираните работни сили или величината на променливия капитал се уголемява, но не пропорционално с намалението на нормата на принадената стойност, намалява се масата на произведената принадена стойност.

Един трети закон произтича от това, че масата на произведената принадена стойност се определя от двата фактора, от нормата на принадената стойност и от величината на авансирания променлив капитал. Ако са дадени нормата на принадената стойност, или степента на експлоатация на работната сила, и стойността на работната сила, или величината на необходимото работно време — от само себе си се разбира, че колкото по-голям е променливият капитал, толкова по-голяма е масата на произведената стойност и на принадената стойност. Ако е дадена границата на работния ден, а също и границата на необходимата му съставна част — тогава масата на стойността и на принадената стойност, произведена от отделен капиталист, очевидно зависи изключително от масата труд, която той поставя в движение. А тази маса, при дадените предпоставки, зависи от масата на работната сила, или от броя на работниците, които той експлоатира, а този брой от своя страна се определя от величината на авансирания от него променлив капитал. Значи, при дадена норма на принадената стойност и при дадена стойност на работната сила, масите на произведената принадена стойност са право пропорционални на величините на авансираните променливи капитали. Но ние знаем, че капиталистът дели своя капитал на две части. Едната част той влага в средства за производство. Това е постоянната част на неговия капитал. Другата част той превръща в жива работна сила. Това е неговият променлив капитал. На базата на един и същ начин на производство в различни клонове на производството се извършва различно разделение на капитала на постоянна и променлива съставна част. В рамките на един и същ клон на производството това съотношение се изменя заедно с изменението на техническата основа и на обществената комбинация на производствения процес. Но както и да се разпада даден капитал на постоянна и променлива съставна част, дали последната се отнася към първата както 1:2, 1:10 или 1:х — това не засяга току-що установения закон, тъй като стойността на постоянния капитал, както ни е известно от предишния анализ, наистина се явява отново в стойността на продукта, но не влиза в новосъздадения стойностен продукт. За да се вземат на работа 1 000 предачи, нужен е, естествено, повече суров материал, вретена и т.н., отколкото за да се вземат на работа 100. Но стойността, на тези добавъчни средства за производство може да се качва, да спада, да остава без промяна, да бъде голяма или малка — тя остава без никакво влияние върху процеса на оплодотворяването на работните сили, които ги движат. Така че установеният по-горе закон приема следната форма: масите стойност и принадена стойност, произведени от различни капитали, при дадена стойност и еднаква степен на експлоатация на работната сила са право пропорционални на величината на променливите съставни части на тези капитали, т.е. на техните превърнати в жива работна сила съставни части.

Този закон явно противоречи на целия опит, основан на външния вид на явленията. Всеки знае, че един памукопредач, който, като се пресметне съотношението на частите на вложения общ капитал, употребява относително много постоянен и малко променлив капитал, не получава поради това по-малко печалба или принадена стойност отколкото един хлебар, който, поставя в движение относително много променлив и малко постоянен капитал. За решение на това привидно противоречие са потребни още много междинни брънки, също както в елементарната алгебра са потребни още много междинни брънки, за да се разбере, че може да представлява една действителна величина. Макар че класическата икономия никога не е формулирала този закон, тя инстинктивно се опира на него, защото той е необходим извод от закона за стойността изобщо. С насилствена абстракция тя се старае да го спаси от противоречията в неговата външна проява. По-сетне*203 ще видим, че школата на Рикардо се спъна в този камък за препъване. А вулгарната икономия, която „наистина нищо не е научила”, и тук, както и навсякъде другаде, се улавя за външното привидно противоречие срещу закона на явлението. Тя мисли, в противоположност на Спиноза, че „невежеството е достатъчно основание”.
[*203 По-подробно за това в „Четвъртата книга”.]

Трудът, който целокупният капитал на едно общество поставя всеки ден в движение, може да се разгледа като един единствен работен ден. Ако напр. броят на работниците е един милион, а средният работен ден на един работник — 10 часа, общественият работен ден се състои от 10 милиона часа. При дадена продължителност на този работен ден — все едно дали границите му са физически или социално определени — масата на принадената стойност може да бъде увеличена само с увеличаване на броя на работниците, т.е. на работническото население. Нарастването на населението образува тук математическата граница за производството на принадена стойност от страна на целокупния обществен капитал. И обратно. При дадена величина на населението тази граница се образува от възможното най-голямо удължаване на работния ден.*204 В следната глава ще видим, че този закон важи само за досега разгледаната форма на принадената стойност.
[*204 „Трудът на едно общество, т.е. времето, употребено за стопанството (economic time), представлява дадена величина, да кажем, по 10 часа дневно от един милион души или 10 милиона часа… Капиталът има граница на своето нарастване. Във всеки даден период тази граница се състои в действителния размер на употребеното за стопанството време.” („An Essay on the Political Economy of Nations”, Лондон, 1821 г., стр. 47, 49)]

От досегашното разглеждане на производството на принадената стойност следва, че не всяка произволна сума пари или стойности може да бъде превърната в капитал; напротив, за това превръщане е необходим като предварително условие известен минимум от пари или разменна стойност в ръцете на отделния притежател на пари или стоки. Минимумът променлив капитал е костуемата цена на една единична работна сила, използвана ден след ден през цялата година за получаване на принадена стойност. Ако този работник притежаваше свои собствени средства за производство и ако се задоволяваше с живота на работник, щеше да му бъде достатъчно онова работно време, което е необходимо за произвеждането на неговите средства за живот, да кажем 8 часа дневно. Значи щяха да му бъдат потребни средства за производство само за 8 работни часа. А капиталистът, който освен тези 8 часа го кара да извършва напр. още 4 часа принаден труд, има нужда от една допълнителна парична сума за набавяне на допълнителните средства за производство. Но според нашето предположение той би трябвало да заангажира двама работника, за да може от всекидневно присвояваната принадена стойност да живее като работник, т.е. да може да задоволява своите необходими потребности. В този случай целта на неговото производство би била само поддържане на живота, а не увеличение на богатството — а пък последното е предпоставка за капиталистическото производство. За да може той да живее само два пъти по-добре от обикновения работник и да превръща половината от произведената принадена стойност отново в капитал, той би трябвало заедно с броя на работниците да увеличи 8 пъти минимума на авансирания капитал. Разбира се, той може също, както и неговият работник, да участвува непосредствено в производствения процес, но тогава той е само нещо средно между капиталист и работник, той е „дребен майстор”.saa Известно стъпало от развитието на капиталистическото производство обуславя, щото капиталистът да може да употребява за присвояване и следователно за контролиране на чужд труд и за продажба на продуктите на този труд всичкото време, през което той е капиталист, т.е. през което функционира като олицетворен капитал.*205 Средновековният цехов строй се е старал насила да попречи на превръщането на майстора-занаятчия в капиталист, като ограничавал до твърде незначителен максимум броя на работниците, които можел да държи един отделен майстор.s305aq Притежателят на пари или стока се превръща наистина в капиталист едва когато авансираната в производството минимална сума става много по-голяма от средновековния максимум.s205aq Тук, както и в природознанието, се потвърждава верността на закона, открит от Хегел в неговата „Логика” — че при известна точка чисто количествените изменения преминават в качествени различия.*205a

Минимумът на сумата от стойности, с която отделният притежател на пари или стока трябва да разполага, за да се излюпи във вид на капиталист, е различен за различните стъпала от развитието на капиталистическото производство и, при дадено стъпало на развитието, е различен в различните сфери на производството, в зависимост от техните особени технически условия. Известни сфери на производството още в началото на капиталистическото производство изискват един минимум капитал, който още не се намира в ръцете на отделни личности. Това предизвиква отчасти даването на държавни субсидии на такива частни лица, както във Франция през времето на Колбер и както в някои немски държави чак до наше време; отчасти — oбразуването на дружества с определен от закона монопол за експлоатирането на известни клонове от индустрията и търговията*206 — предтечи на модерните акционерни дружества.
[*206 Мартин Лyтep нарича такива институти „дружество Монополия”.]

Ние не се спираме върху подробностите на измененията, които претърпя отношението между капиталист и наемен работник в хода на производствения процес, значи не се спираме и на по-нататъшните определения на самия капитал. Нека изтъкнем само някои по-главни точки.

В рамките на производствения процес капиталът се разви в командване на труда, т.е. на действуващата работна сила или на самия работник. Олицетвореният капитал, капиталистът, бди, щото работникът да изпълнява своята работа старателно и с нужната степен интензивност.

По-нататък капиталът се разви в едно принудително отношение, заставящо работническата класа да влага повече труд, отколкото изисква тесният кръг на нейните собствени жизнени потребности. Като производител на чужда работливост, като изсмуквач на принаден труд и експлоататор на работна сила капиталът надминава по енергия, ненаситност и активност всички предишни производствени системи, почиващи върху прекия принудителен труд.

Капиталът най-напред си подчинява труда при техническите условия, в които той го заварва исторически. Поради това той не изменя непосредствено начина на производството. Затова производството на принадена стойност в разгледаната досега форма, чрез просто удължаване на работния ден, изглеждаше независимо от всяка промяна в начина на производство. В старомодната хлебарница то беше не по-малко ефикасно отколкото в модерната памукопредачна фабрика.

Aко разглеждаме производствения процес от гледна точка на трудовия процес, работникът се отнася към средствата за производство не като към капитал, а като към просто средство и материал на своята целесъобразна производителна дейност. В кожарската фабрика напр. той се отнася към кожите само като към предмети на своя труд. Той щави кожа, но не кожата на капиталиста. Друг е въпросът, когато разглеждаме производствения процес от гледна точка на процеса на нарастване на стойността. Средствата за производство веднага се превръщат в средства за всмукване на чужд труд. Сега вече не работникът употребява средствата за производство, а средствата за производство употребяват работника. Вместо да бъдат погълнати от него като материални елементи на неговата производителна дейност, те го потребяват като фермент на техния собствен жизнен процес, а жизненият процес на капитала се състои само в неговото движение като самонарастваща стойност. Металолеярни пещи и работилници, които нощем спират и не всмукват никакъв жив труд, са „чиста загуба” („mere loss”) за капиталиста. Затова металолеярните пещи и работилници представляват една „претенция за нощен труд” на работните сили. Простото превръщане на парите в предметни фактори на производствения процес, в средства за производство, превръща последните в правни основания и в принудителни основания върху чужд труд и принаден труд. Нека накрай още един пример ни покаже как се отразява в съзнанието на капиталистическите глави това свойствено на капиталистическото производство и характеризиращо го превръщане, даже извращаване на отношението между мъртъв и жив труд, между стойността и силата, която твори стойност. По време на бунта на английските фабриканти през 1848—1850 г. „шефът на ленопредачната и памукопредачна фабрика в Пейсли, една от най-старите и най-почтени фирми на западна Шотландия, фирмата Карлайл, синове & Co,s207q която съществува от 1852 г. и от поколение на поколение се ръководи все от една и съща фамилия” — та този извънредно интелигентен джентлемен написал в „Glazgow Daily Mail” [„Глазгоу дейли мейл”] от 25 април 1849 г. едно писмо* [*Reports of Insp. of Fact, for 30th April 1849”, стр. 59] под заглавие „Системата на смените”, в което между другото изпуснал следния гротескно-наивен пасаж: „Нека сега разгледаме злините, които произлизат от едно скъсяване на работното време от 12 на 10 часа… Те „възлизат” на едно най-сериозно увреждане на перспективите и собствеността на фабриканта. Ако той (т.е. неговите „ръце”) работеше 12 часа и бъде ограничен на 10, то всеки 12 машини или вретена на неговото предприятие се смаляват на 10 („then every 12 machines or spindles, in his establishment, shrink to 10”), и ако той рече да продаде своята фабрика, те биха били оценени само за 10, така че по този начин всяка фабрика в цялата страна би била лишена от една шеста част от своята стойност.”*207
[*20
7 „Reports of Insp. of Fact, for 30th April 1849”, стр. 60. Фабричният инспектор Стюърт, сам шотландец и, в противоположност на английските фабрични инспектори, напълно обзет от капиталистическия начин на мислене, заявява изрично, че това писмо, което той прибавя към своя отчет, било „най-полезното съобщение, което някога е било направено от някой от фабрикантите, употребяващи системата на смени, и изрично цели премахването на предубежденията и съмненията против тази система”.]

За тази наследствено капиталистическа западношотландска глава стойността на средствата за производство, на вретената и т.н. дотолкова се слива с тяхното капиталово свойство да самонараства тяхната стойност, или всеки ден да поглъщат определено количество чужд безплатен труд, че шефът на фирмата Карлайл & Co наистина си въобразява, че при продажбата на неговата фабрика ще му платят не само стойността на вретената, но отгоре на това и нарастването на тяхната стойност, не само труда, който се съдържа в тях и е необходим за производството на този вид вретена, но и принадения труд, който с тяхна помощ се извлича от добрите западни шотландци от Пейсли — и тъкмо затова, мисли си той, със скъсяването на работния ден с 2 часа продажната цена на всеки 12 предачни машини ще спадне на цената на 10 машини!

КЪМ
ОТДЕЛ ЧЕТВЪРТИ

ПРОИЗВОДСТВОТО НА ОТНОСИТЕЛНА ПРИНАДЕНА СТОЙНОСТ


КЪМ ОБЩОТО СЪДЪРЖАНИЕ


АБОНИРАЙ СЕ ЗА САЙТА
(горе в дясната странична лента има абонаментна форма),
когато публикуваме нещо ново в сайта,
веднага на пощата ви ще дойде съобщение

*БЕЛЕЖКИ ПОД ЛИНИЯ

a1
[*1 Противоположността между властта на поземлената собственост, която [власт] почива върху личните отношения между крепостни и господари, и безличната власт на парите е ясно изразена в двете френски поговорки: „Nulle terre sans seigneur.” И „L’argent n’a pas de maltre.” („Няма земя без господар.” и „Парите нямат господар.”)]
a2

[*2 „С пари се купуват стоки и със стоките се купуват пари.” (Mercier de la Riviere [Мерсие Деларивиер], L’ordre naturel et essentiel des societes politiques, стр. 543)]
a3
[*3 „Aко едно нещо бъде купено, за да бъде отново продадено, употребената за това сума се нарича авансирани пари; ако нещото не бива купено, за да бъде пак продадено, можем да ги наречем изразходвани.” (James Steuart [Джеймс Стюърт], Works etc., изд. от генерал сър Джеймс Стюърт, негов син, Лондон, 1801 г., том I, стр. 274)]
a4

[*4 „Никой не разменя пари срещу пари”, извиква по адрес на меркантилистите М. Деларивиер („L'Ordre naturel etc.”, стр. 486). В едно съчинение, което ех professo [лат.: по професия] се занимава с „търговията” и „спекулацията”, четем: „Всяка търговия се състои в размяната на различни по вид неща и изгодата (за търговеца?) произлиза именно от това различие. Не би имало никаква изгода… от размяната на един фунт хляб срещу един фунт хляб… Оттук следва и изгодният контраст между търговията и комарджийството, което представлява само размяна на пари срещу пари.” (Th. Corbet [Т. Корбет], An Inquiry into the Causes and Modes of the Wealth of Individuals; or the Principles of Trade and Speculation explained, Лондон, 1841, стр. 5). Макар че Корбет не вижда, че П—П, размяната на пари срещу пари, представлява форма на циркулация, характерна не само за търговския капитал, но и за всеки капитал, той поне признава, че тази форма е обща за една разновидност на търговията — спекулацията, и за комарджийството — но пък тогава идва Мак-Кълък и намира, че всяко купуване с цел за продажба е спекулация и че значи отпада разликата между спекулация и търговия. „Всяка сделка, при която едно лице купува даден продукт за да го продаде отново, е всъщност спекулация.” (Mac Culloch [Мак-Кълък], А Dictionary practical etc. of Commerce, Лондон, 1847 г., стр. 1009). Много по-наивен е Пинто, този Пиндар на амстердамската борса: „Търговията е комарджийство (тази фраза е заета от Лок), а от просяци не може да се спечели нищо. Ако човек в продължение на дълго време е измъкнал всичките пари от всички [съиграчи], би трябвало с доброволно споразумение да им върне по-голямата част от печалбата, за да може играта да започне наново.” (Pinto [Пинто], Traite de la Circulation et du Credit, Амстердам, 1771, стр. 231)]
a5

[*5 „Капиталът се дели… на първоначален капитал и на печалба, т.е. прираст на капитала… макар че практиката веднага пак превръща тази печалба в капитал и я пуска заедно с него в ход.” (F. Engels [Ф. Енгелс], Umrisse zu einer Kritik der Nationalokonomie, в „Deutsh-Franzosische Jahrbiicher”, редактирани от Арнолд Руге и Карл Маркс, Париж, 1844, стр. 99)]
a6

[*6 Аристотел противопоставя икономиката на хрематистиката. Той изхожда от икономиката. Доколкото тя представлява придобиване на блага, тя се ограничава до набавянето на предмети, необходими за живота и полезни за домакинството или за държавата. „Истинското богатство се състои от такива потребителни стойности, защото онова количество на такъв вид собственост, което е достатъчно за по-добър живот, не е неограничено. Но има и друг вид изкуство за придобиване, което предимно и с право се нарича хрематистика и при което изглежда, че не съществува никаква граница за богатството и владението. Стоковата търговия (значи буквално търговия на дребно и Аристотел взема тази форма, защото в нея преобладава потребителната стойност) по своята природа не спада към хрематистиката, тъй като при нея размяната се отнася до необходимото за самите тях (купувачи и продавачи).” Поради това — развива той по-нататък мисълта си — първоначална форма на стоковата търговия е била разменната търговия, но с нейното разширение по необходимост са се появили парите. С изнамирането на парите разменната търговия по необходимост е трябвало да се развие в стокова търговия, а тази последната — в противоречие на своята първоначална тенденция — се е оформила в хрематистика, в изкуство да се печелят пари. А хрематистиката се различава от икономиката по това, че „за нея циркулацията е източник на богатството”. И изглежда, че тя се върти около парите, тъй като парите са началото и краят на този вид размяна. Затова и богатството, към което се стреми хрематистиката, е безгранично. И както всяко изкуство, което схваща целта си не като средство, а като самоцел, е неограничено в своя стремеж, защото постоянно се старае все повече и повече да се приближи към нея — докато изкуствата, които се стремят само към средствата за достигане на целта, не са неограничени, защото самата им цел им поставя граница — тъй и хрематистиката няма граница за своята цел, а целта й е абсолютно забогатяване. Икономиката, а не хрематистиката, има граница… първата има за цел нещо различно от самите пари, а втората — тяхното умножаване… Смесването на двете форми, които се преплитат една в друга, кара някои да виждат в запазването и умножаването на парите до безкрайност крайната цел на икономиката. (Aristoteles [Аристотел], De Republica, изд. на Бекер, книга I, стр. 8 и 9)]
a7
[*7 „Стоките (тук в смисъл на потребителни стойности) не са определящата цел на капиталиста, който върши сделки… негова определяща цел са парите.” (Th. Chalmers [Т. Челмърс], On Political Economy etc., 2 издание, Лондон, 1832, стр. 166 [165 – Моск. ред.])]
a8

[*8 „Макар че търговецът не подценява вече постигнатата печалба, неговият поглед винаги е насочен към бъдещата печалба.” (A. Genovesi [А. Дженовези], Lezioni di Economia Civile, (1765). Издание на италианските икономисти от Кустоди, Parte Moderna, т. VIII, стр. 139)]
a9

[*9 „Ненаситната страст към печалба, този auri sacra fames [лат.: проклет глад за злато] винаги определя капиталиста.” (Mac Culloch [Мак-Кълък], The Principles of Political Economy, Лондон, 1830 г., стр. 179) Разбира се, това схващане не пречи на същия Мак-Кълък и компания при теоретически затруднения, напр. при разглеждане на свръхпроизводството, да превръщат същия капиталист в добър гражданин, за когото е важна само потребителната стойност и който дори развива истински хищнически апетит към обуща, шапки, яйца, басми и към други съвсем домашни видове потребителна стойност.]
a10

[*10 [спасявам] е един от характерните изрази на гърците за трупането на съкровища. Също така и английското „to save” същевременно значи спасявам и пестя.]
a10a

[*10а „Безкрайността, която нещата нямат в движението напред, я имат в кръгообращението.” (Galiani [Галиани], Delia moneta, стр. 156)]
a11

[*11 „Не материалът съставя капитала, а стойността на тези материали.” (J. В. Say [Ж. Б. Сей], Traite d’Economie Politique, 3 изд., Париж, 1817 г., том II, стр. 429)]
a12

[*12 „Средството за обращение (!), което се употребява за производителни цели, е капитал.” (MacLeod [Мак-Лeoд], The Theory and Practice of Banking, Лондон, 1855 г., т. I, гл. I [стр. 55, Mocк. ред.]) „Капитал са стоките.” (James Mill [Джеймс Мил], Elements of Political Economy, Лондон, 1821 г., стр. 74)]
a13

[*13 „Капиталът… е перманентно умножаваща се стойност.” (Sismondi [Сисмонди], Nouveaux principes de l’Economie Politique, [Париж, 1819 г. Mocк. ред.] том I, стр. [88] 89)]
a14

[*14 „Размяната е чудесна сделка, при която и двамата контрагенти винаги (!) печелят.” (Destutt de Tracy [Детю де Траси], Traite de la volonte et de ses effets, Париж, 1826 г., стр. 68) Същата книга по-късно излезе като „Traite d’Economie Politique”.]
a15

[*15 Mercier de la Riviere [Мерсие Деларивиер], L’Ordre naturel etc., стр. 544]
a16

[*16 „Дали едната от тези две стойности е пари или и двете са обикновени стоки — това самo по себе си е съвсем безразлично.” (Mercier de la Riviere [Мерсие Деларивиер], пак там, стр. 543)]
a17

[*17 „Контрагентите не определят стойността; тя вече е определена преди сделката.” (Le Trosne [Льотрон], De l’lnterеt Social, стр. 906)]
a18

[*18 „Dove е egualita, nоn е lucro.” [итал.: Където има равенство — няма печалба.] (Galiani [Галиани], Delia Moneta, у Custodi [Кустоди], Parte Moderna, том IV, стр. 244)]
a19

[*19 „Размяната става неизгодна за едната от страните, когато някое странично обстоятелство намали или увеличи цената: равенството тогава е нарушено, но това нарушение се дължи на тази странична причина, а не на размяната.” (Le Trosne [Льотрон], De l’lnleret Social, стр. 904)]
a20

[*20 „Размяната по своята природа е договор на равенство, който се сключва между една стойност и друга, равна на нея стойност. Следователно тя не е средство за забогатяване, понеже се дава толкова, колкото се получава.” (Le Trosne [Льотрон], пак там, стр. 903)]
a21

[*21 Condillac [Кондияк], Le Commerce et le Gouvernement (1776). Издание Daire et Molinari в „Melanges d’Economie Politique”, Париж, 1847 г., стр. 267 (291 — Моск. ред.)]
a22

[*22 Затова Льотрон много правилно възразява на своя приятел Кондияк: „В развитото общество няма нищо излишно.” Същевременно той му подхвърля забележката, че „ако и двамата разменящи получават еднакво повече срещу еднакво по-малко, и двамата получават по еднакво.” Тъй като Кондияк няма още нито най-малка представа за природата на разменната стойност, той е най-подходящият авторитет за г. проф. Вилхелм Рошер — за неговите собствени детински възгледи. Виж неговата книга „Die Grundlagen der. Nationalekonomie”, 3 издание, 1858 г.]
a23

[*23 S. P. Newman [С. П. Нюмeн], Elements of Political Economy, Ендовър и Ню-Йорк, 1835 г., стр. 175]
a24

[*24 „Чрез покачването на номиналната стойност на продукта… продавачите не стават по-богати… тъй като тъкмо онова, което спечелват като продавачи, те го изразходват като купувачи.” („The Essential Principles of the Wealth of Nations etc.”, Лондон, 1797 г., стр. 66)]
a25

[*25 „Aко човек е принуден да продава за 18 ливри известно количество от такива произведения, което в действителност има стойност 24 ливри, то пък когато употреби същите пари за купуване, за 18 ливри ще получи толкова, колкото за 24 ливри.” (Le Trosne [Льотрон], De l’lnteret Social, стр. 897)]
a26
[*26
„Така че никoй продавач обикновено не може да покачва цената на своите стоки, за да не бъде също тъй принуден да плаща по-скъпо стоките на другите продавачи; по същата причина никой потребител не може обикновено да купува по-евтино, за да не бъде също така принуден да намали цената на стоките, които сам продава.” (Mercier de la Riviere [Мерсие Деларивиер], L’Ordre naturel etc., стр. 555)]
a27

[*27 R. Torrens [P. Торенс], An Essay on the Production of Wealth, Лондон, 1821 г., стр. 349]
a28

[*28 „Мисълта, че потребителите заплащат печалбата, сигурно е напълно абсурдна. Кои са потребителите?” (G. Ramsay [Джордж Рамзей], An Essay on the Distribution of Wealth, Единбург, 1836 г., стр. 183)]
a29
[*29
„Когато някой не намира търсене за стоките си — съветва ли го г. Малтус да плати на друго лице, та то да му купи стоките?”, така един негодуващ рикардианец запитва Малтус, който, както и неговият ученик попът Челмърс, величае икономическото значение на класата на тези, които само купуват или консумират. Виж: „An Inquiry into those principles respecting the Nature of Demand and the Necessity of Consumption, lately advocated by Mr. Malthus etc.”, Лондон, 1821 г., стр. 55]
a30
[
*30 Детю дe Траси макар да е — а може би защото е — Membre de l'lnstitut [френ.: член на „Френския институт” — обединение на френските академии на науките и изкуствата], е бил на противоположното мнение. Индустриалните капиталисти, казва той, си докарват печалбите с това, че „продават всичко по-скъпо, отколкото е струвало неговото производство. Но на кого продават? Най-напред едни на други.” („Traite de la Volonte etc.”, стр. 239)]
a31
[*31
„Размяната на две равни стойности нито увеличава, нито намалява масата на стойностите, които се намират в обществото. A размяната на две неравни стойности… също така никак не изменя сумата на обществените стойности, макар че прибавя към състоянието на единия онова, което отнема от състоянието на другия.” (J. В. Say [Ж. Б. Сей], Traite D’Economie Politique, том II, стр. 443 сл.) Разбира се, Сей, без да мисли за изводите от това положение, го взема почти буквално от физиократите. Следният пример ще изтъкне начина, по който той, за да увеличи своята собствена „стойност”, използува техните съчинения, които по негово време са били почти изгубени. „Най-знаменитото” положение на Monsieur Say [господин Сей]: „D’acheter des produits qu’avec des produits.” [френ.: Продуктите се купуват само с продукти] (пак там, том II, стр. 441), в оригинала на физиократите гласи: „Les productions ne se paient qu’avec des productions.” [френ.: Произведенията се плащат само с произведения] (Le Trosne) [Льотрон], De l’Interet Social, стр. 899)]
a32

[*32 „Изобщо размяната не придава на продуктите никаква стойност.” (F. Wayland [Ф. Уейланд], The Elements of Political Economy, Бостон, 1853 г., стр. 168)]
a33

[*33 „При господството на неизменни еквиваленти търговията би била невъзможна.” (G. Opdyke [Джордж Опдайк], A Treatise on political Economy, Ню-Йорк, 1851, стр. 69.)„В основата на разликата между реална стойност и разменна стойност лежи един факт — а именно фактът, че стойността на една вещ се различава от така наречения еквивалент, който се дава за нея в търговията, т.е. че този еквивалент съвсем не е еквивалент.” (F. Engels [Ф. Енгелс], Umrisse zu einer Kritik der National Ökonomie, стр. 96)]
a34

[*34 Benjamin Franklin [Бенджамин Франклин], Works, том II, издание [на Спаркс в „Positions to be examined concerning National Wealth”]
a35

[*35 Aristoteles [Аристотел], De Republica, книга I, гл. 10]
a36
[*36 „При обикновени условия на пазара печалба не се получава от размяна. Ако не е съществувала от по-рано, тя не би могла да бъде налице и след тази сделка.” (Ramsay [Рамзей], An Essay on the Distribution of Wealth, стр. 184)]
a37

[*37 След направения разбор читателят ще разбере, че това означава само: Образуването на капитала трябва да бъде възможно и тогава, когато цената на стоката е равна на стойността на стоката. То не може да бъде обяснено с отклонението на стоковите цени от стоковите стойности. Aко цените действително се отклоняват от стойностите, трябва най-напред да ги сведем към последните, т.е. да не вземаме под внимание това обстоятелство, като чисто случайно, и така да имаме пред себе си в чист вид явлението на образуване на капитал въз основа на стоковата размяна и при изучаването му да не ни забъркват пречещи странични обстоятелства, чужди на същинския процес. Известно е впрочем, че това свеждане съвсем не е само научна процедура. Постоянните колебания на пазарните цени, тяхното покачване и спадане, се компенсират, взаимно се снемат и сами се свеждат към средната цена като към своя вътрешна норма. Тя е пътеводната звезда напр. за търговеца или индустриалеца във всяко начинание, което изисква по-продължително време. Така че той знае, че ако се вземе един по-дълъг период като цялост, стоките наистина не се продават нито по-долу, нито по-горе, а винаги по тяхната средна цена. Така че ако незаинтересованото мислене беше в интереса на капиталиста, той би трябвало до си постави проблема за образуването на капитала така: Как може да възникне капитал, когато цените се регулират от средната цена. т.е. при последна сметка от стойността на стоката? Казвам „при последна сметка”, понеже средните цени не съвпадат направо с величината на стоковите стойности, както вярват А. Смит, Рикардо и др.]
a38

[*38 „Във формата на пари… капиталът не дава никаква печалба.” (Ricardo [Рикардо], Principles of Political Economy, стр. 267)]
a39

[*39 В енциклопедии върху класическата древност човек може да срещне безсмислицата, че в античния свят капиталът бил напълно развит, „липсвали само свободният работник и кредитът”. И г. Момзен в своята „Romische Geschichte” [нем.: „Римска история”] изпада от едно quid pro quo в друго.]
a40

[*40 Затова различни законодателства установяват един максимум за продължителността на трудовия договор. Всички законници на народи, у които трудът е свободен, регулират условията за прекратяването на договора. В редица страни, особено в Мексико, робството е скрито под формата на „пеонаж” [виж речника за чужди думи в края на тома] (а преди американската гражданска война — и в откъснатите от Мексико територии; а по същността на работата — и в Дунавските провинции преди реформите на Куза). Чрез заеми, които трябва да бъдат погасени във вид на труд и се провлачат от поколение на поколение, не само отделният работник, но и неговото семейство фактически стават собственост на други лица и на техните семейства. Хуарес беше унищожил този „пеонаж”. Тъй нареченият император Максимилиян го въведе пак с декрет, който в парламента във Вашингтон справедливо биде заклеймен като декрет за възстановяване на робството в Мексико. „От моите лични телесни и духовни способности и възможности за действие аз мога… да отчуждавам на някой друг една ограничена по време употреба, защото след това ограничение те получават едно външно отношение към моята тоталност и общност, а с отчуждаването на цялото мое конкретизирано чрез труда време и тоталността на моето производство аз бих превърнал това, което е негова субстанция, моята всеобща дейност и действителност, моята личност — в собственост на някого другиго.” (Hegel [Хегел], Philosophie des Rechts, Берлин, 1840 г., стр. 104, §67)]
a41

[*41 Значи това, което характеризира капиталистическата епоха, е, че работната сила придобива за самия работник формата на стока, която му принадлежи, и следователно неговият труд придобива формата на наемен труд. От друга страна, едва от този момент стоковата форма става всеобща форма на продуктите на труда.]
a42

[*42 „Стойността (value or worth) на един човек, както и на всички други неща, е неговата цена: а това означава — толкова, колкото плащат за ползването от неговата сила.” (Th. Hobbes [Т. Хобс], Leviathan, в „Works”, изд. Molesworth, Лондон, 1839-44, том III, стр. 76)]
a43

[*43 „Поради това староримският villicus, който е стоял като управител начело на земеделските роби, е получавал по-малък дял от тях, тъй като неговият труд е бил по-лек от труда на робите.” (Т. Момзен, Romische Geschichle, [том 1, 2 изд., Берлин, Моск. ред.] 1856 г., стр. 810)]
a44

[*44 Сравни „Over-Population and its Remedy”, Лондон, 1846 г., от У. Т. Торншъп]
a46

[*46 Неговата (на труда) естествена цена… се състои от такова количество необходими средства за живот и удобства (comforts), което, съобразно с климата и обичаите на една страна, е необходимо за поддържането на работника и му дава възможност да отгледа такова семейство, което осигурява на пазара едно ненамалено предлагане на труд.” (R. Torrens [P. Торенс], An Essay on the external Corn Trade, Лондон, 1815 г., стр. 62. Думата труд тук е употребена неправилно, вместо работна сила.]
a47

[*47 Rossi [Роси], Cours d’Economie Politique, Брюксел, 1842 г., стр. 370]
a48

[*48 Sismondi [Сисмонди], Nouveaux Principes etc., том I, стр. 113]
a49

[*49 „Всеки труд се заплаща след неговото свършване.” („An Inquiry into those Principles respecting the Nature of Demand etc.”, стр. 104) „Търговският кредит трябваше да започне в момента, в който работникът, първият творец в производството, въз основа на своите спестявания е можал да чака заплатата за своя труд до края на седмицата, 14 дни, три месеца и т.н.” (Ch. Ganilh [Ш. Ганил], Des Systemes de l’Economie Politique, 2 изд. Париж 1821 г., том II, стр. 150)]
a50

[*50 „Работникът дава в заем своето прилежание (industry)”, но, коварно прибавя Щорх, той „нищо не рискува” освен „да изгуби своята заплата…_ работникът не влага нищо материално.” (Storch [Щорх], Cours d’Economie Politique, Петербург, 1815 г., том II, стр. 37)]
a51

[*51 Един пример. В Лондон съществуват два вида хлебари — „full priced”, които продават хляба по пълната му стойност, и „undersellers”, които го продават под тази стойност. Последната категория обхваща повече от 3/4 от общото число на хлебарите (стр. XXXII в доклада на правителствения комисар (не се чете – бел. ел. коректор) С. Тримънхийр за „Grievances complained of by the journeymen bakers etc.”, Лондон, 1862 г.). Всички тези undersellers, почти без изключение, продават хляб, фалшифициран със смес от стипца, сапун, поташ, вар, дербишайрско каменно брашно и други такива приятни, хранителни и здрави прибавки. (Виж цитираната по-горе Синя книга, а също и отчета на „Comittee of 1855 on the Adulteration of Bread” и книгата на Dr. Hassal [д-р Хасел], „Adulterations Detected”, 2 изд., Лондон, 1861 г.) Сър Джон Гордон е заявил пред комисията за 1855 г., че „поради тази фалшификация бедният, който живее с два фунта хляб на ден, сега в действителност не получава и една четвърт от хранителните вещества, като оставим настрана вредното влияние върху неговото здраве”. Като причина за това, че „твърде голяма част от работническата класа”, макар че е добре осведомена за тези фалшификации, все пак купува с хляба и стипца, каменно брашно и т.н., Тримънхийр (пак там, стр. ХLVIII) изтъква, че те „по силата на необходимостта са принудени да вземат от хлебаря или от chandler’s shop [англ.: бакалницата] оня хляб, който там благоволят да им дадат”. Тъй като на тях им плащат едва в края на седмицата, „те едва в края на седмицата могат да платят хляба, който е бил консумиран от техните семейства в продължение на седмицата”; и Тримънхийр, като привежда свидетелски показания, прибавя: „Известно е, че хлябът с такива примеси се приготвя специално за този род купувачи.” („It is notorius that bread composed of those mixtures, is made expressly for sale in this manner.”) В много английски (а още повече в шотландски) земеделски окръзи работната заплата се изплаща на две седмици и дори месечно. При такива дълги срокове земеделският работник е принуден да купува своите стоки на кредит… Той трябва да плаща по-високи цени и фактически е прикрепен към онова дюкянче, което му дава на кредит. Така напр. в Хорнингшем в Уилтс, където изплащането на заплатата става веднаж на месец, работникът плаща 2 шилинга и 4 пенса за stone [англ. мярка, 6 360 кгр.] от същото брашно, за което инак навсякъде би платил 1 шил. 10 пенса” („Sixth Report” on „Public Health” by „The Medical Officer of the Privy Council etc.”, 1864 г., стр. 264). „Работниците от работилниците за ръчно щамповане на басми в Пейзли и Килмарнок (в западна Шотландия) наложиха в 1853 г., чрез стачка, намаление на платежния срок от един месец на две седмици.” („Reports of the Inspectors of Factories 31st Oct. 1853”, стр. 34) Като по-нататъшно развитие на кредита, който работникът послушно дава на капиталиста, може да се разгледа методът на много английски притежатели на каменовъглени мини, където работникът получава заплата само в края на месеца, а дотогава получава от капиталиста аванси, често пъти в стоки, за които той трябва да плаща по-високо от пазарната им цена (трък-система). „Собствениците на въглищните мини (coal masters) навсякъде са свикнали да изплащат заплатите на работниците веднаж в месеца, а дотогава да им дават аванси в края на всяка седмица. Този аванс се дава в магазина (а именно в tommy-shop, т.е. в бакалницата, която принадлежи на самия собственик). Работникът получава аванса в единия ъгъл и го изразходва в другия.” („Children’s Employment Commission, III. Report”, Лондон, 1864 г., стр. 38, №192)]
s1

[*1 „Самораслите произведения на земята, които са в ограничено количество и съвсем независими от човека, изглежда да са дадени от природата по същия начин, както на някой млад човек дават една малка сума, за да може да работи и създаде щастието си.” (James Steuart [Стюърт], Principles of Political Economy, изд. Дъблин, 1770, том I, стр. 116)]
s2

[*2 „Разумът е колкото хитър, толкова и мощен. Хитростта се състои изобщо в оная посредническа дейност, която кара обектите, съгласно тяхната собствена природа, да си въздействат взаимно и ги подхвърля на взаимна обработка, без да се вмесва непосредствено в този процес, и все пак достига осъществяването на своята цел.” (Hegel [Хегел], Enzyklopadie, част първа: „Die Logik”, Берлин, 1840 г., стр. 382)]
s3

[*3 В своето иначе жалко произведение: „Theorie de l'Economie Politique”, Париж 1815 г., Ганил в полемика срещу физиократите уместно изброява редица трудови процеси, които съставляват предпоставката за същинското земеделие.]
s4

[*4 В своите „Reflexions sur la Formation et la Distribution des Richesses” (1766 г.) Тюрго добре развива значението на опитоменото животно за наченките на културата.]
s5

[*5 Измежду всички стоки, същинските луксозни стоки са най-незначителни за технологическото сравнение на различните производствени епохи.]
s5a

[*5а Бележка към второто издание: Колкото и малко досегашната историография да познава развитието на материалното производство, а значи и основата на всеки обществен живот, и с това на всяка действителна история, все пак поне предисторическите времена са разделени въз основа на природонаучните, а не на така наречените исторически изследвания, по материала на сечивата и оръжията, на каменен период, бронзов период и железен период.]
s6

[*6 Изглежда парадоксално напр. да наречем рибата, която още не е уловена — средство за производство в риболовството. Но досега още не е изнамерено изкуството да се лови риба във води, в които я няма.]
s7

[*7 Това определение на производителния труд, както то следва от гледна точка на простия трудов процес, е съвсем недостатъчно за капиталистическия производствен процес.]
s8

[*8 Щорх различава същинския суров материал като „mattere” от спомагателните материали като „materiaux”; Шербюлие нарича спомагателните материали „matieres instrumentales”.]
s9

[*9 Сигурно на тази съвсем логична основа полковник Торенс открива в камъка на дивака — произхода на капитала. „В първия камък, който дивакът хвърля по преследваното диво животно, в първата тояга, която той взема, за да брули плодовете, които не може да достигне с ръце — ние виждаме присвояване на един предмет с цел да се придобие друг предмет и така откриваме началото на капитала.” (R. Torrens [P. Торенс], An Essay on the Production of Wealth etc., стр. 70, 71) C тази първа тояга [на англ.: stick] навярно се обяснява защо на английски stock е синоним на капитал.]
s10

[*10 „Продуктите са присвоени преди да бъдат превърнати в капитал; това превръщане не ги избавя от онова присвояване.” (Cherbuliez [Шербюлие], Riche ou Pauvre, изд. Париж, 1841 г., стр. 53, 54) „Като продава своя труд за определено количество средства за живот (approvisionnement), пролетарият съвсем се отказва от всякакъв дял върху продукта. Присвояването на продуктите остава същото, както и по-преди; то никак не се изменя поради горепоменатия договор. Продуктът принадлежи изключително на капиталиста, който е доставил суровия материал и средствата за живот. Това е строго следствие от закона за присвояването, чийто фундаментален принцип, напротив, беше изключителното право на собственост на всеки работник върху своя продукт.” (пак там, стр. 58) James Mill [Джеймс Мил] в „Elements of Political Economy etc.” на стр. 70 казва: „Когато работниците работят за заплата, капиталистът е собственик не само на капитала (иска да каже — на средствата за производство), но и на труда (of the labour also). Aко, както е прието, в понятието капитал включим това, което се плаща като работна заплата, безсмислено е да се говори за капитала отделно от труда. Думата капитал в този смисъл включва и двете — и капитала, и труда.”]
s11

[*11 „Не само трудът, приложен непосредствено в стоките, влияе върху тяхната стойност, но и трудът, който е бил употребен за уреди, сечива и постройки, с които се подпомага този труд.” (Ricardo [Рикардо], Principles of Political Economy, стр. 16)]
s12

[*12 Цифрите тук са съвсем произволни.]
s13

[*13 Това е основното положение, върху което почива учението на физиократите за непроизводителността на всеки неземеделски труд, и то е необоримо за икономиста — по професия. „Този начин да се причисли към една единствена вещ стойността на много други вещи, напр. към платното — жизнената издръжка на тъкача на платното, означава, така да се каже, наслагането на пластове на няколко стойности върху една единствена стойност, води към нарастване на последната в същия размер… Изразът събиране твърде добре означава начина, по който се образува цената на продуктите на труда; тази цена е само общият сбор на няколко стойности, употребени и събрани заедно; но събиране не значи умножаване.” (Mercier de la Riviere (Мерсие Деларивиер], L'Ordre naturel etc., стр. 599)]
s14

[*14 Така напр. в 1844—47 г. той е изтеглил част от своя капитал от производството, за да я изгуби при спекула с железопътни акции. Така през време на американската гражданска война той затвори фабриката и изхвърли фабричните работници на улицата, за да играе на Ливърпулската памучна борса.]
s15

[*15 „Хвали се, кичи се и се украсявай… Но който взема повече или по-добро (от това, което е дал) — това е лихварство и значи да правиш на своя ближен не услуга, а вреда, както прави крадецът и разбойникът. Не всичко, което се нарича услуга и благодеяние, е услуга и благодеяние на ближния. Защото прелюбодеецът и прелюбодейката си правят един на друг голяма услуга и удоволствие. Един рицар прави на подпалвача и на убиеца голяма рицарска услуга, като им помага да разбойничестват по пътищата и да нападат селата и човеците. Папистите правят на нашите голяма услуга с това, че не издавят, не изгарят, не избиват всички тях, не ги оставят да изгният в затворите всички до един, а оставят някои и да живеят, и ги изпъждат или им отнемат целия имот. Сам дяволът прави на своите служители грамадна, неизмерима услуга… Общо взето, светът е преизпълнен с големи, превъзходни, всекидневни услуги и благодеяния.” (Martin Luther [Мартин Лутер], An die Pfarherrn, wider der Wucher zu predigen etc., Витенберг 1540 г.)]
s16

[*16 Аз отбелязвам по този въпрос в „Zur Kritik der politischen Oekonomie”, стр. 14 и др. [бълг. изд. стр. 27]: „Понятно е каква „услуга” трябва да оказва категорията „услуга” (service) на икономисти от рода на Ж. Б. Сей и Ф. Бастиа.”
s17
[*17 Това е едно от обстоятелствата, които поскъпяват основаното на робство производство. При него работникът, според сполучливия израз на древните автори, само като instrumentum vocale [лат.: инструмент, надарен с глас] се различава от животното, което е instrumentum semivocale [инструмент, полунадарен с глас], и от мъртвото средство на труда, което е instrumentum mutum [ням инструмент]. Но робът сам дава на животните и на средствата на труда да почувстват, че той не е подобен на тях, а е човек. Той си създава самочувствието за разликата си от тях, като ги третира лошо и ги опропастява con amore [итал.: със страст]. Затова като икономически принцип на този начин на производство се смята употребата само на най-груби и най-недодялани оръдия на труда, които обаче именно поради своята нескопосна грубост по-малко са изложени на развала. До избухването на гражданската война в робовладелските щати, разположени около Мексиканския залив, са намирани рала от старокитайска конструкция, които разравят земята както свинете или къртиците, а не я порят и не я преобръщат. Сравни J. Е. Cairnes [Кернс], The Slave Power, Лондон, 1862 г., стр. 46 сл. В книгата си „Seaboard Slave States” [стр. 46 сл. — Moск. ред.] Олмстед между другото разказва: „Показваха ми сечива, които у нас нито един разумен човек не би дал на наемния си работник; тяхната извънредна тежина и грубост по мое мнение прави труда с тях поне с 10% по-мъчен отколкото с тези, които обикновено се употребяват у нас. Но, както ме уверяват, при тромавия и нехаен начин, по който робите си служат със сечивата, не е възможно да им се поверяват с добър успех по-леки и по-малко груби сечива; такива сечива, каквито ние с добра печалба за себе си постоянно поверяваме на нашите работници, не биха просъществували нито ден на една нива във Вирджиния — макар че почвата там е по-лека и с по-малко камъни отколкото у нас. Също така на моя въпрос защо навсякъде конете са заменени с мулета ми посочиха като първа и с основание меродавна причина, че конете не могат да понасят третирането, на което постоянно ги подлагат негрите. Те винаги не след дълго осакатявали конете и ги пребивали от бой, докато мулетата понасят бой, издържат един-два пъти без храна, без да претърпят телесни повреди. При това те не настиват и не се разболяват, когато бъдат оставени на произвола или бъдат претоварени с извънмерна работа. Не ми трябва да ходя по-далече от прозореца на стаята, в която пиша, за да видя почти винаги едно отнасяне към добитъка, което на север сигурно би накарало всеки фермер да уволни работника.”]
s18

[*18 Разликата между по-висшия и простия труд, „skilled” и „unskilled labour” [англ.: квалифициран и неквалифициран труд], отчасти се основава само на илюзии или поне на различия, които отдавна са престанали да бъдат реални и продължават да съществуват само като традиционни условности; отчасти — на по-безпомощното положение на известни слоеве от работническата класа, което по-малко отколкото на други слоеве им позволява да наложат да им бъде заплатена стойността на тяхната работна сила. Случайни обстоятелства играят при това такава голяма роля, че едни и същи видове труд често менят своето място. Където например физическата субстанция на работническата класа е отслабнала и е относително изтощена, както е във всички страни с развито капиталистическо производство, груби работи, които изискват голяма мускулна сила, общо взето се превръщат в по-висши в противовес на много по-фини, които слизат до степента на прост труд, както напр. трудът на един bricklayer (зидар) в Англия заема много по-висока степен отколкото трудът на един специалист по тъкане на дамаска. От друга страна трудът на един fustian cutter (стригач на кадифе), при все че изисква голямо физическо усилие и освен това е много нездравословен, фигурира като „прост” труд. Впрочем не трябва да си въобразяваме, че така нареченият „skilled labour” заема количествено значително място в националния труд. Леинг пресмята, че в Англия (и Уелс) съществуванието на повече от 11 мил. души се базира на прост труд. След като се извадят един милион аристократи и един и половина милиона паупери, скитници, престъпници, проститутки и т.н., от 18-те милиона население по времето, когато той е писал своето съчинение, остават 4.650.000 души средна класа, включително дребни рентиери, чиновници, писатели, художници, учители и т.н. За да получи тези 4 2/3 милиона, той причислява към работещата част на средната класа, освен банкерите и т.н., и всички по-добре платени „фабрични работници”! Дори bricklayers [зидари] у него не липсват между „висшите работници”. Така му остават гореказаните 11 милиона (S. Laing [С. Леинг], National Distress etc.”: Лондон, 1844 г.) [стр. 51 и сл. — Моск. ред.]). „Голямата класа, която не може да даде за средствата за живот нищо освен прост труд, съставлява голямата маса на народа.” (James Mill [Джеймс Мил] в статията: „Colony”, „Supplement,to the Encyclopaedia Britannica”, 1831 г.]
s19

[*19 „Когато се спомене труд в значението на мярка на стойността, по необходимост се подразбира труд от един известен вид… Oтношението, в което другите видове труд се намират спрямо него, лесно може да бъде определено.” („Outlines of Political Economy”, Лондон, 1832 г., стр. 22, 23)]
s20

[*20 „Трудът създава ново творение на мястото на едно унищожено.” („An Essay on the Political Economy of Nations”, Лондон, 1821 г., стр. 13)]
s21

[*21 Тук не става въпрос за поправки на средствата на труда, машините, постройките и т.н. Една машина, която се намира в поправка, функционира не като средство на труда, а като материал на труда. С нея не работят, а тя самата бива обработена, за да се закърпи нейната потребителна стойност. Такива поправки ние, с оглед на нашата задача, винаги можем да смятаме за включени в труда, който е необходим за произвеждане на средството на труда. В текста се говори за изхабяването, което никакъв лекар не може да излекува и което постепенно води към смърт, за „такъв вид изхабяване, което не може да бъде поправяно отвреме-навреме и което напр. докарва ножа до такова състояние, че ножарят да каже за него: не си струва да му се туря ново острие”. В текста видяхме, че напр. една машина влиза изцяло във всеки отделен трудов процес, но само отчасти в едновременния оплодотворителен процес. Въз основа на това трябва да се преценява следното смесване на понятия: „Рикардо говори за количеството труд, което машиностроителят е вложил в произвеждането на една машина за плетене на чорапи”, като съдържащо се напр. в стойността на един чифт чорапи. „Но целият труд, който е произвел всеки отделен чифт чорапи… включва целия труд на машиностроителя, а не само част от него; защото една машина, наистина, прави много чифтове, но нито един от тези чифтове не може да бъде произведен без цялата машина.” („Observations on certain verbal disputes in Political Economy particularly relating to Value, and to Demand and Supply”, Лондон 1821 г., стр. 54) Авторът, един необикновено самодоволен „wiseacre” [англ.: умник], в своята обърканост, а поради това и със своята полемика, е прав само в този смисъл, че нито Рикардо, нито някой друг икономист преди или след него не е разграничил ясно двете страни на труда и затова още по-малко е анализирал тяхната различна роля при образуването на стойността.]
s22

[*22 Оттук се разбира безсмислицата на скучния Ж. Б. Сей, който иска да изведе принадената стойност (лихва, печалба, рента) от „services productifs” [френ.: производителни услуги], които средствата за производство — земята, инструментите, обработените кожи и т.н. — оказват със своите потребителни стойности в трудовия процес. Господин Вилхелм Рошер, който току-тъй не изпуща случай да зарегистрира черно на бяло своите послушни хвалебствени хрумвания, се провиква: „Ж. Б. Сей много право забелязва в „Traite”, том I, глава 4, че стойността, произведена от една маслобойна, след като се приспаднат всички разноски, е нещо ново, съществено различно от труда, с който е била произведена самата маслобойна.” („Die Grundlagen der Nationalökonomie”, 3 изд., 1858 г., стр. 82, забележката) Много право! „Маслото”, което е произведено в маслобойната, е нещо твърде различно от труда, изразходван за постройката на маслобойната. Под „стойност” г. Рошер разбира нещо като „масло”, тъй като „масло” има стойност, а „в природата” се намира минерално масло, макар сравнително и не „твърде много”, и сигурно това визира неговата друга забележка: „Разменни стойности тя (природата!) почти никак не произвежда” [стр. 79 — Моск. ред.]. На Рошеровата природа й върви с разменната стойност, както на безразсъдната мома, която родила детенце, но то било „съвсем малко”. Същият „учен” („savant serieux”) забелязва по гореспоменатия повод още и това: „Школата на Рикардо свежда и капитала към понятието труд, като „спестен труд”. Това е несполучливо (!), понеже (!) собственикът на капитала (!) все пак (!) е направил повече (!) отколкото простото (?!) произвеждане (?) и (??) запазване на същия (на кого?): именно (?!?) въздържането от собствени наслаждения, за което той напр. (!!!) иска лихви.” (Пак там) Колко „сполучлив” е този „анатомо-физиологичен метод” на политическата икономия, който развива „стойност” направо от простото „желание”!]
s22a

[*22a „Измежду всички сечива в занаята на земеделеца човешкият труд… е онова, от което най-много зависи заместването на неговия капитал. Другите две — работният добитък и… каруците, плуговете, мотиките и т.н. — са нищо, ако няма известно количество от първото.” (Edmund Burke [Едмунд Бърк], Thoughts and Details on Scarcity, originally presented to the Rt Hon. W. Pitt in the Month of November 1795, изд. Лондон, 1800 г., стр. 10.)
s23

[*23 В „Times” [„Таймс”] от 26 ноември 1862 г. един фабрикант, в чиято предачна фабрика са заети 800 работника и която поглъща седмично средно 150 бали източно-индийски или около 130 бали американски памук, се оплаква на публиката от ежегодните разноски поради спирането на работата във фабриката. Той ги изчислява на 6000 ф.ст. Между тези разноски се намират много пера, които тук не ни интересуват, като поземлена рента, данъци, осигурителни премии, заплати на годишно ангажирани работници, manager [директор], книговодители, инженери и т.н. Но след това той пресмята 150 ф.ст. за въглища, за да затопля отвреме-навреме фабриката и понякога да поставя в движение парната машина, а освен това и заплатите на временни работници, които отвреме-навреме поддържат машинарията „в изправност”. И най-сетне, 1200 ф.ст. за изхабяване на машинарията, тъй като „атмосферните влияния и природният закон за разложението не прекъсват своето действие, защото парната машина е престанала да се върти”. Той изрично отбелязва, че тази сума от 1200 ф.ст. е пресметната толкова ниско, защото машинарията вече била доста изхабена.]
s24

[*24 „Производителна консумация: когато консумирането на една стока съставя част от производствения процес… В тези случаи няма консумация на стойност.” (S. P. Newman [С. П. Нюман], Elements of Political Economy, стр. 296)]
s25

[*25 В еди