КОМУНИЗЪМ (ПОПУЛЯРЕН УЧЕБНИК)

 

 

РАБОТНИЧЕСКИЯТ (ТРУДОВИЯТ) СОЦИАЛИЗЪМ: 
НЕИЗБЕЖНО БЪДЕЩЕ НА ЧОВЕЧЕСТВОТО

Научно-популярен анализ на класическия марксизъм-ленинизъм за изучаване от хора, които търсят истината, но и се стремят да бъдат ПОЛЕЗНИ на Родината, като един ден с тези начални знания ще произведат прогрес за себе си и за обществото. В този сайт има и ПРОДЪЛЖЕНИЕ (РАЗВИТИЕ) на класическия научен комунизъм, този път с приложени в него най-нови (основополагащи) научни открития за Цивилизацията.

Тук ще разберете КАКЪВ Е БИЛ СТРОЯТ у нас до 1989-а? Защо се срина държавта преди тая година и защо продължи РАЗЛОЖЕНИЕТО след нея с още по-главоломна скорост? Кои са СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ ГРЕШКИ на Ленин, Сталин, Димитров и др., довели до сегашната НАЦИОНАЛНА КАТАСТРОФА и било ли е възможно тия грешки да бъдат избегнати?…

Можем ли да поправим техните грешки и този път да построим СЪВЪРШЕНОТО ПРИРОДОСЪОБРАЗНО ОБЩЕСТВО КОМУНИЗЪМ?…

"ИСТИНАТА ЩЕ ТЕ НАПРАВИ СВОБОДЕН."
(Древна мъдрост)

СЪДЪРЖАНИЕ:

  * УВОД
 1. Комунизмът и работничеството 
 2. Социализмът и работничеството
 3. Работническият социализъм и класите
 4. Производствените отношения на работническия социализъм
 5. Държавата на работническия социализъм
 6. Диктатурата на работническия социализъм
 7. Правните отношения при работническия социализъм
 8. Работническият социализъм и националният въпрос
 9. Работническата социалистическа революция
10. Работническата комунистическа партия
11. Опортюнизмът на комунистващата бюрокрация – главен враг на работническото комунистическо движение
12. Фашизмът и бюрократ-"комунизмът" като две форми на бюрократизма, враждебни на комунизма
Заключение
Проекто-уставна и проекто-програмна декларация

ПРИЛОЖЕНИЕ НА КОМУНИЗМА В СВЕТА

1
(горе)
УВОД

     Измина едно десетилетие от началото на явната контрареволюция, поставила си за цел да разруши и премахне установения в редица страни на Европа и света обществен строй, наречен "реален социализъм". Контрареволюция, която да унищожи веднъж за винаги омразния на буржоазията "комунизъм" и да установи пълно и всемирно господство на международния финансов капитал, начело с американския.

Засега тази контрареволюция има успех. Резултатът е: разруха на производителните сили (индустрия, селско стопанство, транспорт и пр., както и на живата работна сила); икономически и духовен упадък; безработица, глад и нищета сред населението и най-вече сред работническата класа в тези страни. И всичко това се прикрива под лозунгите за демокрация, за реформи, за цивилизован избор и пр.

Успехът на контрареволюцията се дължи на липсата на организирана политическа сила, способна да поведе трудещите се маси на ефикасен отпор, на борба за отхвърляне на контрареволюцията и на натрапения им обществен упадък, на борба за изграждане на нов, по-висш и по-справедлив обществен строй, който да осигури работа, хляб и прогрес на цялото население.

Главната причина за липсата на такава организирана сила е, че не е направен критичен анализ на отминалия "реален социализъм", анализ, какъвто Маркс направи на капиталистическото общество. Не е съпоставена теорията и практиката на този "реален социализъм" с научния социализъм, с марксизма. Не са разкрити и отхвърлени ненаучните, немарксистки постановки на партията и на нейната върхушка, ръководила изграждането на "реалния социализъм". Оттам няма ясна идейна концепция (система от възгледи) за същността на обществения строй, който трябва да замени както отминалия "реален социализъм", така и възкръсналия частен капитализъм. Няма създадена революционна партия, партия на класата, способна за прогресивни обществени действия, каквато единствено е работническата класа; за действия, насочени към установяване на нов обществен строй, основан на по-висша степен на социална справедливост за огромната част от народа, какъвто единствено е работническият социализъм и комунизъм (обществен строй на хората на труда и творчеството, които създават блага и прогрес).

Предпоставката за изграждане на такава дейна революционна партия е изработването на научна система от възгледи и програми за бъдещото устройство на обществото, която да се основава на достиженията на обществено-политическата научна мисъл, каквато е научният комунизъм, съобразена с достигнатия етап от развитието на производителните сили на обществото, на система от възгледи и програми, която, изхождайки от интересите на революционната работническа (трудова) класа, да обоснове близките и по-далечни задачи на тази класа, да обоснове стратегията и тактиката на борбата за постигане на тези цели. Това ще даде възможност за групиране на всички прогресивни революционни елементи около тази научна система от възгледи и програми, възможност за създаване на прогресивна революционна партия, която да насочва недоволството, борбата и енергията на народните маси в правилна, успешна насока, за унищожаване на контрареволюционните попълзновения на старата и нова буржоазия и за изграждане на новия по-прогресивен и по-справедлив обществен строй.

За осъществяване на тази първостепенна задача съм вложил своите сили и знания, плод на които е настоящата монография. В нея съм предал възгледите на класиците на научния работнически социализъм по основните въпроси на работническото комунистическо движение и съм разкрил и отхвърлил съответните бюрократично-буржоазни възгледи, господствали и все още господстващи в комунистическото движение.

Старал съм се, запазвайки научността, да предам изследвания проблем на разбираем език на интелигентните, образовани представители на работническата (трудова) класа и на прогресивните представители на останалите класи, както и на младежите. Старал съм се да бъда кратък и ясен, помнейки указанията на Ленин, че произвеждащите стойност нямат време да четат обширни изложения.

Позовал съм се на постановки на класиците на научния комунизъм – Маркс, Енгелс, Ленин и др. Използвал съм доста цитати от тях с цел да обоснова моите изводи и да дам възможност на читателите да ги сравнят с тези на Маркс и на останалите класици, както и да защитя тези мои изводи от безпринципни възражения, критики, хули и заклеймявания от страна на заинтересованите бюрократи, дребни и едри буржоа.

Доколко съм постигнал своята цел с тази монография, ще разбера от отзивите на читателите.
От автора, Петър Йорданов, 2000 г.

"Срещу режима бавно, в кърви и рани,
ще се надига отряд вече не на опозиция,
а на бойци, за които единствен изход
ще остане болшевизмът
."
(Сергей Кара-Мурза)

2
(горе)
Гл. I. КОМУНИЗМЪТ И РАБОТНИЧЕСТВОТО

ЧАСТИ
Комунизъм и комунисти.
Комунизмът като работническо движение.
Комунистическата идеология.
Комунизмът и болшевизмът.
Сурогати на комунизма.

Комунизмът е обществено-политическо движение на работниците, чиято цел е унищожаване на капиталистическия обществен строй, основан на капитала, на наемния труд и на експлоатацията на работническата класа и изграждане на нов, социалистически обществен строй без капитал и наемен труд и без експлоатация на човек от човека. Маркс и Енгелс в произведението "Немска идеология" определят комунизма като "действително движение, което премахва сегашното състояние", т.е. капиталистическата обществена система. (М., Ен., избр. пр. т. 2, 84, с. 95)

Коренът на думата "комунист" идва от съществувалите през късния феодализъм във Франция и Италия свободни градове, населението на които е било въоръжено и обединено в самоуправляващи се асоциации (сдружения). От тук комунизмът се свързва със самоуправление на въоръжени и свободни от експлоатация общности от хора. Оттук фактически комунизмът като обществена система е самоуправляващо се гражданско общество на въоръжени и свободни от експлоатация хора.

Комунизмът е революционно движение, тъй като той цели коренно преустройство на обществото: замяна господството на едва класа – буржоазията, с друга – работническата; замяна на един обществен строй – капитализма, с друг – социализма. Той е крайно революционно движение, тъй като цели унищожаване на всички класи и класови противоположности в обществото, унищожаване на условията, които пораждат класите и класовите противоположности и създаване на такъв ред в обществото, при който социалните еволюции не ще бъдат съпроводени от политически революции. Следователно той е последното революционно движение на човечеството, а комунистическата революция – негова последна политическа революция.

Комунистите, както ги определят Маркс и Енгелс, това са привърженици на "определена революционна партия", поставила си задача да извърши комунистическата революция. (Пак там, с. 104) Това са най-решителната, винаги тласкаща комунистическото движение напред част от работническата класа във всички страни; тези, които разбират условията, хода и общите резултати на това движение. (Пак там, т. 1, с. 51)

Целите на комунистическото движение са конкретизирани от Маркс и Енгелс в "Комунистически манифест". В политическата област те са: насилствено събаряне на буржоазията от власт; завземане на политическата власт от работническата класа и издигането й до господстваща класа; извоюване на демокрацията от работническата власт. В икономическата област те са: унищожаване на капиталистическата собственост, която възпроизвежда капитала и наемния труд; унищожаване на печалбата, рентата, лихвата и работната заплата; унищожаване възможността да се експлоатира чужд труд, да се присвоява продукта на този чужд труд.

Трябва ясно да се разбере, че понятието комунист не означава противник на частния капитал и на частната буржоазия. Такива противници са и работниците, и селяните, и чиновниците, и дребните буржоа. Комунист не означава и противник на частната собственост върху средствата за производство. Такива противници са и работниците, и чиновниците (бюрократите), тъй като и едните и другите са лишени от такава собственост.

Комунист, най-общо казано, означава противник на принадената стойност, която е плод на капитала и на наемния труд. Но в истинския, в пълния смисъл на думата, комунист означава борец за унищожаване на принадената стойност, на условията, които пораждат превръщането на част от продукта на труда на работниците, на част от дохода, създаден от труда на работниците в принадена стойност. Комунист означава борец за унищожаване на обществения строй, който крепи производството на принадена стойност, крепи съществуването на капитала и на наемния труд. Такива борци са преди всичко работниците, които единствено са създателите на принадената стойност на всяко капиталистическо общество, поради което единствено те са заинтересовани от нейното унищожаване. Комунисти са и тези представители на другите класи, които се борят съвместно с работниците за унищожаване на принадената стойност и на капиталистическата обществена система, основана на принадената стойност.

Следователно комунистическото движение е единствено работническо движение, тъй като само работниците са заинтересовани от унищожаване на капитала и на наемния труд, на печалбата, рентата, лихвата и на работната заплата, от унищожаване експлоатацията на човек от човека. Всички останали политически движения, наричащи се дори и социалистически са за запазване на капитала, на наемния труд и на техните производни. Така че, докато съществува работническа класа ще съществува и комунистическото движение като израз на стремежа на работниците за коренно преустройство на обществото, за унищожаване на условията, които пораждат експлоатацията на работниците, за унищожаване на капиталистическия обществен строй. И никакво действия и заклинания на буржоазията не могат да унищожат комунистическото движение, тъй като неговите корени са в самия капиталистически обществен строй, в самия живот на работниците.

Какво представляват понятията капитал, наемен труд, принадена стойност, печалба, рента, лихва, работна заплата и пр. е добре изяснено от Маркс в "Капиталът", както и във всеки учебник по политическа икономия на капитализма. Но тъй като икономистите-бюрократи, живели при "реалния социализъм", както и обикновените хора, не могат да си представят общество без печалба и работна заплата, налага се да поясним, че печалбата, рентата, лихвата от една страна, и работната заплата, от друга страна, са двете части, на които се дели дохода на всяко капиталистическо предприятие; че печалбата, рентата и лихвата са незаплатената, безвъзмездно присвоена част от този доход, който единствено е плод на труда на наемните работници, а само работната заплата е неговата заплатена част.

И когато комунистите искат да унищожат печалбата, рентата, лихвата и работната заплата, те искат да унищожат не доходността на предприятията, а това деление на дохода; искат да унищожат възможността една част от хората да присвояват безвъзмездно чужд труд, да живеят от дохода на чужд труд. Когато те искат да унищожат капитала и наемния труд, те искат да унищожат условията, които пораждат това безвъзмездно присвояване на чужд труд, на чужд доход.

С израза комунизъм се изразява и висшата фаза на обществения строй, който ще смени капиталистическия. При нисшата фаза – социалистическата – е премахнат наемния труд и капитала, печалбата и работната заплата, но разпределението на благата между членовете на обществото е според приноса на всеки индивид в производството на тези блага, а във висшата фаза – комунистическата, то ще е според нуждите на всеки отделен индивид.

Научно-теоретичното обосноваване на работническото комунистическо движение е дело на Маркс и Енгелс, допълнено от Ленин и от други теоретици на това движение. Поради това то е известно под името марксизъм, а още и марксизъм-ленинизъм.

Марксизмът представлява стройна система от философски, икономически и социално-политически възгледи, съставните части на които са органично свързани помежду си и се допълват една друга. Именно в този широк смисъл на думата марксизмът е научния комунизъм, който представлява теоретично обосноваване на борбата за създаване на комунистическото общество. Той е наука за закономерностите на класовата борба на работническата класа и на комунистическата революция, за построяването на социализъм и комунизъм.

Заслугата на Ленин е, че доразви теорията на научния комунизъм като изследва и разкри същността на висшата фаза на капитализма – империализма, водещ до крайно изостряне на класовата борба и до извършване на работническа комунистическа революция. Той обоснова теорията и тактиката на тази революция, както и основните етапи в нейното развитие. Той ръководи и практическото й осъществяване през един от тези етапи. Тази теория и тактика на работническата революция в епохата на империализма, разработена от Ленин, както и борбата за практическото й осъществяване от руските комунисти е известна под името болшевизъм.

Днес, при пълното господство на финансовия капитал в света, комунизмът е едновременно и болшевизъм, комунистът е едновременно и болшевик, комунист е този, който е болшевик.

Наред с научния комунизъм на работническата класа съществуват и сурогати (фалшификати, ментета) на комунизма като: утопичен комунизъм, вулгарен комунизъм, анархичен комунизъм (анархо-комунизъм) и бюрократично-буржоазен комунизъм (бюрократизъм, буржоазен комунизъм).

Утопичният комунизъм това е домарксовия, дребно-буржоазния комунизъм, който се стреми да преобразува обществените отношения без революционна класова борба, без държавна власт на работническата класа, чрез мирно съзряване на социализма в недрата на капитализма. Негови идеолози са Прудон, Ласал, Бланки и пр.

Вулгарният комунизъм е изопачено, невярно представяне на комунизма, най-често злонамерено от представителите на експлоататорските класи. "Бисери" на този комунизъм са твърденията, че при комунизма всички ще живеят в казарми, ще се хранят от един казан, жените ще са общи и пр.

Анархокомунизмът е революционен утопизъм. Той смята, че главното зло, което трябва да се премахне, е буржоазната държава, а не капитала. Затова и неговият стремеж е унищожаването на всяка държава, отричане на работническата класа и като преходно стъпало към отмиране на всякаква държава, към безкласовото общество. Той е за незабавно изграждане на самоуправляващи се комуни. Главен негов идеолог е М. Бакунин. Негови представители са политически недоразвити, теоретически неподготвени работници и полуинтелигенти.

Бюрократизмът е радикално политическо движение на бюрокрацията (чиновничеството), начело с бюрократичната буржоазия. Той се обявява за унищожаване на частната собственост върху средствата за производство и на частната буржоазия, но не и на капитала и на наемния труд, не и на принадената стойност (печалбата, рентата, лихвата) и на работната заплата, не и на класите в обществото. Той е за превръщане на частната собственост върху средствата за производство в обща (съвкупна) буржоазна собственост и за прерастване на частния капитализъм в държавен (бюрократичен) капитализъм при господството на бюрократичната буржоазия. Поради това той е за запазване на буржоазната държава с нейния апарат за принуда, съставен от полиция (народна милиция), армия и бюрокрация. Той е за диктатура на бюрократичната буржоазия и за твърда йерархична структура на обществото. Противник е както на буржоазната, така и на работническата демокрация.

Идеологията на бюрократизма води началото си от пруския икономист Ротбертус. Пълно развитие тя получава през епохата на така наречения "реален социализъм" – от времето на Сталин до наши дни. Днес бюрократ-"комунизмът" прави крачка надясно, заставайки на позициите на смесения капитализъм и на буржоазно-парламентарната демокрация.

3
(горе)
Гл. II. СОЦИАЛИЗМЪТ И РАБОТНИЧЕСТВОТО

ЧАСТИ
Що е социализъм?
Социализмът като класово понятие.
Видове социализъм.
Работническият социализъм.

Понятието социализъм води началото си от латинското socialis. То означава обществен строй, в който са реорганизирани, преобразувани обществените и производствените отношения.

С понятието социализъм се означава и учението за такъв обществен строй. "Учението за новото по-добро социалистическо общество се нарича социализъм" – казва Ленин. (Л., съч. т. 6, 51, с. 366)

Социализмът като всяко обществено понятие е класово понятие. Това означава, че всяка класа има своя представа за социализъм, т. е. за преобразуване на обществените и производствените отношения, отговарящи на нейните класови интереси. "Има социализъм и социализъм" – казва Ленин. (Л., съч. т. 17, 52, с. 36) Маркс и Енгелс още в "Манифест на комунистическата партия" разглеждат образци на буржоазния, дребнобуржоазния и работническия (пролетарския) социализъм. А в другите свои произведения те разкриват отделни моменти от християнския (попския), феодалния и бюрократичния социализъм.

Това класово съдържание на социализма винаги е скривано от представителите на експлоататорските класи. Всички те говорят за абстрактен социализъм, стремят се да представят своя социализъм за единствено възможен, за върха на социализма. Така постъпваше, и днес постъпва бюрокрацията у нас в лицето на бившата БКП и настоящи БКП-та, и буржоазията в лицето на БСП, БСДП и пр. Единствено работниците са заинтересовани от ясно и точно разграничаване на различните видове социализъм. Затова Маркс, Енгелс, Ленин и другите идеолози на работническата класа винаги посочват конкретния вид социализъм, за който говорят.

Християнският социализъм изразява стремежа на потиснатите народни маси за равенство и за справедливо разпределение на благата. Синтезиран израз на този стремеж е повелята: "Ако имаш две ризи, дай едната на ближния си!"

Феодалният социализъм изразява стремежа на феодалите да запазят феодалната собственост и на феодалния начин на производство като задоволят зависимите селяни с нужните им храни, облекло и жилище.

Дребнобуржоазният социализъм изразява интересите на дребнобуржоазните маси. Той се стреми да запази условията на производство и на живот на тези маси срещу настъплението на капитала, срещу разоряването им. Поради това той е реакционен социализъм.

Буржоазният социализъм изразява стремежа на частната буржоазия да запази частната собственост върху средствата за производство и на буржоазния обществен строй като цяло чрез известно преразпределение на благата и задоволяване на най-насъщните нужди на народните маси. Така той се стреми да смекчи антагонистичните противоречия в капиталистическото общество и да предотврати работническата социалистическа революция. Изразители на този социализъм са днешните социалдемократически и социалистически партии. У нас това са БСП, БСДП, Евролевица и пр. Той също е реакционен социализъм.

Бюрократичният социализъм като израз на интересите на бюрокрацията (чиновничеството), начело с бюрократичната буржоазия е за унищожаване на частния капитализъм и на частната буржоазия или за тяхното ограничаване чрез унищожаване или ограничаване на частната капиталистическа собственост, но за запазване на капиталистическия начин на производство с неговата принадена стойност, която е основен източник на доход на бюрокрацията. Той е за запазване на класата на бюрократичната буржоазия. Той е за замяна на частния капитализъм с бюрократичен (държавен) капитализъм. Доколкото той е за унищожаване на частната капиталистическа собственост върху средствата за производство, е революционен, прогресивен. Доколкото той е за запазване на капитала и на наемния труд, след одържавяване на средствата за производство, е реакционен.

Началото на практическото приложение на бюрократичния социализъм започва в Германия в края на 20-и век. Пълно приложение той намира в страните на така наречения "реален социализъм". Днес изразители на този социализъм са многобройните бюрократично-буржоазни партии, криещи се под комунистическо име. У нас – разните БКП-та.

Работническият социализъм е израз на интересите на работниците. Неговата икономическа същност, формулирана от Маркс в "Класовите борби във Франция от 1848-1850 г." гласи: "Зад правото на труд се крие властта над капитала, а зад властта над капитала – присвояването на средствата за производство, подчиняването им на асоциираната работническа класа, следователно премахването на наемния труд на капитала и на техните взаимоотношения." (М., Ен., избр. пр. т. 3, 84, с. 71)

Както посочва Енгелс в увода на същото произведение, това е тезата, по която съвременният работнически социализъм рязко се отличава както от всички най-различни нюанси на феодалния, буржоазния, дребнобуржоазния и т.н. социализъм, така и от обърканата "общност на имуществото", прокламирано от утопичния и самобитния работнически комунизъм. (Пак там, с. 14)

От определението на Маркс за работнически социализъм се вижда, че същността му се състои в унищожаване на капитала, на наемния труд и на техните взаимоотношения. Основен израз на тези взаимоотношения е производството на принадена стойност (печалба, рента, лихва) и на работна заплата, на класи и класови противоречия в обществото, на експлоатация на човек от човека и пр. А условието за тяхното унищожаване е присвояването на средствата за производство от обединената работническа класа, подчиняването им на тази класа. Присвояването и подчиняването им на която и да е друга класа води до запазване на капитала, на наемния труд и на техните взаимоотношения.

Този социализъм не е измислица, откъсната от живата действителност, а е мисловно отражение на конфликта между производителните сили и производствените отношения в съвременното капиталистическо общество. Той е идеално отражение на този конфликт в главите на работническата класа, която непосредствено страда от него. Той е резултат от наблюдението на господстващите в сегашното общество класови противоречия между имотни и безимотни, капиталисти и наемни работници и на господстващата в производството анархия. Той е наука. Поради това, както отбелязва Енгелс, той изисква да се отнасят с него като с наука, тоест да бъде изучаван. (М., Ен., избр., пр. т. 4, 84 с. 26)

Работническата социалистическа наука показва на работниците за какво те трябва да се борят. Но за да могат те успешно да се борят, трябва да придобият социалистическо съзнание. Дълг на работниците-интелигенти е да помагат на останалите работници, на масата работници да придобият пълна яснота на социалистическото съзнание, твърдост на социалистическите убеждения и характер.

Работническият социализъм е революционен социализъм. Той е за революционно, а не за еволюционно (реформистко) преобразуване на буржоазното общество. Поради това той се нарича още и комунизъм. Неговата революционна същност е формулирана от Маркс в "Класовите борби във Франция". Тя гласи: "Този социализъм е обявяването на перманентна революция, класовата диктатура на пролетариата като необходим преходен момент към унищожаването на класовите различия изобщо, към премахването на всички производствени отношения, върху които почиват тези различия, към премахването на всички обществени отношения, съответстващи на тези производствени отношения, към преврат във всички идеи, произтичащи от тези обществени отношения." (М., Ен., избр. пр. т. 3, 84, с. 128)

От тези постановки на Маркс се вижда, че понятията работнически социализъм и комунизъм са равнозначни. С тях се изразява борбата за коренно преустройство на обществото, при което се унищожават производствените и обществените отношения, които пораждат класите и класовите противоречия в обществото, създават се нови идеи, съответстващи на тези отношения. Средствата за постигане на тази цел са: първо, перманентна (последователна, непрекъсната) революция и второ, класова диктатура (държавна власт) на работниците. Без революция и без държавна власт на работническата класа капитализмът и класите не могат да бъдат унищожени. Без унищожаване на класите няма работнически социализъм. Това е азбучната истина на марксизма.

От казаното дотук се вижда, че общото между работническия социализъм и бюрократично-буржоазния социализъм, между работническия комунизъм и бюрократично-буржоазния комунизъм, доколкото последният е за революционно преустройство на обществото, е че и двата са за унищожаване на частната собственост върху средствата за производство, а оттам за унищожаване на частния капитал и частната буржоазия. Затова в борбата срещу частния капитал и на частната буржоазия работниците и бюрократите могат и често вървят заедно. Така бе и в предната революция (ВОСР, Деветосептемрийската у нас и пр.)

Разликата между тези два вида социализъм, съответно комунизъм, е че работническият социализъм, съответно комунизъм, е за унищожаване на всички форми на капитала (частен, акционерен и държавен) и на всякакъв вид буржоазия (частна, бюрократична и дребна), за унищожаване на всички класи (партии) в обществото чрез унищожаване на наемния труд и капитала и на техния основен продукт – принадената стойност.

А бюрократично-буржоазният социализъм, съответно комунизъм, е за запазване на държавния (бюрократичния) капитализъм, за запазване на наемния труд и на капитала и на техния основен продукт – принадената стойност, която е основен източник на доход на бюрократичната буржоазия и на дребната бюрокрация. Поради това между работническата класа и класата на бюрократичната буржоазия, в т.ч. и дребната бюрокрация съществува непримирим класов антагонизъм, който ще изчезне едва след унищожаване на всички класи в обществото, в т.ч. и класата на бюрократичната буржоазия и на дребната бюрокрация.

Тъй като комуниствуващите бюрократи заблуждават неосведомените хора, че при държавната собственост върху средствата за производство няма наемен труд, че работната сила не е стока, въпреки наличието на принадена стойност, то ще направим следната съпоставка.

При класическото робство (робовладелския строй) наред с частните роби, които са работели в мините, в оръжейните работилници, при строителството на диги, на крепостни стени и пр. Значи ли, че те като не са били подчинени на конкретни робовладелци, не са били роби? – Те са били общи роби на цялата робовладелска класа.

Подобно е положението и на наемните работници (наемните роби) при държавния (бюрократичния) социализъм. При него работниците са общи наемни роби на цялата бюрократично-буржоазна класа, при което създават принадена стойност не за отделния капиталист, а за цялата бюрократично-буржоазна класа, която се разпорежда с тази принадена стойност посредством своето правителство и назначавани от него управители. Така както беше и при отминалия реален бюрократично-буржоазен социализъм. За такъв тип робство се борят и днешните наши БКП-та, останки от старата БКП, както и БСП.

Разширеното изясняване на елементите на работническия социализъм ще разгледаме не в последователността, дадена от Маркс в определението на тоя социализъм, а в реда, в който са разположени в обществената система; в реда, в който един израства от друг, разкривайки взаимната им зависимост.

4
(горе)
Гл. III. РАБОТНИЧЕСКИЯТ СОЦИАЛИЗЪМ и КЛАСИТЕ

ЧАСТИ
Класи и класово деление на труда.
Капиталистическото класово деление на труда.
Класова структура на съвременното капиталистическо общество.

"Социализмът е унищожаване на властите!" – непрекъснато напомня Ленин. (Л. избр. пр. т. 7, 87, с. 426 и др.)

Какво представляват класите?лно определение на това понятие дава Ленин.
"Класите – казва той – се наричат големи групи от хора, които се различават по мястото си в исторически определена система на обществено производство, по отношението си (най-често закрепено и оформено в закони) към средствата за производство, по ролята в обществената организация на труда, а следователно по начините на получаване и по размерите на онази част от общественото богатство, с което те разполагат. Класите са такива групи от хора, една от които може да си присвоява труда на друга, благодарение на разликата в мястото, което заемат в определена структура на общественото стопанство." (Л., избр. пр. т. 7, 87, с.378)

Една група от хора заема господстващо място в общественото производство, а оттам и в обществото, друга – подчинено. Робовладелците, феодалите, частните и бюрократичните буржоа заемаха, а последните две групи и сега заемат, господстващо място в производството и в обществото като цяло в различните обществени системи. Те ръководеха, а последните две групи и сега ръководят, държавните работи, правосъдие, образование, наука, култура и пр. на съответното общество.

Робите, крепостните селяни и работниците заемаха, а последните и сега заемат, подчинено място в производството и в обществото като цяло в различните обществени системи.

Отношението към средствата за производство е най-важният, решаващ признак. Класата, която си е присвоила и която притежава средствата за производство, господства в обществения производствен процес и в обществото като цяло. Затова стремежът на всяка класа е щом дойде на власт да закрепи и оформи в закон своето господстващо отношение към средствата за производство. Така постъпи и бюрократичната буржоазия след национализацията през 1947 г., така постъпи и реставрираната частна буржоазия след 1990 г., така ще постъпи и работническата класа след победата на работническата комунистическа революция.

Ролята в обществената организация на труда е производна на отношението към средствата за производство. В експлоататорското общество класата, която е присвоила средствата за производство е организатор, командир в производствения процес. Тя има възможност да прехвърли необходимия за своята издръжка пряк производителен труд върху друга класа, нещо което никоя експлоататорска класа не пропуска и от което не се отказва доброволно. Класата, която не притежава средствата за производство има подчинено положение в производствения процес. Тя е изпълнител на волята на класата на собствениците. Върху нея пада задължението да влага пряк производителен труд, за да издържа и класата, която е присвоила средствата за производство и господства в обществото.

Начинът на получаване и размерът на частта от общественото богатство е следствие, резултат от отношението към средствата за производство. Присвоилата средствата за производство и господстваща в класовото общество класа сама разпределя общественото богатство, при което си присвоява основната част от него. Класата, лишена от средства за производство, е принудена да се задоволява с това, което класата на собствениците й определя и милостиво отстъпва.

Да се унищожат класите в обществото, означава да се унищожи възможността една група от хора да си присвоява благата на труда, произведени от друга група от хора.

На какво се дължи възникването и съществуването на класите? – На разделението на труда на материален и духовен, на производителен и непроизводителен – отговарят Маркс и Енгелс.

Класовото разделение на труда възниква в края на първобитно-общинния строй (родовия). То е резултат на нарасналата производителност на труда, даваща възможност за производство на блага над необходимите за съществуването на самите производители. Тия блага вповече дават възможност на старейшините на родовете, на шаманите и на други лица да се освободят от пряк производителен материален труд и да се занимават само с общите работи на общината, влагайки непризводителен духовен труд. В този смисъл е и забележката на Маркс, че разделението на труда става действително разделение едва от момента, когато се появява разделението на материалния и духовния труд. (М., Ен., избр. пр. т. 2, 84, с. 89)

С по-нататъшното увеличаване на производителността на труда процесът на отделяне на духовния (непроизводителен) от материалния (производителен) труд се задълбочава и разширява до ден днешен. И, както подчертава Енгелс в "Анти Дюринг", наред с голямото мнозинство, което е заето изключително с принудителен труд, се образува и класа, която е освободена от пряк производителен труд и се занимава с общите работи на обществото: ръководство на труда, държавни работи, правосъдие, наука, изкуство и т.н.

"Така че в основата на делението на класи стои законът за разделението на труда." – заключва той и добавя, че разделението на класи се е осъществявало с насилие и грабеж, хитрост и измама и че господстващата класа, след като вече е завзела властта, никога не е пропускала да затвърди господството си за сметка на трудещата се класа и да превръща ръководството на обществените работи в експлоатация на масите. (М., Ен., избр. пр. т. 8, 85, с. 316)

С насилие всяка експлоататорска класа е идвала на власт, с насилие е заставяла трудещата се класа да работи за нея. Това насилие винаги се е осъществявало от апарат за принуда, отделен от непосредствените производители, съставян от специални отряди от въоръжени хора (полиция, армия, жандармерия и пр.), разполагащи със затвори и други средства за принуда. Така е било през робовладелското общество и при феодализма, така е и при частния и при бюрократичния (държавния) капитализъм.

Грабежът е средство за лишаване на производителната класа от средства за производство, а оттам и от средства за съществуване и за натрупването им в ръцете на господстващата непроизводителна класа. Тук влиза както откритият грабеж, така и прикритият (узаконен) грабеж, грабежът чрез хитрост и измама. Заграбилите средствата за производство имат възможност да се освободят от пряк производителен труд и да го прехвърлят върху лишените от средства за производство, при което те заграбват и основната и качествена част от произведените блага. Лишените от средства за производство са принудени да влагат изключително производителен труд, при което получават по-малко и по-некачествени продукти. Тази е основната причина всяко лице от експлоататорската класа да се стреми да заграби колкото се може повече средства за производство и да лиши другите от такива.

От казаното до тук се вижда, че
да се унищожат класите означава да се унищожи класовото деление на труда на производителен и непроизводителен.

Да се унищожи класовото деление на труда пък означава, от една страна, да се премахне този вид собственост, който дава възможност да се ограбва чужд труд, да се присвояват благата, произведени от чужд труд и, от друга страна, да се премахне апарата за насилие, чрез който експлоататорските класи си осигуряват ограбването на чужд труд, присвояването на блага, произведени от чужд труд. Това означава да се изградят нов тип производителни и обществени отношения.

При всеки обществен строй производителният труд има различно измерение. Докато при робовладелския и при феодалния строй производителен труд е този, който създава продукти, блага, които се присвояват безвъзмездно от класата на робовладелците, съответно класата на феодалите, то при капитализма производителен труд е този, който създава принадена стойност (печалба, рента, лихва) за класата на капиталистите.

За капиталистите производството на продукти, на блага има смисъл само ако те им осигуряват принадена стойност. Няма ли принадена стойност, капиталистите закриват производството.

На въпроса за производителния и непроизводителния труд, от капиталистическа гледна точка, голямо внимание отделят както класиците на буржоазната политическа икономия, така и класиците на научния комунизъм – Маркс и Енгелс. В "Капиталът" и най-вече в неговия четвърти том Маркс изчерпателно изяснява този въпрос.

"Производителен труд в смисъл на капиталистическото производство – пише Маркс – е наемния труд, който разменен срещу променливата част на капитала (срещу частта от капитала, която се разходва за работна заплата) не само възпроизвежда тая част от капитала (т.е. от стойността на своята работна сила), но освен това произвежда принадена стойност за капиталиста. Само благодарение на това стоките или парите се превръщат в капитал, произвеждат се като капитал. Производителен е само наемният труд, който произвежда капитал." (М., Ен., съч. т. 26, 70, с. 129)

В този смисъл е и допълнението му: "Производителен е само този работник, който произвежда принадена стойност за капиталиста и служи за самонарастване на капитала." (М., "Капиталът", т. 1, 88, с. 559)

Към производителния труд той причислява както труда на физическите работници, така и труда на надзирателя, управителя, инженера, търговския служител, агронома и т. н., който е необходим в дадена област на материалното производство за производството на дадено количество принадена стойност, на дадено количество капитал. На всички тези хора, независимо че едни влагат физически, а други умствен труд, отношението им към капиталистите остава отношение на производителни работници в капиталистическия смисъл на думата, уточнява Маркс. (М., Ен., съч. т. 26, 70, с. 408)

"Непроизводителен труд – пише Маркс – това е такъв труд, който се разменя не срещу капитал, а непосредствено срещу доход, т. е. срещу работна заплата или печалба (а също разбира се и срещу различните рубрики, които съществуват за сметка на печалбата на капиталистите каквито са рентата и лехвата)." (Пак там, с. 134)

Това е трудът на политическите дейци, държавните и общински чиновници, полицаите, военнослужещите, съдиите, лекарите, учителите, музикантите, артистите, проповедниците и пр. Всички тези хора живеят за сметка на дохода, създаден от производителните класи на наемните работници и на свободните стокопроизводители.

Ако използваме обобщението на Сисмонди, действителната разлика между производителната и непроизводителната класа се състои в това, че първата винаги разменя своя труд срещу капитала на нацията, а втората винаги го разменя срещу част от националния доход. (Пак там, с. 155)

За самостоятелните стокопроизводители (селяни, занаятчии, дребни търговци) е неприложима капиталистическата разлика между производителен и непроизводителен труд. Тук не съществува размяна на труд срещу капитал, поради което тяхното производство не е подчинено на капиталистическия начин на производство.

Един и същ конкретен труд може да бъде производителен, когато купувачът купува, за да му доставя принадена стойност и непроизводителен, когато той го купува само, за да употребява неговата потребителна стойност, без да изсмуква принадена стойност. Например трудът на художника, писателя, учителя, лекаря и пр., ако създава принадена стойност за капиталистите, които са го наели на работа, е производителен; ако им създава предмети и услуги, които те лично употребяват е непроизводителен.

Следователно основното в капиталистическото класово деление на труда е отношението на размяна на труд срещу капитал, с цел създаване на принадена стойност или на труд срещу доход, без да се създава принадена стойност.

Изясняването на въпроса за капиталистическото класово деление на труда дава отговор на въпроса как да се унищожи капиталистическия начин на производство и капиталистическия обществен строй, основан на наемното робство.

То дава възможност да се намери политическата форма на устройството на обществото, при което може да се осъществи икономическо освобождение на труда.

"А щом бъде освободен трудът – казва Маркс – всички ще станат работници и производителният труд ще престане да бъде класов отличителен белег." (М., Ен., избр. пр. т. 3, 84, с. 312) Т.е. тогава ще бъдат унищожени класите в обществото.

Въпросът за класовото разделение на труда е скриван, забравян, отхвърлян от всички идеолози на експлоататорските класи, които живеят за сметка на чужд производителен труд. Причината за това, разкрита от Маркс, е че "…разделението на труда създава действителността – духовната и материалната дейност, наслаждението и трудът, производството и потреблението да се паднат на различни индивиди." (М., Ен., избр. пр. т. 2, с 89)

Всички класи, които живеят за сметка на принадената стойност са заинтересовани да запазят за себе си приятния духовен (непроизводителен) труд, а от там наслаждението и по-голямото и по-добро по качество потребление на блага и да стоварят върху производителните класи материалния (производителен) труд.

Така постъпваха и бюрократ-"комунистите" при "реалния социализъм". Никой от многобройните им академици, професори, доктори на науките и пр. не постави този въпрос. Самата управляваща върхушка не бе заинтересована от неговото поставяне и решаване. Както споделя В. Молотов в беседите си с Ф. Чуев тя "не искаше" Четвърти том на "Капиталът", където този въпрос е изяснен. (В-к "Трибуна", бр. 24, 94)

Поради това той не се четеше и не се знаеше от обществениците. Скриването на този въпрос даваше възможност на бюрократичната буржоазия да се представя за пролетариат, своята държавна власт – за диктатура на пролетариата; да обяснява запазването на класите при нейния "реален социализъм" не със запазване на класовото деление на труда, а със запазване делението на труда на умствен и физически, а оттам да отлага тяхното унищожаване за неопределеното "комунистическо" бъдеще и да увековечи своето класово господство.

Така постъпват и днешните бюрократ-"комунисти" и дузината бюрократични "компартии" у нас, в програмите на нито една от които не се поставя въпроса за унищожаване на класовото деление на труда и на класите в обществото, на наемния труд и на принадената стойност, а оттам на експлоатацията на човек от човека. Дори КП-Паунов, за да скрие този въпрос, обяви бюрократите за работници. А когато ние – работниците-марксисти поставяме и изясняваме този въпрос, бюрократичните буржоа започват да вият като ударено куче и да ни квалифицират с разни епитети.

Пренебрегването на въпроса за класовото разделение на труда е констатирал още Маркс в Четвърти том на "Капиталът". "Всички непроизводителни икономисти, които не създават решително нищо в собствената си специалност, се опълчват срещу разликата в производителния и непроизводителния труд." – казва той. (М., Ен., съч. т. 26, 70, с. 276)

Изясняването на въпроса за капиталистическото класово деление на труда дава възможност да се разкрие класовата структура на всяко капиталистическо общество, включително и днешното. Самото понятие класова структура означава съвкупността от обществени класи и съществуващи между тях класови отношения.

Класовата структура на съвременното капиталистическо общество обхваща
следните класи:

Буржоазия. "Под буржоазия се разбира класата на съвременните капиталисти, които притежават средствата за производство и използват наемен труд." – се казва в "Комунистически манифест". (М., Ен., избр., пр. т. 1, 84, с. 38)

Буржоазията може да притежава средства за производство в индивидуална или в обща (съвкупна) класова собственост. В индивидуална собственост притежаването бива натурално и стойностно (при класическата буржоазна собственост), или само стойностно (при акционерната буржоазна стойност).

Общата (съвкупна) буржоазна собственост е държавно-капиталистическа. Тя възниква когато държавата става собственик на средства за производство чрез национализация или чрез ново строителство на железници, рудници, пощи, пристанища, индустриални предприятия – най-вече военни и пр. Всички те работят при капиталистически производствени отношения, прилагайки наемен производителен труд. Ролята на функциониращи капиталисти, от името на буржоазната класа, изпълнява правителството чрез назначавани от него управители, които, от една страна, организират производството на стоки и услуги, а от друга страна – изсмукването на принадена стойност от труда на наемните работници. Поради това в точната икономическа литература държавният капитал се нарича бюрократичен капитал, а стопанисващите го бюрократи – бюрократична буржоазия.

При смесения капитализъм, където има преплитане на държавен (бюрократичен) с частен капитал, обикновено бюрократичните буржоа са собственици на капитал (на част от капитала, който те ръководят), поради което границите между двата вида буржоа се размиват. При пълния държавен (бюрократичен) капитализъм, какъвто бе "реалния социализъм", бюрократичната буржоазия съществува в чист вид. При този вид "социализъм" бюрократичната буржоазия бе известна под името "номенклатура".

Работници (пролетарии).

В "Манифест на комунистическата партия" се казва, че под пролетарии се разбира класата на съвременните наемни работници, които тъй като не притежават средства за производство, са принудени да продават своята работна сила, за да могат да живеят. (пак там, с. 38)

На това определение се позовават и всички бюрократи, които не притежават средства за производство и продават своята работна сила, подобно на работниците, за да се определят като пролетарии, като работници.

В. "Капиталът", издаден по-късно, Маркс дава разгърнато определение на понятието пролетарии като казва: "Под икономически пролетарии се разбира само наемният работник, който произвежда и увеличава капитала и когото изхвърлят на улицата, щом стане излишен за самонарастването на господин капитала." (М, "Капиталът", т. 1, 88, с. 678) (Това, което днес ни демонстрира буржоазията, изхвърляйки на улицата стотици хиляди работници само у нас) Пълно разяснение по този въпрос Маркс дава в Четвърти том на "Капиталът".

Следователно пролетарии (работници) са само хората на наемния умствен и физически производителен труд, тези които създават принадената стойност на капиталистическото общество.

Бюрокрация.

Това е класата на хората, влагащи наемен непроизводителен труд, при което живеят за сметка на дохода, създаден от труда на наемните работници и на свободните стокопроизводители. Маркс в "Капиталът" я определя като "непроизводителна класа" (М, Ен., съч. т. 26, 70, с. 123), а Ленин като "дълбоко буржоазна класа" по източника на своя доход и по предназначение и характер на дейността си. (Л., съч. т. 1, 51, с. 302

Това е класата, в ръцете на която се намира изпълнителната държавна власт в съвременното капиталистическо общество. Нейната роля в това общество, където целият държавен апарат е поставен в услуга на буржоазията, е второстепенна. Нейната основна задача, както я определя Че Гевара, е "да бъде достатъчно пропусклива, за да позволява свободно движение на облагодетелстваните и достатъчно херметическа, за да задържа в мрежите си народа." (Че Гевара, "Мисли за бесм. на револ., 81, с. 329)

Както посочихме по-горе, тук влизат всички, които влагат наемен непроизводителен труд, а именно: държавни и общински чиновници, военнослужещи, полицаи, проповедници, съдии, учители, държавни и общински лекари, артисти, певци, политически платени дейци и пр.

Дребна буржоазия.

Това е класата на дребните стокопроизводители и хора на услугите като: занаятчии, дребни търговци, дребни индустриалци, самостоятелни лекари, адвокати и пр. От една страна, те са собственици на средства за производство, от друга страна, те не експлоатират чужд труд, а сами са подложени на експлоатация от буржоазията, посредством данъците, ножицата на цените и пр. Като собственици те са неспособни да се откажат от капиталистическите производствени отношения

Селяни.

Това е класа, притежаваща земя и средства за производство, които влагат свободен самостоятелен труд. Доколкото тяхното стопанство е натурално, те се запазват като самостоятелна класа. Доколкото то е подчинено на пазара, те непрекъснато се разслояват на работници (пролетарии) и на капиталисти.

Интелигенция.

Интелигенцията не е самостоятелна класа, а прослойка, произлязла от отделните класи и свързана икономически и идейно-политически с тези класи. Интелигентите са мислителите, способните за обобщения идеолози на тези класи. Интелигенцията е социалната база на бюрокрацията в съвременното капиталистическо общество. От нея се попълва държавно-бюрократичният апарат.

Работническата интелигенция включва най-просветените, най-добре поставените работници: инженери, агрономи, икономисти, техници и пр., които се посвещават изцяло на делото на пролетариата, които напълно съзнателно възприемат работническия социализъм, намират в себе си достатъчно характер и воля да се учат и да създават от себе си съзнателни комунисти.

Лумпенпролетариат.

Това е слой, който се състои от пропаднали субекти от всички класи, хора без определена професия, скитници, от които се рекрутират крадци и престъпници. Тях Маркс определя като "абсолютно продажна и абсолютно нахална сбирщина". (М, Ен., избр. пр. т. 4, 84, с. 17)

Всички тези класи са в постоянно взаимодействие помежду си, в постоянни противоречия, сблъсъци и борби, преливания едни в други и обусловени от различните им икономически, а оттам и политически интереси.

5
(горе)
Гл. IV. ПРОИЗВОДСТВЕНИТЕ ОТНОШЕНИЯ НА РАБОТНИЧЕСКИЯ СОЦИАЛИЗЪМ

ЧАСТИ
Производствените отношения.
Производствените отношения на частния и на бюрократичния капитализъм.
Производствените отношения на работническия социализъм.

Както посочва Маркс в своето определение за работнически социализъм, първото условие за унищожаване на класовите различия изобщо и на класите в обществото е премахването на всички производствени отношения, върху които почиват тези класови различия.

Какво представляват производителните сили и производствените отношения в обществото е изяснено от Маркс в "Капиталът" и в другите му произведения и във всички учебници по политикономия. Затова тук ще припомним само някои моменти, необходими за изясняване на темата.

Производителните сили на обществото това са средствата за производство, с помощта на които се създават материални блага и хората, които привеждат в движение тези средства за производство и осъществяват производството на материални блага.

Производствените отношения това са отношенията на хората в процеса на производството на материални блага.

Производствените отношения на хората отговарят на определена степен на развитие на техните материални производителни сили. И както посочва Маркс, съвкупността от тези производствени отношения образуват икономическата структура на обществото, реалната база, върху която се издига една правна и политическа надстройка и на която отговарят определени форми на съзнание. Начинът на производство на материалния живот обуславя процеса на социалния, политическия и духовния живот изобщо. (М., Ен., избр. пр. т. 7, 85, с. 121)

Следователно,
във всяко общество определящи са производствените (икономическите ) отношения. Те са базата на обществото. Политическите и правните отношения са техни производни. Те са надстройката на обществото.

Производствените отношения включват:

1) формата на собственост върху средствата за производство;
2) характерът (видът) на влагания труд и положението на класите в производството и тяхното взаимоотношение и
3) формата (начинът) на разпределение на продуктите.

От тези елементи на производствените отношения определяща и формата на собственост върху средствата на производство. Та определя положението на хората в системата на общественото производство, класовата структура на обществото. Това определящо положение на формата на собственост върху средствата за производство се дължи на възможността й да предопределя характера на влагания труд в общественото производство, възможността за отделяне на обществените функции от производствените и за оформяне на господстващи класи, занимаващи се само с обществена дейност. Тя предопределя и разпределението на продукта на труда в количествено и качествено отношение. Притежаващите средства за производство в повече от необходимите за тяхната собствена издръжка имат възможност да прехвърлят производителния труд върху лишените от средства за производство лица и да присвояват по-голямо по количество и по-добро по качество продукти.

Производителните сили и производствените отношения, взети в тяхното единство, образуват начина на производство. От тях производителните сили са най-подвижния и най-революционен елемент на производството. С развитието и изменението на производителните сили се развиват и изменят и производствените отношения. Но последните на свои ред сами активно въздействат върху производителните сили.

Както посочва Маркс, производителните сили на обществото могат да се развиват повече или по-малко безпрепятствено само дотогава, докато производствените отношения съответстват на характера на производителните сили. На известно стъпало на своето развитие производителните сили на обществото надрастват рамките на дадените производствени отношения и влизат в противоречие с тях или с онези отношения на собственост, в границите на които са се движили дотогава. От форма на развитие на производителните сили тези отношения се превръщат в окови за същите. Тогава настъпва епоха на социална революция, която привежда производствените отношения в съответствие с достигнатата степен на развитие на производителните сили. Следва преврат (революция) в цялата огромна надстройка. (М., Ен., избр. пр. т. 7, 85, с. 121)

Начинът на производство и надстройката взети заедно, в единство и взаимодействие образуват обществено-икономическата формация, нейният обществен строй.

Производствените отношения на съвременното общество обхващат тези на частния капитализъм, на държавния (бюрократичния) капитализъм и на работническия социализъм.

Производствените отношения на частния капитализъм са изяснени от Маркс в "Капиталът" и в другите му политикономически произведения и са поднесени на популярен език в учебниците по политикономия на капитализма. Но тъй като много хора от младото поколение не са изучавали политическа икономия, а също и за сравнение между производствените отношения на частния капитализъм с тези на бюрократичния капитализъм и на работническия социализъм, то ще се спрем на най-главното от тези отношения.

Средствата за производство при частния капитализъм да предимно собственост на частни лица – капиталисти. Съединяването на тези средства за производство с работната сила става с посредничеството на собствениците капиталисти. Тези средства за производство служат за изсмукване на не заплатен принаден труд, на принадена стойност под формата на печалба от непосредствените производители – работниците. Следователно те функционират като капитал.

Характерът на влагания труд при частния капитализъм е наемен производителен за работниците и непроизводителен за чиновниците и другите бюрократи. Тук работната сила е стока като всяка друга стока. Тук основните класи са частната буржоазия и работническата класа, а допълнителни – бюрокрацията, селяните и дребната буржоазия. Класовите отношения между собствениците капиталисти и наемните работници и чиновници са антагонистични, непримирими. Това са отношения между съвременни робовладелци и наемни роби, отношения между експлоататори и експлоатирани.
Разпределението на продукта на труда при частния капитализъм се извършва от собствениците – капиталисти в техен интерес. На работниците те дават минимална част от произведения от самите тях продукт, от дохода съдържащ се в този продукт, под формата на работна заплата. Основната част от този продукт, от дохода, съдържащ се в този продукт присвояват собствениците капиталисти под формата на печалба.

С нарастването на производителността на труда, в резултат на техническия прогрес, относителният дял на заплатеният труд (работната заплата) от общия доход непрекъснато намалява, а тази на не заплатеният труд (печалбата) непрекъснато нараства. С това непрекъснато нараства и разликата между богати и бедни. Това е проявление на закона за относителното обедняване на работническата класа.

Техническият прогрес води до непрекъсната замяна на работната сила (на работниците) от машини, до изхвърляне на тези работници на улицата без работа и без средства за съществуване, до глад и мизерия сред работническото население. На този процес са подложени и дребните бюрократи, макар и в по-малък размер. Това е относителен излишък на работно население в капиталистическото общество, проявление на закона за народовластието в това общество. Този относителен излишък на работно население води до снижаване цената на работната сила (на работната заплата), а оттам до абсолютно обедняване на работниците и на дребните бюрократи. В крайна сметка води до намаляване на раждаемостта, до отрицателен прираст на населението, до измиране на големи маси от работническото население. Това, което днес наблюдаваме и у нас.

Законите она капиталистическото производство, ламтежът за по-голяма печалба не позволяват намаляване на работния ден за всички трудещи се успоредно с увеличаване на производителността на труда, а оттам не позволяват осигуряване на конституционното право на труд на последните.

В частнокапиталистическото общество наред с частнокапиталистическия начин на производство съществуват и други форми на производство като дребностоково, държавнокапиталистическо, полунатурално и пр.

Дребностоковото производство не е капиталистическо, тъй като при него непосредственият производител (селянин, занаятчия, дребен търговец) е собственик на средствата за производство, при което съединяването на работната сила със средствата за производство става без посредник – капиталист и доходът не се дели на работна заплата и печалба.

Кооперацията върху частна собственост на средствата за производство е капиталистическо предприятие, тъй като при нея, първо, част от дохода се присвоява под формата на рента и дивиденти (което е чиста принадена стойност) от членовете с по-голям дял земя и други средства за производство и, второ, ръководството на кооперацията често използва наемни работници, от които изсмуква принадена стойност (печалба).

Производствените отношения н държавния (бюрократичния) капитализъм наблюдавахме при така нареченият "реален социализъм". Но тъй като в политикономическата литература те бяха представени в невярна, изопачена светлина, тук ще разгледаме главното от тях.

Какво представлява държавния капитал е изяснено от Маркс в "Капиталът". Той е част от обществения капитал, доколкото правителствата използват производителен наемен труд в железниците, мините, индустриалните предприятия и пр. и следователно изпълняват функцията на промишлени капиталисти. (М., "Капиталът", т. 2, 89,2 с.114). Това е пълна отмяна на капитала като частна собственост в границите на самия капиталистически начин на производство. (Пак там, т. 3, 90, с. 504)

Собственик на средствата за производство тук е държавата. А стопанисването им е в ръцете на бюрократичната буржоазия. При пълното одържавяване на националните средства за производство цялата икономическа и политическа власт в държавата е в ръцете на най – висшия слой на тази бюрократична буржоазия – в ръцете на бюрократичната финансова олигархия. Тя владее и се разпорежда със средствата за производство и регламентира целия стопански живот на страната. Съединяването на тези средства за производство с работната сила става чрез посредничеството на назначавани от правителството управители, които изпълняват непосредствено ролята на функциониращи капиталисти. Те изсмукват принадена стойност от непосредствените производители – работниците под формата на печалба, с която се разпорежда правителството от името на цялата бюрократично – буржоазна класа. Така държавно – капиталистическите средства за производство стават обща буржоазна собственост.

Характерът на влагания труд и тук е наемен – производителен за работниците и непроизводителен за дребните бюрократи. И тук работната сила е стока като всяка друга, която се разменя срещу пари под формата на работна заплата. Запазването на производителния труд запазва класите и класовите противоречия в общество и най-вече противоречието между бюрократичната буржоазия, от една страна, и работническата класа и дребната бюрокрация, от друга страна. И тук класовите отношения са антагонистични, отношения между експлоататори и експлоатирани, отношения между капиталисти и наемни работници и дребни бюрократи.

Разпределението на продукта на труда при бюрократичния капитализъм се извършва от правителството, с помощта на назначените от него управители, от името на класата на бюрократичната буржоазия. На работниците се дава минимална част от произведения от тях продукт, от дохода съдържащ се в този продукт под формата на работна заплата, както във всяко капиталистическо общество. Основната част от този доход се присвоява от класата на бюрократичната буржоазия под формата на печалба, която се използва за натрупване, за издръжка на дребната буржоазия, за социални нужди и за лично потребление на самата бюрократична буржоазия. Относителният дял на печалбата непрекъснато нараства за сметка на работната заплата на работниците, оттам съотношението между дохода на бюрократичната буржоазия и този на работниците и на дребната бюрокрация непрекъснато се изменя в полза на първата.

Трябва да добавим, че поради концентрацията на капитала в едни ръце, в ръцете на бюрократичната олигархия, възможността за вторично разпределение на част от дохода за потребление под формата на разни фондове е много по-голяма отколкото при частния капитализъм. Но това не отстранява закона за относителното обедняване на работниците и на дребната бюрокрация, въпреки абсолютното повишаване на тяхното потребление. Потреблението на тези две класи изостава от това на бюрократичната олигархия. Това води също до намаляване на раждаемостта и на прираста на населението.

Бюрократичната буржоазия тушира действието на закона за относителното свръхнаселение и на закона за абсолютното обедняване на пролетариата чрез раздуване на бюрократичния апарат и разкриване на всевъзможни служби. Там тя настанява излишното за функциониране на капитала население и осигурява правото на труд на всички граждани. Всичко това дава по-голяма сигурност на населението, затова и бюрократичния капитализъм е предпочитан пред частния капитализъм от преобладаващата част от населението.

И тук, както при частния капитализъм, увеличаването на производителността на труда не води до успоредно намаляване на работния ден на цялото работоспособно население. Причината е запазеното класово деление на труда, бягството от производителен труд и прехвърлянето му върху все по-малко работници.

Запазването на принадената стойност и на парите като средство за натрупване при бюрократичния капитализъм дава възможност за индивидуално натрупване на пари в частни лица, най-вече от членовете на бюрократичната финансова олигархия, като потенциален (латентен) капитал, който капитал олигархията се стреми да превърне в частен функциониращ капитал. Оттук идва нейният стремеж за реставрация на частния капитализъм. Всичко това води до разрушаване на общественото производство, както заявява Енгелс в "Анти Дюринг". (М., Ен., избр. пр., т. 8, 85, с. 337) Така че бюрократичният капитализъм сам създава условията за своята гибел.

Особеност при производствените отношения на бюрократичния капитализъм е замяната на свободната конкуренция и на свободното действие на закона за стойността с бюрократично планиране и регулиране на производството и на цените на стоките, както и на паричното обръщение. Опит за съчетаване закона за стойността със закона за планомерното и пропорционално развитие на стопанството. Опит за административно въздействие върху закона за средна норма на печалба (рентабилност), което води до нарушаване на закона за възпроизводството на капитала, до изоставане на отраслите, произвеждащи средства за потребление.

Тъй като комуниствуващата бюрократична буржоазия винаги оспорва тази наша характеристика на бюрократичния капитализъм, който тя представя за социализъм, то ще посочим и мнението на Енгелс по този въпрос, изложено в "Анти Дюринг" и в "Развитие на социализма от утопия в наука". Там той ясно заявява, че превръщането на средствата за производство в държавна собственост не унищожава капиталистическия начин на производство. Държавата се явява идеалния съвкупен капиталист за запазване на капиталистическия начин на производство от посегателството както на работниците, така и на отделните капиталисти. Работниците си остават наемни работници, пролетарии. Капиталистическите отношения не се премахват, а напротив се довеждат до връхната им точка. Държавната собственост върху производителните сили не е разрешение на конфликта, но тя крие в себе си формалното средство, възможността за това разрешение. (М., Ен., избр. пр. т. 8, 85, с. 312) Одържавяването на средствата за производство той определя като "новоподготвителен етап за превръщането им в собственост на цялото общество". (Пак там, с. 311)

Като причина за запазване на капиталистическото производство след одържавяване на средствата за производство Енгелс сочи запазването на класовото деление на труда. А като условие за превръщане на одържавените средства за производство в социалистически – прякото им (без посредник) обществено присвояване, а оттам и прякото индивидуално присвояване на предметите за потребление от самите производители. (Пак там, с. 314)

Бюрократичния капитализъм, когото бюрокрацията представя за социализъм, в т.ч. и "реален социализъм", Енгелс нарича "мним", "фалшив", "социализъм на съвременните кариеристи" и пр. И за да осмее радетелите на този "социализъм", той предлага да се одържавят публичните домове за да станат те "социалистически". (М., Ен., избр. пр. т. 1, 84, с. 143)

И така при бюрократичния капитализъм, въпреки че се премахва частната собственост върху средствата за производство, поради запазване на класовото деление на труда на производителен и непроизводителен се запазва принадената стойност, запазва се капитала и наемния, несвободен труд, запазват се класите в обществото, запазва се и експлоатацията на човек от човека.

От определението на Маркс за работническия социализъм се вижда, че неговата същност е икономическото освобождение на труда. А икономически свободен труд е този, при който непосредствените производители (работниците) са собственици на средствата за производство, при което съединяването на работната сила с тези средства за производство става без посредник – частен капиталист или бюрократ-капиталист, а доходът не се дели на работна заплата и печалба, т.е с целия доход се разпореждат работниците. Такава собственост е възможна само в две форми: индивидуална и обществена.

Индивидуалната собственост никога и никъде не е съществувала като обща форма за всички производители. В съвременното общество тя е все по-малко възможна. Дължи се, от една страна, на развитото стоково производство и размяна, което разслоява индивидуалните стокопопроизводители на капиталисти и работници, а от друга страна, на индустриалния преврат, на съвременната техника и технологии, които изискват кооперация на труда. Така, че днешните приказки за самостоятелен бизнес, за средна класа и пр. са чиста демагогия на буржоазията.

все повече като единствено възможна собственост на непосредствените производители остава обществената собственост. Само тя дава възможност да се унищожи капитала и наемния труд, класите и експлоатацията на човек от човека.

Как да се преустроят производствените отношения, за да се освободи икономически труда са предвидили Маркс и Енгелс. Обобщен израз на това научно предвиждане дава Енгелс в произведението си "Анти Дюринг". "Пролетариатът завзима държавната власт – пише той – и превръща средствата за производство на първо време в държавна собственост. Но с това той унищожава самия себе си като пролетариат, унищожава всички класови различия и класови противоположности, а с това и държавата като държава." (М., Ен., избр. пр. т. 8,85, с. 314)

От тази мисъл на Енгелс се вижда, че единствено работническата класа (пролетариата) трябва да вземе държавната власт, тъй като само тя е заинтересована от унищожаване на всички условия за производство върху които почиват класите, за унищожаване на вдички условия за производство дърху които почиват класите, за унищожаване на капиталистическия начин на производство.

Първото икономическо мероприятие на работниците след завземането на държавната власт е да одържави капиталистическите средства за производство. Но то е само "на първо време", т. е. само началото на икономическите преобразования. Предстои унищожаването на "пролетариата като пролетариат", т. е. унищожаването на производствените отношения, които възпроизвеждат работниците като хора, които непрекъснато са лишени от средства на производство, поради което непрекъснато продават работната си сила, при което непрекъснато създават печалба за капиталистите.

За да се унищожи пролетариатът като пролетариат е необходимо да се унищожат "всички класови различия и класови противоположности", т. е. да се унищожат класите в обществото. Това означава да се унищожи не само частната собственост върху средствата на производство, но и класовото разделение на труда на производителен и непроизводителен. А това, както бе посочено от Маркс в определението му за икономическата същност на работническия социализъм, изисква средствата за производство да се присвоят от и подчинят на асоциираната работническа класа. Само когато одържавените средства за производство се присвоят от и подчинят на обединената работническа класа може пряко, без посредници да стане съединяването им с работната сила, при което новосъздадената стойност (дохода) не се дели на работна заплата и печалба. Само тогава тези средства за производство престават да бъдата капитал, а трудът на работниците да бъде наемен труд. Само тогава те стават действително обществена собственост.

Марксистката наука дава отговор и на въпроса – как обединената работническа класа да организира производството върху присвоените от нея средства за производство, при което да се унищожи капиталистическия начин на производство. Отговорът е – като се организира кооперативно производство върху тези обществени средства за производство. "Ако кооперативното производство …измести капиталистическата система, ако обединените кооперативни сдружения организират националното производство по общ план и по този начин вземат ръководството му в ръцете си и сложат край на постоянните анархии и на периодично повтарящите се конвулсии, които са неизбежни при капиталистическото производство, какво друго би било …ако не комунизъм…" – пише Маркс в "Гражданската война във Франция" (М., Ен., избр. пр. т. 3, 84, с. 313)

Маркс обяснява, че кооперацията върху обществена собственост е социалистическа форма на стопанисване защото при нея наемният труд отпада, тъй като в кооперативното предприятие (фабрика, завод, земеделска кооперация и пр.) трудът по надзора губи своя антагонистичен характер понеже управителят се заплаща от работниците и не се явява по отношение на тях представител на капитала. (М., "Капиталът", т.3, 90, с. 449) Тук управителят не се назначава от правителството, а се избира от самите работници, които му определят и заплащането, които го и контролират.

В статията си "За кооперацията" Ленин също разяснява този въпрос. "Строят на цивилизованите кооператори при обществена собственост върху средствата за производство, при класова победа на пролетариата над буржоазията – това е строят на социализма." – заключава той. (Л., избр. пр. т. 8, 87, с.452)

При работническия социализъм всички предприятия работят на принципа на кооперацията, т. е. изградени са на пълен демократичен принцип, при пълно самоуправление с изборни и сменяеми по всяко време ръководители, заплащани от самите работници. Тези предприятия се обединяват в сдружения ( обединения) по производствено – технологичен принцип, в подотрасли и отрасли. Последните се обединяват в министерства. Всички те работят по общ производствено-финансов план, изграден отдолу-нагоре. Всички ръководни органи на тези обединения и министерства се изграждат на демократичен принцип – чрез пълномощници от по-нисшите звена, с право на отзоваване по всяко време, със заплащане определено от звената, които са ги упълномощили.

Кооперативната форма на стопанисване на обществената собственост върху средствата за производство не изключва и индивидуална (семейно ) стопанисване на част от тези средства. При разширяване на производството тази индивидуална (семейна) форма на стопанисване прераства в кооперативна, а не в капиталистическа, тъй като средствата за производство си остават обществена собственост.

Маркс и Енгелс посочват и изход за индивидуалните стопанства, които капитализмът още не е разорил – обединяването им в кооперации, в които постепенно да се премахне наемният труд чрез премахване на рентата и дивидентите и които да бъдат постепенно превърнати в съставна част на общонационалната производствена асоциация. (М., Ен., избр. пр. т.6, 85, с. 311)

(Това, което у нас бе постигнато непосредствено преди 1956 г., най-вече в земеделието, преди кооперациите да преминат на търговско-капиталистически начала на работа, на принципа на работна заплата, печалба и рентабилност.)

Изграждането на работническия социалистически начин на производство ще мине през два етапа: първи, при запазено стоково производство и втори, при премахнато стоково производство. Между тях няма рязка граница, тъй като и двата почиват върху унищожена частна собственост върху средствата за производство и унищожено класово деление на труда, а оттам и на деление на продукта на труда на необходим и принаден.

При стоковото производство на работническия социализъм от процеса на размяна (покупко-продажба) отпадат не само средствата за производство, както бе при бюрократичния капитализъм, но и работната сила. Работната сила престава да бъде стока, тъй като непосредствените производители (работниците) са преки обединени собственици на обществените средства за производство, оттам преки собственици на продукта, произведен от техния труд. Те не разменят своята работна сила срещу паричен капитал, както е при частния и при бюрократичния капитализъм, поради което създаденият от тях продукт не се дели на необходим и принаден, а доходът – на работна заплата и принадена стойност. Те сами чрез свои представители решават неговото разпределение. Тук характерът на влагания от работниците труд е свободен, не експлоатиран труд. Тук производителите са едновременно и работници, непосредствено участващи в производствения процес, и бюрократи, ръководещи този процес. Следователно тук е премахната основата на капиталистическото производство. Тук от производствения процес отпада и частната, и бюрократичната буржоазия.

Тук работниците разменят единствено продукта на своя труд – предметите за производствено и за индивидуално потребление. За такъв начин на размяна говори Маркс в "Капиталът". "Една пряка размяна на пари, т. е. на овеществен труд, с жив труд или би премахнала закона за стойността, или би премахнала самото капиталистическо производство, което почива именно върху наемния труд." – казва той и разяснява, че тук цената на труда на работника е равна на продукта на труда. В този случай работникът не произвежда принадена стойност, т.е основата на капиталистическото производство изчезва. (М., "Капиталът", т. 1, 88, с. 589)

Кооперациите и индивидуалните стопани, работещи върху обществена собственост на средствата за производство, се явяват като колективни и индивидуални свободни стокопроизводители, при което продуктът на труда, предназначен за лично потребление, е тяхна индивидуална собственост. Средствата за производство винаги си остават обществена собственост. Това е в унисон с мисълта на Енгелс, че обществената собственост се разпростира върху земята и другите средства за производство, а индивидуалната собственост върху предметите за потребление. (М., Ен., избр. пр. т. 8, 85, . 150)

Показател за ефективността на предприятията, сдруженията и пр. тук не е средната норма на печалба (рентабилност) на единица вложен или изразходван капитал, както е при частното и при бюрократично капиталистическото производство, а средният общ доход и количеството продукция на единица производствени фондове или на единица материални разходи.

И при стоковото производство на работническия социализъм конкуренцията остава, но анархията и сляпата подчиненост на пазара отпада . В рамките на даденото сдружение, в съответствие със закона за средната норма на дохода и условията на пазара производствените единици ще могат да определят индивидуалните цени, отклоняващи се от средните. Това ще е мотивация за увеличаване ефективността на труда и за снижаване стойността на продукцията, а оттам и на цените на стоките и услугите.

При работническия социализъм, където средствата за производство са подчинени на самите работници, увеличаването на производителната сила на труда ще води до непрекъснато намаляване на работния ден за всички успоредно с повишаване производителността и ефективността на труда. Колкото даден колектив работи по-производително и по-ефективно, толкова възможността да увеличава количеството на дохода за индивидуално разпределение и да намалява работния ден за своите работници ще е по-голяма. Заедно с увеличаване на производителността и ефективността на труда в сдруженията, министерствата и в цялото народно стопанство, при увеличаващо се потребление, ще намалява продължителността на работния ден за работещите в тези стопански единици. Това намаление на работния ден ще е до необходимия труд, а оттам и до необходимия продукт, който непрекъснато ще разширява своя обем, тъй като жизнените условия на работниците ще стават по-богати и потребностите по-големи.

Другата предпоставка за намаляване на работния ден ще е равномерното разпределение на труда между всички работоспособни членове на обществото. Абсолютната граница за скъсяване на работния ден от тази гледна точка ще е всеобщността на труда. Това, както посочва Маркс, ще наложи превръщането на голямото мнозинство от сегашните "непроизводителни работници", т. е. бюрократите – в "производителни". (М., "Капиталът", т. 1, 88, с.307)

От изложената до тук се вижда, че замяната на бюрократично-капиталистическото стоково производство със стоково производство на работническия социализъм е по-висш етап на прехода от капитализма към комунизма. По-нататъшен етап на този преход е безстоковото производство на работническия социализъм. Самото преминаване от стоково към безстоково производство ще върви успешно с увеличаване на производителната сила на труда, с нарастване на производството и спадане стойността на стоките, а оттам и на цените им, с отпадане на редица продукти от процеса на размяна и преминаване към пряко (без размяна, без пари) разпределение на благата.

Същността на безстоковото производство е добре изяснено от Маркс в "Капиталът". При него производителите не разменят своите продукти, а също така трудът, употребен за производителите не разменят своите продукти, а също така трудът, употребен за производството на продуктите не се явява като стойност на тези продукти. Сега индивидуалният труд не по околен път (чрез пазара), а непосредствено съществува като съставна част на тези продукти. Анархията в общественото производство се заменя с планомерна съзнателна организация. Законът за конкуренцията прекратява своята дейност, а с това и неравенството между производителите.

Според научния комунизъм, социализъм без стоково производство е невъзможен в една отделна страна, тъй като средствата за производство не биха се развили като универсални сили и поради това непоносими. Без това социализмът би могъл да съществува само като нещо местно и всяко разширяване на общуването с капиталистическите страни би го унищожило. "Комунизмът е имперично възможен само като дело на господстващите народи, извършено "изведнъж" и едновременно, което предполага универсално развитие на производителните сили и свързаното с него общуване." – казва Маркс. (М., Ен., избр. пр. т. 2, 84, с.94)

От казаното следва, че непосредствената задача на работническата социалистическа (комунистическа) революция е преустройството на капиталистическото стоково производство в свободно стоково производство – без капитал, без наемен труд и без принадена стойност, основано върху обществена собственост върху средствата за производство. А такова производство е възможно както в една отделно взета страна, така а и в група страни. При него остава известно неравенство между членовете на обществото върху количеството на предметите за потребление, тъй като последните все още се разпределят според труда на всеки един член. Едва в комунистическото общество, където продуктите ще се разпределят според потребностите, това неравенство ще изчезне.

Преходът от стоково към безстоково общество ще е резултат и на отмяна на парите като средство за обръщение, а оттам и като средство за натрупване. В тази си функция те могат да бъдат заменени от други средства, които не извършват многократен оборот, а служат за еднократно получаване на продукти от обществените фондове като: стойностни купони, бонове, удостоверения, чекови книжки и пр. Тъй като те не извършват функцията на средство за обръщение, те не могат да служат и като средство за натрупване, а оттам да изпълняват ролята на паричен капитал. Това е в унисон с марксовата постановка, че препречването пътя на парите към обръщението би било точно обратно на тяхната употреба като капитал, а натрупването на стоки, в смисъл на съкровище, е чиста безсмислица. (М., "Капиталът", т. 1, 88, с. 650) С това отпада предпоставката за възстановяване на капиталистическия начин на производство.

Разпределението при работническия социализъм отговаря на начина на производство. При него средствата за производство остават винаги обществена собственост. На разпределение подлежат само средствата за потребление.

Схемата на разпределение на средствата за потребление е дадена от Маркс в "Бележки към програмата на Германската работническа партия." В нея се казва, че от обществения продукт трябва да бъде приспаднато: първо, част за възстановяване на употребените средства за производство; второ, част за разширяване на производството; трето, резервът за застрахователен фонд срещу злополуки, стихийни бедствия и т.н. От останалата част, предназначена да служи като предмети за лично потребление, се приспадат: първо, неспадащите непосредствено към производството управленчески разходи; второ, разходите за непроизводствената сфера – училища, здравеопазване, научни институти, библиотеки, театри, армия (докато съществува) и пр.; трето, фондовете за социално осигуряване. Останалата част от предметите за потребление се разпределя между членовете на производствените колективи според количеството и качеството на дадения на обществото труд. Съобразно това след горните приспадания отделният производител получава обратно точно толкова, колкото той дава на обществото.

Такова разпределение е възможно само ако се извършва от самите производители (работниците), ако те осъществяват контрол върху разпределението и потреблението. Тук Ленин подчертава, че този контрол трябва да се осъществява не от държава на чиновниците, а от държава на въоръжените работници. (Л., избр. пр. т. 6, 87, с. 402)

На практика
разпределението на брутния обществен продукт ще се извършва така:

Делът за производствено потребление (за амортизационни отчисления, за натрупване, за застраховане и пр.) ще се определя от ръководствата на съответните предприятия, сдружения, министерства, изградени от пълномощници на по-нисшите звена, по нормативи, осигуряващи разширено възпроизводство и не по-ниски от световните. Тези пълномощници ще определят и делът за управленски разходи на съответните звена.

Делът за лично потребление на непроизводствената сфера (образование, здравеопазване, наука, култура и пр.) и за фондовете за социално осигуряване ще се отчисляват от доходите на производствените единици по нормативи, определени от общински, окръжни и републиканския съвет, съставени от пълномощници (съветници) на работнически и на учрежденски колективи. На практика се получава едно самооблагане на работниците – създатели на материални блага. Това изключва раздуването на непроизводствената сфера.

Останалата част, която е предназначена за индивидуално потребление на непосредствените производители, се разпределя между тях от работническите съвети (комитети) на съответните производствени предприятия според количеството и качеството на труда на всеки член на колектива.

При заделянето на средствата за лично потребление за хората от непроизводствената сфера се спазва принципа на средния доход (за общината, за окръга, за страната) като в рамките на дадените учреждения разпределението между отделните лица е според количеството и качеството на труда.

Икономическите отношения в земеделието ще съотвестват на тези в промишлеността и в останалите отрасли на народното стопанство. Преустройството на промишлеността и на останалите отрасли, както и на държавната администрация и на непроизводителната сфера на основата на работническия социализъм ще даде възможност част от излишното градско население да бъде пренасочено към селското стопанство. А това ще бъдат най-вече днешните рентиери, новобуржоа, спекуланти, бюрократи, лумпени и пр., т.е. всички тези, които със своята квалификация и навици на живот не ще намерят приложение на своята работна сила в промишлеността, транспорта, търговията, строителството и пр., както и в непроизводствената сфера. Нямайки възможност да живеят за сметка на принадена стойност, те ще бъдат заставени да се пренасочат в производствената дейност, в т.ч. и в селското стопанство.

С установяване на отношенията на работническия социализъм ще бъдат премахнати и противоречията между града и селото, породени от развитието на капитализма. Противоречия, които се изразяват в струпване на големи човешки маси в градовете и в обезлюдяване на селата, в изоставяне и разрушаване на средствата за производство и средства за живот в селата, в задълбочаване на социалните проблеми в градовете като жилищния, продоволствения, недостига на питейна вода, замърсяването на въздуха, престъпността и пр.

Премахването на тези противоречия ще е възможно, тъй като производството ще се извършва при един общ демократично изготвен план, което ще позволи равномерното разполагане на производителните сили на територията на цялата страна. В още по-голяма степен това ще е възможно след отпадане на стоковото производство.

6
(горе)
Гл. V. ДЪРЖАВАТА НА РАБОТНИЧЕСКИЯ СОЦИАЛИЗЪМ

УВОД
Държавата – възникване и същност.
Държавата и демокрацията.
Буржоазната демокрация и тоталитарната държави.
Работническата държава.
Съветите като органи на работническата държава.
Отмиране на държавата.

Както посочихме в предната глава, унищожаването на капитала, на наемния труд и на класите в обществото изисква и унищожаване на "държавата като държава", т. е. унищожаване на класическата държава. Това е така, защото държавата е най-важната политическа надстройка, израснала от производствените отношения на дадено общество, призвана да охранява тези отношения.

Какво представлява държавата, как е възникнала тя и как ще изчезне?

Отговор на този въпрос дават Маркс и Енгелс в редица свои произведения. Те доказват, че държавата се появява на определен исторически етап от развитието на обществото, когато то се разделя на непримирими класи. Това е периодът на разлагане и унищожаване на родовообщинния строй и появата на робовладелския строй. Задачата на появилата се държава е да принуждава една преобладаваща част от обществото към системна работа в полза на друга с помощта на постоянен апарат за принуда, съставен от въоръжени хора, отделени от непосредствените производители. Докато не са съществували класи не е съществувал и такъв апарат. Така в родовообщинния строй, където всички са участвали в създаването на продукта на труда, поради което той е бил обща собственост на рода, такъв апарат за принуда е бил невъзможен. Там всички мъже са били въоръжени, били са войни. С разделянето на хората на робовладелци и на роби се появява и държавата, която чрез апарата за принуда принуждава робите да работят за робовладелците. И така е до ден днешен. Следователно държавата е продукт и проява на непримиримостта на класовите противоречия.

Държавата не е орган за примиряване на класите. Тя не би могла да възникне, нито да се задържи, ако би било възможно примиряване на класите. Тя е орган за класово господство, орган за потискане на една класа от друга. Тя е създаване на "ред", който притъпява стълкновенията между класите.

"Държавата не е нищо друго освен машина за потискане на една класа от друга, и то в демократичната република не по-малко, отколкото в монархията." – пише Енгелс. (М., Ен., избр. пр. т. 3, 84, с. 281)

Тя по общо правило е държава на най-могъщата, икономически господстваща класа, която с помощта на държавата става и политически господстваща класа и по този начин придобива нови средства за потискане и експлоатиране на потиснатата класа. Докато античната държава е била държава на робовладелците за потискане на робите, феодалната – на аристократите за потискане на крепостните селяни, то съвременната представителна държава е държава на капиталистите за потискане и експлоатация на наемните работници. Или, както я определя Маркс, тя е "национално военно оръжие на капитала срещу труда". (Пак там, с.305)

Отличителните черти на държавата са две. Първо, делението на поданиците по територия. Второ,създаването на публична власт която не съвпада непосредствено с населението, което само се организира като военна сила. Тази публична власт е необходима, защото всяка самодейна въоръжена организация на населението е станала невъзможна след разделянето му на класи.

Класовата държава се ръководи от известен апарат, който се е отделил от обществото и се състои от групи хора, които се занимават главно с това да управляват. Това са чиновниците, бюрократите. Тези групи от хора, които управляват другите, винаги имат в ръцете си известен апарат за принуждение, физическа сила. Това са специалните отряди от въоръжени хора (полиция, жандармерия, армия), които имат на свое разположение затвори и пр. Поради това, всяка господстваща експлоататорска класа се стреми да възстанови специалните отряди от въоръжени хора, които й служат, а подтиснатата класа се стреми да ги унищожи и да създаде нова организация, която да служи на експлоатираните.

За издръжка на специалната, стояща над обществото публична власт са нужни данъци и държавни дългове. Имайки политическата власт и правото да събират данъци управляващите, които са привидно органи на обществото, сега стоят над обществото. Създават се специални закони за тяхната свещеност и неприкосновеност.

Следователно държавата има класово съдържание. Тя е класово понятие, както всички други обществени понятия. Всяка класа си има своя представа за държавата.

Държавата има различни форми: абсолютна монархия, конституционна монархия, демократична република, тоталитарна държава и пр. От тях най-прогресивен тип е демократичната република. Следователно демокрацията като понятие е свързана с държавата, тя е една от разновидностите на държавата.

В обикновения смисъл на думата, под понятието "демокрация" се разбира политически строй, при който властта принадлежи на народа, т.е. народовластие. Но народът е широко понятие, което обхваща редица класи при даден класов обществен строй, предимно потиснатите. Ето защо понятието "демокрация" не може да отразява властта на тези потиснати класи, а служи за прикриване господството над тези класи от господстващата, потискана класа. В тази връзка е и мисълта на Ленин: "Ако не се подиграваме със здравия смисъл и с историята …докато съществуват различни класи, можем да говорим само за класова демокрация. Историята познава буржоазната демокрация, която смени феодализма и пролетарската демокрация, която сменя буржоазната." (Л., избр. пр. т.7,87, с. 241)

Следователно демокрацията е също класово понятие, отразяващо интересите на дадена класа. Това се стремят да скрият експлоататорските буржоазни класи, стремят се да представят своята демокрация за всеобща , единствено възможна демокрация.

Демокрацията, като форма на държавата, представлява организирано, системно прилагано насилие към хората от подтиснатите класи. Но от друга страна, тя означава формално признаване на равенството между гражданите, равното право на всички да определят устройството на държавата и нейното управление. А дали това формално право се превръща в реално право, ни показва съществуващата буржоазна демокрация.

Буржоазната демокрация намира своя най-съвършен прогресивен израз в парламентарната република. При нея формалната власт принадлежи на парламента, а държавната машина, апаратът за насилие и органите за управление са обикновени: полиция, постоянна армия, чиновничество, което фактически е несменяемо, стоящо над народа. Но фактическата, задкулисна власт принадлежи на буржоазията, която има икономическа власт, която държи парите и капиталите. Тя господства политически чрез своите представители, депутати – марионетки, които избира и подкупва, сменя и прогонва. За по-добрата работа на тези политически марионетки и за заблуда на низините, тя ги групира в две партии, които последователно сменя от власт. В САЩ това са демократи и републиканци, в Англия – консерватори и либерали, а у нас са СДС и БСП.

Истинската същност на тази парламентарна република, както я определя Маркс, се състои в това, на три или шест години (у нас на четири) да се решава кой член на господстващата класа трябва да представлява и потиска в парламента народа (М., Ен., избр. пр. т. 3, 84, с. 310). Нещо, което днес се разбира от мнозинството от народа, израз на което е нежеланието му да участва в избори.

При буржоазно-демократичната република капиталът осъществява своята власт косвено, но по-сигурно от една страна, във формата на пряко подчиняване на чиновниците, от друга страна, на съюз между правителството и борсата. Властта на капитала е по-сигурна при демократичната република, защото той овладява, вкоренява се в политическа обвивка, в политическия механизъм.

Фалшът и лицемерието на буржоазната "демокрация" се вижда на всяка крачка. Тя с редица хитрости и ограничения отстранява наемните работници и останалите експлоатирани маси от участие в буржоазния парламент и от останалите буржоазни институции, от възможността да определят вътрешната и външна политика на страната. Затова и заключението на Ленин е, че "…и демократичната държава, доколкото има експлоататори, господстващи над мнозинството експлоатирани, неизбежно ще бъде демокрация за експлоататорите." (Л. избр. пр. т. 7, 87, с. 25)

Буржоазната демокрация е неограничена свобода на буржоазията да ограбва труда на наемните работници на дребните стокопроизводители. Тази свобода на буржоазията да заграбва средствата за производство: фабрики, заводи, земя, техника и пр. и да изхвърля на улицата без средства за съществуване излишното за функционирането на капитала работническо население, да го обрича на глад, болести, израждане и измиране.

Буржоазната свобода на словото и печата, на събранията и пр. е свобода на буржоата да държат в своя собственост сградите, клубовете, печатниците, радиото, телевизията и пр. и да проповядват онова, което е изгодно за буржоазията, а това са реакционните идеи, защитата на експлоататорите, религиозните заблуди и пр., свободата им да оглупяват и затъпяват народните маси.

Буржоазната демокрация означава и все по-голямо засилване на полицейщината, на военщината, на бюрократизма, на съдилищата, на затворите и пр., т.е. на целият апарат за насилие, на който се крепи властта на буржоазията. На апарата, който охранява грабителите и ограбеното от гнева на ограбените от стремежа им де си върнат ограбеното.

Така че капитализмът и най-вече империализмът превръщат демокрацията в илюзия за народа.

Тоталитарната държава е една от формите на буржоазната държава. При нея политическата власт се осъществява от една партия, представляваща цялата буржоазия, включваща в себе си и представители на низините. Тя е плод на концентрацията на финансовия капитал в неговите две форми – държавномонополистична и пълна ( всеобхватна ) държавна. При нея господстващото положение в икономиката, а оттам и в държавата принадлежи на бюрократичната финансова олигархия. Органите за принуда са обикновени: полиция, постоянна армия, бюрокрация, стояща над народа, несменяема.

Тук буржоазната парламентарна демокрация е заменена с бюрократична демокрация. Цялата система се изгражда на йерархичен принцип чрез назначаване отгоре до долу лица, което определя пълната зависимост на всички членове на управляващите от по-висшестоящите в йерархията ,а оттам предопределя авторитарния начин на мислене и действие. Доколкото проформа се запазват представителните учреждения, то всички политически представители, като членове на една партия, се определят, утвърждават и ръководят от един политически щаб, изпълняват едни и същи директиви.

Тоталитарната държава възниква приз стадия на империализма, като противовес на революционното надигане на масите, най-вече на работничеството, когато парламентарната демократична държава вече не е в състояние да осигури господството на буржоазията. Тогава на преден в план държавата бива издигната класата на бюрократичната буржоазия, която чрез терор и демагогия се стреми да ликвидира революционната класова борба и да запази капиталистическия начин на производство, а оттам и условията на живот на буржоазията. Това се постига чрез ограничаване или ликвидиране на частния капитал и на господството на частната буржоазия.

И така, буржоазната държава във всички нейни форми служи за запазване на капитала, на наемния труд и на принадената стойност, за поробване на труда от капитала. Затова и главната политическа задача на пролетарската революция е унищожаването на тази държава. "Не да предава вече, както досега, бюрократично-военната машина от едни ръце в други, а да я разруши. Това е предварителното условие за всяка действително народна революция." – пише Маркс. (М., Ен., избр. пр. т. 10, 85, с. 264)

Разрушаването на буржоазната държавна машина се изразява в премахване на органите за насилие, върху които се крепи господството на буржоазията: полиция, постоянна армия и несменяемо чиновничество. В това се състои и унищожаването на "държавата като държава", т.е. на класическата държава.

Унищожаването на буржоазната държавна машина от победилата работническа класа е абсолютно наложително, тъй като нейните органи за насилие (полиция, постоянна армия, несменяемо чиновничество  са съставени от хора на непроизводителния труд, които живеят и се издържат за сметка на създадената от работниците принадена стойност и в допълнение от дохода на свободните стокопроизводители. Поради това тези хора защитават и ще защитават буржоазния начин на производство, основан на принадена стойност, а с това и своя източник на доход. Поради това работническата класа не може да унищожи буржоазния начин на производство без предварително да унищожи охраняващият го апарат за насилие,т.е. буржоазната държава.

Изискването за унищожаване на буржоазната държавна машина се отнася и за случаите, когато работническата класа не е мнозинство от дадената страна и когато тя увлича в революцията и другите слоеве от народа, предимно селяните. Тази държавна машина подтиска, души и експлоатира тази класа от народа, поради което техният интерес е да се разбие, да се унищожи тази държавна машина.

Този извод е главното, основното в учението на марксизма за държавата, който винаги се "забравя" и скрива от опортюнистичните социалдемократи и бюрократ-комунисти. Причината за това е, че именно дребната буржоазия, която е социалната база на опортюнизма се привлича от страна на едрата буржоазия и се подчинява на последната до голяма степен посредством държавния апарат, даващ на горните й слоеве удобни, спокойни и почтени службици, които поставят техните притежатели над народа. И че буржоазната държава осигурява източника на доход на тази дребна буржоазия – принадена стойност. Тази е и причината в нито една от програмите на многобройните партии на комуниствуващата бюрократична буржоазия, както вчера, така и днес да не се поставя въпросът за унищожаване на буржоазната държавна машина.

Но на работническата класа е необходима власт, необходима е централизираната, организирана сила, за да отнеме средствата за производство от ръцете на буржоазията и да ги централизира в ръцете на държавата, за да смаже съпротивата на буржоазията, за да смаже криминалната престъпност и останалите елементи на разрухата, за да ръководи грамадната маса от населението в строителството на безкласовия (работнически) социализъм. Следователно на работническата класа е необходима държава, но различна от буржоазната държава, тъй като задачите, които тя има да решава са различни от тези на буржоазната държава.

Политическата форма на работническата държава е работническата социалистическа република, която единствено позволява да се освободи труда и да се изгради безкласово (безпартийно) общество. Нейната същност е разкрита от Маркс в "Гражданската война във Франция" и от Ленин в "Държавата и революцията", "В пролетарската революция и ренегата Кауцки", в "Левичарството" и пр. Тя се състои в замяна на буржоазните учреждения с учреждения от принципно друг вид, в замяна на буржоазната демокрация с работническа демокрация. Тук вместо буржоазни специални учреждения, съставени от привилегировано малцинство за потискане на мнозинството от народа (полиция, постоянна армия и бюрокрация ), самото мнозинство изпълнява функциите на подтискане на малцинството бивши експлоататори и потисници. Тук работниците и останалите експлоатирани части от населението са организирани и въоръжени и самите те съставят учрежденията на държавната власт. Въведена е пълна изборност и сменяемост на всички длъжностни лица по всяко време. Това е прелом от буржоазна, потисническа демокрация към демокрация на подтиснатите класи от държава като "специална сила" за потискане на определени класи към държава за потискане на потисниците чрез всеобща сила от народа. Тя е демокрация за огромното мнозинство от народа и сломяване със сила, т.е. изключване от демокрацията на експлоататорите, на потисниците на народа.

Основният въпрос на работническата демокрация е въоръжаването и организирането на работниците и на останалите експлоатирани от буржоазията маси като въоръжена организирана сила.

"Имат ли оръжие работниците?" – това е основният въпрос, поставен от Маркс в "Гражданската война във Франция". Ленин е също категоричен:

"Не полиция, не чиновници, не отговорни пред народа, стоящи над народа, не постоянна армия, откъсната от народа, а самият поголовно въоръжен народ, обединен от Съвети – ето кой трябва да управлява държавата." – пише той. (Л., съч. т. 93)

Неговото заключение е, че "…революцията не може да бъде гарантирана, успехът на нейните завоевания не може да бъде осигурен, по-нататъшното й развитие е невъзможно, ако въвеждането на работническа милиция не стане всеобщо, не бъде доведено докрай и проведено в цялата страна." (Пак там, с. 167)

Затова и един от първите декрети на ВОСР от 1917 г. е Декрет за въоръжаване на работниците и за създаване на Работническа червена гвардия, която по-късно бе разоръжена от заграбилата властта бюрократична буржоазия. Подобно бе положението и у нас, и в другите страни на "реалсоца". Това е в унисон с казаното от Енгелс, че обезоръжаването на работниците е първата повеля на буржоазията, която се намира на държавното кормило. Затова след всяка извоювана от работниците революция следва нова борба, завършваща с поражение на работниците. (М., Ен., избр. пр. т. 3, 84, с.271)

Обезоръжаването на работниците е главната политическа причина за поражението на революцията в СССР и в останалите страни на "реалсоца" и за реставрацията на частния капитализъм и на буржоазната демокрация, на тези страни. (А главната икономическа причина бе запазването на принадената стойност в резултат на запазване на класовото деление на труда.

Няма ли оръжие в ръцете на работниците, няма ли работническа милиция – няма работническа държава, няма унищожаване на принадената стойност, няма работнически социализъм. Това е азбучната истина на марксизма.

Днес, когато останките на старата бюрократично-буржоазна партия у нас (БКП), в лицето на многобройните днешни БКП-та, се обявяват не за установяване на работническа демокрация, охранявана от работническа милиция, а за възстановяване на държавата с "народна милиция", наречена от Ленин – "противонародна милиция", с "народна армия" и прочие "народни" учреждения, всеки съзнателен и честен работник трябва да вижда в това измяна на комунизма, измяна на марксизма-ленинизма, продажба на революцията още в зародиш, опит на бюрократичната буржоазия да прокарва своите класови интереси под прикритието на марксизма.

Трябва да отбележим, че когато Маркс, Енгелс и Ленин говорят за унищожаване на постоянната армия, това най-силно оръдие на буржоазната диктатура, те имат предвид едновременната победа на социалистическата революция в господстващите в света страни, когато опасността от външна намеса ще отпадне. Но когато революцията победи само в една отделно взета страна или в група страни, нейното премахване е невъзможно. В този случай армията трябва да се постави под политическото ръководство и контрол на работническата класа чрез изграждане в нея на изборни войнишки комитети и съвети, като част от органите на пролетарската държава, както бе в първите години на революцията.

Вторият важен въпрос на пролетарската (работническата) демокрация е въпросът за отношението на работническата класа към своите депутати и чиновници и към парламентаризма. Опитът на Парижката комуна дава възможност на Маркс да заяви, че работническата класа, дошла веднъж на власт, за да не загуби отново своето извоювано господство, трябва не само да премахне старата използвана срещу нея самата държавна машина за потискане, но да се осигури срещу собствените си депутати и чиновници, като обяви всички без изключение за сменяеми по всяко време и им плаща такава заплата, каквато получават работниците. С това се слага сигурна бариера срещу службогонството и кариеризма. (М., Ен., избр. пр. т. 3, 84, с. 280)

Изборността и сменяемостта на всички длъжностни лица по всяко време, наред със заплащането им на заплата, равна на дохода, който получават работниците, както и с въоръжения контрол върху тях, осигуряван от поголовно въоръжените работници и служители, това е гаранция за ненарушимостта на работническата демокрация, гаранция срещу реставрацията на капитализма и на буржоазната демокрация.

Отхвърляйки буржоазния парламентаризъм, работническата демокрация не е за унищожаване на представителните учреждения и на изборността, а за превръщане на представителните учреждения от говорилни в работещи учреждения. "Представителните учреждения си остават, – пише Ленин – но парламентаризмът като особена система, като разделение на законодателния и на изпълнителния труд, като привилегировано положение на депутатите, тук не съществува. Без представителни учреждения ние не можем да си представим демокрацията, дори и пролетарската демокрация; без парламентаризъм можем и трябва да минем, ако стремежът да се събори господството на буржоазията е сериозен и искрен стремеж, а не "изборна фраза" за ловене гласовете на работниците". (Л., избр. пр. т. 6, 87, с. 356)

Представителността при работническата демокрация ще се изразява в следното. Във всички предприятия работниците ще избират делегати (пълномощници, съветници), които ще образуват представителните учреждения. Такива делегати ще избират и работещите в здравеопазването, просветата, науката, културата и пр. Тези представителни учреждения ще установяват реда, т.е. ще имат законодателни функции и ще упражняват надзора над управлението на изпълнителния апарат. Този изпълнителен апарат ще се състои от същите тези работници и служители, против чието превръщане в бюрократи ще бъдат приложени принципите на работническата демокрация : изборност и сменяемост по всяко време, заплатата не по-висока от дохода на работник, всички да изпълняват функциите на контрола и надзора. Гаранция за ненарушимостта на тези принципи е поголовното въоръжаване на работниците и служителите. Или, както се изразява Ленин, тук се вижда как последователната демокрация преминава в социализъм. (Пак там, с. 413)

Бюрократ-комунистите, които се обявяват за запазване на буржоазната държавна машина е нейната полиция, постоянна армия и бюрокрация,представят пред неосведомените хора работническата демокрация за анархизъм. Те "забравят", че анархизмът се обявява за унищожаване не само на буржоазната държава, но и на всяка държава въобще, в т.ч. и на работническата, без да държат сметка, че без работническа държава не може да се смаже съпротивата на буржоазията и да се гарантира невъзможността за реставрация на буржоазната държава и на капитализма като цяло. Така те се стремят да злепоставят работническата демокрация, която е заплаха за техните класови интереси.

Следователно отношението към държавата е втората разграничителна черта между работническия (научния) комунизъм, бюрократ-"комунизма" и анархо-"комунизма". (Първата разграничителна черта, бе отношението към производителния труд и към принадената стойност.)

Третият важен въпрос на пролетарската държава е въпросът за нейната централизация, изложен от Маркс в "Гражданската война във Франция".

Основната клетка на работническата държава е самоуправляващата се община (комуна). Тя е политическа форма дори и на най-малкото село. Селските общини на всеки окръг управляват своите общи работи посредством депутатско събрание в окръжния град. Окръжните събрания от своя страна изпращат делегати в републиканското събрание. Депутатите са сменяеми по всяко време и се придържат строго към императивните (повелителни) мандати на своите избиратели. Малкото, но важни функции, които остават да се изпълняват от централното правителство, се придават на комуналните т.е. строго отговорни чиновници, посочва Маркс. (М, Ен., избр. пр. т. 3, 84, с. 309)

По думите на Ленин, такова устройство представлява последователния демократичен централизъм и то работнически централизъм. Той е доброволен централизъм, доброволно обединяване на комуните в нация, доброволно сливане на пролетарските комуни за разрушаване на буржоазното господство и на буржоазната държавна машина, за нанасяне на удар върху капитала, за сломяване силата на капиталистите, за предаване частната собственост върху средствата за производство в ръцете на цялата нация, на цялото общество. (Л., избр.пр. т. 6, 87, с. 316)

Чрез такова единство на нацията се противопоставя съзнателния, демократичния, пролетарския централизъм на буржоазния, военния, чиновническия централизъм. Този централизъм осигурява такова широко местно самоуправление, което осигурява такова широко местно самоуправление, което при доброволното отстояване на единството на държавата от общините и окръзите безусловно премахва всякакъв бюрократизъм и всякакво "командване" отгоре. "Пълно самоуправление в провинцията, окръга и общината чрез чиновници, избрани въз основа на общото избирателно право. Премахване на всички местни и провинциални власти, назначавани от държавата, ето как трябва да се организира самоуправлението и как може да се мине без бюрокрация." – пише Енгелс. (М, Ен., Избр.пр. т. 1, 84, с. 203)

Този принцип на демократически централизъм дава възможност за обединяване на социалистическите държави и за изграждане на Единни Европейски щати, а след това и на световни такива. Само този принцип, приложен в международен мащаб, дава възможност за премахване на междуетническите и междунационални вражди, стигащи до международни войни, а оттам и до премахване на постоянната армия.

По време на трите революции в Русия (1905 и 1917 г.) възникнаха съветите като органи на властта на работническата класа и Съветската република като форма на работническата държава, като форма на работническата демокрация.

Съветите са всеобхващащи масови организации на работниците и на останалите експлоатирани маси, които обхващат всички без изключение. Те са техни непосредствени организации, т.е. най-демократичните и най-авторитетните организации на тези маси, чрез които те участват в управлението на работническата социалистическа държава, в борбата за разрушаване на стария буржоазен строй, в борбата за нов безкласов социалистически строй.

Съветската република е обединение на местните съвети в една обща организация – държавна организация на работническата класа като господстваща класа. Ленин определя Съветската република като тип държава, в която непосредствената власт принадлежи и на организираните и въоръжени работници и полупролетарии, работата на която е да смаже контрареволюцията и да защити завоеванията на революцията в интерес на мнозинството, опирайки се на мнозинството. Това е онзи нов, по-демократичен тип държава, в която единствената власт принадлежи на работническите, селски и войнишки депутати. (Л., съч. т. 25, 53, с. 4)

Съветската република е не само по-висша форма на демократизъм от обикновената буржоазна република, но и единствената форма, способна да осигури най-безболезненото преминаване към социализма. При нея участието на трудещите се маси в устройството и в управлението на държавата се постига, първо, чрез по-леката, по-опростена и по-достъпна за тях процедура на избиране и на отзоваване на делегатите и възможността за по-често провеждане на избори и, второ, с въвеждането на първична избирателна единица и основна ядка на държавното строителство на икономическата производствена единица – завод, фабрика, земеделска кооперация, както и учреждение и пр.

Както посочва Ленин, при съветската власт полицията е невъзможна. Армията и народът се сливат, всички имат оръжие. Буржоазният парламент се премахва и се дава много по-достъпно представителство на работниците и на полупролетариите. Старият буржоазен апарат – чиновничество, привилегии на богатите, на буржоазното образование, на връзките и т.н. отпадат. Съветите стават избиратели на съдиите. Свободата на печата и на словото престава да бъде лицемерие, понеже средствата за информация се изземват от ръцете на богатите. Същото става и с дворците, с хубавите сгради, с големите частни къщи и градовете и пр. Хората са свободни да избират своите представители и свободно да отзовават назад своите депутати, които не удовлетворяват желанията и исканията им. Непреките избори за не-локалните, не-местните съвети улесняват конгресите на съветите, правят целия апарат по-ефективен, по-подвижен, по-достъпен за работниците, полупролетариите, селяните, когато е необходимо да има възможност особено бързо за бъде отзован техният местен депутат или да бъде изпратен на общия конгрес на съветите. (Л., избр., пр. т. 7, 87, с. 247)

От тези теоретични постановки можем да направим следните практически изводи за устройството на работническата социалистическа държава.

Във всички производствени предприятия се изграждат фабрично-заводски съвети, с поделения в бригадите и цеховете, начело с комитети, които обхващат всички членове на колективите. Те решават въпросите на съответните предприятия, избират ръководствата им, определят заплащането на тези ръководства, контролират дейността им. Такива съвети се изграждат и в транспорта, строителството, търговията, селското стопанство и пр. Съвети се изграждат и в непроизводствените учреждения – училища, здравни, научни и културни институти и пр., както и в армията. Тези съвети излъчват свои пълномощници, които образуват общинските съвети, които решават въпросите на съответните общини. При това положение основната маса съветници ще бъдат от производствената сфера, т.е от работниците като най-масова. Общинските съвети излъчват свои пълномощници за изграждане на окръжните (областните) съвети, а последните за изграждане на републиканския съвет, който изпълнява ролята на народно събрание (парламент).

Съгласно принципите на работническата демокрация, всички съветници са изборни и сменяеми по всяко време. Самите съветници са непосредствено заети в производствената или непроизводствената сфера и заседават при необходимост. Така те се явяват и законодатели и изпълнители на своите решения.

Към всички съвети има съответен изпълнителен орган, който извършва текущата работа под надзора на съветниците.

Въоръжената опора на тези съвети ще бъде изградената по предприятия, учреждения и общини въоръжена работническа милиция, обхващаща всички годни да носят оръжие работници и служители, както и наборната армия, работеща под политическия контрол и ръководство на изградените в нея съвети на войнишките, сержантски и офицерски депутати.

Разглеждайки въпроса за съветите, Ленин подчертава, че за тяхното изграждане не трябва да се чака победата на революцията. Те трябва да се изграждат веднага за водене на масовата непосредствена борба. Но по силата на развитието на революцията те ще се превърнат неудържимо в органи на властта. От тяхната сила зависи и успеха на бъдещото въстание. Те са необходими за сплотяване на масите, за бойно обединение, за заинтересованите, подбуждане и привличане на масите, за предаване на партийните лозунги на политическото ръководство. Но те са недостатъчни за организиране на непосредствените боеви сили, за организиране на въстанието в най-тясното значение на думата. "Ние особено трябва да разясняваме … необходимостта от военна организация на Съветите за тяхната защита, за провеждане на онова въстание, без което ще бъдат безсилни всякакви съвети и всякакви избраници на масите. За тяхната жизненост е необходимо те да се опират на революционна армия и да съборят правителствената власт. Ето защо въоръжаването на народа и укрепването на военната организация на пролетариата трябва да бъде разглеждано като една от главните задачи на тези институции във всеки революционен момент" – пише Ленин. (Л., съч. т. 11, 51, с. 113; т. 10, 51, с. 151 и др.)

При работническата социалистическа държава профсъюзи не съществуват, тъй като производителите са свободни хора, които влагат свободен, ненаемен труд, т.е. липсват условия за съществуване на профсъюзи.

От изложеното до тук се вижда, че държавата е била необходима на класовите (експлоататорски) общества за насилствено задържане на експлоатираните класи в определени от съществуващия начин на производство условия на потисничество. Тя е необходима на работническата класа през преходния период от капитализма към комунизма, за да се смаже съборената от власт буржоазия, за да я потиска и да не й позволява да реставрира капитализма. Тя ще стане излишна когато изчезнат условията за съществуване на класите в обществото, когато вече няма да има обществена класа, която да бъде държана в подчинение, когато заедно с премахване на класовото господство и борбата за индивидуалното съществуване бъдат премахнати произтичащите от тази борба сблъсъци и насилия. Заедно с изчезване необходимостта от такова насилие ще изчезне и държавата. Тя ще отмре, ще угасне, тъй като ще угаснат и нейните функции. "Държавата не се премахва, тя отмира" – казва Енгелс. (М., Ен., избр. пр. т. 8, 85, с. 314)

Заедно с отмирането на държавата ще отмре и демокрацията, тъй като демокрацията е една от формите на държавата и тя също ще изчезне когато изчезне държавата. Тук Ленин прави следното уточнение: "Буржоазната държава може да бъде унищожена само от революцията. Държавата изобщо, т.е. най-пълната демокрация, може да отмре." (Л., избр. пр. т. 6, 87, с.329) Следователно ще отмре пролетарската държава, пролетарската демокрация, която заменя буржоазната държава, буржоазната демокрация след нейното унищожаване. Тя ще отмре напълно едва при комунистическия строй, когато хората дотолкова свикнат да спазват своите правила на общежитие и когато техният труд стане толкова производителен, че те доброволно ще се трудят според своите способности, т.е. когато обществото осъществи принципа "От всекиго според способностите, на всекиго според потребностите".

Отмирането на държавата ще започне още с победата на работническата социалистическа революция и унищожаването на буржоазната държава с нейния апарат за насилие, съставен от полиция, постоянна армия и бюрокрация. В работническата държава самите производители, т.е. мнозинството от народа са въоръжената сила за потискане на малцинството бивши потисници и експлоататори. Поради това тази държава не е вече държава в истинския смисъл на думата. С намаляване съпротивата на съборените от власт експлоататорски класи, с намаляване възможността за реставрация на капитализма, ще намаляват и потисническите функции на държавата, тя ще губи качеството си на потискаща сила, която я прави държава. А с това ще затихва (отмира) и самата държава.

7
(горе)
Гл. VI. ДИКТАТУРАТА НА РАБОТНИЧЕСКИЯ СОЦИАЛИЗЪМ

ЧАСТИ
Диктатура – същност.
Диктатурата като класово понятие.
Диктатурата и демокрацията.
Буржоазната диктатура.
Работническата диктатура.
Съветите като форма на работническата диктатура.

В цитираното определение за работническия социализъм (за комунизма) Маркс посочва необходимостта от класова диктатура на работническата класа (пролетариата) като преходен момент към унищожаване на производствените и обществените отношения, върху които почиват класите.

Най-общото понятие за диктатура е неограничена с нищо власт, която се опира на силата, на насилието. Но диктатурата като обществено понятие е класово понятие, затова в обществените науки винаги се говори за конкретна класова диктатура.

От разделяне обществото на класи след разлагане на първобитно-общинния (родовия) обществен строй всяка господстваща класа е упражнявала своята власт над потисканата класа чрез сила, с насилие. Няма друг начин в общество, разделено на антагонистични класи, класата добрала се до власт да се задържи на власт освен чрез сила, чрез насилие над подтиснатите класи, т.е. чрез диктатура. Човечеството познава диктатура на робовладелците над робите, на феодалите над крепостните селяни, на буржоазията над работниците, на работниците над буржоазията.

Класовата диктатура се прилага чрез организирана сила, а това е държавата. Следователно класовата диктатура е държавна власт, установена от господстващата в обществото класа. Робовладелската държава, феодалната държава, буржоазната държава, бюрократично-буржоазната държава и работническата държава са орган на диктатурата на съответната класа.

Всяка класова диктатура може да бъде открита или прикрита, но това не изменя нейната същност като диктатура на дадената класа. Например фашизмът бе открита диктатура на финансовия капитал, докато днешната парламентарна демокрация е прикрита диктатура на този капитал. Но и двете форми са диктатура на съвременната буржоазия, на финансовата олигархия.

Диктатурата не изключва демокрацията. Тези две понятия щом се разглеждат неабстрактно, а взаимосвързано са двете страни на един и същи процес, на едно и също обществено отношение. Разликата е в класовата им принадлежност, в това в полза на коя класа и против коя класа са насочени. В тази връзка е и мисълта на Ленин: "Диктатурата не означава задължително унищожаване на демокрацията за класата, която установява тази диктатура над другите класи, но тя задължително означава унищожаване (или най-съществено ограничаване, което е също един вид унищожаване) на демокрацията за класата, над която или против която се осъществява диктатурата." (Л., избр. пр. т. 7, 87, с.234)

Това двустранно обществено отношение се стремят да изопачат и да представят в невярна светлина двете буржоазии – частната и бюрократичната. Стремят се да изтъкнат едното от тях – демокрацията или диктатурата, а да скрият другото. Например частната буржоазия винаги представя своята държавна власт като демокрация, скривайки че това е демокрация за самата нея и диктатура върху подтиснатите класи, най-вече работническата. Бюрократичната буржоазия – обратно, винаги изтъква диктатурата, която насочена както срещу частната буржоазия, така и срещу работническата класа, а скрива демокрацията, която е за самата нея.

Както учи историята на човешкото общество, нито една подтисната класа никога не е стигнала до господство и не може да стигне до господство, без да преживее период на диктатура, т.е. на завладяване на политическата власт и насилствено задушаване на най-отчаяната, най-бясна и неспираща се пред никакви престъпления съпротива, която винаги са оказвали експлоататорите след тяхното събаряне от власт.

Така и буржоазията завладя властта с цената на редица въстания, граждански войни, насилствено смазване на крале, феодали и пр. и на техните опити за реставрация. Сега същата буржоазия е принудена да лицемери и да нарича своята държавна власт "общонародна власт", или демокрация изобщо демократична република и пр., която на дело представлява диктатура на буржоазията, диктатура на експлоататорите над експлоатираните маси. На практика демократичната република, "общонародната власт" и пр. е диктатура на буржоазията за поробване на работническата класа от буржоазията.

Буржоазната власт като диктатура на малцинството над мнозинството, като демокрация за малцинството се крепи с помощта на отдалечаване, отстраняване на народните маси от участие във властта, от упражняване надзор над властта. Това отстраняване буржоазията постига чрез полицейски и съдебни хитрости, чрез подкупи и физическо насилие. Имайки парите в свои ръце тя печели избори, купува депутати, смъква от власт неудобните й правителства и политици. Чрез съдебни и полицейски хитрости тя поставя всякакви ограничения и бариери на низините за участие в органите на властта. А чрез апарата за насилие (полиция, армия, съдилища, затвори) тя прибягва и до физическа разправа със своите политически противници. За десет години буржоазна демокрация, българската нова частна буржоазия използва всички средства на буржоазната диктатура: погроми, провокации, процентни изборни бариери, уволнения от работа, съдебна намеса и пр.

Следователно буржоазната демокрация е прикрита форма на диктатурата на буржоазията. При всяко надигане на експлоатираните маси буржоазията захвърля тази прикрита форма и прибягва до открита форма на буржоазна диктатура, за да смаже съпротивата на тези маси. Това ни демонстрира неотдавна "демократичната" новобуржоазия в Русия.

Основни органи на буржоазната диктатура са полицията, армията и бюрокрацията. Тях буржоазията използва срещу работническата класа и останалите експлоатирани маси, за да задушава стремежа им към власт и свобода, за да крепи своето господство, своето богатство. Тях тя използва и като инструмент за съпротива и реставрация, когато е смъкната от власт.

Разновидност на диктатурата на буржоазията е диктатурата на бюрократичната буржоазия, прикрита под маската на "диктатура на пролетариата", "социалистическа демокрация", "народна демокрация", "народна власт" и пр. Тази държавна власт (диктатура) се крепи на същите органи, армия, бюрокрация, съдилища, затвори и пр. Тя е диктатура за поробване на работническата класа от бюрократичната буржоазия, за запазване на наемния труд и капитала, на условията на живот на тази буржоазия.

В предната глава бе доказано, че работническата класа, за да унищожи класите, наемния труд и експлоатацията на човек от човека се нуждае от своя държавна власт, от своя държава, като орган на тази власт. Следователно тя се нуждае от своя диктатура.

Въпросът за диктатурата (държавната власт) на работническата власт е най-важния политически въпрос на марксизма. (Ще напомним, че най-важният икономически въпрос на марксизма е въпроса за принадената стойност). Той е въпрос за основното съдържание на работническата революция. Ето знаменитото съдържание на Маркс, което е обобщение на цялото негово революционно учение: "Между капиталистическото и комунистическото общество се намира периодът на революционното превръщане на първото във второто. На този период съответства и политически преходен период и държавата през този период не може да бъде нищо друго освен революционна диктатура на пролетариата." (М., Ен., избр. пр. т. 1, 84, с. 184)

Следователно диктатурата на пролетариата (работническата класа) е държавна власт на пролетариата, която съществува през периода на изграждане на социализма, от победата на работническата социалистическа революция до изграждане на комунистическо общество. Тя е единствената държавна власт, в която господстващата класа е работническата класа, държавна власт, която може да осигури изграждане на социалистическото общество. А щом е държавна власт на победилата работническа класа, то тя е оръдие, орган за класово господство на работническата класа, тя е орган на работническата революция.

Това определя и задачите, които тя решава. Първо, да смаже съпротивата на съборените от власт експлоататори и да затвърди постиженията на работническата революция. Второ, да доведе работническата революция докрай, да доведе революцията до победата на социализма. Трето, да въоръжи революцията, да организира армията на революцията за борба срещу външните врагове, за борба срещу империализма.

Така че без държавна власт (диктатура) на работническата класа победата на революцията е невъзможна, построяването на социалистическото общество е невъзможно. Който се обявява против държавна власт (диктатура) на работническата класа, той е против работническия социализъм.

Твърдението на буржоазните демагози и на дребнобуржоазните интелигенти, че те са противници на диктатурата, че те са единствено за демокрация, означава или прикрито лицемерие, или непознаване същността на тези понятия. Диктатурата не означава премахване на всички свободи и гаранции на демокрацията, произвол и злоупотреба с властта в интерес на диктатора. Диктатурата не изключва демокрацията. Тя е държавна власт, която осигурява демокрация, осигурява свобода за господстващата класа да прокарва и защитава своите класови интереси. А във всяко класово общество, в което винаги съществуват господстващи и подтиснати класи – винаги съществува държавна власт (диктатура) на господстващата класа. Без такава е невъзможно съществуването на никое класово общество.

Работническата диктатура осигурява насилие върху съборената от власт частна и бюрократична буржоазия и демокрация за работническата класа. И тъй като работническата класа е най-ниско стоящата в буржоазното общество класа, то работническата диктатура осигурява демокрация за всички подтиснати от буржоазната класа, тя освобождава всички класи от подтисничеството на буржоазията.

На въпроса за диктатурата на работническата класа Ленин отделя изключително голямо внимание в своите съчинения. В тях той характеризира тази диктатура като:

– Най-главният въпрос на цялата класова борба. (Л., избр. пр. т. 7, 87, с. 231) Това е така, защото завладяването на държавната власт от работническата класа е главното условие за унищожаване на буржоазния обществен строй и на класите в обществото.
– Продължение на класовата борба след победата на революцията, провеждана с нови форми. Тя е класова борба провеждана с помощта на държавата – главното средство за налагане волята на работническата класа и смазване съпротивата на буржоазията. Поради това тя е най-решителната и революционна форма на класова борба на работническата класа против буржоазията. Тя е класова борба на победилия и взел в свои ръце политическата власт пролетариат против побената, но още не унищожена, не изчезнала, не престанала да оказва съпротива, против усилилата съпротивата си буржоазия, уточнява Ленин. (Л., съч. т. 31, 53, с. 181)
– средство за разрушаване на буржоазната държавна машина, с помощта на която буржоазията упражнява своята диктатура. Без държавна власт на работническата класа такова разрушаване е невъзможно. Затова и Ленин определя диктатурата на пролетариата като "едно исторически по-конкретно и научно по-точно определение на задачата на пролетариата да разруши буржоазната държавна машина". (Л., избр. пр. т. 7, 87, с 233)
– Най-беззаветната и най-безпощадна война на работническата класа срещу буржоазията, съпротивата на която е удесеторена от нейното събаряне и могъществото на която се състои в силата на международния капитал, в силата на здравината на международните връзки на буржоазията, в силата на навика, в силата на дребното производство, което ражда капитализъм и буржоазия постоянно, всекидневно, ежечасно, стихийно и в масов мащаб. (Л., избр. пр. т. 8, 87, с 16)
Силата на навика на милионите хора е най-страшната сила. Дейността на дребните стопани – всекидневна, невидима, неуловима, разлагаща – е фактор, който реставрира капитализма и буржоазията.

Упорита борба, кървава и безкръвна, насилствена и мирна, военна и стопанска, педагогоческа и административна срещу силата и традициите на старото общество. (Пак там, с. 37)

За изграждане на работническия социализъм освен насилие е необходима и по-висока, по-прогресивна организация на труда в сравнение с капитализма, каквато може да осигури само работническата класа с помощта на своята държавна власт. Затова диктатурата на пролетариата означава и ръководство, обединяване на разпокъсаните трудещи се маси, единно сплотено цяло срещу капиталистите, за да бъдат те победени. Тя означава сплотеност и ръководство на всички трудещи се маси през целия период на изграждане на социализма, единна желязна вола.

Кое налага нуждата от диктатура на работническата класа?

Първо, това е наследеното подтискане на една класа от друга и необходимостта да се отхвърли това подтисничество. "От общество, в което една класа подтиска друга, не може да се излезе иначе освен чрез диктатура на подтиснатата класа." – казва Ленин и добавя, че само еснафи и филистери могат да мечтаят, залъгвайки себе си и работниците за събаряне игото на капитала без продължително и трудно задушаване съпротивата на експлоататорите. Тази съпротива ще бъде отчаяна, бясна, когато започне експроприацията. (Л., Избр. стат. и речи, 1969, с. 60)

Следователно държавната власт (диктатурата) на работническата класа е необходима както за събаряне властта на буржоазията, така и за отбиване на нейните контрареволюционни опити. А верността на този извод бе потвърдена от разпалената от буржоазията гражданска война в Съветска Русия и в другите подобни страни.

Второ, съществуването на военщина (полиция, постоянна армия) и бюрокрация, които са главните органи на буржоазната диктатура, използвани от буржоазията за подтискане на работническата класа, за съпротива и опазване на своята власт. Задачата за тяхното разрушаване и за недопускане възстановяването им поражда нужда от работническа диктатура.

Трето, това е невъзможността експлоататорите да бъдат унищожени изведнъж. Те могат изведнъж да бъдат изтласкани от фабриките, заводите, едрите земевладения и пр., но може изведнъж да се премахнат предимствата им в силата на парите и на имотите им, в силата на връзките им с международния капитал, в силата на връзките им с дребната буржоазия, в навиците и умението им за организация и управление, в силата на привичките и пр. "Преминаването от капитализъм към социализъм е цяла историческа епоха." – казва Ленин и посочва, че докато тя не е завършила, надеждата за реставрация неизбежно остава у експлоататорите, а тази надежда се превръща в опит за реставрация. (Л., избр. пр. т. 7, 87, с. 252)

Четвърто, това е нуждата да се смажат елементите на разложението от старото общество, твърде многобройни, свързани паралелно с дребната буржоазия, които се проявяват предимно по време на последвалата революцията гражданска война. Те се проявяват с увеличаване на престъпността, хулиганството, подкупа, спекулата и пр. Необходима е желязна власт, революционно смела и бърза, безпощадна в смазването както на експлоататорите, така и на такива елементи.

Образци на държавна власт (диктатура) на работническата класа са Парижката комуна и Съветите в Русия в първите години на революцията.

Комуната, както я определя Маркс, бе правителство на работническата класа, политическа форма, при която може да се осъществи икономическото освобождение на труда, лост за унищожаване на производителния труд на класите в обществото. (М.,Ен., избр. пр. т. 3, 84, с. 312) Тая нейна същност се характеризира от мерките, които успя тя да предприеме, подробно описание от Маркс в "Гражданската война във Франция".

Продължение на Комуната са Съветите на работническите, селските и войнишките депутати, съществували в Русия непосредствено след ВОСР. Това е държава, приспособена за задачите на диктатурата на пролетариата – за освобождение на работниците и на останалите експлоатирани маси от всякаква експлоатация и подтисничество.

Днес, когато голямото мнозинство от населението на развитите страни са работници и служители, Съветите на техните депутати са единствената форма на държавна власт (диктатура), чрез която може да изгради работнически социализъм. Те са държавна власт на самия въоръжен народ, организиран в съвети. Въоръжена опора на тези съвети е работническата милиция, включваща всички годни да носят оръжие.

8
(горе)
Гл. VII. ПРАВНИТЕ ОТНОШЕНИЯ

ПРИ РАБОТНИЧЕСКИЯ СОЦИАЛИЗЪМ

ЧАСТИ
Правото – същност.
Правните отношения като израз на икономическите отношения.
Законът – същност.
Законът като класово понятие.
Буржоазните правни отношения.
Правните отношения на работническия социализъм.

Както бе посочено по-напред, част от обществените отношения, които израстват от производствените (икономическите) отношения са правните отношения. Те са правната надстройка на всяко общество, издигната над реалната база – икономическата структура на обществото. Всяка класа, която идва на власт, заедно с изменението (преустройството) на производствените и на политическите отношения изменя (преустройва) и правните отношения. Това е право и задължение и на работническата класа след победата на работническата социалистическа революция.

Правото е сборник от норми за поведение, задължителни за всички хора в дадено общество. То определя отношенията между хората, техните права и задължения в конкретните страни на обществения живот. Следователно правните отношения са обществени отношения. А като всички обществени отношения и те са класови отношения.

Маркс и Енгелс в своите произведения доказаха, че правните отношения, както и държавните форми на дадено общество се коренят в материалните условия на живот на хората в това общество, че те са израз на техните икономически отношения. Доказаха, че правото в даденото общество е израз на развитието на производителните сили и на отношенията на производство и размяна в това общество. Изменението на последните води до изменение и на правото и на правните отношения между хората в обществото.

Потребностите на дадено гражданско общество преминават през волята на държавата и придобиват формата на закони, всеобща валидност. Но държавата е винаги класова държава, организация (комитет), който изгражда господстващата класа за ръководене на своите общи дела, за защита на своите общи класови интереси. Нейната класова същност се определя от развитието на производителните сили и на производствените отношения, т.е. развитието на производителните сили и на производствените отношения определя господстващата класа в държавата, класата, която налага своята воля в държавата. Оттам производителните сили и производствените отношения определят и класовата същност на правото и на правните отношения в държавата. Поради това всяко гражданско право е израз на развитието на производителните сили и на производствените отношения, т.е. на материалните условия на живот на хората и на интересите на класата, чието господство е единствено възможно при тези материални условия. Или, както казва Енгелс: "Нормите на гражданското право са само юридически израз на икономическите условия на живот на хората." (М., Ен., избр. пр. т. 2 84, с.56)

Законът е обхванати от общо правило повтарящите се всеки ден актове на производство, разпределение и размяна на продуктите, на които се подчинява отделния индивид. (Пак там, т. 6, 85, с. 346) Органът, на който се възлага неговото спазване, това е обществената власт, държавата. Следователно държавата възниква от необходимостта да се принудят гражданите да спазват законите на обществото. Да спазват тези закони, които са израз на волята и на интересите на господстващата в държавата класа; закони, с които се защитават нейните права на господство и подтисничество над подтиснатите класи. Следователно всички закони са класови закони.

Щом законът изразява общите правила на актовете на производство, размяна и разпределение, то той се изменя с изменението на тези актове. А изменението на последните е следствие на изменението на производителните сили на обществото и на произтичащите от тях производствени (икономически) отношения.

Изменението на икономическите отношения е свързано с изменение на господстващата класа в държавата. Всяка нова класа, дошла на власт в държавата, узаконява икономическите отношения и произтичащите от тях политически отношения, които отговарят на класовите й интереси. Следователно, ако използваме определението на Ленин, то трябва да кажем, че "законът е израз на волята на класите, които са удържали победа и държат в ръцете си държавната власт". (Л., съч. т. 13, 51, с. 331) Затова първата работа на всяка класа, завзела държавната власт е да отмени (отхвърли) старите закони, разработени и наложени от старата класа, свалена от власт, и да наложи нови закони, узаконяващи новия начин на производство, носител на който е тя. В зависимост от това дали този начин на производство и размяна е реакционен (консервативен) или революционен (прогресивен), то и законите биват реакционни (консервативни) и революционни (прогресивни).

Например, законите, които бяха приети след 1878 г. и след 1944 г. у нас бяха прогресивни, тъй като отговаряха на новия начин на производство и размяна, даваха път на развитието на производителните сили и узаконяваха новите производствени отношения. Поради това в последващите десетилетия производителните сили се развиха бурно, с ускорен темп и страната изживя икономически, а оттам и духовен просперитет. Законите, приети след 1990 г. са реакционни, тъй като узаконяват един по-примитивен, изживян етап от развитието на производителните сили и на съответстващите им производствени отношения. Това са закони, които не отговарят на достигнатата степен на развитие на производителните сили и отношения, спъват тяхното развитие; закони, които разрушават изградените производителни и духовни сили на обществото. Поради това страната изживява икономически и духовен упадък.

Тъй като от икономическите отношения основното, определящото е видът (формата) на собственост върху средствата за производство, то и основната цел на законите е да санкционират дадения вид собственост и да предотвратят превръщането й в друг вид. Затова и един от първите закони, които буржоазията прие след 1990 г. у нас бе "Законът за свещената и неприкосновена частна собственост".

Всички закони се разделят на две категории: едни, с които се предоставят всякакви права на подтиснатите класи и други, които им забраняват нещо и позволяват на господстващата класа и на чиновниците, прилагащи тези закони, да забраняват. В първата категория закони всички, дори и най-малките права на подтиснатите класи са изброени с пълна точност и под страх от най-свирепо наказание не се полагат и най-малки отстъпления от тях. В законите от втория вид се дават само общи забрани и право на администрацията да забранява всичко, което й е угодно. В тях винаги има прибавките и т. н., и пр., и др.

Както се вижда законодателството е израз на икономическите условия на живот на обществото. Но с неговото развитие се стига до различие в неговото изразяване от начина на изразяване на икономическите условия на живот. Т.е. получава се едно външно привидно откъсване от тях. То е резултат на разделението на труда между хората и на образуване на професионални прависти и появата на правната наука. Последните вече сравняват отделните правни системи на различните епохи и народи не като отражение на икономическите отношения, а като системи, които намират своето обоснование в самите себе си. Общото, което те намират в тези правни системи, обединяват под името "естествено право", мерило на което е абстрактният израз – справедливост. Затова за юристите, както и за тези, които им вярват, стремежът е човешките отношения, изразявани юридически, да се приближават все повече до идеала за справедливост, подчертава Енгелс, винаги е само идеологизиран, възнесен до небесата израз на съществуващите икономически отношения, било откъм консервативната, било откъм революционната им страна. (М., Ен., избр. пр. т. 6, 85, с. 247).

Например, представата за справедливост на буржоазията е унищожаване на феодализма, заграбване на средствата за производство от буржоазията и установяване на наемно робство за работниците. За наемните роби (работниците) израз на справедливост е унищожаване на буржоазната собственост и на наемното робство и освобождаване на труда, правото на собственост върху продукта на труда, правото на собственост върху продукта на труда от самите производители – работниците.

Основният закон на всяко общество е конституцията. Тя предполага текуща законодателна работа на бъдещите законодателни органи. Тя дава юридическа база за бъдещата законодателна дейност на тези органи.

Буржоазното право и буржоазните закони са израз на икономическите интереси на буржоазията, която е заграбила държавната власт. Оттам те са израз на икономическите и политически отношения на буржоазното общество. Те узаконяват тези отношения. Основното от тях е правото но частна капиталистическа собственост, правото на непроизводителен труд на буржоазията, правото й да експлоатира производителен труд на наемните работници, правото на собственост върху продукта на труда, създаден от тези наемни работници. Поради това работниците ясно виждат, че буржоазните закони са израз на интересите на имотните класи, на интересите на собствениците, на интересите на буржоазията. Поради това буржоазните закони притесняват работниците и бедните, ограничава техните права, правят ги зависими, роби на капитала.

Щом буржоазните закони са създадени в интерес на буржоазията, то и органът, който следи за спазване на законите – прокуратурата, както и органът, който налага наказание за неспазването им – съдът, са класови. И прокурорите, и съдиите са слуги на буржоазията. Правната независимост на съдиите служи само да прикрива раболепието им пред буржоазните правителства, които изразяват и изпълняват волята на буржоазията. Поради това Ленин казва, че от съдиите-чиновници не може никога да се очаква пълна справедливост, тъй като тези съдии принадлежат към буржоазната класа и предварително са убедени да вярват на всичко, което казва буржоазията и да не вярват на работниците. (Л., съч. т. 4, 51, с. 304)

А Г. Димитров квалифицира буржоазните съдилища като "съдилища на класовото отмъщение". (Г. Д., избр. пр. т. 3, 72, с. 92)

Участието на представители на потиснатите класи в буржоазните съдилища не премахва класовата същност на правосъдието. Там тези представители изпълняват волята на буржоазията, съдят по нейните закони. Единствено унищожаването на класите в обществото ще унищожи класовата същност на правосъдието.

Правото и законите при работническия социализъм са израз на победата на работническата класа над буржоазията и превръщането й от потисната в господстваща класа в обществото. Те са израз на икономическите, а оттам и на политическите интереси на работниците, същността на които е унищожаване на всички форми на капитала, на наемния труд и на експлоатацията на човек от човека. А това означава, че те са израз на огромното мнозинство от народа, отхвърлило гнета на капитала и на наемното робство.

Съставянето на законите и надзорът над тяхното изпълнение при работническия социализъм се извършва от избрани представители на работническата класа и на останалите трудещи се маси. Това право се осигурява от въоръжената работническа милиция, от въоръжената работническа армия.

Правните органи при работническия социализъм са част от работническата демокрация. Те са призвани да защитават тази демокрация, те се изграждат на същите принципи, на които се гради тази демокрация. Те са изборни и сменяеми по всяко време и се контролират от непосредствените избиратели. Последните определят и заплащането им.

Съдилищата са местни, окръжни и републикански. Местните съдии се избират от местните съвети. Окръжните съдии се избират от окръжните съвети, а републиканския съд – от републиканския съвет (Народното събрание).

Чрез съветите избирателите оказват ръководството и контрол върху съдилищата. Тук, както посочва Ленин, пролетариатът вместо предишната неясна формула "изборност на съдиите от народа" издига и прилага класовия лозунг: "Изборност на съдиите из средата на трудещите се, само от трудещите се и го провежда в цялата организация на съда." (Л, съч. т. 29, 53, с. 119)

Задачата на съдилищата при работническия социализъм е борба против бившите експлоататори, които се опитват да възстановят своето господство и да отстояват своите привилегии, а също и осигуряване на най-строга дисциплина и самодисциплина на трудещите се в процеса на социалистическото строителство. Това може да стане само при условие, че в тези съдилища участват най-широките маси на работниците и на останалите трудещи се.

Изработването на работнически революционни закони трябва да започне още сега, в процеса на борбата за работнически социализъм. Тяхното прилагане трябва да се прилага от нелегални съдебни органи към съответния местен,окръжен и републикански съвет. След победата те ще се превърнат в явни, с общоизвестни съдии. Те трябва да бъдат един от органите на работническата социалистическа революция.

Кое дава право на революционния съд да съди, осъжда и убива? Защо той ще подменя официалния държавен съд? – Този въпрос е стоял пред всяко революционно движение. Той стои и пред работническото социалистическо революционно движение.

Според летописеца на Македоно-одринското национално революционно движение Хр. Силянов, това е борбата на революционерите, в която те вярват; борба, която се крепи върху волята на най-страдалната, най-добрата и най-надеждната част на народа. (Хр. С., "Писма и изповеди на един четник", 84, с. 92)

На борците за работническия социализъм такова право дава волята, желанието на най-угнетената, най-експлоатираната част от народа – работниците, както и на останалите трудещи се, на тази част от народа, която създава благата на обществото, от които други се ползват; волята им да отхвърлят, да унищожат този обществен порядък, тази обществена система и да изградят нов по-справедлив обществен порядък, тази обществена система и да изградят нов по-справедлив обществен порядък, нов по-справедлив обществен строй. Този революционен съд идва да подмени официалния държавен буржоазен класов съд, чиято задача е да съди, осъжда и убива революционерите, да крепи буржоазния порядък, буржоазния обществен строй, основан на експлоатацията на човек от човека, на наемното робство, на несправедливостта.

Никоя революция не е побеждавала и не може да победи контрареволюцията без нейния революционен съд да е подменял и да подменя официалния държавен съд на контрареволюцията, без тя да съди, осъжда и убива контрареволюционерите. Така ще бъде и при работническата социалистическа революция.

9
(горе)
Гл. VIII. РАБОТНИЧЕСКИЯТ

СОЦИАЛИЗЪМ

И НАЦИОНАЛНИЯТ ВЪПРОС

ЧАСТИ
Нация и национален въпрос.
Буржоазен национализъм и работнически демократичен интернационализъм.
Работническият социализъм и разрешаването на националния въпрос.

Националният въпрос е важен обществен въпрос от правилното разрешаване на който зависи победата на пролетарската революция и на работническия социализъм, както в дадената страна, така и в световен мащаб. Важен защото светът е разделен на национални държави, а във всяка национална държава живеят и национални малцинства със свои особености и интереси, често несъвпадащи с интересите на националното малцинство. Защото капитализмът в борбата си срещу революционния пролетариат, в борбата си за смазване на пролетарската революция винаги използва тези национални различия и интереси. Без правилното разрешаване на този въпрос победата на пролетарската революция и построяването на социализма е невъзможно.

Изследването и изясняването на националния въпрос и на свързаните с него буржоазен национализъм и работнически интернационализъм е дело на Ленин и Сталин и е изложено в редица техни съчинения. Тук ще посочим някои основни моменти, които имат отношение към днешния етап на пролетарската революция.

Нацията е исторически създала се устойчива общност от хора. Нейните характерни черти, определени от Сталин, са: общност на езика, общност на територията, общност на икономическия живот и общност на психическия облик, който се проявява в общност на културата. (Ст., "Марксизмът и националният въпрос", 45, с. 13)

Нацията е продукт на капиталистическото стоково производство и на свързаното с него капиталистическо общество. Нейното формиране започва с появата и развитието на капитализма. Заедно с развитието на капитализма започва и се разгаря борба не между нациите като цяло, а между господстващите класи на командващите и на потиснатите нации. Тази борба се води за пазари. Да продаде своите стоки и да излезе победител в конкуренцията с буржоазията от другата националност – такава е целта на буржоазията. Оттук нейното желание да си осигури "свой", "роден" пазар. Пазарът е школата където буржоазията се учи на национализъм – посочва Сталин. (Пак там, с. 22)

В борбата помежду си буржоазията на господстващата нация се опира на своята бюрокрация и военщина, а буржоазията на подтиснатата нация – на своите низини: селяни, дребна буржоазия, интелигенция, които също страдат от подтисничеството на господстващите буржоазия и бюрокрация. При това буржоазията на потиснатата нация представя своето дело за общонационално дело, за борба за "отечеството" и пр. Така се зараждат националните движения, същността на които е борба за победата на капитализма над феодализма, борба за завоюване на вътрешния пазар, борба за държавно обединяване на териториите с население, което говори един език като се премахнат всички пречки за развитието на този език и затвърдяването му в литературата. Ето защо образуването на национални държави е стремеж на всяко национално движение. "Така, че националният въпрос в условията на повдигащия се капитализъм е борба на националните буржоазии помежду им" – е заключението на Сталин. (Пак там, с.23)

Успоредно с националното освободително движение на потиснатите нации се заражда и развива буржоазен национализъм. Той представлява идеология и политика, която поставя своята господстваща нация в привилегировано положение, разпалва националното потисничество като система на експлоатация и грабеж на угнетените народи, насилствено ограничаване на държавните им права, която се провежда от империалистическите кръгове. (пак там с.85) То се осъществява от финансовата и от поземлената аристокрация и се поддържа от дребната буржоазия, от част от интелигенцията и от част от работническите върхове, т.е. от всички, които имат изгода от това потисничество. Съществуването на капитализма без национално потисничество е немислимо, както е немислимо и съществуването на социализма без освобождаването на потиснатите нации, без национална свобода.

Буржоазният национализъм се проявява по въпросите на езика, училището, културата, асимилирането, самоопределението и пр. На него противостои работническият демократизъм и интернационализъм.

По въпроса за езика, буржоазният национализъм се изразява в стремежа на буржоазията насилствено да натрапи своя език, да даде привилегия на своя език.

Работническият демократизъм изисква премахване на всякакво насилие и на всякакви привилегии, при което единствено потребностите на икономическия оборот ще определят езика на дадената страна, владеенето на който е изгодно за мнозинството в интерес на търговските връзки.

По въпроса за културата, буржоазният национализъм се изразява в стремежа на буржоазията под лозунга за " национална култура" да наложи като господстваща култура своята буржоазна класова култура. С това тя прокарва в действителност раздробяване на работниците, обезсилване на демокрацията и пр.

Лозунгът на работническата демокрация не е "национална култура", а интернационалната култура на демократизма и на световното работническо движение, посочва Ленин. (Л., избр. пр. т.5, 87, с. 91)
Интернационалната култура не е безнационална култура. Във всяка национална култура има елементи на демократична и социалистическа култура, защото във всяка нация има трудеща се и експлоатирана маса., условията на живот на която неизбежно пораждат демократична и социалистическа идеология. Издигайки лозунга за "интернационална култура" на демократизма и на световното работническо движение, работническият демократизъм взема от всяка национална култура само нейните демократични и социалистически елементи, в противоположност на буржоазната култура на буржоазният национализъм. "Буржоазен национализъм и пролетарски интернационализъм – ето двата големи класови лагера на целия капиталистически свят и изразяват две политики (нещо повече: два мирогледа) по националния въпрос." – казва Ленин. (пак там, с 95)

По въпроса за културно-националната автономия", в т.ч. и по въпроса за училището, буржоазният национализъм се изразява в стремежа на буржоазията да затвърди национализма в известна "справедливо" разграничена сфера, да бъде "конструиран" национализмът, да се оградят здраво и трайно всички нации помежду си посредством отделни държавни институции.

Работническият демократичен интернационализъм не може да подкрепя никакво установяване на национализма. Той подкрепя всичко, което помага за заличаване на националните различия, за падането на националните прегради, всичко, което прави връзките между националностите все по-тесни и по-тесни, всичко, което води до сливане на нациите.

Тъй като икономическото и политическото развитие на всяка страна е факторът, който руши националните бариери и предразсъдъци, то отделянето на училището и на "националната" култура изобщо е невъзможно от това развитие. Последното би консервирало, изострило, засилило господството на духовенството и на буржоазния шовинизъм. (Това, което наблюдаваме днес у нас с откриването на мюсюлманските духовни училища.)

По въпроса за асимилацията, буржоазният национализъм проповядва отделяне на работниците и на останалите трудещи се от една нация от друга, противопоставяне на една национална култура на друга, на един език на друг. Той пренебрегва факта, че самото капиталистическо развитие руши националните прегради и създава интернационално единство на капитала, на икономическия живот, на политиката, на науката и пр.

Работническият демократичен интернационализъм, който защитава равноправието на нациите, който се бори срещу всяко национално потисничество и неравноправие, едновременно вижда в асимилацията на нациите обективен исторически процес. Ако се изключи всякакво насилие, всякакво неравноправие, това е световно-историческа тенденция на капитализма към рушене на националните прегради, към заличаване на националните различия, към асимилиране на нациите, която тенденция е един от най-великите двигатели, превръщащи капитализма в социализъм, подчертава Ленин. (Л., избр. пр. т. 5, 87, с 97)

Развитият капитализъм, който все повече сближава и размества вече напълно въвлечените в търговския оборот нации, поставя на пръв план антагонизма между интернационално слетия капитал и интернационалното работническо движение, а не между нациите.

Буржоазията на подтиснатата нация, защитавайки своя буржоазен национализъм иска привилегии за своята нация или изключителни облаги за нея, тя иска гаранции за своите изгоди без оглед на положението на другите нации. В името на своите привилегии буржоазията на подтиснатите нации е за отделяне на своята нация, но не и за отделяне на всички и на всякакви нации.

Работническата класа е против всякакви привилегии, против всякаква изключителност на една нация за сметка на друга. За нея националните искания са подчинени на интересите на класовата борба. За нея е важно да засили своята класова борба против буржоазията, да възпитава масите в дух на последователен демократизъм и социализъм. Признавайки равноправието и равното право на национални държави, тя най-високо поставя и цени съюза на работниците от всички нации, като оценява всяко национално отделяне от гледището на националната борба на работниците.

По въпроса за национално обединение работническият комунизъм и интернационализъм е против децентрализацията и федерацията. Той е за изграждане на по-големи и по-централизирани държави, за по-тясно икономическо сплотяване на големи територии. Такива държави създават условия за по-бързо развитие на капитализма и на социализма. Те са огромна крачка към бъдещото социалистическо единство на целия свят. Но работниците комунисти защитават изключително демократическия централизъм, който по необходимост предполага напълно демократично местно самоуправление с автономия на областите, които се характеризират със своеобразни стопански и битови условия, със своеобразен национален състав на населението.

По въпроса за самоопределението на нациите буржоазният национализъм е за насилствено задържане на нациите в границите на дадена държава, за правото им да определят съвместно съдбите й в общия парламент.

Работническият демократичен интернационализъм е за пълно равноправие на нациите и за свобода на политическото отделяне. Това се отнася до определяне на държавните граници.

Част от въпроса за самоопределението на нациите е и въпросът за анексите. "Анексията е нарушаване на самоопределението на нацията, установяване на държавни граници против волята на населението." (Ленин, избр. пр. т. 6, 87, с. 201)

Работническият демократичен интернационализъм е против анексиите, защото анексиите нарушават самоопределението на нациите. Те са една от формите на национално подтисничество. Анексиите създават пропаст между работниците на господстващата и работниците на подтиснатата нации. Последните биха се съюзили със своята буржоазия и биха виждали враг в работниците на господстващата нация. На мястото на интернационалната класова борба на работниците против националната класова борба на работниците против интернационалната буржоазия би настъпило разцепление на работниците, идейно развращаване.

Но борейки се за правото на всяка нация за самоопределение, т.е. отделяне и образуване на своя държава, работническият социализъм и интернационализъм изисква да се държи сметка, че, първо, интересите на освобождаването на няколко големи и най-големи народи стоят над интересите на освободителното движение на малките нации и, второ, че искането за демокрация трябва да се взема в световен мащаб, а не изолирано. "Интересите на демокрацията в една страна трябва да бъдат подчинени на интересите на демокрацията в няколко и във всички страни." – казва Ленин и добавя, че да бъдеш интернационалист трябва да не мислиш само за своята нация, а да поставяш по-високо от нея интересите на всички, тяхната всеобща свобода и равноправие. (Пак там, с. 213)

За да се ликвидира националното и изобщо политическото подтисничество, е необходимо да се ликвидират класите, т.е. да се въведе работническият социализъм. За премахване на националното подтисничество е необходимо работническо социалистическо производство и работническа демократична организация на държавата, демократична армия и пр. Само при пълно провеждане на демократизма във всички области, включително и определяне границите на държавата съобразно желанието на населението, включително и пълна свобода на отделянето му ще се премахне националното подтисничество. На тази база ще се премахнат и най-малките национални търкания и недоверия, ще се създаде ускорено сближаване и сливане на нациите, което ще завърши с отмиране на държавата. Това е теорията на марксизма за пълното решаване на националния въпрос.

Решаването на националния въпрос съгласно принципите на работническия демократичен интернационализъм е единственото правилно решение. При победа на социалистическата революция във водещите в икономическо отношение страни, както и в цял свят неговото решаване не е проблем. Но в борбата за работнически социализъм в отделните държави или група държави на това решаване пречи и ще пречи световната буржоазия, световният империализъм. Той използва и ще използва всички дребнобуржоазни маси, които по националния въпрос винаги застават на позициите на буржоазния национализъм. И така ще бъде докато не изчезне напълно капиталистическият начин на производство. Окончателното изчезване на буржоазния национализъм ще стане с изчезване на стоковото производство и свързаното с него неравенство, т.е. при комунизма.

Дребната буржоазия е социалната база на буржоазния национализъм. Страдайки от експлоатацията и подтисничеството на едрата буржоазия и на бюрокрацията на господстващата нация, дребната буржоазия от малцинствените нации лесно бива насъсквана и противопоставяна на революционното движение на работническата класа и на останалите експлоатирани трудещи се от господстващата нация. Нея именно използва съвременният империализъм в борбата срещу прогресивното революционно движение. Използва я като пета колона за намеса във вътрешните работи на страните, обхванати от революционно движение, за разгром на това движение. (Както е днес и в Русия, и на Балканите) Затова националният въпрос трябва да бъде винаги на вниманието на работническите комунистически партии и то не само като отношение между работниците на господстващата и работниците на малцинствените нации, но и като отношение на цялото работническо комунистическо движение към всички малцинствени групи от населението.

Работническото движение на подтиснатите нации, което е демократично, интернационално и социалистическо, което съдейства за победата на комунистическата революция, за изграждане на единна, централизирана социалистическа държава, способна да се постави на империализма трябва да бъде подкрепяно. Буржоазното, което цели разединяване на революционното работническо движение, раздробяване на страната и подчиняването й на международния капитал, на международната обединена буржоазия трябва да бъде разгромявано, а носителите му унищожавани.
Борбата против буржоазния национализъм, за работнически социализъм трябва да се води съвместно с работниците и работническите компартии от близки и далечни страни. Срещу империализма, срещу опита му да разедини, противопостави и подчини народите на отделните нации работниците от тези нации трябва да изградят единен фронт. Още в процеса на борбата трябва да се подготвя сливане на държавите на най-близките по език, култура и икономическо развитие народи в единни централизирани държави, а оттам и сливане на народите им в единни нации. По-нататък – обединяване и сливане на обединенията от групи държави и групи народи.

Днес буржоазията се опитва да разреши националния въпрос чрез сливане икономиките и културите на развитите в икономическо отношение страни и нации, чрез премахване на държавните граници между тях, чрез свободно движение на хора и капитали. В същото време тя раздробява, подчинява и унищожава държавите и нациите на по-слабо развитите в икономическо отношение страни по насилствен начин, поробва техните народи, заграбва техните суровинни източници.

Цялостното решаване на националния въпрос от буржоазията е невъзможно, защото международният капитал не е единен и никога не може да бъде единен. Той е групиран по региони: американски, западно-европейски, азиатски, руски и пр., между които се води непримирима война за суровини, пазари и печалби. Силата на тези капитали се изменя, което предопределя и войни за преразпределение на суровините и пазарите. Новата световна империалистическа война, която днес е само регионална, утре ще бъде факт. Тя ще бъде крах на империализма и начало на световната работническа социалистическа революция. Но тази война ще бъде последвана от ново преселение на големите народи, на тези, които благодарение на по-късното развитие на капитализма в тях и на неподчинеността на демографското развитие на населението им на законите на капитализма са успели да натрупат огромно излишно, за днешното развитие на капитала у тях, население. (Китай, Индия, Южна Азия, Южна Америка и пр.) Това население ще плъзне на запад и на север по целия свят, ще завладее и засели земите на народите, изтощени и унищожени от империализма и от империалистическата война. Тогава ще се заличат днешните държавни граници, ще се създаде единен съюз от щати, единна световна държава. Ще се образува и един общ светове н език, една нова обща култура на мястото на изчезналите днешни култури. Това ще бъде стихийно разрешаване на националния въпрос в световен мащаб.

Работническата класа може да разреши националния въпрос в световен мащаб, ако работниците от развитите в икономическо отношение страни, в които капитализмът е узрял за победата на работническата социалистическа революция и в които работниците са мнозинство от населението, смъкнат от власт буржоазията и унищожат империализма. Тогава те, предотвратявайки избухването на нова световна империалистическа война, ще могат по планово-демократичен път, след като са унищожили източника на днешните социални бедствия на човечеството – принадената стойност, да изградят единна световна социалистическа държава. Това ще бъде държава без граници и без национално и социално потисничество, държава на свободни хора и на свободен труд.

По какъв начин ще се реши националния въпрос в световен мащаб, зависи от силата и сплотеността на работническата класа и най-вече на нейния авангард – работническата комунистическа партия.

10
(горе)
Гл. IХ. РАБОТНИЧЕСКАТА

СОЦИАЛИСТИЧЕСКА РЕВОЛЮЦИЯ

ЧАСТИ
Същност, неизбежност и значение на революциите.
Отличителни черти на работническата социалистическа революция.
Стратегия, тактика и закони на работническата социалистическа революция.
Революцията и въстанието.

След като изяснихме за какво трябва да се бори работническата класа, какви промени тя трябва да извърши в базата и в надстройката на съществуващата обществена система, за да освободи своя труд и себе си като потисната, робска класа, трябва да изясним и средството, което ще й открие пътя за извършване на тези промени. А това, както посочва Маркс в определението за работническия социализъм, е извършването на работническата социалистическа революция.

Революцията, според Енгелс, е "акт, с който една част от населението налага на друга своята власт чрез оръжието." (М., Ен., избр. пр. т. 1, 84, с. 210) А Ленин я определя като: "най-остра, ожесточена класова борба и гражданска война."(Л., избр. пр. т. 7, 87, с.94); "средство за класово решаване на спорните въпроси на държавния живот."(Л., съч. т. 25, 53, с. 207); "насилствено разрушаване на старата политическа надстройка, чието противоречие с новите производствени отношения е предизвикало в известен момент нейния крах." (Пак там, т. 27, с. 171); "невероятен сложен и мъчителен процес на умиране на стария и раждане на новия обществен строй и начин на живот на милиони хора." ( Л., избр. пр. т. 7, 87, с. 94) и пр.

Революцията е най-висша форма на класова борба. Това е така, защото единствено революцията решава въпросите на обществения живот. Тя решава смъкването от власт на дадена класа, носител на отживели времето си икономически и политически отношения и замяната й с нова по-прогресивна класа, носител на нови, по-прогресивни обществено икономически отношения. Всички други икономически и политически форми на класова борба като стачтки, протести, демонстрации, участия в общински и парламентарни избори и пр. целят известно подобрение на условията на живот на потиснатите класи, изтръгване на редица отстъпки от господстващата класа. Но като цяло те не промунят същността на обществения строй. Това единствено става чрез насилствена революция и гражданска война. Затова всяка господстваща експлоататорска класа смята за най-тежко престъпление към установените от нея обществени порядки насилствените революционни действия на потиснатите класи.

Целта на всяка революция е завладяването на политическата власт в държавата от възходящата, прогресивната класа като средство за осъществяване задачите на тази класа. Затова, както подчертава Ленин, основният въпрос на всяка революция е въпросът за държавната власт. В ръцете на коя класа или на кои класи е съсредоточена властта, коя класа или кои класи трябва да бъдат съборени, коя класа или кои класи трябва да вземат властта – това е най-големият въпрос на всяка революция. (Л., съч. т. 25, 53, с. 20)

Класиците на научния комунизъм доказаха неизбежността на всяка революция, в т.ч. и на работническата социалистическа революция. Тази неизбежност се дължи на противоречието между развитието на производителните сили и средствата за общуване, от една страна, и несъответстващите им , изоставащи, задържащи това развитие производствени отношения, които се превръщат в разрушителни сили, от друга страна. Заедно с това възниква и класата, която е принудена да носи всички тежести на обществото, без да се ползва от неговите блага и т която класа възниква съзнанието за необходимостта от коренна революция, която да извърши ново разпределение на труда между други лица или да промени начина на дейност.

Например днешните производствени отношения са пречка, задържащо условие за развитието на производителните сили н а обществото. Същевременно те са и разрушителни сили, които разрушават изградените при "реалсоциализма" производителни сили. От това страда най-вече работническата класа, която понася тежестите на този разрушителен процес. Затова в тази класа възниква съзнанието за необходимостта от нова революция, която да промени начина на производство.

От производствените отношения определящо е видът (формата) на собственост върху средствата за производство. Борбата за изменение на производствените отношения е борба за изменение формата на собственост върху средствата на производство. Ето защо Енгелс с право заключава, че всички досегашни революции са за защита на един вид собственост против друг вид собственост, че те не са могли да защитят един вид собственост, без да посягат на друг. (М., Ен., избр. пр.5, 84, с. 121)

Класиците доказаха също, че властта не може да се вземе по мирен начин, а само чрез насилствена революция, тъй като тя се крепи с помощта на полиция, армия и бюрокрация, с помощта на насилие и гавра, с помощта на хитрост и отстраняване на народните маси от участие във властта, от упражняване надзор над властта. Поради това в историята на човечеството още не е имало такива примери господстващите, потискащите класи доброволно да са отказвали от своите права на господство, на потискане, на хиляди доходи от заробените работници и селяни. Поради това и на работническата класа досега не й се е отдало да вземе властта по мирен начин. Такъв начин е невъзможен. "Пролетариатът не може да завоюва без насилствена революция политическата власт – единствената врата за новото общество." – е категоричен Енгелс. (М., Ен., избр. пр. т. 10, 85, с. 429) Същото е заключението и на Ленин." Смяната н буржоазната държава с пролетарска е невъзможно без насилствена революция" – пише той. (Л., избр. пр. т. 6,87, с. 332)

Значението на революциите в развитието на човечеството е, че разрешават многобройните противоречия в общественото, които се натрупват бавно в периодите на така нареченото мирно развитие. С това те разчистват пътя за обществено-историческия прогрес. Затова Маркс ги нарича "локомотиви на историята". (М., Ен., избр. пр. т. 3, 84, с. 129)

Основната отличителна черта на работническата социалистическа революция от преднините революции не са засягали начина на дейност. Докато предишните революции не са засягали начина на дейност, основан на принудителен експлоатиран труд, а само са разпределяли този труд между други лица, стоварвали са го върху други класи, то работническата социалистическа революция премахва всякакъв принудителен, експлоатиран труд, унищожава господството на каквито и да било експлоататорски класи заедно със самите класи. Това е защото, както посочват Маркс и Енгелс , работническата класа вече не се признава за потисната класа и е израз на разлагането на всички класи, националности и т.н. в сегашното общество. (М., Ен., избр. пр. т. 2,84, с. 126)

Втората съществена разлика е, че всички предишни революции са били революции на малцинството. Те са се свеждали до замяна господството на една определена малцинствена група (класа) с господството на друга, на тази малцинствена група, която при даденото състояние на икономическото развитие на страната е била способна и призвана да господства. Затова и подвластното мнозинство или е вземало участие в преврата на тази група, или пък безропотно се е примирявало с преврата. Това е създавало илюзия на малцинството,че то е представител на целия народ.

За да може новата класа на малцинството да извърши революция и да вземе мястото на старата класа, тя е принудена да представя своя интерес като всеобщ интерес на всички членове на обществото, т.е. да придаде на своите мисли формата на всеобщност, да ги представи като единствено разумни, общоважещи. Тази класа още от самото начало действа не като класа, а като представител на цялото общество в противоположност на единствената господстваща дотогава класа. Тя може да направи това, защото в началото нейният интерес е свързан с общия интерес на всички останали негосподстващи класи, той още не се е разделил на специфичен интерес на тази класа. Победата на тази класа е също от полза на много от членовете на другите класи, доколкото им позволява да се издигнат в редиците на новата господстваща класа. Така се разширява основата, базата на тази класа, което предопределя и по-острата, и по-дълбока противоположност между негосподстващите и новогосподстващата класа. Поради това борбата, която предстои да се води срещу новата господстваща класа е насочена на свои ред към по-решително, по-радикално отрицание на дотогавашния обществен строй, отколкото са направили всички предшестващи класи, които са се стремели към господство, отбелязва Маркс. (Пак там, с. 107)

Така например частнособственическата буржоазия представи своя класов интерес – унищожаване на феодализма и на феодалния начин на производство и замяната му с капиталистически като всеобщ интерес на всички потиснати от феодалите класи: буржоазия, селяни, дребна буржоазия, работници, бюрокрация под лозунга за "свобода, равенство и братство", без да посочва свобода за кого, равенство в какво и т.н. По същия начин бюрократичната буржоазия представи, а и днес представя своя класов интерес – унищожаване на частнокапиталистическия начин на производство и замяната му с бюрократично-капиталистически като всеобщ интерес на потиснатите от частната буржоазия класи: бюрокрацията, наричана "трудова интелигенция", работници и селяни под лозунга з а "социализъм и народна власт", без да посочва социализъм и власт за коя част от народа.

Единствено работническата класа, като най-ниско стояща класа в обществото, не може да представи своя класов интерес – унищожаване на принадената стойност и на класите в обществото за всеобщ интерес на другите класи, тъй като всички те като притежаващи средства за производство или живеещи за сметка на принадена стойност, създавана от работниците, й противостоят. Поради това, докато другите класи в борбата за власт се облягат на следващите ги по-нискостоящи класи за да придобият превес и мнозинство над класата, която искат да свалят от власт, то работническата класа няма на кого да се облегне, освен на себе си. Поради това тя може да извърши работническата социалистическа революция само когато стане мнозинство от народа, както е днес у нас и в другите високо развити страни в света, в т.ч. и в бившите страни на "реалсоциализма". Поради това и борбата, която се води и предстои да се води е насочена към най-решително и радикално отрицание на всички експлоататорски класи в обществото, на всеки експлоататорски строй.

След победата малцинството винаги се е разцепвало, при което една част се е задоволявала е постигнатото, друга е искала да отиде по-далече, поставяла е нови искания, които отчасти съвпадали с истинските интереси на широките народни маси. В крайна сметка по-дясната част на господстващото малцинство вземала надмощие и извоюваното отново бивало изгубвано изцяло или отчасти, като победените приписвали поражението на предателство, случайност и пр. И, както отбелязва Енгелс, това налагало втора победоносна революция, начело с по-радикалната партия, която да осигури завоеванията на първата победа. (М., Ен., избр. пр. т. 3, 84, с. 16)

Подобно бе положението и при господстващата при "реалсоциализма" бюрократична – буржоазия. Дясната част се задоволи с установените бюрократично-буржоазни производствени отношения, превърнали я в несменяема номенклатура, осигурили й привилегии и облаги (фракцията на Сталин, Хрушчов, Брежнев в СССР, на Т. Живков у нас и пр.); лявата искаше развитието на революцията да върви напред, да отиде по-далече (фракцията на Троцки, Раковски и другите в СССР, на Горуня у нас и пр.) Ново разцепление последва след 1989-1990г., след което извоюваното от предишната революция бе загубено. Това налага провеждането на нова революция, не само за да се възстановят завоеванията от предишната революция, което искат днешните комунистващи бюрократи, но и да се придвижи общественото развитие напред – към работнически (безкласов, БЕЗПАРТИЕН) социализъм.

Днес с увереност можем да се присъединим към думите на Енгелс, че мина времето на революциите, извършени от малобройно съзнателно малцинство, начело на безсъзнателни маси. Там където се касае за пълно преустройство на обществената организация, масите трябва сами да участват в това, сами да са разбрали за какво се касае, за какво проливат кръвта си и жертват живота си. Но за да разберат масите всичко това е необходима продължителна, настойчива работа. (Пак там, с. 27)

Днес при господството на финансовия капитал в целия свят, предпоставките за извършване на работническа социалистическа революция се натрупват с особена бързина. От една страна, натрупва се огромно богатство в ръцете на едно незначително малцинство, а масите се превръщат в лишени от средства за производство хора, противостоящи на малцинството, което е заграбило богатството. От друга страна, този капитал развива производителните сили до невиждан размер, разполага ги върху цялото земно кълбо и създава едно цяло световно стопанство, при което всяка комунистическа революция в някоя водеща в икономическо развитие страна ще доведе до революция в цял свят. Този процес ще се ускори и от борбата за ресурси и пазари между регионалните финансови капитали.

Третата отличителна черта е, че работническата социалистическа революция започва при липса на готови форми на социалистическия строй. Докато частнособственическите капиталистически отношения се зародиха в недрата на феодалното общество, бюрократично-капиталистическите – в недрата на частнокапиталистическото общество, то работническо-социалистическите не могат да се зародят в тези две разновидности на капиталистическото общество. Оттук и произтича задачата на работническата класа след завземането на властта да построи нови социалистически производствени отношения.

Четвъртата отличителна черта е, че за работническата социалистическа революция завземането на властта е само началото, при което властта се използва като лост за преустройство на старата икономика и за организиране на новата социалистическа икономика. Поради това работническата социалистическа революция е продължителен процес, който завършва с пълно преустройство на икономиката на социалистическа основа.

Петата отличителна черта е , че работническата социалистическа революция не може да мине без разрушаване на старата държавна машина, създадена да крепи господството на експлоататорските класи, и без да я замени с нова работническа държава. Постоянната армия, полицията и бюрокрацията са трите стълба, на които се крепи всяка експлоататорска власт. Унищожаването им е условие за победата на революцията и за построяването на работнически социализъм.

Успешното извършване на революцията изисква набелязване и провеждане на необходимата стратегия и тактика.

Стратегията е определяне посоката на главния удар на пролетариата, съгласно дадения етап на революцията, изработването на съответен план за разположение на революционните сили (главните и резервите), борба за провеждане на този план през цялото продължение на дадения етап на революцията. Тя се изменя във връзка с преминаването на революцията от един етап в друг, като в основата си остава без изменение през целия период на дадения етап.

Тактиката е определяне линията на поведение на пролетариата за един сравнително кратък период на приливи и отливи на движението, на подем или упадък на революционната борба, за провеждане на тази борба чрез замяна на старите форми на борба и организация с нови, старите лозунги с нови, чрез съчетаване на тези форми и др. Ако стратегията има за цел да спечели войната, то тактиката си поставя по-маловажни цели, защото тя се стреми да спечели не войната изобщо, а едни или други сражения, едни или други битки, да проведе успешно едни или други кампании, едни или други акции, съответстващи на конкретната обстановка през периода на дадения подем или упадък на революцията. Тактиката е част от стратегията, подчинена на последната и служи на нея. Тя е систематичен, осветен от твърди принципи неотклонно провеждан план на действие, пояснява Сталин. (Ст., "Въпроси на ленинизма", 48, с.64)

Основното стратегическо правило на работническата социалистическа революция се състои в признаването, че най-опасната социална опора на враговете на революцията през периода, когато се приближава революционната развръзка са съглашателските партии, че не е възможно да се събори врага без изолиране на тези партии, че главните стрели през подготвителния период на революцията по тази причина трябва да бъдат насочени към изолирането на тези партии, към откъсването на широките трудещи се маси от тях.

Като се вземе предвид казаното дотук и целта на работническата комунистическа революция – унищожаването на всички форми на капитала, на капиталистическия начин на производство като цяло и на класите в обществото, то можем да определим главните сили на тази революция, посоката на главния удар и планът за разположение на главните сили на революцията.

Главната сила на работническата социалистическа (комунистическа) революция е работническата класа. Нейните преки резерви са класата на дребната бюрокрация и класата на дребната буржоазия (селяни, занаятчии, дребни търговци), а също и работниците от другите страни.

Косвените резерви са противоречията и конфликтите между непролетарските класи в страната, които могат да бъдат използвани за отслабване на противника и за усилване на нашите резерви, както и противоречията, конфликтите и войните между буржоазните държави.

Посоката на главния удар е изолиране партиите на комунистващата бюрократична буржоазия и на съглашателската социалдемократическа дребна буржоазия, които се стремят да наложат на революцията и на обществото своите класови представи за социализъм, стремят се към отстъпки и съглашения с буржоазията, с финансовия капитал. Тяхното разобличаване, осмиване и прогонване от редиците на комунистите и на истинските социалисти, от редиците на революционните работници е предварително условие за победата на революцията.

Планът за разполагане на главните сили и на резервите на революцията е: съюз на работниците с дребната бюрокрация и дребната буржоазия, обединяването им в единен фронт за унищожаване на капитала и на класите в обществото.

За да победи работническата комунистическа революция се нуждае от правилно стратегическо и тактическо ръководство.

Правилното стратегическо ръководство на революцията изисква:

1) съсредоточаване главните сили на революцията в решителния момент на най-уязвимия за противника пункт, когато революцията е вече назряла, когато настъплението върви с пълна пара, когато въстанието чука на вратата и когато притеглянето на резервите към авангарда е решаващо условие успеха;
2) избор на момент за решителен удар, момент за започване на въстанието, който предполага, че кризата е стигнала до кулминационната си точка и че вече са налице готовност на авангарда да се бие докрай, готовност на резерва да подкрепи авангарда и максимално смущение в редовете на противника;
3) неотклонно провеждане на вече възприетия курс през всички и всякакви затруднения по пътя към целта, което е необходимо, за да не губи авангардът от своя поглед главната цел на борбата, а масите да не се отклоняват от пътя, като отиват към тая цел и се стремят да се сплотят около авангарда и
4) маневриране с резервите, разчитане на правилно отстъпление, когато врагът е силен, когато отстъплението е неизбежно, когато да се приеме боят, налаган от неприятеля, е неизгодно, когато отстъплението при даденото съотношение на силите е единственото средство за се изведе авангардът измежду ударите и той да запази резервите си.

Тактическото ръководство е част от стратегическото ръководство и е подчинено на целите и изискванията на последното. Неговата задача е да овладее всички форми на пролетарската борба и на организиране на пролетариата и да осигури правилното им използване, за да може при даденото съотношение на силите да се постигнат максимални резултати, необходими за подготовката на стратегическия успех.

Правилното използване формите на пролетарската борба се състои в:

1) издигане на първо място ония форми на борба и организация, които отговаряйки най-много на условията на дадения прилив и отлив на движението, са в състояние да улеснят и осигурят движението на масите на революционни позиции, движението на милионите маси на фронта на революцията и разпределението им по фронта на революцията;
2) във всеки момент да се намери онова основно звено във веригата на процесите, за което като се хванем, можем да се задържи цялата верига и да се подготвят условията за достигане на стратегическата цел. Това значи от редицата задачи, които стоят пред партията, да се отдели оная от най-близките задачи, чието разрешение е централен пункт и чието провеждане осигурява успешното разрешаване на останалите неотложни задачи.

Ленин подчертава, че тактиката трябва да бъде построена върху трезво, строго обективно отчитане на всички класови сили в дадена държава (и в окръжаващите я държави, и във всички държави в световен мащаб), както и върху отчитане опита на революционните движения. Тя трябва да се основава на правилната оценка на революционната ситуация. (Л., избр. пр. т. 7, 87, с. 57)

В момента тактическият план на работническата компартия се състои в събиране, организиране, мобилизиране на единна революционна сила и в подготовката й за революция.

В своите произведения класиците на научния комунизъм доказаха, че революциите не могат да се правят нито по поръчка, нито по споразумение, че те възникват тогава, когато милионите хора идват до извода, че не може да се живее повече така. Народните маси се вдигат на революция тогава, когато стане безизходна нужда, когато народът изпадне в невъзможно положение, когато гладът и разорението ги подтикнат към това. Във връзка с това те разкриха редица закони на революцията, спазването на които предопределя нейния успешен край.

Първи основен закон на революцията гласи: за избухването и победата на революцията е необходима общонационална криза, засягаща и експлоататорите и експлоатираните, криза при която съществуващите обществено-икономически отношения да са станали невъзможни. Само тогава когато "низините" не искат старото и когато "върховете" не могат по старому, само тогава революцията може да победи.

Това означава, че за избухване на революцията или за настъпване на решителното сражение е необходима революционна ситуация, чиито признаци, посочени от Ленин, са следните. Първо, невъзможност за господстващите класи да запазят в неизменен вид своето господство. Второ, изостряне повече от обикновено нуждите и бедствията на подтиснатите класи. Трето, значително повишаване по силата на посочените причини, активността на масите, тяхното привличане към самостоятелно историческо действие. (Л., съч. т. 21, 52, с. 206)

Освен революционна ситуация за победата на революцията е необходимо и наличието на субективен фактор. Това е способността на революционната работническа класа за революционни масови действия, достатъчно силни за да сломят старото правителство, което никога, дори и в епоха на криза не ще да падне, ако не бъде съборено. За да бъде работническата класа способна за такива действия е необходимо предварително създаване на революционна организация. "Нашата първа и най-настоятелна практическа задача е да създадем организация от революционери, способна да осигури енергия, устойчивост и приемственост в политическата борба." – казва Ленин. (Л., съч. т. 5, 52, с. 446)

В революцията революционерите играят ролята само на авангард на революционната класа. Те само тогава изпълняват ролята си авангард когато умеят да се откъснат от ръководената от тях маса, умеят действително да водят напред цялата маса. Но само с авангарда не може да се победи. Необходимо е, второ, цялата революционна, в случая – работническа класа и широките народни маси да са заели позиция било на непосредствена подкрепа на авангарда, било поне на благосклонен неутралитет спрямо него и на пълна неспособност да подкрепят неговия противник. А за да може цялата класа и широките трудещи се маси да стигнат до тази позиция за това са необходими освен революционна ситуация и пропаганда и собствен политически опит на тези маси, подчертава Ленин. (Л., избр. пр. т. 8, 87, с.87)

За победата на революцията е необходимо още едно, трето условие – съотношението на исторически активните класови сили в обществото да е такова, че решителното сражение да е напълно назряло. Такова, че, първо, всички враждебни нам класови сили да са се достатъчно объркали, достатъчно да са настръхнали една срещу друга, достатъчно да са се обезсилили в борбата, която не е по силите им; второ, всички колебаещи се, люшкащи се междинни елементи, т.е. дребната буржоазия, дребната бюрокрация и пр. да са се разобличили достатъчно пред народа, достатъчно да са се опозорили със своя практически банкрут; трето, сред работническата класа да е възникнало и да е започнало мощно да се надига масово настроение за подкрепа на най-решителни, безгранично смели, революционни действия срещу буржоазията. Ето тогава революцията е назряла, нашата победа е сигурна, подчертава Ленин. (Л., избр. пр. т. 8, 87, с. 341)

Вторият закон на революцията гласи: пролетарската революция може да победи окончателно само в световен мащаб.

Този закон е доказан от Маркс. Зад него застава и Ленин. "Революцията – казва той – започнала с блестящ успех в една страна … окончателно може да победи само в световен мащаб и със съвместните усилия на работниците от всички страни." (Л., съч. т. 27, 53, с. 366) И още: "Пълната победа на социалистическата революция е немислима в една страна, а изисква най-активното сътрудничество поне на няколко най-напреднали страни." (Пак там, т. 28, с. 147)

Тези и редица други цитати от Ленин показват превратно тълкуване и спекулиране с неговите постановки, за възможността социализмът да победи в една отделно взета държава, от страна на комунистващата бюрокрация, стремежът й да сложи знак на равенство между революцията на бюрокрацията и социализма на работническата класа. В "Моят живот" Л. Троцки сочи Сталин за автор на тази постановка, наричайки го "философа на социализма в отделно взета страна". (Т., "Моят живот", 95, с. 56)

Третият закон на революцията гласи: за да победи работническата класа трябва да овладее и прилага всички форми на класовата борба.

Това се налага от факта, че революцията се осъществява в момент на особен подем и напрежение на всички човешки способности от съзнанието и волята на милиони, тласкани от най-острота борба на класите. За да може да осъществи своята задача, работническата класа трябва да умее да овладее всички форми или страни на класовата борба, тя трябва да бъде готова за най-бърза и неочаквана смяна на една форма с друга.

Четвъртият закон на революцията гласи: за победата на революцията работническата класа трябва да си осигури съюзници.

Съюзът на различните класи, противостоящи на господстващата класа, е необходима предпоставка за всяка революция. "Който отива и се готви, да завзема властта – казва Сталин – той не може да не се интересува от въпроса за своите действителни съюзници". (Ст., цит. пр. с. 41) Колкото класовите интереси между съюзниците са по-близки, толкова този съюз е по-дълготраен.

Петият закон на революцията гласи: за да победи революцията, работническата класа трябва да дезорганизира старата армия и да спечели решаващата й част на страната на революцията.

Без дезорганизация на старата армия не се е извършила и не може да се извърши нито една велика революция. Причината е, че старата армия е най-закостенелият инструмент за поддържане на стария строй, най-затвърдялата опора на буржоазната дисциплина, на запазване и възпитание на робско покорство у трудещите се и подчиняването на капитала. Контрареволюцията никога не е търпяла и не може да търпи наред с армията и въоръжени работници. Въоръжените работници са били зачатък на новата армия, организационно ядро на новия обществен строй. Първата повеля на буржоазията е била да смаже това ядро, да не му позволи да се развие. Първата повеля на всяка победоносна революция е била да разруши старата армия, да я разпусне, да я замени с нова. "Новата обществена класа – казва Ленин – която се бори за господство, никога не е могла и не може да достигне до такова господство и да го закрепи другояче, освен като разложи напълно старата армия и създаде нова армия, нова дисциплина, нова военна организация на новата класа." (Л., избр. пр. т. 7, 87, с. 284)

Ако революцията не стане масова и не обхване самата войска, тогава и дума не може да става за сериозна борба. В действителност неизбежното при всяко истинско народно движение колебание на войската довежда при изостряне на революционната борба до истинска борба за войската. Затова работата сред войската, спечелването й на страната на въстанието и революцията е една от основните задачи на революционната партия.

Работническата класа трябва да създаде своя армия в процеса на борбата, в процеса на класовите сблъсквания, в зависимост от това как самите маси се убеждават от собствения си опит в правилността на лозунгите и политиката на партията.

Шестият закон на комунистическата революция гласи: гражданската война е неизбежна, тя се явява една от формите на военно утвърждаване на социалистическият строй.

Причината за тази неизбежност е, че след първото сериозно поражение експлоататорите се хвърлят с удесеторена енергия и омраза в бой за възвръщане на отнетите им капитали, на отнетият им "рай" за своите семейства. "Дългата, упорита и отчаяна съпротива на експлоататорите, които в продължение на редица години запазват големи фактически предимства пред експлоатираните, е правило при всяка дълбока революция. Никога експлоататорите няма да се подчинят на мнозинството експлоатирани, без да изпитат своето предимство в последна отчаяна битка или в редица битки." – подчертава Ленин. (Л., избр. пр. т. 7, 87, с. 253)

Всяка революция започва с въоръжено въстание. То е еднократен акт, преврат, с който една господстваща класа бива свалена от власт от друга класа или от група класи.

За разлика от революцията, въстанието може да се насрочи, ако то е действително подготвено и ако е възможно по силата на станалите изменения в обществото. Неговата подготовка започва с групирането не само около политическите лозунги на партията, но и около въоръженото въстание. "Който е против него, който не се готви за него – той трябва безпощадно да бъде изхвърлян от редовете на привържениците на революцията." – посочва Ленин. (Л., съч. т. 11, 51, с. 164)

Лозунгът за въстанието е лозунг за разрешаване на въпросите с материални (военни) средства. Този лозунг не може да се поставя дотогава, докато не са назрели общите условия за преврата, докато не са се появили определено възбуждане и готовност на масите към действие, докато външните обстоятелства не са довели до явна криза. Но веднъж издигнат този лозунг трябва да се върви докрай.

Провеждането на въстанието има своите закономерности, които трябва да се спазват. Или, както казва Енгелс: "Въстанието е изкуство също като войната и е подчинено на известни правила, пренебрегването на които води към гибел партията, която не ги е спазила." (М., Ен., избр. пр. т. 4, 84, с. 221) От главните правила на това изкуство той изтъква следните.

Първо, никога не трябва да се играе на въстание, ако няма твърдо решение да се отиде докрай. Въстанието е уравнение с крайно неопределени величини, които могат да се менят всеки ден. Силите на противника имат на своя страна всички предимства на организацията, на дисциплината и традиционната власт; ако въстаниците не могат да излязат срещу тях с голямо числено превъзходство, то ще бъдат бити и унищожени.

Второ, веднъж започнало въстанието трябва да се действа с най-голяма решителност и да се мине в настъпление. Отбраната е смърт за всяко въоръжено въстание; при отбрана то загива, преди още да е премерило силите с неприятеля. Трябва да изненадаш противника си, докато силите му са още разпръснати; трябва всеки ден да се стремиш към нови, макар и малки успехи; трябва да задържиш моралното надмощие, което ти е създал първият успех на въстанието; трябва да привлечеш на своя страна колебаещите се елементи, които винаги вървят след по-силния и всякога застават на по-надеждната страна; трябва да принудиш неприятеля да отстъпи, преди да успее да събере силите си против тебе, с една дума необходима е смелост, смелост и пак смелост. (Пак там)

Тези правила е абсолютно необходимо да се спазват, тъй като, както се изразява Че Гевара, "В една революция, ако тя е истинска, или се побеждава, или се умира." (Ч. Г., "Мисли за безсм. на рев." 81, с.11)

Въстанието, за да бъде успешно, е необходимо да се опира, първо, не на заговор, не на партия, а на прогресивна класа. Второ, да се опира на революционния подем на народа. Трето, да се опира на такъв преходен пункт в историята на разрастващата се революция, когато активността на челните редове на народа е най-голяма, когато е най-силна колебливостта в редовете на враговете и в редиците на слабите, половинчати, нерешителни приятели на революцията, сочи Ленин. (Л., избр. пр. т. 7, 87, с. 57)

За успешното провеждане на въстанието най-важното организационно мероприятие е създаването на военна организация. Тя трябва да обхване масата на непосредствените участници в уличните боеве и гражданската война. Тази организация трябва да се изгради преди получаването на оръжие, независимо от въпроса за оръжието.

Въстанието се предшества от обща политическа стачка. Последната е прелюдия към въстанието. Тя израства от икономическите стачки и другите масови акции, събрания, демонстрации. Тя е школа на работническата революция и незаменимо средство за мобилизиране на най-широки работнически маси, когато предстои да се щурмува крепостта на капитализма.

За идейното обединяване и сплотяване на масите в обща политическа стачка служат революционните прокламации и лозунги, издигнати от революционната работническа партия.

Важно условие за политическата стачка е нейната внезапност и възможността да бъде изненадано правителството. Спре ли транспорта, стачката има всички шансове да стане всеобща. А от такава стачка неизбежно и незабавно ще избухне въоръжено въстание.

В същото време трябва да се организира щаб на въстаническите отряди, да се разпределят силите, да се изпратят верни военни части на най-важните пунктове, да се арестува генералния щаб и правителството, да се мобилизират и въоръжат работниците, да се призоват към отчаян последен бой, да се завземат веднага средствата за съобщения, да се настани революционния щаб в най-важното от тях.

Трябва незабавно да се създаде революционна армия и временно революционно правителство – двете учреждения еднакво необходими за успеха на въстанието и за закрепване на неговите резултати.

Най-важното изискване на въстанието е да се унищожават враговете, а не да се прави опит за морално влияние върху тях. "Усилие на живот и смърт: унищожавай врага вред, гдето го намериш, и преди той да те е унищожил" – пише нашият революционер Хр. Силянов. (Х. С., цит. пр. с. 92)

11
(горе)
Гл. Х. РАБОТНИЧЕСКАТА

КОМУНИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ (РКП)

ЧАСТИ
Същност и необходимост от работническа партия.
Работническата партия като комунистическа партия.
Нейните задачи.
Характеристика на работническата компартия.
Организационен строеж на Партията.
Устав и програма на партията.

За да може да извърши работническа социалистическа революция и да проведе всички необходими мероприятия за своето социално освобождение, работническата класа трябва да има своя политическа организация, която да я ръководи и управлява. Тоест, работническата класа трябва да има своя партия. Без такава партия работническа власт е невъзможна.

Ленин дава следното определение за работническа партия: "Работническата партия – казва той – е политическа организация на работническата класа (пролетариата), която обединява, възпитава и организира такъв авангард на тази класа, който може да я ръководи политически, т.е. да ръководи борбата й във форма, която има обществено-политическа сила. Без това диктатурата на пролетариата е неосъществима." (Л., съч. т. 32, 53, с. 246)

Партията е доброволен съюз от хора, които са заинтересовани със своите идеи в прокарването на обща партийна линия.

Дали дадена партия е действително работническа партия или не, зависи не само от името и от това дали тя се състои от работници, но и от това кой я ръководи и какво е съдържанието на нейните действия, на нейната политическа тактика. Следователно можем да признаем дадена партия за работническа само тогава, когато тя действително е свързана с работническите маси, изразява техните интереси, ръководи се от водачи, израстнали от тези маси, свързали съдбата си с тези маси; когато действията и тактиката на тази партия са насочени към завоюване на политическата власт от работническата класа и към провеждане на мероприятия, които отговарят на интересите на тази класа.

В епохата на империализма, когато работническите маси биват подлагани на непрекъсната експлоатация и не могат да развият своите човешки способности, работническата партия може да обхване само малцинството от работническата класа, тъй като действително съзнателните работници в капиталистическото общество съставляват само малцинство от всички работници. Само това съзнателно малцинство може да ръководи широките работнически маси и да ги води след себе си. Ако това малцинство е действително съзнателно, ако то умее да води след себе си масите, ако то е способно да отговори на всеки въпрос, който се поставя на дневен ред – тогава то всъщност е партия, уточнява Ленин. (Л., съч. т. 30, 53, с. 228)

Необходимостта от самостоятелна работническа партия произтича от различните класови интереси на работниците спрямо другите класи. Още Маркс и Енгелс доказаха необходимостта пролетариатът да изгради "особена партия, отделена от всички други и противопоставяща им се, самостоятелна класова партия, която да има самостоятелна политика, ясно разграничаваща се от политиката на другите партии, тъй като трябва да изразява условията за освобождаването на работническата класа." (М., Ен., избр. пр. т. 10, 85, с. 260) Същата необходимост посочва и Ленин. "Ние виждаме в самостоятелната непримирима марксистка партия на революционния пролетариат единствения залог за победа на социализма и пътя към победата, най-свободен от колебания." – казва той. (Л., съч. т. 8, 51, с. 150)

Без самостоятелната работническа партия работническата класа не е способна да се издигне до самостоятелна класова борба, а работническото движение е осъдено на безсилие, изражда се и изпада в буржоазност, превръща се в опашка на другите партии, изменя на великия девиз: "Освобождението на работниците е дело на самите работници!" Без такава партия тя никога не ще успее да изпълни възложената й велика историческа задача: да освободи себе си и целия народ от икономическо, политическо и духовно робство.

Всяка политическа партия има своя идеология, която отразява икономическите и политическите интереси на съответната класа. Всяка идеология се разработва от мислителите на дадената класа, т.е. от способните за обощения идеолози на тази класа.

Идеологията на партията на работническата класа е разработена от Маркс и Енгелс чрез използване на историческия материализъм като средство за изследване на явленията и процесите в обществото. Тя е идеология на научния комунизъм, който изразява условията за освобождението на работническата класа от игото на капитала. Без пълното познаване и стриктното прилагане на тази идеология всяка работническа партия изпада в дребнобуржоазност, разпада се и загива.

Истинската работническа партия е комунистическата партия. Тя е строго определена партия, която се бори за коренно преустройство на обществото чрез революционно събаряне от власт на буржоазията и завладяване на властта от работническата класа, за разрушаване на буржоазната държава с нейната полиция, постоянна армия и бюрокрация и изграждане на работническа социалистическа държава от самоорганизирани и въоръжени свободни от експлоатация хора, за унищожаване на капиталистическия начин на производство с неговия капитал, наемен труд и принадена стойност, за унищожаване на класите в обществото и експлоатацията на човек от човека. Тъй като от такова коренно преустройство на обществото единствено е заинтересована работническата класа, то комунистическата партия е единствено работническа партия. Тя изразява интересите преди всичко на работническата класа.

Редица партии, изразяващи интересите на различните слоеве на дребната буржоазия, най-вече на бюрокрацията, неправилно се представят като изразители на интересите на всички експлоатирани от капитала класи, приписват си името комунистически, действат на политическата сцена от името на комунизма, без да преследват по-горе посочените цели. С това те заблуждават масите, създават невярна представа за себе си и за комунизма. Затова тук ще посочим и забележките на Ленин, че комунизмът съвсем не стои начело на освободителното движение на цялата трудеща се и експлоатирана от капитала маса, а стои начело само на работническата класа, само на работническото движение и ако към тази класа, към това движение се присъединяват и други елемнти, то това са само други елементи, а не класи. "Комунистическата партия организира само боевите сили на работническата класа!" – уточнява той. (Л., съч. т. 6, 51, с. 37)

В този смисъл неправилно е твърдението на комуниствуващите бюрократи и дребни буржоа, че комунистическата партия е партия на работниците, селяните и трудовата интелигенция (бюрокрация) т.е., че е партия на три различни класи, които в различна степен противостоят на частния капитал и на частната буржоазия. Поради това нито една такава партия не си поставя за цел унищожаване на капитала, на наемния труд и на принадената стойност в обществото, а само ограничаване, най-много до трансформиране на частния капитал в бюрократичен капитал. Такива партии са бюрократично-буржоазни, дребно-буржоазни, но не и комунистически. Такава у нас бе бившата БКП, такива са и множеството днешни БКП-та. За заблуда на работниците и на останалите елементи в тези партии и в обществото, те поддържат твърдението, че с одържавяването на частната капиталистическа собственост върху средствата за производство автоматически се унищожава капитала, наемния труд и експлоатацията на човек от човека. Заблуда, без която те не могат.

Историческата задача на Работническата компартия е да обедини под своите знамена всички действително прогресивни, демократични елемнти в страната и преди всичко сред работническата класа и да завърши упоритата борба на цял ред загинали поколения с окончателното тържество над ненавистния враг – капитала. В борбата за осъществяване на тази историческа задача партията решава последователно следните конкретни задачи.

Първа задача, да убеди мнозинството от работниците и от народа в правилността на своята програма и тактика. За целта тя трябва да оглави движението на работниците, да внесе в него светлина, да развие класовото самосъзнание на работниците, да ги подпомага и ръководи в борбата, която те водят срещу капитала. Тя трябва да посочи крайната цел на тази борба и да определи начина и средствата за водене на борбата.

Втора задача, да оглави борбата на работническата класа за завоюване на политическата власт, експроприиране на експроприаторите (капиталисти и земевладелци) и за смазване на тяхната съпротива.

Трета задача, да организира управлението на страната и строителството на работническото социалистическо общество.

За да може да изпълни тази задача РКП трябва решително да скъса с опортюнизма от всякакъв вид и под знамето на революционната теория, опирайки се на революционната работническа класа, да насочи своята агитационна и организационна дейност към всички класи на населението. Скъсването, очистването от опортюнизма е необходимо, защото във всяка компартия е неизбежно образуването на дясно крило, което във своите възгледи, тактика, организационна линия изразява интересите на дребната буржоазия. Създаването на революционна марксистко-ленинска партия, способна да осигури победата на революционната работническа класа е невъзможно без непримирима, принципна борба с опортюнистите, обуржоазили се и оеснафили се водачи, без тяхното разобличаване и изгонване от работническото комунистическо движение. Днес победата над опортюнизма на комунистващата бюрократична буржоазия е факторът за създаване на действителна работническа компартия.

Постоянен и неизменен дълг на работниците-комунисти е опазване идейната чистота и политическата самостоятелност на РКП. Който не изпълнява този дълг, той на дело престава да бъде комунист, колкото и искрени да са неговите комунистически убеждения.

Класиците на научния комунизъм са направили пълна характеристика на Работническата компартия, систематизиран израз на която намерихме в произведението на Сталин "Въпросите на ленинизма", 1948 г. Тук ще посочим най-важните черти на тази партия.

Първо, партията е преден отряд на работническата класа. Тя е част от класата, тясно свързана с нея чрез всички корени на своето съществуване. Тя събира в своите редици най-добрите елементи на работническата класа, техният опит, революционна и беззаветна преданост към делото на тази класа. За да бъде действителен преден отряд тя трябва да бъде въоръжена с революционна теория, с познаване законите на движението и законите на революцията. Партията трябва да се издигне над временните интереси на работническата класа, да издигне масите до равнището на класовите интереси на пролетариата. Тя трябва да вижда по-далече от работническата класа. Тя е политически водач на работническата класа, тя е неин боен щаб.

За да може да ръководи класата, партията трябва да е свързана с безпартийните маси. Да има спойка между партията и безпартийните маси, тия маси да приемат нейното ръководство, тя да се ползва с моралното и политическо доверие сред масите.

Второ, партията е организиран отряд на работническата класа, който ръководи нейната борба при извънредно трудни условия на вътрешното и международното развитие. Тя трябва да води работническата класа в настъпление, когато обстановката изисква настъпление, тя трябва да изведе работническата класа изпод ударите на силния противник, когато обстановката налага отстъпление. Тя трябва да внася в редовете на милионите неорганизирани безпартийни работнически маси дух на дисциплина и планомерност в борбата, дух на организираност и самообладание. За да може да изпълни тези задачи сама тя трябва да бъде олицетворение на дисциплинираност и организираност.

Трето, партията е висша форма на класова организация на работническата класа. Наред с нея работническата класа има и цял ред други организации, без които тя не може да води успешна борба против капитала: професионални организации, кооперации, парламентарни и общински фракции, културно-просветни организации, младежки съюзи и пр. Всички тези организации при известни условия са абсолютно необходими на работническата класа, защото без тях е невъзможно да се укрепят класовите позиции на работниците в разнообразните форми на борба, защото без тях е невъзможно да се закали работническата класа като сила, призвана да замени буржоазния обществен строй със социалистически. Всички те трябва да работят в една посока, защото те обслужват работническата класа. Тъй като партията е висша форма на класово обединение на работниците, то нейното политическо ръководство трябва да бъде разпростряно върху всички останали форми на организация на работниците.

Четвърто, партията е оръдие на пролетарската диктатура. Тя е оръдие в ръцете на работническата класа за завоюване на държавната власт, когато още не е завоювана, и за нейното укрепване и разширяване, когато тя вече е завладяна.

Пето, партията е единство на волята несъвместимо със съществуването на фракции. Завоюването на държавната власт от работническата класа е невъзможно без партия, силна по своята сплотеност и желязна дисциплина. Но желязна дисциплина в партията е немислима без единство на волята, без пълно и безусловно единство на действията на всички партийни членове. Тя предполага съзнателно и доброволно подчинение, защото само съзнателната дисциплина може да бъде наистина желязна дисциплина. Това не изключва борбата между различните мнения в партията. Но след като тази борба е завършила, критиката изчерпана и решението е взето – единството на волята и единството на действието на всички партийни членове е онова необходимо условие, без което са немислими нито една партия, нито желязна дисциплина в партията.

Съществуването на фракции е несъвместимо с единството на партията и с нейната желязна дисциплина. Наличието на фракции води към съществуване на няколко центъра, а това означава липса на общ партиен център, разбиване на единната воля, отслабване и разлагане на партията. Оттук идва искането на Ленин за пълно унищожаване на всяка фракционност и за незабавно разпускане на всички без изключение групи, образувани върху една или друга платформа под страх от безусловно и незабавно изключване от партията.

Шесто, партията укрепва като се очиства от опортюнистичните елементи. Източник на фракционност в партията са нейните опортюнистични елементи. Това са проникналите в партията дребнобуржоазни еснафи из средата на интелигентите, чиновниците, занаятчиите, селяните, както и разложилите се партийни дейци. Всички тези елементи внасят в нея дух на колебание и опортюнизъм, на разложение и неувереност. Да се води борба против буржоазията, имайки в тила си такива "съюзници", това означава да изпаднем в положението на хора, обстрелвани от две страни – и от фронта, и от тила. Затова безпощадната борба против такива елементи, изгонването им от партията е предварително условие за успешната борба против капитализма, подчертава Ленин. (Л., съч. т. 18, 52, с.164)

Работническата компартия е преди всичко ръководител, водач, учител на работническата класа. За да може да ръководи работническата класа, тя трябва да спечели доверието и поддръжката й. А то се спечелва с правилната теория на партията, с правилната й политика, с нейната преданост към работническата класа, с нейното умение да убеждава масите в правилността на своите лозунги и на своята политика въз основа на собствения опит на масите. Ако политиката на партията е погрешна, ако тя идва в стълкновение с интересите на класата, то партията трябва да ревизира политиката си, да я поправи да признае грешките си и да ги поправи.

Главен метод на ръководството на работническата класа от страна на работническата компартия е методът на убеждението и създаване на кадри, подготвени ПРЕДИ вземането на властта. Но, както отбелязва Сталин, това не изключва принуждението при определени условия, ако те се прилагат върху малцинството, след като сме успели да убедим мнозинството. Всяко друго разбиране на ръководството е синдикализъм, анархизъм, бюрократизъм … само не болшевизъм, само не ленинизъм. (Ст., цит. пр. с. 153)

Работническата компартия, като всяка обществено-политическа организация се изгражда на определени принципи, със структури и кадри, които да отговарят на задачите, които тя има да изпълнява.

Основен принцип на изграждане на РКП е принципа на демократическия централизъм. Той означава, както го характеризира Ленин, че всички партийни членове избират длъжностни лица, членове на комитети и пр., че всички партийни членове обсъждат и решават въпросите на политическата кампания на пролетариата, че всички партийни членове определят направлението на тактиката на партийните организации. Означава, че всички работи на партията се водят пряко или чрез представители от всички членове на партията, при равни права и без никакво изключение, при което всички длъжностни лица, всички ръководни комитети, всички партийни учреждения са изборни, контролирани, сменяеми по всяко време. (Л., съч. т. 10, 51, с. 518 и пр.)

Изборното начало в партийните организации трябва да бъде проведено отдолу нагоре. По-висшите ръководни органи да се изграждат от пълномощници на по-нисшите. Същите да се избират за определен срок, при което те могат да бъдат преизбрани и могат да бъдат по всяко време отзовавани от своите избиратели.

Този демократичен принцип на изграждане на РКП съответства на демократичния принцип на изграждане на държавните и другите обществени органи, които иска да изгради партията. На този принцип е разработен устава на Съюза на комунистите от 1847 г. На него е изгражда на и БКП до преминаването й в нелегалност през 1923 г. Нарушаването му след 9.IX.1944 г. доведе до бюрократизирането й, израждането й.

Демократическият централизъм изисква докато не е даден призив за действие, т.е. отвъд единството на действията – най-широко свободно обсъждане решенията на конгреса, пълно съзнателно и критично отношение на всички членове към тези решения, към всички резолюции, но по време на борбата (въстанието) изисква пълно единодействие и недопускане никаква критика сред напрягащата всички свои сили армия на пролетариата. Той изисква също пълно подчиняване на малцинството на мнозинството членове в своето политическо поведение, като малцинството си запазва правото на критика и агитация за решаване въпросите на нов конгрес.

При демократическия централизъм всички политически въпроси не могат да се решават с допитване до всички партийни членове, това би било вечно, уморително, безплодно гласуване. Но най-важните въпроси и при това такива, които са пряка свързани с определено действие на самите маси, е необходимо да се решават, в името на демокрацията, не само с изпращане на представители, но и с допитване до всички партийни членове. Само след открито обсъждане на даден въпрос от всички събрали се членове на партията става възможно на всекиго да приеме едно или друго съзнателно и твърдо решение. Или, както казва Ленин, демократизмът се състои в това цялата маса да даде съзнателно гласа си по същността на най-важните въпроси. (Л., съч. т. 11, 51, с. 439)

Демократическият централизъм изисква и най-строга дисциплина в РКП. Без партия желязна и закалена в борбата, която се ползва с доверието на всички честни работници, способна да следи настроението на масите и да влияе върху него е невъзможно да се води успешна борба срещу капитала за неговото унищожаване и за изграждане на социалистическо общество. "Ако не подготвите работниците за създаване на действително дисциплинирана партия, която ще накара всички свои членове да се подчиняват на нейната дисциплина, вие никога не ще подготвите диктатура на пролетариата." – казва Ленин. (Л., избр. пр. т. 8, 87, с. 154)

Факторите, на които се гради тази дисциплина са:

1) съзнателността на работническия авангард (партийните членове), неговата преданост към революцията, неговата издръжливост и жертвоготовност;
2) умението на този авангард да се свърже, да се сближи, до известна степен да се слее с най-широките пролетарски и непролетарски трудещи се маси;
3) правилността на политическото ръководство, осъществявано от този авангард, правилността на неговата политическа стратегия и тактика, при условие най-широките маси от собствен опит да се убедят в тази правилност.

Партийната дисциплина изисква недопускане проповядване в редовете на партийния печат на антипартийни възгледи. Защото, по думите на Ленин, "Партията е доброволен съюз, който неминуемо би се разпаднал, отначало идейно, а после и материално, ако не се очиства от членове, които проповядват антипартийни възгледи." (Л., Избр. статии и речи, 1960, с. 157) Както стана с бившата БКП.

Вторият важен организационен принцип за изграждане на РКП е изграждането й по производствен принцип. Това я предопределя като революционна партия, засилва ролята на самите работници и на останалите маси в борбата за власт, разширява тяхната самоинициатива, подготвя ги за бъдещето самоуправление на производството и на обществото.

Териториалният принцип за изграждане на партията е неприемлив за работниците, тъй като той предопределя партията като парламентарна, а не като революционна партия, която прахосва своите сили за парламентарните и общински избори, а не за подготовката на въоръжено въстание. Този принцип я лишава от здрави и непосредствено-организационни опори в предприятията. Това, както отбелязва Г. Димитров, спира развитието на самоинициативата на масите, засилва ролята на ръководството, на дребнобуржоазния, интелигентския елемент и създава почва за бюрократични тенденции в нейните органи. (Г. Д., избр. пр. т. 3, 72, с. 214)

По териториален принцип трябва да бъдат изградени само организациите на безработните, пенсионерите и домакините, които да бъдат в помощ на организацията като цяло.

Третият принцип за изграждане на РКП е съчетаване на легалността с нелегалността. Той произтича от революционната, а не парламентарна същност на партията, от необходимостта партията да съществува и се бори в условията на буржоазната диктатура, прикрита под маската на буржоазната демокрация.

Буржоазията чрез своя буржоазен съд, полиция и бюрокрация ще представлява всяка партия, която стои на революционни позиции. Тя ще толерира само такива партии, обявяващи се проформа за комунистически и социалистически, които по съдържанието си остават бюрократично и дребнобуржоазни партии. Това ще налага лавиране и прикриване, изграждане структури на РКП вътре в другите партии и пр. Там където членуват работници и дребни чиновници, там партията трябва да създава свои нелегални структури, които да водят агитация сред тях, да разобличават опортюнизма сред техните водачи, да провеждат линията на партията.

Дори и ако РКП действа формално легално, то законовата забрана да се изграждат политически организации и групи сред работниците и служителите по предприятия и учреждения, както и забраната на всички държавни и общински чиновници, военнослужещи и пр. да членуват в политически партии и да се занимават с политическа дейност предопределя необходимостта от изграждане на нелегални структури и от провеждане на нелегална политическа работа сред тях. Нуждата от провеждане на партийно разузнаване и контраразузнаване, от борба с шпионите, провокаторите, предателите и пр., както и нуждата от набавяне на парични средства, материали и пр. също предопределя изграждането на нелегални партийни структури. Нелегални структури ще са необходими и за водене на масовите организации и съюзи, както и на въоръжената борба и на бъдещата революционна армия, която ще израстване в процеса на тази борба.

Изграждането на клубове по интереси сред работниците и служителите по предприятия и учреждения е една легална форма за изграждане структурни звена на партията и за провеждане на политическа дейност сред трудещите се маси, която трябва да бъде част от легалната дейност на партията.

Като легална форма за изграждане на структурни звена на партията остават и териториалните организации на неработещите, на пенсионерите и на домакините.

Важен идейно-организационен въпрос е този за участие в ръководните и пропагандни органи на партията на хора, използващи в своята стопанска дейност наемен труд. Начинът на труд и на живот подтиква такива хора към стремеж да пригодят партийната линия (политика и тактика) към своите интереси. Поради това такива хора нямат място в ръководните и пропагандни органи на партията. Това е в унисон с мисълта на Енгелс, че е недопустимо в едно и също време човек да води широка комунистическа пропаганда и да се занимава с търгашество и промишлени дела. (М., Ен., избр. пр. т. 10, 85, с. 17)

Посочените по-горе организационни принципи за изграждане на РКП предопределят и нейната организационна структура.

Основа на РКП са първичните легални и нелегални организации и групи, а всички по-висши институции са изборни, подотчетни и сменяеми. Всяка организация трябва да включва всички съзнателни работници-комунисти и да живее самостоятелен политически живот. Автономността на всяка партийна организация да бъде провеждана и проведена в живота. На дело да има единни партийни организации с чисто идейна борба на различните течения на комунистическата мисъл.

Легалните партийни организации, в т.ч. и клубовете по интереси се изграждат в съответствие със съществуващия закон за политическите партии. С цел обогатяване на идейно-организационните знания и умения, както и за прикритие, ръководителите и членовете на нелегалните организации и групи могат да членуват в тези легални организации и групи, както и да ги ръководят.

Нелегалните организации и групи се изграждат по предприятия и учреждения, в армията и пр. Те са обкръжени от мрежа от легални работнически дружества (синдикални, просветни, спортни и пр.) Чрез легалните дружества се създава известно прикритие на нелегалните организации и широка, легална пропаганда на партийната линия. В зависимост от конкретните условия нелегалните организации и групи се ръководят от легални и нелегални членове на общинските комитети на партията, получават указания от тези комитети, отчитат своята дейност пред тях.

Като тип на общинска организация се изгражда ръководен общински (градски) комитет, създаден посредством съчетаване принципа на изборността (пълномощничеството) от първичните или районни организации и принципа на кооптирането като временна мярка. Такъв тип организация дава възможност да се установи най-здрава и непосредствена връзка между ръководния орган и низовите звена и в същото време позволява да се създаде тесен по състав, подвижен и с необходимата конспиративност орган, имащ право да излезе всеки момент от името на цялата организация.

Следващите звена са регионалните (окръжни, областни) комитети, които обединяват организациите от съответния регион. Над тях стои ЦК, представляващ единната национална организация.

Наред с легалните членове в ръководните комитети влизат и нелегални членове, известни само на тесен кръг от хора, които ръководят нелегалните структури на партията.

Здрава легална и нелегална организация на партийните членове, системна легална и нелегална издателска дейност, и главно: местни-заводски и учрежденски организации, ръководени от най-издигнатите измежду самите работници, които живеят в непосредствена връзка с масите – такава е основата за изграждане на непоколебимо здраво ядро на революционното комунистическо движение. Партийни групи по цехове, звена и служби, партийни комитети във всяко предприятие и учреждение, съсредоточаване на ръководните функции в ръцете на ръководители на комунистическото движение из средата на самите работници.

Всяка група и всеки партиен комитет трябва да станат опорни точки за агитационна, пропагандна и практическа организационна работа сред масите, да се стараят на всяка крачка да тласкат тяхното съзнание в посока на работническия социализъм, да свързват всеки частен въпрос с общите задачи на работническата класа, да си спечелят със своята енергия и идейно влияние ръководна роля на всички работнически организации.

Необходимо е нелегалните комитети по предприятия и учреждения, както и нелегалните звена към общинските, регионалните и пр. комитети да си подготвят предварително заместници. Новите комитети трябва да се образуват при съгласие и участие на съответния по-висш ръководен орган.
Или трябва да има явен и конспиративен апарат на партийните организации и комитети. За явните акции от всякакъв вид трябва да бъдат създадени специални легални отдели на организацията, а за нелегалната дейност – конспиративни отдели, които да бъдат под единно ръководство, без да си вредят един на друг.

Начело на цялата организация стои конференцията, избрана от всички партийни членове с преки избори по определен норматив. Тази конференция или избран от нея пленарен състав е постоянно учреждение.

Начело на цялата партия стои конгресът. Той определя политиката на партията. По точно, както казва Ленин, "…конгресите не толкова творят ново, колкото закрепят изработените вече резултати." (Л., съч. т. 8, 51, с. 450)

Партията се ръководи от ЦК, при което текущата работа се върши от Политбюро и Секретариат (Оргбюро), които се избират на пленарните заседания на ЦК и състав определен от конгреса.Главната задача на Политбюро са политическите въпроси, а на Секретариата – организационните въпроси.

Политически ръководител на движението е ЦК, който се сношава лично с всички комитети, включва в себе си всички най-добри революционни сили на всички комунисти и се разпорежда с всички общопартийни дела. Той получава пълномощията си от конгреса и е с постоянен състав.

Контролен орган на РКП е ЦКРК. Тя проверява изпълнението на решенията на Партията и нейния ЦК. За да има достатъчен авторитет и за да може да привлича под отговорност всеки провинил се деец, в т.ч. и членовете на ЦК, необходимо е членовете на тази комисия да се избират и сменяват само от висшия орган на партията – конгреса.

Развитието на Работническата компартия минава през два периода. Основната задача през първия период е създаването на марксистки кадри. Тяхната задача е да завоюва на страната на революцията най-челните, най-честните и най-бедните елементи на работническата класа. Да създаде от тях авангард, да се създаде партия. Едва след това пред партията се поставя задачата да се завладеят масите, да се превърне партията действително масова партия. Липсата на такива марксистки кадри, бавното, мъчителното им създаване е основна причина за все още неизградената РКП, за слабостта на днешното комунистическо движение.

След създаването РКП трябва непрекъснато да се укрепва и развива. За целта е необходимо да се създават нови кадри, да се провежда правилно кадрова политика. Тази политика се изразява в следното. (Вж. Г. Димитров, избр. пр. т. 5, 72, с. 161-167)

Първо, в познаване на хората. Те трябва да се изучават и откриват подходящи дейци, а партията да се чисти от чужди елементи, вредни идеологически и политически.

Второ, в правилното издигане на кадрите. Да се държи сметка за годността на дадени дейци да изпълняват партийни функции и за тяхната популярност сред масите.

Трето, в умелото използване на кадрите, в намиране и използване ценните качества на всеки един активист.

Четвърто, в правилното разпределение на кадрите. Преди всичко в основните звена на движението и в крупните центрове да има здрави хора, свързани с масите, излезли от техните недра, инициативни и издръжливи.

Пето, в систематическа помощ на кадрите, която да се състои в подробно инструктиране, в другарски контрол, в изправяне на недостатъците и грешките, в конкретно ежедневно ръководство на кадрите.

Шесто, в грижа за запазване на кадрите. Врагът следи именно тях – най-активните, хвърля ги в затворите, подлага ги на мъчения, убива ги. Това налага необходимостта от най-сериозно организиране на конспиративността в партията, от една страна, и от друга страна, от постоянно попълване, от подготовка и възпитание на нови хора, от навременното им изтегляне в тила и замяната им с нови, ако това изискват обстоятелствата.

При подбора на кадрите трябва да се спазват следните основни критерии.

Първо, дълбока преданост към делото на работническата класа, вярност към партията, проверка пред лицето на класовия враг – в боевете, пред съда, в затвора.

Второ, най-тясна връзка с масите. Кадрите да живеят с интересите на масите, да чувствуват пулса на техния живот, на тяхното настроение и нужда. Масите да виждат в тях свои водачи, да са се убедили чрез собствения си опит в тяхната способност да бъдат ръководители, в тяхната решителност и самостоятелност в борбата.

Трето, умение самостоятелно да се ориентират в дадената обстановка и да не се боят от отговорност за взетите решения. Умение самостоятелно да разрешават конкретните задачи на борбата и да чувствуват върху себе си всичката отговорност за това. Само този е истински комунистически ръководител, който не изпада в паника в момент на поражение, не се забравя в момент на успех, който проявява несъкрушима твърдост в провеждане на решенията.

Четвърто, дисциплинираност и болшевишка закалка както в борбата против класовия враг, така и непримиримост към всякакви уклони от линията на болшевизма. Съчетаване на знанието на това какво да се прави с болшевишка издръжливост и революционен характер и воля за провеждане на това в живота.

РКП се ръководи от свои устав и програма.

Уставът е формален израз на организираността на партията. В него се узаконяват организационните принципи и организационната структура на партията, правата и задълженията на отделните членове, организации и комитети и пр., източниците на средства и тяхното използване, символите и пр.

В устава на РКП трябва ясно да се запише, че тя е партия на работническата класа (пролетариата) и на тези представители на останалите подтиснати и експлоатирани от капитала класи, които готови да се борят за унищожаване на всички форми на капитала, на принадената стойност и на класите в обществото и за изграждане на работнически социализъм. По това уставът на РКП ще се отличава от уставите на партиите на комунистващата бюрокрация и дребна буржоазия, в които всичко е абстрактно, замъглено, затлачено с цел измама на работниците.

Символите на РКП трябва точно да отразяват нейната същност. Червеният цвят и петолъчката са символи на световното работническо движение, чиято цел е унищожаване на капитализма и изграждане на безкласово, социалистическо общество. Милите на бюрокрацията символи – сърп и чук, в които липсват писалката и палката, като символи на бюрократично-капиталистическия етап революцията, нямат място сред символите на РКП.

Програмата, както я определи Ленин, е кратко, ясно и точно изложение на всичко към което партията се стреми и за което тя се бори. (Л., съч. т. 6, 51, с. 399) Тя е характеристика на онова, което партията е започвала да прави и следващите крачки, които тя иска да направи.

Цел на програмата на РКП е да даде на партията директива за нейната всекидневна пропаганда и агитация. В нея трябва да се обясни направо, открито и точно откъде произлиза нуждата и мизерията на работническата класа и на останалите експлоатирани работнически маси, защото те обедняват и с кого трябва да се обединят за борба за избавяне от тази нужда и мизерия. Тя трябва да обясни на масите в какво се състои работническата комунистическа революция, защо тя е неизбежна, какво тя трябва да реши. В нея всеки параграф трябва да представлява това, което трябва да знае, да усвои и да разбере всеки трудещ се. Поради това тя трябва да има строго научен характер.

Винаги трябва да се помни, че програмата на РКП има интернационално значение. Тя представя партията пред работниците и пред всички трудещи се от цял свят, дава нейният облик. Енгелс я определя като "публично издигнато знаме, по което външният свят съди за партията". Затова трябва да се мисли какво ще кажат работниците от другите страни, какво впечатление ще направи тази програма, уточнява той. (М., Ен., избр. пр. т. 1, 84, с. 162)

Програмата трябва да се състои от три основни части. Първо, теоретична част, в която да се посочи основния характер на обществено-икономическото развитие на страната в дадения момент и на тази основа да се обосноват основните възгледи на партията за измененията, които трябва да се направят в обществото с цел осъществяване на класовите интереси на работниците. Второ, политическа част. Трето, икономическа част. В тях да се конкретизират задачите на партията след завоюване на политическата част.

12
(горе)
Гл. ХI. ОПОРТЮНИЗМЪТ НА КОМУНИСТВАЩАТА БЮРОКРАЦИЯ – ГЛАВЕН ВРАГ НА РАБОТНИЧЕСКОТО КОМУНИСТИЧЕСКО ДВИЖЕНИЕ

ЧАСТИ
Същност и причини за съществуването на опортюнизма.
Видове опортюнизъм – социалдемократизъм и бюрократ-комунизъм.
Бюрократ-комунизмът като главен враг на работническия комунизъм.
Борбата с бюрократ-комунизма – първостепенна задача на работниците-комунисти.

За да може да победи работническата социалистическа революция е необходимо да бъдат разгромени всички чужди политически движения, прикрити под маската на работничеството, на марксизма-ленинизма, на комунизма. Без тяхното разобличаване и унищожаване победата на работническата социалистическа революция е невъзможна. Поради това въпросът за опортюнизма в работническото комунистическо движение и за борбата с него е централен въпрос за Ленин и за всички ръководители на това движение.

Опортюнизмът е буржоазна политика вътре в работническото движение вътре в работническата партия. Той е политика на приспособяване и подчиняване класовите интереси на работниците на буржоазията, общоделство с буржоазията, провеждано от нейните агенти в работническото движение.

Носители на опортюнизма са представителите на дребната буржоазия – интелигенти, чиновници, занаятчии, както и на част от обуржоазилите се работници. Преди това той изразява интересите на тази дребна буржоазия и на тази част от обуржоазилите се работници за съюз с буржоазията против коренните интереси на цялата работническа класа, на всички подтиснати.

Опортюнистите водят партията по неверен буржоазен път, по пътя на либералната, а не революционна работническа партия. Те са готови на всякакви съюзи и сделки с буржоазията в интерес на спечелване на депутатски и съветнически места, в участие в изпълнителната власт и пр. Това, според Ленин, е принасяне на трайните и съществени интереси на партията и на работническото движение в жертва на минутните, преходни, второстепенни интереси. (Л., съч. т. 11, 51, с. 233)

Типична черта на опортюнистите е податливост на минутно настроение, неспособност да противостоят на модата, политическо късогледство и безхарактерност. (Това, което и днес наблюдаваме сред многобройните БКП-та)

Опортюнистите като представители на дребната буржоазия в работническата партия са враждебни на работническата революция елементи вътре в тази партия. В мирно време вършат своята работа тайно, прикривайки се вътре в работническата партия, а в епоха на криза изведнъж се оказват открити съюзници на цялата обединена буржоазия. В момент на революционна криза внушителна маса от опортюнистите, поддържана и пряко направлявана от буржоазията, прибягва на нейна страна, изменя на партията, на социализма и на работническото движение, погубва го. Затова Ленин ги нарича "дребнобуржоазна смет". (Л., съч. т. 21, 52, с. 100) Това особено пролича в страните на "реалсоциализма" през 1989-90 г, когато внушителни маси членове на компартиите се прехвърлиха в лагера на буржоазията.

Самата буржоазия в периоди на революционна криза винаги помага на опортюнистите с пари, идеи, съветници и пр. за да задуши с тяхна помощ революционната част на пролетариата. Така международната буржоазия постъпи през 1918-19 г., през 1989-90 г., така постъпва и днес.

В идейно отношение опортюнизмът е буржоазна доктрина, изразена с терминологията на марксизма. Това са възгледи и пожелания на образованата буржоазия, прикрити като марксизъм, при което от марксизма се отсича, отхвърля това, което е неприемливо за буржоазията.

Причината за промяната на дребната буржоазия като марксисти е победата на марксизма над буржоазията и дребнобуржоазните теории и неговата популярност сред работниците. Науката все повече доказва правотата на марксизма като теория на освободителното движение на работническата класа. Става нужда да се води борба против него лицемерно, без да се отива открито против основите на марксизма, а уж като се признава той, като се лишава той чрез софизми от неговото живо творческо съдържание, като се превръща в безвредна за буржоазията икона. В тази връзка е и бележката на Ленин: "С позоваването на Маркс бива изопачаван Маркс. Подменяха марксизма като си служеха с терминологията на Маркс, като подражаваха на Маркс." (Л., съч. т. 10, 51, с. 260)

Основна причина за съществуването на опортюнизма сред работническото движение и работническите партии е дребнобуржоазната ограниченост на неговите носители, обективният фалш на тяхното социално положение, когато те уж представляват работническа класа, а в действителност са агенти по провеждане на буржоазните идеи сред работниците. От една страна, това са дребнобуржоазни елементи (интелигенти, занаятчии, селяни), които се вливат в работническата класа в резултат от развитието на капитализма, без още да са придобили работническа психика и работническо съзнание. От друга страна, това са хора на наемния непризводителен труд (чиновници, учители, лекари, военнослужещи, журналисти и пр.), които поради своето социално положение имат невярна представа за същността на работническото комунистическо движение и на марксизма, което ги кара да се опитват да пригодят марксизма към своите условия на живот, към своите ценности.

В днешно време съществуват два вида опортюнизъм:
социалдемократизъм и бюрократ-комунизъм.

Опортюнизмът на социалдемократите е добре разкрит от Ленин, Плеханов, Д. Благоев и други водачи на световното работническо движение. Докато опортюнизмът на бюрократ-комунистите е недостатъчно разкрит, а и произведенията, в които се разглежда този въпрос биваха скривани, изгаряни и анатемосвани от господстващата при “реалсоциализма” бюрократична буржоазия.

Социалдемократизмът е опортюнизъм от първи род, който се развива на почвата на частната собственост върху средствата за производство. Негови носители са: част от интелигенцията, свързана с дребната буржоазия; част от дребната буржоазия (занаятчии, търговци, селяни и пр.); част от бюрокрацията и част от добре платените при капитализма работници. Техният стремеж е не да унищожат капиталистическия начин на производство, а само да ограничат, да опитомят капитала. Затова в страните, където на власт бяха и са социалдемократически партии буржоазията запази своята собственост и своята власт, а работниците си останаха наемни роби.

Бюрократизмът е опортюнизъм от втори род, който се развива на почвата на одържавените средства за производство. Негови носители са: част от бюрокрацията; част от интелигенцията, свързана с тази бюрокрация; част от бюрократичната буржоазия; част от работниците, неосъзнали докрай своя класов интерес и отделни представители на дребната буржоазия. Техният стремеж е да унищожат частно-капиталистическия начин на производство, заменяйки го с държавно (бюрократично) капиталистически.

Признаците на опортюнизма са следните.
Първо, отказ от класовия характер на работническото движение и от ясна класова програма на партията с цел получаване на повече привърженици и гласове.

Опортюнистите социалдемократи отричат класовия характер на борбата и проповядват класово сътрудничество с буржоазията, което означава подчиняване интересите на работниците на тези на буржоазията, увековечаване на наемния труд и на експлоатацията. У нас това са следните партии: БСП, БСДП, Евролевица, ОБТ и др.

Опортюнистите бюрократи се обявяват в повечето случаи против класовото сътрудничество с частната буржоазия, но представят класовата борба на работниците, селяните и бюрократите (наричани от тях “трудова интелигенция”) срещу частната буржоазия като едно цяло. Те се стремят да представят своя класов бюрократично-буржоазен интерес като всеобщ интерес на тези три класи. Оттам те се стремят да представят своята бюрократично-буржоазна партия като партия на работниците, селяните и “трудовата интелигенция”. В някои случаи те се представят за работници, какъвто е случаят с КП-Паунов. Поради това те не могат да създадат ясна класова програма и да изградят единна партия, а се задоволяват с мъгляви програмни декларации, непрекъснато се цепят и разединяват. (Каквото е положението днес у нас с многобройните БКП-та)

Второ, отказ от класовия характер на социализма.

И социалдемократите, и бюрократ-комунистите се стремят да представят своя класов социализъм като някакъв абстрактен, единствено възможен социализъм. Първите скриват факта, че техният социализъм е буржоазен социализъм, който не излиза извън рамките на частния, най-много до смесения капитализъм, а вторите, че техният социализъм е бюрократично-буржоазен социализъм, който е за преобразуване на частния капитализъм в бюрократичнобуржоазен капитализъм. И едните и другите скриват, че Маркс, Енгелс и Ленин под понятието социализъм винаги са разбирали работническия (пролетарски) социализъм, който единствено е за унищожаване на всички форми на капитала, на наемния труд и на класите в обществото.

Трето, отказ от възгледите на Маркс за държавата.

Опортюнистите скриват, “забравят” или отричат учението на Маркс за държавата, нуждата от разрушаване на буржоазната държава с нейната военщина, полиция и бюрокрация и замяната й с работническа държава, в която самите въоръжени и самоорганизирани работници и останали експлоатирани от капитала маси да бъдат държава. Отричат учението на Маркс за унищожаването на буржоазната държава, тъй като отричат и неговото учение за унищожаване на принадената стойност, която е източника на техния доход. Всеки глас за унищожаване на органите на буржоазната държава те квалифицират като “анархизъм”. Конкретно бюрократ-комунистите смятат, че като прибавят думата “народна” (народна държава, народна милиция, народна армия, народни съдилища, народни затвори и пр.), държавата престава да бъде буржоазна, а става социалистическа.

Четвърто, отказ от революционната страна на марксизма.

Опортюнистите издигат на преден план, прославят онова, което е приемливо или изглежда приемливо за буржоазията. За тях Ленин казва: “Чрез явни софизми изтръгват от марксизма неговата жива революционна душа, признават в марксизма всичко с изключение на революционните средства за борба, тяхното проповядване и подготвяне, възпитанието на масите именно в тази насока”. (Л., избр. пр. Т. 7, 87, с.229) Това изцяло се отнася за социалдемократите и в по-голямата част за бюрократ-комунистите.

Опортюнистите отричат социалистическата революция и я заменят с буржоазния реформизъм. Те разглеждат парламентарната борба не като едно от средствата за борба, а като главна и почти изключителна форма на борба. Днес бюрократ-комунистите открито заявяват, че времето на революцията е отминало. Те превръщат необходимото използване на буржоазния парламентаризъм и на буржоазната легалност във фетиш и забравят задължителността на нелегалните форми на организация, агитация и борба.

Пето, отказ от възгледите на Маркс за класовото деление на труда.

Учението на Маркс за унищожаване на производителния труд, оттам за унищожаване на принадената стойност, на класите в обществото, на делението на хората на работници и бюрократи е нещо никога не споменавано от тях, нещо несъществуващо. За тях тези идеи са “налудничави идеи”.

Шесто, твърдението, че работническата класа, след като завземе властта, не може да управлява производството и страната.

Буржоазията, в т.ч. и бюрократичната буржоазия изкуствено дели работниците на работници и специалисти, за да ги противопостави, за да спечели последните на своя страна. Именно тези съвкупни работници, начело с работническата интелигенция са в състояние да управляват производството. А съвместно с представителите на хората от непроизводителната сфера са в състояние да управляват страната без буржоазия и бюрокрация и против тях.

Седмо, отказ от класовия характер на демокрацията и диктатурата.

Опортюнистите, скривайки класовия характер на всяка една държава, скриват и класовия характер на всяка една демокрация. Те скриват, че няма демокрация без диктатура, че който се отказва от диктатурата той се отказва от държавната власт и така предава тази власт в ръцете на буржоазията.

Осмо, скриване несъвместимостта от съществуване на професионалните съюзи със социализма.

Опортюнистите, които не си поставят за цел унищожаване на капитала, наемния труд и класите в обществото не могат да си представят социализъм без профсъюзи. Те скриват, че профсъюзите са резултат от противоречието между труда и капитала, че при работническия социализъм това противоречие изчезва, изчезва и необходимостта от профсъюзи. Свободните производители не се нуждаят от профсъюзи за борба против … себе си.

Девето, проповядване на буржоазен национализъм и шовинизъм, под формата на патриотизъм, или национален нихилизъм и коленопоклоничество пред международния финансов капитал, вместо основната идея на социализма, че работниците от всички нации са братя, че единствено унищожаването на буржоазния обществен строй ще премахне националното и религиозно подтисничество.

Десето, ограничаване борбата с милитаризма и войната със сантиментални еснафски благопожелания, с лакейщина пред военно-милитаристичната върхушка и с искане за намаляване на въоръженията, вместо да признаят необходимостта от революционна война на пролетариата от всички страни буржоазията от всички страни до пълното й унищожаване.

Единадесето, фалшиви благопожелания и приказки за изкореняване на престъпността и корупцията, за изкореняване на привилегиите, за свободна реализация на всяка личност и пр.

Опортюнистите и от двата вида не искат да разберат, че докато не се изкорени коренът на всички тези недъзи, а именно – експлоатацията на чужда работна сила и нейния съвременен продукт – принадената стойност, тези пожелания и приказки са без покритие.

Опортюнизмът като прикрит враг на работническото комунистическо движение нанася големи вреди на това движение. Всички поражения, които то е понасяло от зараждането си до днес, се дължат на изменчивостта, на предателството на буржоазните елементи, настанали се по върховете на това движение и оглавили го. Заели господстващо положение в него, надянали маската на марксисти и комунисти, опортюнистите винаги са преследвали истинските марксисти, правили са всичко възможно за да не позволят изработването и провеждането на ясна, марксистко-ленинска линия на това движение. И ако ВОСР успя да победи военно, то се дължи на факта, че марксистите-болшевики бяха очистили своята партия от дребнобуржоазната смет, бяха разобличили, осмели и изгонили от своите редове носителите на тогавашната буржоазна линия – меншевиките-социалдемократи.

Превземането на ръководството на комунистическите партии отвътре от бюрократично-буржоазните елементи и насочването на партийната линия от тях в неправилна бюрократично-буржоазна посока е причината за поражението на работническото комунистическо движение в края на двадесетия век.

В резултат на действието на опортюнистите бюрократи днес, десет години след разпадането на бюрократично-буржоазния “реалсоциализъм” у нас и в другите страни няма комунистическа партия, която да оглави недоволството на масите, да свърже икономическата борба на работниците, техните стачки и протести с политическата необходимост от нови революционни действия за събаряне игото на капитала, за работнически социализъм и комунизъм. Въпреки, че във всяка от тези страни съществуват по няколко партии, прикачили си името комунистически и обявили се за партии на работническата класа, единствената им грижа е участие в изборите и заниманието им с “парламентарни шикалки”, както неведнъж се е изразявал Ленин.

Една от най-характерните черти на опортюнистите е след като са изопачавали и изкривявали правилната линия, начертана от марксистко-ленинската наука, да се откажат от тази линия и да я обявят за грешна. В това отношение най-пресен е случаят с бюрократ-комунистите, които господстваха в партиите и държавата на "реалсоциализма". След като десетилетия наред заменяха марксизма с буржоазния бюрократизъм, представен за комунизъм, а социализма – с бюрократичния капитализъм, представен за “реален социализъм”, и след като последният рухна, те побързаха да обявят, че марксизмът е утопия, че социализмът е невъзможен, побързаха да се откажат от него и да възстановят частния капитализъм и буржоазната демокрация.

Утопия са възгледите на бюрократичната буржоазия, представени за комунизъм и прикрити като марксизъм-ленинизъм. Именно този фалшив (менте) “комунизъм” и “марксизъм” бе този, който рухна и се оказа невъзможна утопия.

Най-голямата вреда, която комунистващата бюрокрация, начело с комунистващата бюрократична буржоазия, нанася на освободителното работническо движение, като единствено комунистическо движение, е че поднася невярна представа за същността на научния работнически комунизъм, за марксизма-ленинизма, показвайки неверни, немарксистки, некомунистически действия и поведение, тя създава невярна представа за него сред огромното мнозинство от народа, в т.ч. и сред работниците и младежите. С това тя дискредитира това движение в техните очи, отблъсква ги от идеите на марксизма, от борбата за социализъм и комунизъм. С това тя пречи на създаването на истинска комунистическа, марксистко-ленинска партия, с което пряко и косвено служи за запазване на капитала и на наемния труд. Така тя се явява най-преден отряд на финансовия капитал и на финансовата олигархия.

Днес, благодарение на опортюнистите бюрократ-комунисти и социалдемократи, буржоазията у нас и в останалите бивши страни на “реалсоциализма” безпрепятствено продава и раздава на международния финансов капитал имуществото и суверинитета на тези страни, изхвърляйки на улицата без работа и без средства за съществуване работническите отряди един след друг.

Неизмерима е вредата, която тази кариеристична, кокаланска, бюрократично-буржоазна сган нанесе и нанася на работническото освободително движение. Затова главната задача на това движение е борбата срещу опортюнизма, разобличаването и унищожаването на опортюнистите като класови, прикрити врагове на работническата класа, на социализма и комунизма. Затова Ленин във всички свои произведения поставя борбата срещу опортюнизма в работническото движение като първостепенна задача. Това още повече се отнася за работническото комунистическо движение – единственото докрай революционно движение.

За да се победи на дело опортюнизмът, е необходимо да се изпълнят следните мероприятия.

Първо, отцепване, разделяне с опортюнистите. Изгонването им от работническата комунистическа партия. Безпощадното им разобличаване пред работниците и пред останалите трудещи се като слуги на буржоазията. Забраната им да говорят от името на комунизма, на марксизма-ленинизма. Революционен работнически съд за провокаторска дейност и наказание за тези, които продължават да вършат това.

Всеки, който говори от името на комунизма, на марксизма-ленинизма, без да поставя, разяснява и провежда на дело задачата за унищожаване на капитала, наемния труд и на принадената стойност чрез революционно смъкване от власт на буржоазията, чрез унищожаване на буржоазната държава, чрез конфискация на буржоазната собственост и унищожаване на класовото деление на труда и на класите в обществото подлежи на революционен комунистически съд за провокаторска дейност.

Второ, възобновяване и разширяване на теоретичната работа, без която е невъзможен успешен растеж на работническото комунистическо движение. Извършване на критичен марксистко-ленински анализ на всички явления и процеси, които протичат в обществото. Научно обосноваване и разясняване на масите, че бюрократизмът е форма на капитализма, че бюрократ-комунистите са най-младите братя на буржоата.

Трето, цялата агитация и пропаганда да се води от гледна точка на революцията в противоположност на реформите, без да се отказваме (освен като изключение) от използването на парламентаризма и на всички свободи на буржоазната демокрация и на реформите.

Четвърто, да се съчетава легалната с нелегалната работа в политическата дейност на РКП, защото, както подчертава Ленин, няма нито една страна в света, където да не цари терора на буржоазията, където да не се забранява свободата на агитацията за социалистическа революция, на пропагандата и на организираната работа в тая именно насока. Партия, която досега не е признала това при господството на буржоазията и не води системна, всенародна нелегална работа, въпреки законите на буржоазията и на буржоазните парламенти, е партия на предатели и негодяи, които чрез словесно признаване на революцията залъгват народа. (Л., съч. Т. 29, 53, с. 503)

Пето, да се подкрепят и направляват различните видове действия на масите, които излизат извън всякаква легалност като масови стачки, улични демонстрации, протести, разпространяване на позиви в предприятията, казармите, населените места и пр.

Искаме ли да бъдем съзнателни работници-комунисти, искаме ли да победи работническата социалистическа революция, трябва да доведем докрай борбата с опортюнизма. Без победа над опортюнизма няма победа над капитализма.

13
(горе)
Гл. ХII. ФАШИЗМЪТ И БЮРОКРАТ-КОМУНИЗМЪТ КАТО ДВЕ ФОРМИ НА БЮРОКРАТИЗМА, ВРАЖДЕБНИ НА КОМУНИЗМА

ЧАСТИ
Икономическа, политическа и идеологическа същност на фашизма и на бюрократ-комунизма.
Общото и различното между тях.
Клеветите към комунизма.

Напоследък редица буржоазни идеолози слагат знак на равенство между понятията “фашизъм” и “комунизъм”, с което дискредитират комунизма и отблъскват трудещите се маси от него. Типичен е случаят на Желю Желев с книгата му “Фашизмът”. От друга страна, комунистващите бюрократи под понятието “комунизъм” продължават да прокарват идеите на бюрократизма, с което са в услуга на първото. Така постъпват редица политици от партии с комунистическо име. В крайна сметка и едните и другите са в услуга на буржоазията и вредят на работническото комунистическо движение. Това налага разграничаване на тези понятия, за да може това движение да върви напред.

За фашизма е написано много, направени са множество изследвания на различните му страни. В това отношение най-голям принос има докладът на Г. Димитров пред VIII конгрес на Комунистическия интернационал през 1935 г. “Фашизмът на власт … е открита терористична диктатура на най-реакционните, най-шовинистичните и най-империалистическите елементи на финансовия капитал.” … “Това е смяна на една форма на господство на буржоазията – буржоазната демокрация – с нова форма – откритата терористична диктатура.” – се казва в него. (Г. Д., избр. Пр. Т. 5, 72, с. 7 и с. 10)

Какво представлява финансовият капитал и как той възниква е разкрито от Ленин в “Империализмът като най-висш стадий на капитализма” и в други негови произведения. В тях той разкрива и механизма на прерастване на финансовия капитал от монополистичен в държавно-монополистичен, започнало в началото на двадесети век. Това прерастване се засилва по време на Първата световна война, най-вече в Германия, където още тогава половината от финансовия капитал е държавен.

Държавният финансов капитал е общ, съвкупен финансов капитал на буржоазията, с който се разпорежда правителството чрез назначавани от него управители от всякакъв ранг се явяват в ролята на бюрократична финансова олигархия. С нарастване ролята на държавния (бюрократичния) финансов капитал значението на бюрократичната финансова олигархия нараства. Тя става относително независима от частния финансов капитал, стреми се да го ограничи, регулира и контролира, а в редица случаи и одържави като установи политическо господство в страната. Такова господство на бюрократичния финансов капитал представлява фашизмът. И тъй като в Германия този капитал бе най-силно развит, то и класическият вид на фашизма се прояви най-силно в тази страна.

Всички изследователи на фашизма сочат като негова икономическа база държавно-монополистичния капитал. Господството на този капитал (частен и държавен) се предава в ръцете на така наречената корпоративна държава, при което тя проявява относителна самостоятелност по отношение на частния капитал. Тази самостоятелност бе установена още в 1924 г. от Антонио Грамши, който изтъква, че фашистката власт се стреми да бъде не просто оръдие в ръцете на частната буржоазия, а да действа съгласно своя вътрешна логика. (Ал. Бланк, “Старият и нов фашизъм”, 1983, с. 43)

Бюрократичната финансова олигархия е тази, която господства във фашистката държава и се разпорежда с националния капитал. Тя определя ориентирите на икономиката, нейната структура, имуществените отношения, отношението към работната сила и пр. Колкото повече средства за производство тя концентрира в своите ръце, толкова по-големи са възможностите й да провежда своята класова политика. Затова и икономическите мероприятия на фашистите в Италия са насочени към концентрация на капитала, към разоряване на дребните собственици, към усилване на данъчния гнет върху дребното селячество и т.н., нещо, което констатира Ж. Желев. (Ж., цит. пр., с. 48) Затова и фашистите в Германия чрез държавата поставят промишлеността под свой контрол като “фактически одържавяват ръководството и управлението на промишлеността”, казва Желев. (Пак там, с. 318) Това им позволява да изготвят четиригодишни планови програми, да акумулират средства в държавния бюджет и да ги насочат за строителството на заводи, пътища, летища, военни обекти и пр.

Същото става и в България. Икономическата политика на правителството на Кимон Георгиев, дошло на власт след преврата през 1934 г., е насочена към засилване ролята на държавата в икономическия живот на страната, към въвеждане на редица държавни монополи и преминаване към държавен капитализъм, посочва Тр. Костов. (Т. К., стат. И речи, 1964, с. 307)

Същността на всички тези икономически мероприятия, които провеждат фашистите са изяснени от Ленин в неговото произведение “Застрашаващата катастрофа и как да се борим с нея”. Тя се състои в национализиране (одържавяване) на частния капитал без неговата конфискация (експроприиране), т.е. централизация на капитала в ръцете на държавата при запазване на частната собственост върху средствата за производство.

Социалната база на фашизма е доста разнородна. Основният й елемент е дребната буржоазия като най-масова класа при капитализма. Тя включва още част от интелигенцията, голяма част от чиновниците (бюрокрацията), част от селяните и част от работниците, т.е., всички недоволни от диктатурата на частния финансов капитал. Обединяването на тази разнородна социална база става възможно благодарение на всеобщия претекст (“банкетния въпрос”, по израза на Маркс), а именно – ограничаване, контролиране и национализиране на едрата частна капиталистическа собственост, която подтиска, души тези дребнобуржоазни трудещи се маси.

Г. Димитров определя тази разнородна социална база на фашизма като негова “ахилесова пета”. Бидейки диктатура на едрата буржоазия, фашизмът неизбежно трябва да влезе в конфликт със своята масова социална база, посочва той, тъй като класовите противоречия между финансовата олигархия и огромното мнозинство от народа не се премахват. (Г. Д., цит. Пр., с. 64)

Разширяване основата на фашисткия режим става чрез привличане в държавния, политическия, стопанския, профсъюзния и другите разновидности на бюрократичния апарат на стотици хиляди представители на социалните низини и средните слоеве, които се оказват допуснати до известни привилегии и в различна степен. Възможност за това дава на фашисткия режим разпореждането с икономиката на страната, изземването на по-голямата част от печалбата на капиталистите и задоволяване за нейна сметка на част от нуждите на низините. Така фашистите решават по специфичен начин проблема с низините.

Идеологията на фашизма и в частност на националсоциализма бе разработена от реакционната интелигенция, от тази нейна част, която е свързана с бюрократичния финансов капитал и привнесена в пъстрото и разнообразно по своя състав непоследователно движение на различните социални слоеве и групи. Тя бе съставена от възгледи, идеи и концепции еклектично подбрани и спекулативно използвани. Целта бе, от една страна, да се спечели масова опора на фашизма, да се оправдаят и обосноват конкретните задачи и цели в политическата програма на фашистите и, от друга страна, да се създаде в очите на масите алтернатива на научния комунизъм.

Фашистите представят своето идване на власт като революционно движение против буржоазията от името на цялата нация и за спасяване на нацията. И доколкото техните действия са насочени против частния капитал, за неговото окрупняване, контролиране и одържавяване, което е крачка към превръщането му във всеобщ капитал, доколкото техните действия имат революционен характер, в рамките на капиталистическия начин на производство.

Разработената концепция за социализма от фашистите бе една от разновидностите на бюрократично-буржоазния социализъм. Учението за този социализъм се заражда в Германия през XIX век, където най-напред започва усилено одържавяване на железници, на промишлени предприятия и пр. Това довежда до засилване ролята на бюрокрацията в стопанския живот на страната. Тогава се зараждат и идеите на бюрократично-буржоазния социализъм, пръв идеолог на който е Родбертус. Именно този бюрократично-буржоазен социализъм Енгелс нарича “мним”, “фалшив”, “социализъм на съвременните кариеристи” и пр.

За превръщането на фашистката концепция за социализма в мироглед на широките народни маси, както и за откъсване на организационните форми на работническото движение от марксизма, фашистите приеха част от формите и символите на работническите партии, включвайки свое съдържание в тях. Например, нацистите в Германия нарекоха своята партия “работническа”, а фашистите в Италия представяха своята партия за “партия на пролетариата”. Но при всички тях изразът “работническа”, съответно “пролетарска” не отразяваше нито класовият им състав, нито тяхната политика, чието острие бе насочено срещу коренните интереси на работниците. Непритежаването на средствата за производство в частна собственост от фашистката бюрократична буржоазия се използваше от нея за това превъплъщение.

Трябва да отбележим, че нацистите успяха достатъчно убедено да поддържат ролята на защитници на интересите на работническата класа. От голямо значение в това отношение бе психологическия фактор: в условията на една капиталистическа страна за работника представлява голямо благо дори илюзорната гаранция срещу безработицата и наличието на пълна заетост. Фашистите ласкаеха работниците, усилено създаваха у тях илюзията че имат пълна власт в предприятията и голямо влияние в държавата.

Политическата същност на фашизма, определена от Г. Димитров като “открита терористична диктатура на финансовия капитал” е една от формите на буржоазната диктатура. Тя е различна както от буржоазната парламентарна демокрация, така и от конституционната монархия, които са прикрити форми на буржоазната диктатура. Но като вземем предвид, че при фашизма с финансовия капитал се разпорежда бюрократичната финансова олигархия, то би следвало да доуточним, че фашизмът е открита диктатура на смесения финансов капитал при господство на бюрократичната финансова олигархия.

Още Ленин доказа, че с появата на финансовия капитал настъпва завой в политическите отношения от демокрация към политическа реакция. “На свободната конкуренция съответства демокрацията. На монопола съответства политическата реакция. Империализмът противоречи на цялата изобщо политическа демокрация.” – пише той. (Л., съч. Т. 25, 53, с. 39)

Замяната на буржоазната политическа демокрация с политическа реакция се налага от измененията, които настъпват в материалните предпоставки на пролетарската революция. Разоряването на дребните стокопроизводители и превръщането на техните средства за производство в капитал, а самите те в наемни работници и чиновници се извършва с ускорени темпове при монополистичния и още повече при държавно-монополистичния капитализъм. Успоредно с концентрацията на капитала и на работната сила нараства и политическото съзнание на хората на наемния труд. Изграждат се мощни профсъюзи и политически партии, нараства сблъска между труда и капитала, което все повече застрашава господството на последния. Това принуждава финансовата олигархия да търси спасение в откритата диктатура. Именно в такива страни, в които финансовата олигархия се опасява от близко избухване на революцията тя установява открита диктатура, изразяваща се в неограничен политически монопол или веднага, или все повече усилвайки терора и разправата с всички политически партии и групировки.

Изобщо с буржоазната демокрация от периода на свободния, домонополистически капитализъм исторически е приключено. Днешната буржоазна демокрация е диктатура на финансовия капитал, прикрита под булото на парламентаризма чрез две партии на финансовия капитал, която все повече преминава в открита диктатура.

Политическата форма на фашистката власт е тоталитарната държава. Тоталитарната държава Г. Димитров характеризира с “насилствено разтуряне на всички други партии и организации”, с “унифициране на стопанските и други учреждения, печата, пропагандата и т.н.” (Г. Д., избр. Пр. Т. 4, 72, с. 125) А самите фашисти определят тоталитарната държава като “държава с помощта на която една партия или една идеология се е издигнала до тоталност и е предявила претенция в политическото изграждане на националния живот.” (Ж. Ж., цит. пр., с. 40) Но дълбоката икономическа и политическа същност на фашистката тоталитарна държава е, че при наличието на различни форми на собственост върху средствата за производство, при наличието на класово разделение на труда, което предопределя и наличието на различни класи в обществото, се запазва една партия – партия на господстващата класа, в случая партията на бюрократичната финансова олигархия, която включва и представители на другите класи.

Систематизирани признаците, които характеризират тоталитарната фашистка държава са:

1) насилствено установяване на еднопартийна система, или “единовластие”, както и на една идеология чрез унищожаване на другите партии;
2) завладяване на държавата от партията и превръщането на държавната машина в нейно оръдие, т.е. срастване на партията и държавата;
3) унифициране на целия обществен живот и изграждане на всеобхватна система от казионни масови организации, чрез които партията си осигурява контрол над гражданското общество;
4) централизирано управление на икономиката;
5) авторитарен начин на мислене и действие с култ към водача;
6) изграждане на терористична тайна полиция;
7) концентрационни лагери и затвори за политическите противници и пр.

От казаното до тук се вижда, че фашизмът е политическо движение на бюрократичната буржоазия, подкрепяно от отделни групи от другите класи, съществуващо в условията на държавно-монополистичния капитализъм.

Бюрократ-комунизмът като икономическа и политическа система и като идеология е познат от отминалия “реален социализъм”, господствал в редица страни на Европа и Азия.

Икономическата основа на бюрократ-комунизма в повечето страни бе пълното, всеобхватно господство на бюрократичния финансов капитал, с който се разпореждаше бюрократичната финансова олигархия, наречена “номенклатура”. Последната регламентираше целия стопански и обществен живот в страната. Бюрократичният финансов капитал обхвана почти всички средства за производство, ликвидирайки не само частнокапиталистическото, но и дребностоковото производство на селяните и занаятчиите. Дори и в страните с формално неодържавена земя и земеделски инвентар, селското стопанство бе поставено на държавно-капиталистически начала.

Днес бюрократ-комунизмът допуска наличието и на частнокапиталистическа, и на дребна частна собственост, но под ръководство на бюрократичната финансова олигархия.

Социална база на бюрократ-комунизма е дребната бюрокрация (чиновници и служители). Тя включва и част от работниците, част от дребните селяни и дребните занаятчии. Всеобщият претекст, който обединява тези различни класи и групи в обществото е унищожаването на частната капиталистическа собственост върху средствата за производство чрез одържавяването и експроприирането й, оттам унищожаване на частната буржоазия и коопериране на дребната частна собственост. Следователно това движение е по-радикално от фашисткото.

Обявявайки се против частната собственост върху средствата за производство, бюрократ-комунизмът е за запазване на класовото деление на труда и на класите в обществото, на принадената стойност като основен източник на доход на бюрокрацията и на бюрократичната олигархия. Така тази собственост се превръща в обща буржоазна собственост. Това е отмяна на частнокапиталистическия начин на производство в границите на самото капиталистическо производство, което, както казва Маркс, “е преходен пункт към един нов начин на производство.” (М., “Капиталът”, т. 3, 90, с. 507)

По подобие на фашизма и бюрократ-комунизма решава въпроса с низините чрез раздуване на бюрократичния държавен, стопански, партиен, профсъюзен, културен и пр. апарат и настаняване там на относително излишното население. По този начин той премахва безработицата и осигурява правото на труд на всички членове на обществото, като осигурява подкрепата на низините на своята система.

И при бюрократ-комунизма ахилесовата пета е запазването на капиталистическия начин на производство, на принадената стойност и на класите в обществото. Това води до неговото разлагане и загниване.

Идеологията на бюрократ-комунизма е разработена, а и днес се разработва, от тази част на интелигенцията, която е свързана с бюрократичната буржоазия и сама се превръща в бюрокрация. Тя е еклектична смес от марксистки и бюрократично-буржоазни постановки. Последните, водещи началото си от Родбертус, са доразвити в годините на “реал-социализма”. Тяхното развитие продължава и днес чрез взаимстване от социалдемократизма.

Идеолозите на бюрократ-комунизма механично пренесоха постановките на Маркс, Енгелс и Ленин, отнасящи се за друг вид производствени и обществени отношения (работническо-социалистически) към своята система. От друга страна, те приеха постановките на Родбертус и на другите бюрократично-буржоазни икономисти или създадоха и създават свои постановки и ги приписаха на Маркс, Енгелс и Ленин, представяйки всичко това като развитие на марксизма-ленинизма.

В критиката на частния капитализъм, в необходимостта от унищожаване на частната собственост върху капиталистическите средства за производство и на частната буржоазия, те о общ план се придържаха към марксизма, тъй като това съвпадаше с класовите им интереси. Но по основния въпрос на марксизма – унищожаването на принадената стойност, която е същността на капиталистическия начин на производство – и на класите в обществото, бюрократ-комунистите стоят твърдо на капиталистически позиции. На капиталистически позиции те стоят и по другия главен въпрос на марксизма – унищожаването на буржоазната държава с нейният апарат за насилие, отделен от непосредствените производители, съставен от полиция, постоянна армия и бюрокрация.

Комунистващите бюрократи се представяха и днес се представят за пролетарии, за работници като скриваха и днес скриват необходимостта от унищожаване на класовото деление на труда, което е основата за унищожаване на всички класи в обществото, а оттам и на себе си като особена класа. Те скриваха и днес скриват необходимостта от унищожаване на буржоазната държава и от изграждане на работническа държава като политическо условие за унищожаване на принадената стойност и на класите в обществото.

Докато фашистите сформираха своята партия като нова, извън съществуващите партии, то бюрократ-комунистите сформираха своята партия на основата на съществуващата работническа компартия, заменяйки нейният принцип на изграждане – демократическият централизъм с принципа на бюрократичния централизъм и марксистката й идеология с бюрократично-буржоазна идеология, но запазвайки името й организационните й форми. Бюрократичната буржоазия представяше и днес продължава да представя своята партия за партия на работниците, селяните и трудовата интелигенция (като че ли има интелигенция, която да не се труди), за партия на пролетариата. С това тя пречеше и днес пречи на работниците да създадат своя истинска компартия, различаваща се от нейната и противостояща й.

Бюрократ-комунистите представяха своята обществена система за социалистическа, а своя социализъм за “реален социализъм”, скривайки неговата класова същност като бюрократично-буржоазен социализъм. Така те се стремяха, а и днес се стремят да измамят работниците и да не им позволят да се борят за работнически (безкласов) социализъм, който ще унищожи и ще изпрати на бунището техния социализъм, заедно със самите тях като особена буржоазна класа.

Политическата същност на бюрократ-комунизма на власт е пълна, всеобхватна диктатура на бюрократичния финансов капитал, упражнявана от бюрократичната финансова олигархия, но превратно, демагогски представяна за диктатура на пролетариата. Като такава, нейното острие бе и е насочено както срещу частния капитал и частната буржоазия, така и срещу работническата класа, срещу стремежа й да унищожи всички форми на капитала и всички класи в обществото, в т.ч. и класата на бюрокрацията, начело с бюрократичната буржоазия. Бюрократичната буржоазия упражняваше тази диктатура както чрез органите за насилие, характерни за всяка буржоазна държава (полиция, армия, бюрокрация), така и чрез съчетаване на партийната, административната и репресивната дейност от едни и същи лица. Така се сформира бюрократично-буржоазният елит, същият, който днес е основата на контрареволюцията и на реставрацията на частния капитализъм и на буржоазната демокрация.

Бюрократичната буржоазия наричаше своята демокрация “социалистическа”, скривайки класовия й характер. Същността на тази демокрация се изразяваше в правото на бюрократичната буржоазия да регламентира целия стопански, политически, правен и духовен живот в страната, а на останалата част от населението – правото на безкритично одобрение. Всички нейни органи се изграждаха на строго централизиран йерархичен принцип, по подобие на фашизма, при което демократичните права на всеки неин член бяха правопропорционални на мястото му в йерархията.

Политическата форма на бюрократ-комунистическата власт е тоталитарната държава с посочените по-горе признаци. И тук дълбоката икономическа и политическа същност на тоталитаризма е запазването само на една партия, като изразител на интересите на класата на бюрократичната буржоазия, при наличието на повече класи в обществото в резултат на запазеното класово деление на труда след одържавяване на средствата за производство. Бюрократичната буржоазия, признавайки съществуването на работническата класа, селяни и бюрокрация (трудова интелигенция) при своя “реалсоциализъм”, по подобие на фашистите, отричаше правото на всяка една от тях да има своя партия. Така се опитват да постъпват и днешните бюрократ-комунисти, групирани в редица партии с комунистическо име.

От казаното до тук следва, че бюрократ-комунизмът е политическо движение на бюрократичната буржоазия, подкрепяно от отделни групи от другите класи, съществуващо в условията на държавния (бюрократичния) капитализъм.

И така общото между фашизма и бюрократ-комунизма е:

1) и двете са политически движения на бюрократичната буржоазия;
2) и двете са учения на бюрократичната буржоазия за преобразуване на частнокапиталистическите производствени и обществени отношения в по-висши, те са две разновидности на бюрократично-буржоазния социализъм;
3) и две са идеологии на бюрократичната буржоазия, водещи началото си от Родбертус;
4) и двете са обществени системи при господството на бюрократичната буржоазия;
5) и двете системи са диктатура на бюрократичния финансов капитал, начело с бюрократичната финансова олигархия;
6) държавите и на двете системи са тоталитарни държави;
7) и двете системи се оглавяват от партии на бюрократичната буржоазия;
8) и двете системи рухнаха от вътрешните си противоречия и от натиска на буржоазно-демократичните държави и пр.

Разликата е, че фашизмът е не доведен докрай бюрократизъм, а бюрократ-комунизмът е доведен докрай, пълен бюрократизъм. Другата разлика е, че фашизмът е шовинизъм и завоевателни войни, докато бюрократ-комунизмът е по-умерен във външната експанзия.

Причината за рухването на фашизма и на бюрократ-комунизма като обществени системи е контрастът между антикапиталистическата демагогия на господстващата бюрократична буржоазия и грабителското й обогатяване, което разобличаваше класовата същност на тези две обществени системи и водеше до разклащане на тяхната база. И фашисткият, и бюрократ-комунистическият елит, използвайки правото си да се разпорежда с принадената стойност на обществото, създадена от наемните работници, и с част от дохода на свободните стокопроизводители натрупа пари и други ценности вътре в страната и зад граница, което го подтикна за реставрация на частния капитализъм и на буржоазната (вече олигархическа) "демокрация".

Въпреки предимствата си от централизацията на капитала в ръцете на бюрократичната държава и възможността за планово ръководене на икономиката, поради унищожената конкуренция и унищоженото свободно стоково производство тези две системи не можаха да надделеят икономически над свободно развиващата се капиталистическа система. Единствено съчетаването на планово-демократично централизирана икономика със свободен от експлоатация, конкуриращ се труд, може да надделее над тях. Но това излиза извън бюрократично-буржоазната доктрина, извън интересите на бюрократичната буржоазия, поради което е неприемливо за нея.

Тук трябва да дадем отговор на въпроса:
Как комунизмът можа да се изроди в бюрократ-комунизъм, който нанесе такава голяма вреда на комунизма?

Причините са две: обективна и субективна.

Обективната причина е, че първата комунистическа партия в света, която дойде на власт – Руската, стори това в икономически изостанала страна, в която липсваха условия за работнически (научен) социализъм. Това наложи тази партия да започне да изгражда държавен (бюрократичен) капитализъм като преходно стъпало между частния капитализъм и социализма, обосновано от Ленин в произведенията му: “Главните задачи на нашите дни – За лявата детинщина и за дребнобуржоазността”; “За продоволствения данък”; “Проекто-тезиси за ролята и задачите на профсъюзите в условията на НЕП” и пр.

Задачата бе да се преобразува преобладаващото дребностоково стопанство на Русия в система, при която всичко е подчинено на финансовия капитал, както разяснява той. На основата на държавно-капиталистическите производствени отношения ускорено да се изгради високоразвита материално-техническа база и да се създаде квалифицирана, високообразована работническа класа, с което да се създадат материални условия за преминаване към безкласов (работнически) социализъм. Това предопредели и преобразуването на надстроечните отношения: държава, право, партия, идеология, обществени организации и пр. на бюрократично-капиталистически начала. Предопредели и господстващата в обществото класа – класата на бюрократичната буржоазия.

Субективната причина е, че Руската компартия допусна грешки и отклонения в своята идеология и практика от научния комунизъм (марксизма). Придържайки се към общоприетото марксистко разбиране за социализма като унищожаване на стоковото производство с цел унищожаване на капитала, на наемния труд и на класите в обществото, тя никъде не постави въпроса за унищожаване на класовия производителен труд при запазено стоково производство. В своето произведение “Великият почин” и на други места Ленин правилно посочва първото условие за унищожаване на класите в обществото – унищожаване на всяка частна собственост върху средствата за производство. Но като второ условие той сочи “унищожаване разликата между хората на физическия и хората на умствения труд.” (Л., избр., пр., т. 7, 87, с. 378)

А както видяхме по-напред Маркс и Енгелс в своите произведения сочат като основен фактор за унищожаване на класите в обществото, следователно на капитала и на наемния труд – унищожаването на класовото деление на труда на производителен и непроизводителен.

Видяхме, че в създаването на принадената стойност участва и умствен и физически труд, че дадена маса принадена стойност може да бъде плод в по-голяма степен на умствен, отколкото на физически труд и обратно. Видяхме, че при запазено класово деление на труда с одържавените средства за производство се разпорежда класата на бюрократичната буржоазия. Имайки икономическата власт, тя става и политическа господстваща класа в обществото. А начело на тази бюрократично-буржоазна класа стои бюрократично-буржоазна партия.

Руската компартия, която ръководеше изграждането на държавния капитализъм се бюрократизира идейно и организационно. Ленин още приживе виждаше опасността от бюрократизирането на партията и държавата, положи много усилия за борба с него, но не можа да намери ефективно противодействие. В брошурата си “За продоволствения данък” той признава, че тогавашното ръководство на партията и държавата не знае как да се бори с бюрократизирането. (Л., избр. Пр. Т. 8, 87, с. 314)

След смъртта на Ленин, бюрократизираната партия постепенно подмени научния комунизъм (марксизма) с бюрократизма, превърна се в бюрократично-буржоазна партия, запазвайки комунистическото си име и комунистическите си форми и лозунги. Едновременно с това, въвеждайки строго, по бюрократично-централизирана еднопартийна държавна система, тази бюрократична партия не позволи създаването на нова, алтернативна комунистическа партия, стояща на последователни марксистки позиции. Опитите на редица болшевики-ленинци, които видяха заплаха за партията, за социализма и за комунизма от това бюрократизиране да изградят алтернативна комунистическа организация и да се преборят с бюрократизма завърши с неуспех. Последните бяха оклеветени, осъдени и физически избити през периода 1936-40 г. от стоящите начело на бюрократичната партия и държава Сталин и привърженици. Това бе обективен процес, борба между лявата и дясната фракции, борба, която трябваше да завърши и завърши с победата на дясната фракция. Това бе процес повторение на описания и анализиран от Енгелс такъв в предговора на “Класовите борби във Франция”.

Причината за този неуспех на лявата фракция е, че болшевиките-ленинци, самите те хора на непроизводителния труд, не виждаха в бюрократизираните ръководители на партията, държавата, стопанството, културата и пр. оформила се класа на бюрократичната буржоазия. Не виждаха, че това се дължи на запазилото се класово деление на труда след одържавяването и кооперирането на средствата за производство. Оттам не се разграничиха и не скъсаха напълно с тази класа и с бюрократизма.

Кръстю Раковски – един от политически най-образованите болшевики-ленинци – стигна до извода, че причината за бюрократизирането е функционалното разделение на труда, което води до социално разделение, но не и класово. Не класово – смята той – защото членовете на комунистическата партия нямат право на индивидуално комунистическо натрупване. (Ф. Панайотов, “И мъртвите ще проговорят”, 1990, с. 253) А както видяхме, по-късно тези членове на партията, които се разпореждаха с принадената стойност на обществото си присвоиха правото на индивидуално капиталистическо натрупване. По-късно, ако Кр. Раковски беше жив, щеше да признае че това е класово разделение на труда. Или той откри вратата, но не намери ключ за нея. Това, което Маркс отдавна бе сторил.

Съществен ГРЕШКА НА СТАЛИН при приемане на Новата Конституция от 1936 бе, че ИЗБОРНОСТТА бе на ТЕРИТОРАЛЕН ПРИНЦИП, вместо на ПРОИЗВОДСТВЕН, както бе при работническите и войнишки депутати при Ленин. Вторят принцип  стимулираше трудовите колективи да придлагат НАЙ-КОМПЕТЕНТНИТЕ сред тях за представители, докато принципът на КОМПЕТЕНТНОСТТА при Сталин бе ликвидиран. Така постепенно във властта се настаниха службгонци, кариеристи, подмазвачи, драскачи и дрнклници, което бе основен фактор  за свалянето и убийството на Сталин.

Напредничавото КЛАСОВО СЪЗНАНИЕ на ленинградската интелигенция и работничеството там още в началото на "Перестройката" масово издигнаха искане представителите да се избират по производствен принцип, но предателят Горби Лигльото не се съгласи…

В заключение можем да посочим, че основната слабост на Руската компартия (КПСС) и на останалите компартии бе, че в тях съжителстваха интелигентско-бюрократични и работнически елементи без ясно класово разграничение между тях. Че нямаше ясно разграничение между бюрократ-комунизма и работническия научен комунизъм. Това доведе до тяхното разложение и поражение.

Безкритичното пренасяне на бюрократичния капитализъм, представян за социализъм у нас и в редица други страни, доведе до същите последици и у нас, и у тях.

Съпоставянето на научния работнически комунизъм, така както бе изложен в предните глави, с фашизма и бюрократ-комунизма показва коренна разлика между тях.

Научният (истинският) комунизъм е движение на работническата класа за освобождение на труда от капитала, за унищожаване на всички форми на капитала и на всички класи в обществото, за унищожаване на експлоатацията на човек от човека.

Фашизмът и бюрократ-комунизмът като движения на бюрократичната буржоазия се борят единствено за ограничаване или унищожаване на частния капитал и на частната буржоазия, но за запазване на бюрократичния капитал, на наемния труд, на класите в обществото и на експлоатацията на човек от човека при господстващо положение на класата на бюрократичната буржоазия. Пределът на борбата на по-радикалния бюрократ-комунизъм е трансформиране на частната капиталистическа собственост в обща буржоазна собственост, на частния капитализъм в бюрократичен капитализъм. С право може да се каже, че това е буржоазен, фалшив, менте комунизъм.

Тъй като досега такова разграничение не бе правено, то даваше възможност, от една страна, на част от бюрократичната буржоазия да се представя за комунистическа, да представя своята бюрократично-буржоазна доктрина за комунистическа, за марксистко-ленинска, своето бюрократично-буржоазно движение за комунистическо, да се стреми да унищожи и подчини на себе си истинското комунистическо работническо движение, да се представя за изразител на това движение. От друга страна, то даваше възможност на редица буржоазни политически, научни, културни и пр. Дейци, на платени журналисти, писатели и всякакви други слуги на капитала да слагат знак на равенство между работническия (научен) комунизъм и бюрократично-буржоазния комунизъм. Даваше им възможност да го съпоставят с фашизма и да клеветят и злепоставят истинския, работническия комунизъм, да се борят с него чрез лъжа и измама. Така както постъпи научно-политическият дребосък Зелен Зелю.

Задълбоченото познаване на въпроса ще даде възможност на работниците комунисти, на всички истински комунисти, успешно да се борят срещу буржоазните лъжи, измами и клевети, успешно да подготвят и проведат работническата комунистическа революция.

14
(горе)
ЗАКЛЮЧЕНИЕ

В световен мащаб човечеството беше и си остава в капиталистическата обществена система, независимо от нейните разновидности. Все още цел на производството на човечеството си остава производството на принадена стойност (печалба, рента, лихва). Това предопределя наличието на антагонистични класи в това общество и на непримирима класова борба между тях, а оттам и на неизбежността от нова – работническа социалистическа революция.

Досегашният опит на потиснатите от капитала класи да отхвърлят неговото господство завърши без успех, с поражение за тях. Така бе и с Парижката комуна в 1871 г., и с ВОСР в 1917 г., и с последвалите я революции в редица други страни в Европа и света. Причината за поражението е, че не бяха назрели материалните условия за унищожаване на капиталистическия начин на производство с неговата принадена стойност, за унищожаване на капиталистическата система, на класите в обществото и на експлоатацията на човек от човека.

Парижката комуна бе победена в последвалата я гражданска война. ВОСР и подобните й революции, въпреки своите военни победи и гражданската война, рухнаха от вътрешните противоречия. Основното от тях бе запазеното деление на членовете на обществото на антагонистични класи – бюрократична буржоазия, дребна бюрокрация и работническа класа в резултат на запазеното класово деление на труда. Запазването на принадената стойност, а оттам и възможността за натрупване на паричен капитал в индивидуална собственост в ръцете на господстващата бюрократична буржоазия, е главната причина за рухването на установената бюрократично-капиталистическа система. Другата причина е невъзможността на тази система да създаде по-висока производителност на труда, а оттам по-качествена и по-конкурентна продукция в сравнение с частнокапиталистическата система.

Причините за това са: първо, унищожената конкуренция между отделните предприятия – стокопроизводители; второ, липсата на заинтересованост на непосредствените производители от резултата на своя труд и, трето, пълното унищожаване на свободното стоково производство, пълното подчиняване на цялото производство на диктата на бюрократичния финансов капитал, а оттам цялото общество – на диктата на бюрократичната финансова олигархия, наречена “номенклатура”.

Унищожаването на свободното стоково производство доведе до унищожаване на демократичните свободи на народните маси, до превръщането им в зависими, мълчаливи и покорни изпълнители на волята и прищевките на бюрократичната буржоазия. Огромният всеобхватен държавно-партиен апарат за принуда, пълната подчиненост на словото и на печата на тази буржоазия, придружени с лъжа и демагогия, и накрая – терорът срещу всички прогресивно мислещи хора, предопределиха неизбежния крах на бюрократично-капиталистическата обществена система, наречена “реален социализъм”.

За разлика от Ленин, който честно и ясно посочи същността на изгражданата обществено-икономическа система като държавен капитализъм, предопределена от наличните материални условия, която трябваше да прерастне в същински (работнически) социализъм, то следващите ръководители от Сталин до Горбачов в Русия, Т. Живков у нас и пр. – лъжеха и мамеха народа, че строят социализъм, че се готвят да преминават към комунизъм. Всеки опит на истинските комунисти да кажат истината, да се борят за истински социализъм и комунизъм завършваше с тяхното оклеветяване, осъждане и много често избиване. Като се започне от 1936 г., когато се започна оклеветяването, осъждането и избиването на всички болшевики-ленинци и се стигне до последната за бюрократично-буржоазната система 1990 г., лъжата, демагогията, клеветата и терорът са били неизменно оръдие за запазване властта на бюрократичната буржоазия.

Бюрократичният капитализъм изживя своето време. Той изпълни своето предназначение – ускорено да преобразува дребностоковото производство в бюрократичното – (държавно) капиталистическо и да развие материалната база на бюрократичния капитализъм, която да послужи за изграждане на бъдещия социализъм. Като всеки експлоататорски строй, той трябваше да изживее своето време на възход и упадък и да отстъпи мястото си на следващия по-прогресивен обществен строй – работническия социализъм. (Това, което все още не желаят да разберат представителите на средната и дребна бюрокрация. Затова и нейните комунистващи организации все още мечтаят да възстановят своя отминал “социализъм” с принадена стойност, т.е. бюрократичен капитализъм).

За да запази своето господстващо положение в обществото, класата на бюрократичната буржоазия реши да отстъпи на почвата на частния капитализъм и на буржоазната демокрация, като разпредели помежду си общобуржоазна (бюрократично-капиталистическата) собственост, опирайки се но помощта на западните империалистически държави, на тяхната финансова олигархия. Осъществяването на това нейно намерение се съпровожда с унищожаване на голяма част от производителните сили на обществото (материалната база и работна сила), което е заплаха за съществуването не само на бившата бюрократична буржоазия, но и на държавите на бившите бюрократично-капиталистически страни. Първо, самото разпределение на тази собственост води до раздробяване на средствата за производство и на работната сила. Второ, частният капитализъм, за да функционира ефективно, изисква относително и абсолютно все по-малко работна сила. Това подтиква буржоазията да се освободи от големи маси работници и служители. Трето, за да осигури своето покровителство от международния финансов капитал и гаранция за запазване на своята власт, тази буржоазия е принудена да му отстъпи пазари и суровини, производствени предприятия и висококвалифицирана работна сила, както и да закрие голяма част от родното производство, конкуриращо това на международния финансов капитал. А това означава да изхвърли на улицата още работници и служители, да подложи на глад, мизерия и измиране цялото излишно за капитала работническо население. Да го върне на село, към което се стремят днешните управници, е невъзможно. В съвременното производство няма условия за дребностоково, дребноселско производство. Поради това буржоазията изпада в едно неразрешимо за нея противоречие.

Единствен начин за разрешаване на това противоречие и нова насилствена революция и унищожаване на всички форми на капитала, на цялата буржоазия – частна и бюрократична, на всички класи в обществото и изграждане на работнически социализъм, който единствено може да осигури работа и средства за живот на цялото население. Материалните условия за победата на тази революция са узрели. Високоразвитата материално-техническа база на обществото, наличието на преобладаваща работническа маса на населението, заедно с дребната бюрокрация са обективния фактор, който предопределя победата на революцията. Остава само да се подготви субективният фактор на революцията – изграждането на революционна партия, начело на революционната работническа класа, на революционните маси и да се подготвят тези маси за провеждане на победоносна революция.

Да чакаме избухването на световната революция за нас ще е късно. Дотогава голяма част от днешното население ще бъде унищожено от капитала – с войни, както в Югославия и Русия, или без войни – от глад, болести, мизерия, безбрачие и бездетство. После земята ни ще бъде заселена от разоряващи се дребностокови, дребнобуржоазни човешки маски на ускорено развиващите се по капиталистически път страни и континенти (Китай, Индия, Азия, Африка и пр.) Победоносната работническа социалистическа революция е единственото спасение за народите на бившите бюрократично-капиталистически (реалсоциалистически) страни. Оттам революцията ще обхване целия свят и на капитализма ще бъде сложен край.

Работническият социализъм – това е спасението и бъдещето на човечеството. Лозунгите, под които трябва да се води борбата за този социализъм са:

Смърт на капитализма!
Смърт на буржоазната демокрация на буржоазната демократична държава!
Смърт на бюрократично-буржоазния комунизъм!
Да живее работническия социализъм!
Да живее работническата демокрация (работническата демократична социалистическа държава)!
Да живее работническия комунизъм!

15
(горе)
ПРОЕКТО-УСТАВНА И ПРОЕКТО-ПРОГРАМНА ДЕКЛАРАЦИЯ

Земята на Ботев и Левски
Отново е робска земя.

Кой люби народа поробен
И пази завета велик –
На Левски завета бунтовен, –
При нас нека дойде войник.

(Хр. Кърпачев)

ПО УСТАВА

БРКП е партия на работническата класа и на тези елементи от останалите експлоатирани от капитала класи, които са готови да се борят за унищожаване на всички форми на капитала, на наемния труд, на принадената стойност и на останалите техни взаимоотношения.

Цел на БРКП е унищожаване на капиталистическия обществен строй във всичките му разновидности и изграждане на работнически (безкласов) социализъм. Постигането на тази цел е възможно единствено чрез завладяване на държавна власт (диктатура) на работническата класа (пролетариата). За подготовката на революцията, както и за защитата на ежедневните интереси на работническата класа и на останалите трудещи се маси от игото на капитала. Партията ще използва и всички останали форми и средства на класова борба – стачки, митинги, демонстрации, участие в общински и парламентарни избори и пр.

БРКП е продължител на делото на БРСДП (т.с.), основана през 1891 г. преименувана в БКП през 1919 г. Като такава тя прави критичен марксистко-ленински анализ на цялата отминала дейност на тази партия преценява обществено-икономическото състояние на страната в момента и обосновава необходимите изменения, които трябва да се направят в обществото, за да се осъществят класовите интереси на работниците, а оттам – интересите на всички угнетени от капитал маси. На тази основа набелязва конкретни задачи за разрешаване във всеки предстоящ момент на класовата борба и на работническата социалистическа революция.

БРКП се изгражда като строго централизирана партия чрез прилагане принципа на демократическия централизъм. Всички длъжности са изборни, а всички длъжностни лица са избираеми и сменяеми по всяко време. По-висшите ръководни органи се изграждат от пълномощници на по-нисшите, одобрени от останалите членове на съответния ръководен орган. По-висшите организации се изгражда чрез доброволно обединяване на по-нисшите, при което приемането или изключването на дадена по-нисша организация в по-висшата става чрез квалифицирано решение на съответния ръководен орган на тази организация.

БРКП се изгражда на производствено-териториален принцип чрез съчетаване на легалните с нелегалните структурни форми. Тя ръководи идейно и организационно всички останали работнически професионални, културни, просветни, спортни, военни и пр. Организации.

БРКП не допуска съществуването на никакви други партии под работническо и под комунистическо име, както и под марксистка фразеология. Всички такива, създадени и създавани от буржоазни и дребно-буржоазни елементи под ръководството на буржоазията, подлежат на разтуряне и разгромяване, а ръководствата им на революционен съд и наказание.

Символите на БРКП са червено знаме и златна петолъчка, а поздравът – вдигната, свита в юмрук ръка.
Техническата част на проектоустава е общоприетата, съгласувана с посочените по-горе принципи за изграждане на БРКП.

ПО ПРОГРАМАТА

От своето зараждане до своето преименуване в БСП и последвало разлагане в старата партия (БРСДП, БКП) съжителстваха интелигентско-бюрократична и работническа част, а също и отделни дребно-буржоазни елементи, при което тя се оглавяваше от интелигентско-бюрократична върхушка. Това даде отражение върху нейната идеология и практика, която винаги отстъпваше от научния комунизъм (марксизма).

През първия етап, от създаването й до преименуването й в БКП, Партията се придържаше към марксистката постановка, че победоносна социалистическа революция е възможна като акт, извършен едновременно в развитите в икономическо отношение страни в света. Поради това тя не си поставяше като непосредствена цел завземането на властта в страната и не разработваше междинни форми на общественото й развитие от капитализма към социализма. Това е главната причина за пасивността на Партията по отношение на Войнишкото въстание в 1918 г. и на въстанието на Деветоюнския фашистки преврат в 1923 г.

През следващия етап, от преименуването й в БКП, през Деветосептемврийската победа в 1944 г, до преименуването й в БСП и последвалото разлагане, Партията се придържаше към теорията и практиката на Руската компартия (КПСС), приемайки я безкритично. Това предопредели и сходната й съдба с тази партия. Вай-близка до научния комунизъм бе Проекто-програмата, разработена за несъстоялият се през 1923 г. Пети конгрес на БКП. Но и в нея не бе поставен въпросът за унищожаване на класовото деление на труда като условие за унищожаване на принадената стойност и на класите в обществото и за изграждане на работнически (безкласов) социализъм. След това всички партийни програми и действия следваха тези на КПСС. Изграждането на държавен (бюрократичен) капитализъм в СССР, неговото представяне за социализъм, бюрократизирането на съветската компартия и държава, замяната на научния комунизъм с бюрократизма и идеологията на тази партия, отказът й от работническия (научен) социализъм, разлагането и разпадането на бюрократизираната партия и държава бе копирано и следвано от БКП. Това предопредели и разлагането, и разпадането на БКП и на обществената система, която тя оглавяваше.

В борбата срещу частния капитализъм, за унищожаване на частнокапиталистическата собственост и господството на частната буржоазия интелигентско-бюрократичната част и работническата част в Партията вървяха заедно, подкрепени от част от дребната буржоазия и дребните селяни, тъй като това бе в интерес на всички тези класи. Противоречие между тях възникна в края на петдесетте и началото на шестдесетте години при ликвидирането на самостоятелното дребно-стоково производство чрез принудителното коопериране на селяните и занаятчиите. То бе съпроводено с унищожаването на част от производителните сили – инвентар, работен и породист добитък и пр., с масова миграция от селото към града. Друго противоречие предизвика унищожаването на свободното кооперативно производство и преустройството му в бюрократично-капиталистическо, а свободните кооперирани производители – в наемни работници и чиновници в средата на шестдесетте години. В индустрията и в останалите отрасли на народното стопанство бюрократично-капиталистическото преустройство бе съпроводено с ликвидиране на съществуващият работнически контрол в предприятията, с ликвидиране на въоръжените работнически отряди и дружини по предприятия и пр.

С това бюрократичната част в партията и държавата окончателно се оформи като господстваща класа, ликвидирайки всяка възможност за работническо самоуправление и за свободен труд, което е същността на работническия социализъм и комунизъм. С това тя наложи бюрократичния капитализъм и развитието на страната и бюрократизма в партията. Политическият преврат в партията и държавата, извършен от бюрократичната буржоазия, узаконил нейното господство, бе Априлският пленум в 1956 г., а окончателното утвърждаване диктатурата на тази буржоазия завърши в края на шестдесетте години. Оттогава изкристализираха и противоречията между работническата класа и класата на бюрократичната буржоазия, между работническите и бюрократичните елементи в партията. Оттогава партията се превърна в бюрократично-буржоазна партия.

Бюрократичният капитализъм като най-висша форма на капитализма изигра положителна роля в развитието на производителните и духовните сили на страната. Изградена бе мощна материално-техническа база и механизирано селско стопанство. На тази основа производителността на труда бе повишена многократно, което даде възможност за подобряване на материалното и културно положение на населението. Всички хора имаха работа, бяха нахранени, облечени, обути, ползваха безплатно здравеопазване и образование. Беше изграден огромен жилищен фонд, който почти реши жилищния проблем. Това направи бюрократичният капитализъм.

Икономическата слабост на бюрократичния капитализъм бе несъобразеността на част от производствените мощности с местната им суровинна осигуреност, концентрацията им в големите градове, което предизвика масова миграция на населението от селото към града, обезлюдяване на цели села и райони, изоставяне и унищожаване на средства за производство в тези райони. Масовата миграция и струпването на населението в големите градове принуди бюрократично-буржоазната върхушка да премине към строителство на едропанелни жилищни комплекси в покрайнините на тези градове. Така, от една страна, поради изоставане и спиране строителството в старите части на градовете, голяма част от тях се превърнаха в рухващи руини. Причината за всички тези неудачи е, че управляващата бюрократична буржоазия, като всяка буржоазия, не се ръководеше от изискванията на научния комунизъм за развитие и разполагане на производителните сили на обществото, че тя сверяваше своите решения не с теорията на научния комунизъм, а с теорията и практиката на частния капитализъм.

Бюрократично-капиталистическата форма на изграждане на икономиката на страната унищожи, от една страна, конкуренцията между отделните предприятия – стокопроизводители, от друга страна, унищожи свободния, заинтересован от крайния резултат труд. Това доведе до изоставане в производителността на труда и в качеството на произвежданата продукция в сравнение с високоразвитите капиталистически страни. Доведе и до недоволство сред трудещите се маси в страната.

В политическата област бюрократичната буржоазия, запазвайки класите в обществото, лиши останалите класи – работническата и дребната бюрокрация от свои политически организации (партии), които да защитават техните интереси. Тя въведе тоталитарен тип политическо управление на страната, погазвайки демократичните права на останалите класи. Въведе свирепа бюрократично-буржоазна диктатура, демагогски представяйки я за диктатура на пролетариата. Главните органи на тази диктатура бяха политическата полиция (ДС), останалата полиция, армията и бюрократичния държавно-партиен апарат.

Правото на управляващата бюрократична буржоазия да присвоява и се разпорежда с принадената стойност на обществата й даде възможност да присвоява като лична собственост (да краде) част от тази принадена стойност под формата на пари и да я натрупва в индивидуална собственост като потенциален (латентен) капитал. Това подтикна тази буржоазия към разрушаване на бюрократичния капитализъм и на тоталитарната държава и към замяната им с частен капитализъм и буржоазна демокрация. Началото бе сложено с Указ 56.

В края на деветдесетте години част от бюрократичната буржоазия, облягайки се на помощта на западния империализъм (на западния финансов капитал), и на руския сенчест капитал, извърши контрапреврат в страната и започна усилено преустройство на бюрократично-капиталистическата система в частнокапиталистическа. По подобие на всички съвременни капиталистически страни, в които господства финансовия капитал, тя раздели своята партия (БКП) на две партии: БСП и СДС, необходими й за функциониране на буржоазната парламентарна демокрация. После прочисти държавния апарат от противниците на частния капитализъм. След това премина към разграбване и разпределение помежду си на бюрократично-капиталистическата (общобуржоазна) собственост и на парите на държавата и на населението. Съответния дял получи и реституираната дореволюционна буржоазия. Намеси се и международният финансов капитал, заграбвайки най-големите, водещи предприятия, а други ликвидира като конкуренти на своите. Това стана с помощта на най-продажната, най-безкрупулна част на българската бюрократична върхушка, за която тази разпродажба е начин за обогатяване.

Днес страната ни е разкъсана от наши и чужди лешояди. Разгромът и агонията на индустрията, селското стопанство, транспорта, културата, образованието, здравеопазването и пр. Е в пълен ход. Днес България произвежда по-малко от половината свое бивше производство. В замяна на това страната се превърна в пазар на западни и други чужди стоки и в суровинен придатък на западния капитал. Разгром последва и армията и отбранителната способност на страната. Днес България е подчинена на волята на чуждия финансов капитал. Днес тя е неоколониална страна.

Българският народ и най-вече работническата класа е подложен на истински геноцид. Масова безработица, ниски (мизерни) заплати на заетите, ниски пенсии на пенсионерите, ниски доходи на дребните стокопроизводители и търговци, масов недоимък, глад, болести, безбрачие и бездетие е цената, която плащат работническата класа, дребната бюрокрация и появилата се дребна буржоазия. Населението на страната, и най-вече българският елемент намалява с бързи темпове поради ниската раждаемост и високата икономическа емиграция. България и българският народ се затриват в угода на международния финансов капитал, в угода на международния империализъм с ръцете на българските управници. Това е едностранна революционна гражданска война, която нашата и международната буржоазия водят срещу целия български народ и най-вече срещу работническата класа с цел унищожаване, ликвидиране на излишното за функционирането на частния капитал работническо население. Гражданска война, която в момента се води не с огнестрелно оръжие, въпреки че и то се ползва, а с икономически средства – чрез глад, болести, бездетие.

Изход от създалото се положение има. Той е смъкване от власт на управляващата буржоазна върхушка, отхвърляне и унищожаване на натрапения ни упадъчен, отживял времето си за нашите условия частен капитализъм и буржоазна демокрация, унищожаването на престъпната, продажна буржоазия, на тази сбирщина от крадци, бандити, мафиоти, убийци и пр. И установяване на нов обществен строй – на работническия социализъм. Това може да се постигне единствено чрез революция, чрез непрекъсната (перманентна) революция. Това означава на реакционната гражданска война да отговорим с революционна работническа война, с война на целия потъпкан, мачкан, унижен български народ. Война, която да има единствена цел – унищожаването на буржоазията, унищожаването на буржоазния обществен строй, унищожаване на новоколониалното робство. Тази война ще има успешен край, тъй като тя ще се води от цялата световна работническа класа. Капитализмът ще бъде унищожен като злокобна чума.

Трябва да се започне от изграждане на истинска революционна комунистическа партия от самата работническа класа, начело с работническата интелигенция. Партия, която да оглави революционната борба на българския народ за унищожаване на капиталистическия обществен строй и за изграждане на работническия социализъм. Всички честни, смели, милеещи за своя дом, за България хора трябва да се включат в тази партия в тази борба, в тази революция.

Всички съществуващи днес критерии, създадени от буржоазията и именуващи се “работнически”, “комунистически”, “марксистки” партии като: БКП, БКП (м), КП, БЕКП, БКП (Г. Д.), БРСоц. П, БРСел. П и пр. Трябва да бъдат разтурени и разпуснати. Всички те са за “социализъм” и “комунизъм” с принадена стойност, т.е. за капитализъм. Всички те представят идеите на бюрократичния капитализъм и на буржоазния социалдемократизъм за комунизъм. Които от техните водачи и вдъхновители продължават да говорят и действат от името на комунизма, на марксизма и от името на работниците трябва да бъдат съдени от революционен работнически комунистически съд и наказани, като провокатори. Комунистическото движение е единствено работническо движение, тъй като единствено работниците се борят за унищожаване на принадената стойност, поради което само тяхната партия има право да се нарича комунистическа. Всички останали партии, които са за запазване на принадената стойност са за запазване на капитала и на наемния труд и нямат право на комунистическо име. Те са политически организации на бюрократичната и на социалдемократическата дребна буржоазия и всяко прикритие под името “комунисти”, “марксисти”, “работници” е провокация срещу БРКП, срещу истинския комунизъм и марксизъм, срещу класовите интереси на работниците. Те трябва да бъдат ликвидирани дори и с най-твърди и жестоки революционни средства. Членовете им, които приемат идеите на научния работнически комунизъм и са готови да се борят за неговата победа, могат да влязат в БРКП. Това е първото условие за победата на работническата комунистическа революция у нас.

Всички буржоазни дейци, които се афишират като социалисти и демократи, а своите партии като социалистически, своите държавни форми – като демокрация въобще, без да посочват класовото буржоазно съдържание на своя социализъм и на своята демокрация, трябва да бъдат разобличавани, осмивани и заклеймяване като лъжци и демагози, а техните социализъм и демокрация трябва да бъдат разобличавани като грабителски, античовечни, като класови такива. Тези от които въпреки всичко продължават със своите действия да вършат провокация срещу работническата класа и работническата компартия, срещу идеите, стремежите и борбата на работниците и на тяхната партия подлежат на революцонен работнически съд и наказание.

БРКП трябва да се изгражда като революционна, а не изборжийска партия. Поради това тя трябва да има легални, полулегални и нелегални структури, разположени във всички предприятия, учреждения, синдикати, в армията, в полицията, в културно-масовите организации, вътре в чуждите партии и пр. Тя трябва да има както идеологически, организационен, административно-правен и финансов отдели, така и военен отдел, партийно разузнаване и контраразузнаване със съответните изпълнителски звена.

Втората непосредствена задача е изграждането на работнически съвети по предприятия и учреждения и въоръжени нелегални групи и отряди към тях, обединяването им в общински и областни съвети и военни организации, а оттам изграждането на единен републикански съвет и военна организация (работническа революционна армия – РРА), начело със съответните работнически комитети. Като масови организации в тях ще участват членове и нечленове на БРКП. Тяхното ръководство трябва да се извършва от съответните партийни структури на БРКП. В него ще участват и безпартийни активисти. Задачата на тези съвети и военни организации е както защита на непосредствените интереси на работниците и служителите от съответните предприятия и учреждения, така и да израстват като бъдещи органи на революцията и на държавната власт на работническата класа, като органи на диктатурата на пролетариата. От неработещите, пенсионерите и пр. Да се изграждат квартални съвети и военни организации, подчинени на и ръководени от съответните общински работнически съвети и военни ръководства към тях.

Съветите и военните организации към тях трябва да започнат незабавна борба за икономическите и политическите интереси на работниците и служителите. Те трябва да наказват всички чужди и наши грабители, лешояди, нови и стари капиталисти, продажни политици и управници, техните доносници, шпиони и провокатори, както и престараващите се полицаи, съдии, държавни чиновници и пр. Те трябва да унищожават всички криминални престъпници, които днешната власт покровителства и толерира.

Съветите трябва да облагат с революционен данък всички капиталисти, рентиери, спекуланти, адвокати, доктори, дребни буржоа и пр. И да спъват, да не позволяват плащането на данъци на буржоазната държава. От тези средства ще се издържа революционната борба, революционните органи, въоръжените формирования, революционния печат, пропаганда и пр. От тях ще се подпомагат и безработните, мизерстващи работнически и други части на населението, които буржоазията обрича на измиране. За целта трябва да се изградят административно-финансови органи към съответните революционни съвети. Те ще определят, налагат, събират и разпределят революционния данък. Ще коригират и контролират работните заплати, осигуровки и пр., които днешната буржоазия свежда до минимум. Ще коригират и контролират и таксите за услуги на адвокати, лекари, стоматолози и пр.

Към революционните съвети трябва да се създават и революционни съдилища за съдене на провинилите се лица – членове и нечленове на организацията, на тези, които нарушават революционните закони. На буржоазните закони, които узаконяват грабежа и унищожаването на работническото население, те трябва да противопоставят революционните закони на работническата класа, които защитават ограбваните, унижаваните и унищожаваните работници и други трудещи се. На буржоазните съдилища, които съдят в интерес на буржоазията, които защитават грабителите, узурпаторите, които защитават награбеното, работническата класа трябва да противопостави свои съдилища, които да съдят грабителите, престъпниците и да защитават ограбваните и унижаваните. Тези съдилища ще съдят в името на своята работническа власт, на своите работнически закони, на правото на живот на работниците и служителите.

Или трябва да се създава държава в държавата. Революционните държавни органи трябва в процеса на борба да дезорганизират и унищожават буржоазните държавни органи, да унищожат буржоазната държава. Те да заемат нейното място, те да станат държава.

Създаването на работнически, учрежденски, войнишки и пр. Съвети, както и на военни организации към тях трябва да започне незабавно, отдолу нагоре, без да се чака външна помощ. Трябва незабавно да започне борба в предприятията, учрежденията, населените места, в армията и пр. Според местните сили, да започне въоръжаване, събиране на средства и материали. Да започне наказание на най-върлите врагове.

Всички бивши членове на БКП, както и всички техни преки наследници, които от името на социализма и комунизма ползваха привилегии и облаги се мобилизират. Поставят им се конкретни задачи за изпълнение. Които откажат да изпълнят поставените им задачи, подлежат на революционен съд и наказание. Тези от тях, които са непосредствени участници и вдъхновители на контрареволюцията от 1989 г., както и участниците във Великото народно събрание 1990 г и в Обикновените народни събрания, в правителствата и пр. Ръководни държавни органи, подлежат на революционен съд и наказание, а техните наследници – на изселване в обезлюдените райони на страната.

След смъкване на буржоазията на власт и унищожаването на буржоазната държава съветите ще бъдат единствените органи на държавна власт със законодателни, контролни и пр. Функции. На тях ще бъдат подчинени съответните изпълнителни органи. Въоръжената сила на тази власт, на съветите, ще бъдат въоръжените работнически отряди, батальони, полкове и пр. Армията ще се ръководи и контролира от работническата социалистическа власт чрез изградените в нея съвети на войниците и на прогресивните сержанти и офицери, представители, на които ще участват в съответните местни, областни и републикански съвети.

Съветите чрез своите въоръжени органи ще контролират и ръководят изпълнителната власт по предприятията, учреждения, общини, области, републиката. По този начин изпълнителната власт никога не ще може да подчини обществото, да господства над него както бе при бюрократичния капитализъм. БРКП ще бъде само идеен ръководител на обществото, а не фактически господар и разпоредител, каквато бе БКП при бюрократ-капитализма, тъй като въоръжената сила ще е от самите непосредствени работници и служители, подчинени на съветите, които са съставени от представители на същите въоръжени работници и служители. Така няма да има сливане на партия и държава, а оттам няма да има диктатура на ръководството на партията и то не ще се превърне в господар на обществото, както бе при бюрократ-капитализма.

Работническата социалистическа революция, чиято цел е унищожаване на класите, ще унищожи заедно със самите класи и всички партии, изразяващи и защитаващи техните интереси. Ще има само една партия – БРКП – като изразител на борбата за безкласово общество. В нея ще членуват само най-достойните, разбиращи хода и условията за изграждането на безкласово общество хора, посочени от трудовите колективи. Заедно с отмиране на възможността за възстановяване на класовото капиталистическо общество ще отмре и работническата социалистическа държава, а оттам ще отмре и тази ръководеща партия.

БРКП в борбата за победа на работническата социалистическа революция, както и за изграждане на социалистическото безкласово общество ще поддържа другарски – боеви и делови връзки с работническите компартии от другите страни. Тя ще се стреми да реши националния въпрос чрез диалог и пълно самоуправление на всички национални и смесени области в рамките на единната балканска, европейска и световна социалистическа република. Конкретно за Балканите може и трябва да се пристъпи към изграждане на единна, централизирана славянска православна държава между България, Македония и Югославия, в която Южноморавската област да се включи като самостоятелна, обособена област. Само така можем да се противопоставим на империалистическата инвазия, на неоколониалното робство на международния финансов капитал. При присъединяване на Гърция, Румъния и пр. Към тази държава Егейска Македония, Западна Тракия, Северна Добруджа и пр. Да се включат като самостоятелни области със смесено население.
В икономическата област всички мероприятия на БРКП ще бъдат насочени към освобождаване на труда чрез унищожаване на всички форми на капиталистическата собственост, на класовото разделение на труда, на принадената стойност и на класите в обществото. За целта Партията ще проведе следните основни мероприятия:

Национализиране на всички средства за производство, размяна и съобщения чрез конфискация (експроприиране), независимо дали са заграбени след 1989 г, които ще бъдат върнати на обществото,
– – Предаване на национализираните средства за производство за стопанисване (подчиняването им) на непосредствените производители – на работническите колективи. Стопанисването им на принципа на кооперацията чрез изборни, сменяеми и заплащани от производствените колективи управители, а дребните – чрез индивидуално (семейно) стопанисване. Работа на предприятията на свободни, некапиталистически начала, на принципа на общия доход и доходността на единица производствени фондове и на единица продукция. Разпределение на дохода от самите колективи, съгласно приетите и утвърдени от съответните съвети правила. Обединяване на всички предприятия в обединения (сдружения) по производствено-технологичен принцип. Осигурено право на предприятията на конкуренция в рамките на обединенията. Монополизиране на външната търговия от тези обединения.
– – Въвеждане на демократично планиране и прогнозирани в рамките на отделните предприятия, обединения, министерства и народно стопанство като цяло, чрез разработване на плановете отдолу нагоре.
– – Прекратяване на всички плащания по външния дълг. Анулиране на задълженията по дълга, предоставен с цел разсипване на българското производство като конкурент на западно-капиталистическото и с цел унищожаване на българската работна сила. Прехващане на всички признати от работническата социалистическа власт задължения на страната с изнесените в чужбина пари, капитали, печалби, пропуснати ползи по вина външния империалистически диктат и пр. Връщане на напусналите страната грабители за разследване и съдене от работнически революционен съд.
– – Незабавно намаляване на работния ден на шест часа, а при възможност и необходимост и на по-малко с цел осигуряване работа и свободно време на всички работоспособни хора в страната.
– – Принудително изселване от големите градове и заселване в обезлюдените села и райони на виновниците за контрареволюцията и за последвалата икономическа и духовна катастрофа на страната, на техните семейства и преки наследници, ако не подлежат на по-тежко наказание, както и на тези, които поради липса на трудови навици, квалификация и пр. Не могат да намерят приложение на работната си сила в градовете.
– В социалната област БРКП ще насочи дейността си към:
– – Възстановяване и развитие на постиженията и придобивките от преди 1990 г. Обвързване ползването на средства за социални нужди от отделните граждани с приноса на всеки един към обществото,
– – Поставяне на здравните, образователните, културните, осигурителните и пр. Институти под ръководството, контрола и финансирането им на съответните съвети. Довеждане на тези учреждения по-близо до производствените колективи и обвързване и съгласуване дейността им с тази на колективите. Обвързване заплащането на заетите в тези институти с доходите на работниците от производствените колективи на съответните съвети.

За изпълнението на тези задачи БРКП ще се обляга на постиженията на съвременната наука във всичките й области, на знанията на специалистите от тези области.

За изпълнение на тази проекто-програма Партията ще се обляга в обществото на цялата работническа класа, на всички честни и прогресивни хора от народа. Ще я направи знаме на техния идеал, труд и усилия.
 

Автор на този учебник:
Петър Йорданов

2000 г.

АБОНИРАЙ СЕ ЗА САЙТА
горе в дясната странична лента в абонаментна форма,

когато публикуваме нещо ново в сайта,
веднага на пощата ви ще дойде съобщение.

Напиши ОТГОВОР

%d блогъра харесват това: