КАРЛ МАРКС, „КАПИТАЛЪТ“, ТОМ 1, ОТДЕЛ 7

КАРЛ МАРКС, КАПИТАЛЪТ, ТОМ ПЪРВИ, ОТДЕЛ СЕДМИ - ПРОЦЕСЪТ НА НАТРУПВАНЕ НА КАПИТАЛА
Карл Маркс
КАПИТАЛЪТ
КРИТИКА НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ИКОНОМИКА (ТЕОРИЯ И ПРАКТИКА)

ТОМ ПЪРВИ

ОТДЕЛИ СЕДМИ

ПРОЦЕСЪТ НА НАТРУПВАНЕ НА КАПИТАЛА

ИНТЕРНЕТ СВИТЪК ШЕСТИ

mnb0Съдържание:
  ОТДЕЛ СЕДМИ:
ПРОЦЕСЪТ НА НАТРУПВАНЕ НА КАПИТАЛА

Глава двадесет и първа:
Просто възпроизводство
(Работническата класа като принадлежност на капитала. Отношението между капиталиста и работника се възпроизвежда от капиталистическия производствен процес)

Глава двадесет и втора:
Превръщане на принадената стойност в капитал
       1. Капиталистически производствен процес в разширен мащаб. Превръщане на законите на собствеността, съществуващи в стоковото производство, в закони на капиталистическото присвояване

       2. Погрешното схващане на възпроизводството в разширен мащаб от страна на политическата икономия
       3. Разделяне на принадената стойност на капитал и доход. Теория на въздържанието

       4. Обстоятелства, които определят размера на натрупването, независимо от пропорцията, в която принадената стойност се разпада на капитал и доход. Степен на експлоатацията на работната сила. – Производителна сила на труда. – Нарастваща разлика между влагания и потребявания капитал. – Величина на авансирания капитал
       5. Така нареченият фонд "работна заплата"
Глава двадесет и трета:
Общият закон на капиталистическото натрупване
       1. Нарастващо търсене на работната сила, паралелно с натрупването при неизменящ се състав на капитала
          
* Производството на принадена стойност или обогатяването е абсолютният закон на този начин на производство (капиталистическият)
       2. Относително намаляване на променливата част на капитала в хода на натрупването и на придружаващата го концентрация
       3. Прогресивно производство на относително излишно население (свръхнаселение, пренаселеност) или на промишлена резервна армия
       4. Различни форми на съществуване на относителното свръхнаселение. Всеобщият закон на капиталистическото натрупване

       5. Илюстрация на всеобщия закон на капиталистическото натрупване
а) Англия от 1846-1866 г.

б) Зле платените слоеве на британската промишлена работническа класа (Условия за хранене. Жилищни условия. Лондон. Нюкясъл-ъпон-Тайм. Брадфорд. Бристол.)
в) Скитащо население (Жилищни условия. Железопътни работници. Въглекопачи и други машинни работници.)
г) Въздействие на кризите върху най-добре платената част на работническата класа (Строители на железни кораби в източната част на Лондон.)
д) Британският земеделски пролетариат (Скитащи артели.)
е) Ирландия

Глава двадесет и четвърта:
Тъй нареченото първоначално натрупване

       1. Тайната на първоначалното натрупване
       2. Експроприацията на земята на селското население
(Превръщане на орната земя в пасища през последната третина на 15-ти и първите десетилетия на 16-ти век. Реформацията на разграбването на църковните земи. Превръщане на феодалната собственост в буржоазна собственост. Реставрацията и "Славната революция". Разграбването на държавните имущества. Общинската собственост и нейното разграбване. Очистване на именията, превръщане на орната земя в пасища за овцете и на пасищата за овцете в ловни паркове в планинска Шотландия.)

       3. Кървавото законодателство против експроприираните след края на 15-ти век. Закони за намаляване на работната заплата
       4. Генезис на капиталистическите арендатори
       5. Обратното влияние на аграрната революция върху промишлеността. Създаване на вътрешния пазар за промишления капитал

       6. Генезис на промишления капиталист
(Колониална система. Система на държавни дългове. Съвременна данъчна система и протекционистична система. Отвличането на деца при зараждането на едрата промишленост.)

       7. Историческата тенденция на капиталистическото натрупване
Глава двадесет и пета:
Съвременната теория на колонизацията

jxq1
(горе)
Седми отдел
Процесът на натрупване (акумулиране) на капитала

Превръщането на една парична сума в средства за производство и работна сила е първото движение, през което минава онова количество стойност, предназначено да функционира като капитал. Това движение се извършва на пазара, в сферата на циркулацията (обръщението). Втората фаза на това движение, производственият процес, е завършена, щом като средствата за производство бъдат превърнати в стока, чиято стойност надминава стойността на нейните съставни части, значи съдържа първоначално авансирания капитал плюс известна принадена стойност. След това тези стоки трябва да бъдат отново хвърлени в сферата на обръщението. Те трябва да бъдат продадени, тяхната стойност да бъде реализирана в пари, тези пари наново да бъдат превърнати в капитал и така все отново. Това кръгообращение, което винаги преминава през едни и същи последователни фази, образува циркулацията на капитала.

Първото условие за натрупването е капиталистът да е успял да продаде своите стоки и да превърне обратно в капитал по-голямата част от получените по такъв начин пари. В по-нататъшното изложение ние предпоставяме, че капиталът нормално извършва процеса на своето обръщение (циркулация). Подробният анализ на този процес спада във втората книга.

Капиталистът, който произвежда принадена стойност, т.е. изсмуква незаплатен труд непосредствено от работниците и го фиксира в стоки, наистина е пръв присвоител на тази принадена стойност, но съвсем не е неин последен собственик. По-нататък той трябва да я дели с други капиталисти, които изпълняват други функции в общественото производство, взето в неговата цялост — с поземлените собственици и т.н. По такъв начин принадената стойност се разпада на различни части. Нейните дялове попадат в ръцете на различни категории лица и придобиват различни, самостойни една към друга форми, като печалба, лихва, търговска печалба, поземлена рента и т.н. Тези превърнати форми на принадената стойност могат да бъдат разгледани едва в третата книга.

Така че ние тук предпоставяме от една страна, че капиталистът, който произвежда стоката, я продава по нейната стойност, и при неговото завръщане на стоковия пазар повече не се спираме нито на различните форми, които избуяват от капитала в сферата на обръщението (циркулацията), нито на скритите в тях конкретни условия на възпроизводство. От друга страна ние вземаме капиталистическия производител като собственик на цялата принадена стойност или, ако искате, като представител на всичките негови съучастници в плячката. Така че ние на първо време разглеждаме натрупването (акумулацията) абстрактно, т.е. като прост момент на непосредствения производствен процес.

Впрочем, доколкото се извършва натрупване (акумулация), капиталистът успява да продава произведената стока и да превръща обратно в капитал получените за нея пари. По-нататък: разбиването на принадената стойност на различни късове нищо не изменя нито в нейната природа, нито в ония необходими условия, при които тя става елемент на натрупването. Каквато и да бъде оная част на принадената стойност, която капиталистическият производител задържа за себе си или отстъпва на други, винаги той пръв я присвоява. Така че онова, което ние предпоставяме в нашето изложение на натрупването, се подразбира и за нейния действителен ход. От друга страна раздробяването на принадената стойност и посредническото движение на обръщението (циркулацията) затъмняват простата основна форма на процеса на натрупване. Затова неговият чист анализ изисква засега да оставим настрана всички явления, които скриват вътрешното движение на неговия механизъм.

jxq2
(горе)
Двадесет и първа глава
Просто възпроизводство

Каквато и да бъде обществената форма на производствения процес, той трябва ца бъде непрекъснат, т.е. да протича периодично все през едни и същи стадии. Както обществото не може да престане да консумира, също тъй то не може да престане да произвежда. Затова всеки производствен процес — разглеждан в неговата непрекъсната връзка и в постоянния поток на неговото възобновяване — е същевременно и възпроизводствен процес.

Условията на производството са същевременно и условия на възпроизводството. Нито едно общество не може постоянно да произвежда, т.е. да възпроизвежда, ако постоянно не превръща обратно част от своите продукти в средства за производство или в елементи на ново производство. При равни други условия то може да възпроизвежда или поддържа своето богатство на същото равнище само ако замества in natura [лат.: в натура] консумираните напр. в течение на годината средства за производство, т е. средства на труда, сурови материали и спомагателни вещества — със също такова количество нови екземпляри, отделяни от общата маса на годишния продукт и отново включвани в производствения процес. Така че определено количество от годишния продукт принадлежи на производството. Предназначено по начало за производителна консумация, това количество съществува в повечето случаи в такива натурални форми, които сами по себе си изключват индивидуалната консумация.

Ако производството има капиталистическа форма, то и възпроизводството има същата форма. Както в капиталистическия начин на производство трудовият процес се явява само като средство за процеса на нарастване, също тъй и възпроизводството се явява само като средство за възпроизвеждане на авансираната стойност като капитал, т.е. като самонарастваща стойност. Икономическата характерна маска на капиталиста е прикрепена към даден отделен човек само затова, че парите му постоянно функционират като капитал. Ако напр. авансираната парична сума от 100 ф.ст. тази година се превърне в капитал и произведе 20 ф.ст. принадена стойност, тя трябва и през следващата година и т.н. да повтаря същата операция. Като периодично нарастване на капиталовата стойност, или като периодичен плод на намиращия се в процес капитал, принадената стойност придобива форма на revenue [англ.: доход], който произлиза от капитала.

Ако този доход служи на капиталиста само като консумативен фонд, т.е. ако той бъде консумиран също тъй периодично, както бива придобиван — тогава, при еднакви други условия, се извършва просто възпроизводство. Макар че последното е само повторение на производствения процес в същия му размер, това просто повтаряне или непрекъснатост придава на процеса известни нови черти или по-скоро премахва привидните черти на неговото изолирано протичане.*1
[*1 „Богатите, които поглъщат продуктите на чуждия труд, ги получават само чрез действия на размяна (покупки на стоки). Затова те като че ли са изложени на скорошно изчерпване на техните резервни фондове… Но в обществения строй богатството е получило силата да се възпроизвежда чрез чужд труд… Богатството, също както трудът и чрез труда, доставя всяка година плод, който може да бъде унищожаван всяка година, без богатият да става по-беден. Тоя плод е доходът, произхождащ от капитала.” (Sismondi [Сисмонди], Nouveaux Principes etc., том 1, стр. 81, 82)]

Производственият процес започва с купуване на работната сила за определено време и това му започване се възобновява постоянно, щом изтече срокът, за който е бил продаден трудът, и с това изтече определен производствен период — седмица, месец и т.н. Но работникът получава заплата едва след като неговата работна сила вече е била в действие и е реализирала в стоки както своята собствена стойност, така и принадената стойност. Значи той е произвел както принадената стойност, която ние засега разглеждаме само като консумативен фонд на капиталиста, така и фонда на своята собствена заплата, променливия капитал, още преди този капитал да се е възвърнал при него във формата на работна заплата; и той остава на работа само дотогава, докато постоянно го възпроизвежда.qg2 Оттук изхожда и споменатата в шестнадесета глава под „II” формула на икономистите, кoято представя работната заплата като дял от самия продукт.*2 Една част от постоянно възпроизвеждания от работника продукт постоянно се връща при него във формата на работна заплата. Наистина, капиталистът му заплаща стоковата стойност в пари. Но тези пари са само превърната форма на продукта на труда или по-скоро на част от продукта на труда. Докато работникът превръща част от средствата за производство в продукт, една чaст от неговия предишен продукт се превръща обратно в пари. С неговия труд през миналата седмица или през последното полугодие заплащат неговия дневен труд или труда му през следното полугодие. Илюзията, която се поражда от паричната форма, изчезва веднага, щом вместо отделния капиталист и отделния работник разглеждаме капиталистическата класа и работническата класа. Капиталистическата класа постоянно дава на работническата класа в парична форма асигнации (непреводимо дословно, а приблизително: прехвърляния, възлагания – нещо като индулгенции – бел. ред) за част от произведения от работниците и присвоен от капиталистите продукт. Тези асигнации (индулгенции – бел. ред) работникът също така постоянно връща на капиталистическата класа и срещу това получава от нея полагащата му се част от неговия собствен продукт. Стоковата форма на продукта и паричната форма на стоката маскират сделката.

Значи променливият капитал е само особена историческа форма, в която се проявява фондът на средствата за живот, или трудовият фонд, който е необходим на работника за неговата самоиздръжка и възпроизвеждане и който самият работник винаги трябва да произвежда и възпроизвежда при всички системи на обществено производство. Трудовият фонд се стича към него постоянно във формата на платежни средства за неговия труд, тъй като неговият собствен продукт постоянно се отдалечава от него във формата на капитал. Обаче тази форма на проява на трудовия фонд съвсем не изменя факта, че капиталистът авансира на работника неговия собствен опредметен труд.*3
[*3 „Когато капиталът бъде употребяван за авансиране на заплатите на работниците, това не прибавя нищо към фонда за поддържане на труда.” (Кейзъноув в забележката към неговото издание на книгата на Malthus [Малтус], Definitions in Political Economy, Лондон, 1853 г., стр. 22)]

Да вземем един крепостен селянин. Той работи със своите собствени средства за производство, на собствената си нива, напр. 3 дни през седмицата. През другите три дни той работи ангария в господарското имение. Той постоянно възпроизвежда своя собствен трудов фонд, който за самия него никога не получава формата на платежни средства, авaнсирани от трето лице за неговия труд, В замяна на това пък неговият безплатен принудителен труд никога не получава формата на доброволен и заплащан труд. Aко утре феодалният господар присвои нивата, работния добитък, семената на закрепостения селянин, накъсо, неговите средства за производство — тогава от този момент селянинът ще бъде принуден да продава на феодалния господар своята работна сила. При непроменени други условия селянинът и сега, както и преди, ще работи шест дни в седмицата — 3 дни за себе си и 3 дни за бившия феодален господар, който сега се е превърнал в капиталистически господар. Той и сега, както и преди, ще изхабява средствата за производство като средства за производство и ще пренася тяхната стойност върху продукта. И сега, както и по-рано, определена част от продукта щe влиза във възпроизводството. Но също както ангарийният труд получава формата на наемен труд, така и трудовият фонд, също както преди произвеждан и възпроизвеждан от крепостния селянин, получава формата на капитал, авансиран на работника от бившия феодален господар. Буржоазният икономист, чийто ограничен мозък не е в състояние да отличи формата на проява от това, което се проявява чрез тази форма — затваря очи пред факта, че дори и в днешно време трудовият фонд се явява по земното кълбо само по изключение във формата на капитал.*4
[*4 „Капиталистите все още нито на четвърт част от земята не авансират на работниците средствата за тяхната издръжка.” (Richard Jones [Ричард Джоунс], Textbook of Lectures on the Political Economy of Nations, Хертфорд, 1852 г., стр. 36)]
qg4a

Наистина, променливият капитал губи значението на стойност, авансирана от собствения фонд на капиталиста,*4a само когато разглеждаме капиталистическия производствен процес в постоянното протичане на неговото възобновяване. Но той все пак трябва някъде и някога да започне. Затова от нашето досегашно становище е вероятно, че капиталистът някога е станал притежател на пари чрез някаква първоначална акумулация, независима от чужд незаплатен труд, и затова е могъл да се яви на пазара като купувач на работна сила. Впрочем самата непрекъснатост на капиталистическия производствен процес или простото възпроизводство предизвиква и други странни промени, които обхващат не само променливата част на капитала, но и целокупния капитал.

Ако периодично произвежданата с капитал от 1 000 ф.ст. принадена стойност възлиза напр. за една година на 200 ф.ст. и ако тази принадена стойност всяка година бъде консумирана — ясно е, че след петгодишно повтаряне на същия този процес сумата на консумираната принадена стойност ще бъде равна на 5X200 или равна на първоначално авансираната капиталова стойност от 1 000 ф.ст. Ако годишната принадена стойност бъде консумирана само отчасти, напр. само наполовина, същият резултат би се получил след десетгодишно повтаряне на производствения процес, защото 10Х100 = 1 000. Изобщо: авансираната капиталова стойност, разделена на годишно консумираната принадена стойност, дава броя на годините, или броя на периодите на възпроизводството, след изтичането на които капиталистът ще е погълнал първоначално авансирания капитал, който значи ще е изчезнал. Представата на капиталиста, че той консумира продукта на чуждия незаплатен труд — принадената стойност — и запазва първоначалната капиталова стойност, абсолютно нищо не променя от този факт. След изтичане на известен брой години собствената капиталова стойност на капиталиста е равна на сумата на принадената стойност, която той е присвоил без еквивалент през същия брой години, а погълнатата от него стойностна сума е равна на първоначалната капиталова стойност. Наистина, той запазва в ръцете си един капитал, чиято величина не се е изменила и част от който, напр. здания, машини и т.н., вече е била налице, когато той е пускал в ход предприятието си. Но тук става въпрос за стойността на капитала, а не за неговите материални съставни части. Ако някой консумира целия си имот, като направи дългове, които се равняват на стойността на този имот — тогава именно целият имот представлява общата сума на неговите дългове. Също тъй, ако капиталистът е консумирал еквивалента на своя авансиран капитал, стойността на този капитал представлява вече само общата сума на безплатно присвоената от него принадена стойност. Нито атом от стойността на неговия стар капитал не продължава да съществува.

Така че — съвсем независимо от всяко натрупване — простата непрекъснатост на производствения процес или простото възпроизводство по необходимост превръща след по-къс или по-дълъг период всеки капитал в акумулиран капитал или капитализирана принадена стойност. Дори и ако той при влизането си в производствения процес е бил лично отработена собственост на своя вложител — той рано или късно ще стане стойност, присвоена без еквивалент, или материализация (все едно дали в парична или друга форма) на незаплатен чужд труд.

В четвърта глава видяхме, че за да се превърнат парите в капитал, не е достатъчно да има налице производство на стойност и стокова обръщение (циркулация). Преди всичко трябваше да застанат един срещу друг като купувач и продавач: отсам — притежателят на стойност или пари, оттатък — притежателят на субстанцията, която създава стойност; отсам — притежателят на средства за производство и за живот, оттатък — притежателят само на работна сила и нищо друго. Така че разграничението между продукта на труда и самия труд, между обективните трудови условия и субективната работна сила беше фактически дадената основа, изходната точка на капиталистическия производствен процес.

Но това, което в началото беше само изходна точка, по силата на простата непрекъснатост на процеса, на простото възпроизводство постоянно бива наново произвеждано и увековечавано като свойствен резултат на капиталистическото производство. От една страна производственият процес постоянно превръща вещественото богатство в капитал, в нарастващи и консумативни средства за капиталиста. От друга страна работникът постоянно излиза от производствения процес такъв, какъвто е влязъл в него, т.е. като личен източник на богатството, но лишен от всички средства да реализира това богатство за себе си. Тъй като още преди неговото влизане в процеса неговият собствен труд е отчужден от него, присвоен от капиталиста и включен в тялото на капитала, този труд през време на процеса постоянно се опредметява в чужд продукт. А тъй като производственият процес е същевременно и процес на консумиране на работната сила от страна на капиталиста, продуктът на работника постоянно се превръща не само в стока, но и в капитал, в стойност, изсмукваща силата, която създава стойност;qg5 в средства за живот, които купуват човека; в средства за производство, които употребява производителя.*5 Затова самият работник постоянно произвежда обективното богатство като капитал, като чужда на него сила, която господства над него и го експлоатира, а капиталистът също тъй постоянно произвежда работната сила като субективен, абстрактен, отделен от своите собствени средства за опредметяване и реализиране,qg6 съществуващ само в тялото на работника източник на богатство, накъсо — произвежда работника като наемен работник.*6 Това постоянно възпроизвеждане или увековечаване на работника е sine qua non [лат.: условие, без което не може] за капиталистическото производство.

Консумацията на работника е двояка. В самото производство той чрез своя труд консумира средства за производство и ги превръща в продукти с по-висока стойност от тази на авансирания капитал. Това е неговата производителна консумация. Тя е същевременно и консумация на неговата работна сила от капиталиста, който я е купил. От друга страна работникът употребява парите, които са му платени за неговата работна сила, за средства за живот: това е неговата индивидуална консумация. Значи производителната и индивидуалната консумация на работника са съвсем различни. При първата работникът действа като движеща сила на капитала и принадлежи на капиталиста; при втората той принадлежи на себе си и изпълнява жизнени функции вън от производствения процес. Резултат на първата е животът на капиталиста, а резултат на втората — животът на самия работник.

Когато разгледахме „работния ден” и т.н., между другото видяхме, че работникът често пъти е принуден да превръща своята индивидуална консумация в прост инцидент от производствения процес. В този случай той вкарва в себе си средства за живот, за да поддържа дейността на своята работна сила — също както в парната машина се вкарват въглища и вода, а в колелото — масло. В такъв случай неговите консумативни средства са само консумативни средства на дадено средство за производство, а неговата индивидуална консумация — направо производителна консумация. Но това се явява само като злоупотреба, несъществена за капиталистическия производствен процес.*7
[*7 Роси не би издекламирал толкова разпалено този пункт, ако беше проникнал действително в тайната на „productive consumption” [производителната консумация].]

Работата изглежда другояче, ако разгледаме не отделния капиталист и отделния работник, а капиталистическата класа и работническата класа, не изолирания производствен процес на стоката, а капиталистическия производствен процес в неговото протичане и в неговия обществен обем. — Когато капиталистът превръща част от своя капитал в работна сила, той с това увеличава стойността целия свой капитал. С един куршум той убива два заека. Той печели не само от това, което получава от работника, но и от това, което му дава. Отчужденият в замяна срещу работната сила капитал се превръща в средства за живот, чиято консумация служи за възпроизвеждане на мускулите, нервите, костите, мозъка на наличните работници и за създаване на нови работници. Затова индивидуалното потребление на работническата класа в неговите абсолютно необходими рамки е обратно превръщане на средствата за живот, които капиталът е отчуждил срещу работна сила, в пригодна за нова експлоатация от капитала работна сила. Тя е производство и възпроизводство на най-необходимото за капиталиста средство за производство, на самия работник. Така че индивидуалната консумация на работника си остава момент от производството и възпроизводството на капитала, все едно дали тя се извършва вътре или вън от работилницата, фабриката и т.н., в трудовия процес или извън него — също както е и с чистенето на машината, все едно дали то се извършва през време на трудовия процес или в определени паузи през същия процес. Няма никакво значение, че работникът извършва своята индивидуална консумация заради себе си, а не заради капиталиста. Също така консумацията на товарния добитък не престава да бъде необходим момент на производствения процес от това, че добитъкът сам има облагата от това, което яде. Постоянното поддържане и възпроизвеждане на работническата класа си остава постоянно условие за възпроизводство на капитала. Изпълнението на това условие капиталистът може спокойно да предостави на нагона на работниците към самозапазване и размножаване. Той се грижи само за това, колкото може повече да ограничи тяхната индивидуална консумация до необходимото, и е безкрайно далеч от оная южноамериканска грубост, която принуждава работника да поглъща по-хранителни вещества вместо по-малко хранителни.*8
[*8 „Работниците в мините на Южна Америка, чието всекидневно занятие (може би най-тежкото в света) се състои в това да изкачват на плещите си от дълбочина 450 фута товар руда, тежък от 180 до 200 фунта, живеят само с хляб и боб; те биха предпочели да се хранят само с хляб, но господарите им, които са забелязали, че работниците само с хляб не могат да работят така усилено, ги третират като коне и ги принуждават да ядат боб; а бобът е по-богат от хляба откъм калциеви и фосфорни соли.” (Liebig [Либих], Die Chemie in ihrer Anwendung auf Agrikultur und Physiologie, I част, стр. 194, бележката)]

Именно затова капиталистът и неговият идеолог, икономистът, разглеждат като производителна само оная част от индивидуалната консумация на работника, която е нужна за увековечаване на работническата класа и значи наистина трябва да бъде консумирана, за да може капиталът да консумира работната сила;qg9 всичко, което работникът би консумирал извън това, за свое удоволствие, е непроизводителна консумация.*9 Aко акумулацията на капитала би причинила покачване на работната заплата, значи и умножаване на консумативните средства на работника без консумиране на повече работна сила от страна на капиталаqg10 — добавъчният капитал би бил консумиран непроизводително.*10 И наистина: индивидуалната консумация на работника е непроизводителна за самия него, тъй като възпроизвежда само нуждаещия се индивид; тя е производителна за капиталиста и за държавата, тъй като е производство на силата, която произвежда чуждо богатство.*11
[*11
„Единствената производителна консумация в същинския смисъл на думата е консумацията или разрушаването на богатство (той иска да каже: изхабяването на средствата за производство) от страна на капиталисти, с цел за възпроизводство… Работникът… е производителен консуматор за онова лице, което го използва, и за държавата, но строго взето не и за самия себе си.” (Malthus [Малтус], Definitions etc., стр. 30)]

Така че от обществено становище работническата класа, дори и вън от непосредствения трудов процес, е също така принадлежност на капитала, както и мъртвият инструмент на труда. Дори нейната индивидуална консумация е в известни предели само момент от възпроизводствения процес на капитала. A самият процес има грижата за това, тези съзнателни производствени инструменти да не избягат — като постоянно отдалечава техния продукт в техния полюс към противоположния полюс на капитала. Индивидуалната консумация се грижи от една страна за тяхното собствено запазване и възпроизвеждане, а от друга страна, чрез унищожаването на средствата за живот — за тяхното постоянно появяване отново на трудoвия пазар. Римският роб е бил привързан с вериги о своя собственик, а наемният работник — с невидими нишки. Привидността на неговата независимост се поддържа чрез постоянна смяна на индивидуалните капиталисти и чрез fictio juris [лат.: правната фикция] на договора.

По-рано капиталът, когато това му се е виждало нужно, е предявявал своето право на собственост върху свободния работник чрез принудителни закони. Така напр. до 1815 г. в Англия е било забранено под страх на строго наказание емигрирането на машинни работници.
qg12
Във възпроизводството на работническата класа се включва същевременно и предаването и натрупването на сръчността от едно поколение на друго.*12 До каква степен капиталистът смята съществуването на такава сръчна работническа класа като едно от производствените условия, които му принадлежат, и наистина гледа на нея като на реално съществуване на своя променлив капитал — това се вижда, щом някоя криза го застраши с нейната загуба. Както е известно, поради американската гражданска война и придружаващата я памучна криза мнозинството от памучните работници в Ленкшайр и т.н. бяха изхвърлени на улицата. От недрата на самата работническа класа, както и от други обществени слоеве, се разнесе повикът за държавна помощ или за доброволна национална подписка, за да се даде възможност за емигриране на „излишните” в английските колонии или в Съединените щати. Тогава в. „Times” [„Таймс”] (от 24 март 1863 г.) обнародва едно писмо на Едмунд Потър, бивш председател на Манчестърската търговска камара. Това писмо с право бе охарактеризирано в Камарата на общините като „манифест на фабрикантите”.*13 Ние даваме тук няколко характерни места, в които без заобикалки се изказва правото на собственост на капитала върху работната сила.
[*13 „Това писмо може да бъде разглеждано като манифест на фабрикантите.” (Ferrand [Феранд], Motion [предложение] върху cotton famine [глада за памук], заседание на Камарата на общините на 27 април 1863 г.)]

„На памучните работници трябва да се каже, че техният приток е прекомерно голям… Tой може би би трябвало да бъде съкратен с една трета и тогава би настъпило нормално търсене за останалите две трети… Общественото мнение настоява за емиграция… Майсторът (т.е. памучният фабрикант) не може да се съгласи да бъде отстранен неговият приток на труд; той смята, че това е колкото несправедливо, толкова и неправилно… Ако емиграцията бъде поддържана от обществени фондове, той има право да иска да бъде изслушан, а може би и да протестира.” Същият Потър по-нататък разказва колко е полезна памучната индустрия, как „без съмнение тя канализира отлива на населението от Ирландия и от английските земеделски окръзи”, какви грамадни размери имала тя и как в 1860 г. тя доставила 5/13 от цялата експортна търговия на Англия, как след няколко години тя пак щяла да се развие чрез разширяване на пазара, особено в Индия, и чрез извоюването на достатъчен „внос на памук, по 6 пенса фунта”. След това той продължава:

„Времето — може би една, две, три години — ще произведе необходимото количество… Тогава бих искал да поставя въпроса — заслужава ли тази индустрия да бъде запазена, струва ли си трудът да се поддържат в изправност машините (а именно — живите работни машини) и не е ли най-голямо безумие мисълта да се откажем от тях! Аз вярвам това. Аз признавам, че работниците не са собственост („I allow that the workers are not a property”), че тe не са собственост на Ленкшайр и на господарите; но те са тяхната сила; те са духовната и обучена сила, която не може да бъде заместена в едно поколение; а другата машинария, с която те работят („the mere machinery which they work”),qg14 би могла до голяма степен да бъде изгодно заменена и подобрена вътре в 12 месеца.*14 Насърчавайте, или позволявайте (!) емигрирането на работната сила, а какво ще стане с капиталиста? („Encourage or allow the working power to emigrate, and what of the capitalist?” Този сърдечен вопъл така напомня за хофмаршал Калб.) „Оберете каймака на работниците, и фиксираният капитал до голяма степен ще загуби стойността си, а капиталът в обръщение няма да се изложи на борба при оскъдно предлагане на труд от по-долно качество… Казват ни, че самите работници искат да емигрират. Това е твърде естествено от тяхна страна… Намалете, съкратете памучното производство, като му отнемете неговата работна сила (by taking away its working power), като намалите платежите за работна заплата, да речем, с една трета или с 5 милиона, и какво ще стане тогава със следващата над тях класа, с дребните търговци? Какво ще стане с поземлената рента, с наема на котеджите?… Какво ще стане с дребния арендатор, с по-заможния домопритежател и със земепритежателя? И кажете сега, може ли някой проект да бъде по-самоубийствен за всички класи в страната от проекта да се отслаби нацията чрез експорт на нейните най-добри фабрични работници и чрез обезценяване на част от нейния най-производителен капитал и богатство?” „Моят съвет е: заем от 5 до 6 милиона, за срок от 2 или 3 години, под управлението на специални комисари, зачислени към администрацията за бедните в памучните окръзи, при специални законни регулации, с известен принудителен труд, за да се поддържа моралната стойност на тия, които получават милостинята… Може ли да има нещо по-лошо за земепритежателите или господарите („сап anything be worse for landowners or masters”) от това, да се откажат от своите най-добри работници и да деморализират и разстроят останалите чрез широка, опустошителна емиграция и чрез изпразване на стойността и на капитала в цяла провинция?

Потър, този призван изразител на памучните фабриканти, различава два вида „машинария”, и двата собственост на капиталиста — самo че едната стои във фабриката му, а другата нощем и в неделни дни обитава вън от фабриката, в котеджи. Едните са мъртви, а другите — живи. Мъртвите машини не само се влошава и губят стойност с всеки нов ден, но и поради постоянния технически напредък голяма част от тяхната съществуваща маса овехтява така скоро, че и в няколко месеца изгодно могат да бъдат заменени с нови машини. Напротив, живите машини се усъвършенстват толкова повече, колкото повече служат, колкото повече натрупват в себе си сръчността на цели поколения. „Times” отговаря на фабричния магнат между другото и това:

"Господин Е. Потър е така проникнат от изключителното и абсолютно значение на памучните фабриканти, че за запазването на тази класа и за увековечаването на нейния metier [френ.: занаят] той иска да затвори — въпреки тяхната воля — в един грамаден морален workhouse [трудов дом] половин милион работници. Заслужава ли тази индустрия да бъде запазена? — пита г. Потър. Разбира се, с всички почтени средства — отговаряме ние. Струва ли си трудът да се поддържат в изправност машините? — пак пита г. Потър. Тук ние се стъписваме. Под машини г. Потър разбира човешки машини, тъй като той уверява, че няма намерение да ги третира като абсолютна собственост. Ние трябва да признаем, че не смятаме да „си струва трудът” или дори за възможно да се поддържа в изправност такава човешка машинария, т.е. тя да бъде заключена и смазвана докато пак потрябва. Човешката машинария има свойството да ръждясва, когато е в бездействие, колкото и да я чистите или смазвате. При това — както ни учи самият опит — човешката машинария е в състояние по своя воля да изпуска парата си и да избухва или да се разлудува в нашите големи градове в диво витово хоро. Нищо, че — както казва г. Потър — за възпроизвеждането на работниците е нужно по-дълго време, — като имаме под ръка машинисти и пари, ние винаги ще намерим дейни, твърди хора от индустрията, за да изфабрикуваме от тях много повече фабрични предприемачи, отколкото можем да използваме когато и да е… Господин Потър разправя за съживяване на индустрията след 1, 2, 3 години и изисква от нас да не насърчаваме или да не позволяваме емигрирането на работната сила! Той казва, че било естествено, дето работниците искат да емигрират, но смята, че нацията трябва да затвори в памучните окръзи тези половин милион работници — въпреки тяхното желание — и още 700 000 души, които са свързани с тях, и че — като консеквентна необходимост от това — тя трябва с насилие да смаже тяхното недоволство, а самите тях да поддържа чрез милостиня — и всичко това с оглед на надеждата, че те някой ден може да потрябват на памучните фабриканти. Дошло е времето, когато великото обществено мнение на тези острови трябва да направи нещо, за да спаси тази работна сила от ония, които искат да се отнасят с нея, както се отнасят с въглищата, желязото или памука” („to save this working power from those who would deal with it as they deal with iron, coal and cotton”).*15
[*15 „Times” [„Таймс”] от 24 март 1863 г.]

Статията на „Times” [„Таймс”] беше само jeu d’esprit [френ.: игра на мисълта]. „Великото обществено мнение” фактически споделяше мнението на г. Потър — че фабричните работници са подвижна принадлежност на фабриките: Тяхното емигриране беше осуетено.*16 Затвориха ги в „моралния workhouse” [трудов дом] на памучните окръзи, и те, както и по-преди, са „силата (the strength) на памучните фабриканти в Ленкшайр”.
[*16 Парламентът не гласува нито фартинг за емиграцията, а гласува само закони, които даваха възможност на общините да държат работниците между живота и смъртта или да ги експлоатират, без да им плащат нормални работни заплати. Но пък когато след три години се яви мор по добитъка, парламентът грубо прекърши дори парламентарната етикеция и набързо гласува милиони за обезщетяване на милионерите-лендлордове, чиито арендатори и без това се обезщетяваха, като покачваха цената на месото. Зверският рев на земепритежателите при откриването на парламента в 1866 г. доказа, че не е необходимо човек да бъде индус, за да обожава кравата Сабала, нито пък да бъде Юпитер, за да се превърне в говедо.]

И така, капиталистическият производствен процес възпроизвежда чрез своя собствен ход отделянето на работната сила от трудовите условия. С това той възпроизвежда и увековечава условията за експлоатации на работника. Той постоянно принуждава работника да продава своята работна сила, за да живее,qg17 и постоянно дава възможност на капиталиста да я купува, за да се обогатява.*17 Вече не случаят противопоставя на стоковия пазар капиталиста и работника като купувач и продавач, а самият процес постоянно захвърля единия като продавач на своята работна сила обратно на стоковия пазар и постоянно превръща неговия собствен продукт в покупателно средство на другия. Bсъщност работникът принадлежи на капитала още преди да се е продал на капиталиста.qg18 Неговата икономическа крепостническа зависимост*18 едновременно е и изразена, и маскирана от периодичното възобновяване на неговата самопродажба, от промяната на неговите индивидуални господари и от колебанията на пазарната цена на труда.*19
[*19 Да напомним, че при детския труд и т.н. изчезва дори формалността на самопродажбата.]

Така че капиталистическият производствен процес, разгледан в неговата връзка или като възпроизводствен процес, произвежда не само стока, не само принадена стойност, а произвежда и възпроизвежда и самото капиталово отношение — от една страна капиталиста, а от друга — наемния работник.*20
[*20 „Капиталът предполага наемен труд, а наемният труд предполага капитал. Те се обуславят взаимно, един друг се пораждат. Работникът в памучната фабрика само памучни платове ли произвежда? Не, той произвежда капитал. Той произвежда стойности, които отново служат за да командуват неговия труд и чрез него да създават нови стойности.” (Karl Marx [Карл Маркс], Lohnarbeit und Kapital, в „Neue Rheinische Zeitung” [„Нойе райнише цайтунг”], №266 от 7 април 1849 г.) Статиите, обнародвани под това заглавие в „Neue Rheinische Zeitung” [„Нойе райнише цайтунг”], са откъслеци от лекциите, които четох на тази тема през 1847 г. в немското работническо дружество в Брюксел и печатането на които бе прекъснато от Февруарската революция.]

jxq3
(горе)
Двадесет и втора глава
Превръщане на принадената стойност в капитал

1. Капиталистически производствен процес в разширен мащаб. Превръщане на законите на собствеността, съществуващи в стоковото производство, в закони на капиталистическото присвояване

По-рано задачата ни беше да разгледаме как принадената стойност произлиза от капитала, а сега — как капиталът произлиза от принадената стойност. Приложението на принадената стойност като капитал или, обратното, превръщането на принадената стойност в капитал се нарича натрупване на капитала.*21
[*21 „Натрупване на капитала: Употребяването на част от revenue [дохода] като капитал.” (Malthus [Малтус], Definitions in Political Economy, изд. Cazenove [Кейзъноув], стр. 11) „Превръщане на revenue [доход] в капитал.” (Malthus [Малтус], Principles of Political Economy, 2 изд., Лондон, 1836 г.с стр. 320)]

Най-напред да разгледаме този процес от становището на отделния капиталист. Нека напр. един предачен фабрикант да е авансирал капитал от 10 000 ф.ст., четири пети от които в памук, машини и т.н., а последната петина в работна заплата. Нека той произвежда годишно 240 000 фунта прежда на стойност 12 000 ф.ст. При норма на принадената стойност 100%, принадената стойност е включена в принадения продукт или в нето-продукта от 40 000 фунта прежда, т.е. в една шеста част от бруто продукта, на стойност 2 000 ф.ст., която ще бъде реализирана при продажбата. Една стойност на сума от 2 000 ф.ст. е стойност на сума от 2 000 ф.ст. По самите пари човек не може нито да надуши, нито да види, че те са принадена стойност. Характерът на една стойност като принадена стойност показва само как тя е стигнала до своя, притежател, но никак не изменя самата природа на стойността или на парите.

И така, за да обърне в капитал тази нова сума от 2 000 ф.ст., предачният фабрикант, при непроменени други условия, ще авансира четири пети от тях за купуване на памук и т.н. и една пета за купуване на нови предачни работници, които ще намерят на пазара средствата за живот, чиято стойност им е авансирал капиталистът. Тогава в предачната фабрика ще функционира новият капитал от 2 000 ф.ст. и от своя страна ще донася принадена стойност от 400 ф.ст.

Капиталовата стойност първоначално беше авансирана в парична форма; а принадената стойност по начало съществува като стойност на определена част от брутния продукт. Когато той бъде продаден, когато бъде превърнат в пари, капиталовата стойност отново добива своята първоначална форма, а принадената стойност изменя своя първоначален начин на съществуване. Но от този момент и капиталовата стойност, и принадената стойност са парични суми и тяхното обратно превръщане в капитал се извършва по все същия начин. Капиталистът влага и едната, и другата в покупка на стоки, които му дават възможност отново да започне изработването на своя артикул, и при това този път в разширен мащаб. Но за да купи тези стоки, той трябва да ги намери на пазара. Неговата собствена прежда циркулира само защото той занася на пазара годишния си продукт, както правят и всички други капиталисти със своите стоки. Но още преди да дойдат на пазара, тези стоки вече са се намирали в годишния производствен фонд, т.е. в общата маса от предмети от всякакъв вид, в която през течение на годината се превръща общата сума на отделните капитали или целият обществен капитал, от който всеки отделен капиталист държи в ръцете си само една кратна част. Това, което става на пазара, само осъществява оборота на отделните съставни части на годишното производство, праща ги от ръце в ръце, но не може нито да увеличи общото годишно производство, нито да измени природата на произведените предмети. Така че всяка употреба, която може да се направи от общия годишен продукт, зависи от неговия собствен състав, но съвсем не от циркулацията.

Преди всичко годишното производство трябва да достави всички ония предмети (потребителни стойности), с които да могат да бъдат заместени изхабените през годината вещни съставни части на капитала. След като те бъдат приспаднати, остава нето-продуктът или принаденият продукт, в който се съдържа принадената стойност. А от какво се състои тоя принаден продукт? Може би от неща, предназначени за задоволяване на потребите и прищевките на капиталистическата класа, значи от неща, които влизат в нейния консумативен фонд? Ако това беше всичко, принадената стойност щеше да бъде изплюскана до трохичка и щеше да се извършва само просто възпроизводство.

За да има акумулация, част от принадения продукт трябва да се превръща в капитал. Но — ако не правим чудеса — в капитал могат да се превръщат само такива неща, които са използваеми в трудовия процес, т.е. средства за производство, както и неща, с които работникът може да се поддържа, т.е. средства за живот. Следователно част от годишния принаден труд трябва да е била употребена за направа на допълнителни средства за производство и средства за живот, в превес над онова количество, което е било потребно за заместване на авансирания капитал. С една дума: принадената стойност може да бъде превърната в капитал само защото принаденият продукт, чиято стойност е тя, вече съдържа вещните съставни части на нов капитал.*21a
[*21а Тук се абстрахираме от експортната търговия, чрез която дадена нация може да превръща луксозни артикули в средства за производство или за живот и обратно. За да схванем предмета на изследването в чистия му вид, без пречещи странични обстоятелства, ние тук трябва да разглеждаме целия търговски свят като една нация и да предпоставим, че капиталистическото производство се е утвърдило навсякъде и е завладяло всички клонове на индустрията.]

Но за да накара тези съставни части на капитала действително да функционират като капитал, капиталистическата класа има нужда от добавъчен труд. Ако експлоатацията на вече наетите работници не бива да нараства нито екстензивно, нито интензивно, трябва да бъдат взети на работа допълнителни работни сили. За това също така вече се е погрижил механизмът на капиталистическото производство, който възпроизвежда работническата класа като зависима от работната заплата класа, чиято обикновена заплата й стига, за да осигури не само нейното съществуване, но и нейното размножение. На капитала остава само това: към вече съдържащите се в годишното производство средства за производство да включи тези допълнителни работни сили от различна възраст, които всяка година му доставя работническата класа — и превръщането на принадената стойност в капитал е готово. Разгледана конкретно, акумулацията се свежда към възпроизводство на капитала в прогресивна степен. Кръгооборотът на простото възпроизводство се променя и се превръща, според израза на Сисмонди, в спирала.*21б
[*21б Анализът на акумулацията у Сисмонди има тоя голям недостатък, че той премного се задоволява с фразата: „Превръщането на дохода в капитал”, без да изследва материалните условия на тази операция.]

Да се върнем сега на нашия пример. Това е старата история: Аврам роди Исаак, Исаак роди Яков и т.н. Първоначалният капитал от 10 000 ф.ст. донася принадена стойност от 2 000 ф.ст., която се капитализира. Новият капитал от 2 000 ф.ст. донася принадена стойност от 400 ф.ст., която, като бъде също така капитализирана, т.е. превърната във втори добавъчен капитал, донася нова принадена стойност от 80 ф.ст., и т.н.

Тук ние оставяме настрана онази част от принадената стойност, която е консумирана от капиталиста. В дадения момент също така не ни интересува и това, дали добавъчните капитали се прибавят към първоначалния капитал или се отделят от него за самостоятелно оплодотворяване; дали ги използва същият капиталист, който ги е акумулирал, или той ги е прехвърлил на други. Само не бива да забравяме, че наред с новообразуваните капитали първоначалният капитал продължава да се възпроизвежда и да произвежда принадена стойност и че същото важи и за всеки акумулиран капитал спрямо произведения от него добавъчен капитал.

Първоначалният капитал се беше образувал с авансирането на 10 000 ф.ст. Отде ги има техният притежател? От своя собствен труд и от труда на своите родители и деди! — ни отговарят в един глас представителите на политическата икономия,*21в и тяхното предположение изглежда наистина единственото, което отговаря на законите на стоковото производство.
[*21в „Първоначалният труд, на който неговият капитал дължи своя произход.” (Sismondi [Сисмонди], Nouveaux Principes etc., парижко изд., том 1, стр. 109)]

Съвсем друга е работата с добавъчния капитал от 2 000 ф.ст. Процесът на неговото възникване ни е напълно познат. Той е капитализирана принадена стойност. От самото си начало той не съдържа нито атом стойност, която да не произлиза от незаплатен чужд труд. Средствата за производство, към които се присъединява добавъчната работна сила, както и средствата за живот, с които тя се поддържа, са само интегрални съставни части на принадения продукт, на онзи налог, който всяка година класата на капиталистите откъсва от работническата класа. Дори ако капиталистическата класа с известна част от този налог купува от споменатата добавъчна работна сила, макар и по пълната й цена, така че еквивалент да се разменя срещу еквивалент — това е старият способ на завоевателя: да купува стоки от победените с техните собствени пари, които той им е заграбил.

Ако самият производител на добавъчния капитал го влага в работа, този производител трябва, първо, да продължава да оплодотворява първоначалния капитал и при това да откупва обратно продукта на своя предишен труд за по-голямо количество труд, отколкото му е струвал. Когато този процес се разглежда като сделка между капиталистическата класа и работническата класа, работата с нищо не се променя, ако наред с незаплатения труд на вече наетите работници бъдат наети и допълнителни работници. Капиталистът може би превръща и добавъчния капитал в машина, която изхвърля на улицата производителя на добавъчния капитал и го замества с няколко деца. Във всички случаи работническата класа е произвела с тазгодишния си принаден труд онзи капитал, който през идната година ще наеме добавъчен труд.*22 Това е то, коетo наричат: произвеждане на капитал чрез капитал.
[*22 „Трудът създава капитал още преди капиталът да е вложил в работа труда.” („Labour creates capital, before capital employs labour.”) E. G. Wakefield [Е. Г. Уейкфилд], England and America, Лондон, 1833 г., том II, стр. 110)]

Предпоставката за акумулиране на първия добавъчен капитал от 2 000 ф.ст. беше една стойностна сума от 10 000 ф.ст., авансирана от капиталиста и принадлежаща му по силата на неговия „първоначален труд”. А предпоставката на втория добавъчен капитал от 400 ф.ст. е само предшестващото натрупване на първия добавъчен капитал, на 2 000-те ф.ст., чиято капитализирана принадена стойност е той. Сега вече собствеността върху предишен незаплатен труд се явява като единствено условие за сегашното присвояване на жив незаплатен труд в постоянно нарастващ размер. Колкото повече е акумулирал капиталистът, толкова повече той може да акумулира.

Доколкото принадената стойност, от която се състои добавъчният капитал №1, беше резултат от купуването на работната сила с една част от първоначалния капитал, покупка, която отговаряше на законите на стоковата размяна и която от юридическа гледна точка предпоставя за работника само това, свободно да разполага със своите собствени способности, а за притежателя на пари или стоки — само това, свободно да разполага със свойте собствени стойности; доколкото добавъчният капитал №2 и т.н. е само резултат от добавъчния капитал №1, значи следствие на онова първо отношение; доколкото всяка единична сделка постоянно отговаря на закона за стоковата размяна, така че капиталистът постоянно купува работната сила, а работникът постоянно я продава, и — нека приемем — дори по нейната действителна стойност — почиващият върху стоковото производство и стоковата циркулация закон на присвояването или закон на частната собственост по-силата на своята собствена, вътрешна, неизбежна диалектика явно се превръща в своята пряка противоположност. Размяната на еквиваленти, която се явяваше като първоначална операция, така се е извъртяла, че размяната се извършва само привидно, тъй като, първо, самата разменена срещу работна сила част от капитала е само част от присвоения без еквивалент продукт на чужд труд, и второ, нейният производител, работникът, трябва не само да я замести, но и да я замести с една нова прибавка към нея. Така че отношението на размяна между капиталиста и работника става само присъща на циркулационния процес привидност, само форма, която е чужда на самото съдържание и само го мистифицира. Постоянното купуване и продаване на работната сила е формата. Съдържанието се състои в това, че капиталистът постоянно разменя част от чуждия, вече опредметен труд, който той постоянно си присвоява без еквивалент, срещу по-голямо количество жив чужд труд. Първоначално правото на собственост ни се струваше основано върху собствен труд. Тази предпоставка трябваше да има валидност поне когато си противостоят само равноправни стокопритежатели, тъй като средството за присвояване на чуждата стока е само отчуждаването на своята собствена стока, а последната може да бъде произведена само чрез труд. A сега собствеността се явява откъм страната на капиталиста като право за присвояване на чужд незаплатен труд или на неговия продукт, а откъм страната на работника — като невъзможност да си присвои своя собствен продукт. Отделянето на собствеността от труда става необходима последица на закона, който привидно изхождаше от тяхната идентичност.*23
[*23 Собствеността на капиталиста върху продукта на чуждия труд „е пряка последица от закона за присвояването, чийто основен принцип, напротив, беше изключителното право на собственост на всеки работник върху продукта на неговия собствен труд” (Cherbuliez [Шербюлие], Riche ou Pauvre, Париж, 1841 г., стр. 58, където обаче гова диалектическо превръщане е неправилно изложено).]

Значи колкото и да изглежда, че капиталистическият начин на присвояване най-рязко противоречи на основните закони на стоковото производство, все пак той произтича не от накърняването, а, напротив, от приложението на тия закони. Нека още веднъж изясним това с едно кратък ретроспективен преглед на последователните фази на движението, чиято заключителна точка е капиталистическата акумулация.

Ние най-напред видяхме, че първоначалното превръщане на една стойностна сума в капитал се извърши напълно според законите на размяната. Единият контрагент продава своята работна сила, другият я купува. Първият получава стойността на своята стока, чиято потребителна стойност — трудът — по този начин е отчуждена за другия. Тогава този пък превръща вече принадлежащите му средства за производство, с помощта на вече също така принадлежащия му труд, в нов продукт, който също му принадлежи по право.

Стойността на тоя продукт включва: първо, стойността на изразходваните средства за производство. Полезният труд не може да изразходва тези средства за производство, без да пренесе тяхната стойност върху новия продукт; но за да бъде продаваема, работната сила трябва да е в състояние да влага полезен труд в оня клон на индустрията, където тя трябва да бъде използвана.

Стойността на новия продукт по-нататък включва: еквивалент на стойността на работната сила и принадена стойност. И то защото работната сила, която е продадена за определено време — за ден, седмица и т.н., — има по-малка стойност от тази, която създава нейното употребяване през това време. Но на работника са заплатили разменната стойност на неговата работна сила и с това той е отчуждил нейната потребителна стойност. — както става при всяка покупка и продажба.

Обстоятелството, че тая особена стока работна сила има своеобразната потребителна стойност да влага труд и, значи, да създава стойност — не може да засегне общия закон на стоковото производство. Така че ако стойностната сума, която е авансирана в работната заплата, не само просто се намира отново в продукта, но и се намира в него умножена с известна принадена стойност — това не произтича от някакво изиграване на продавача, който, както знаем, е получил стойносттa на своята стока, а само от употребата на тази стока от страна на купувача.

Законът на размяната обуславя равенство само за разменните стойности на дадени една за друга стоки. Той дори по начало предполага различия между техните потребителни стойности и няма абсолютно нищо общо с тяхната употреба, която започва едва след сключване и изпълняване на сделката.

Така че първоначалното превръщане на парите в капитал се извършва в точно съзвучие с икономическите закони на стоковото производство и с произтичащото от тях право на собственост. Но въпреки това то има за резултат:

1) че продуктът принадлежи на капиталиста, а не на работника;
2) че стойността на този продукт съдържа, освен стойността на авансирания капитал, още и принадена стойност, която е струвала на работника труд, а на капиталиста — нищо, и въпреки това става законна собственост на капиталиста;
3) че работникът е запазил своята работна сила и може да я продаде отново, ако намери купувач.

Простото възпроизводство е само периодично повтаряне на тая първа операция; всеки път, и винаги наново, пари се превръщат в капитал. Така че законът не се нарушава, напротив — той само получава възможност да се проявява постоянно. „Няколко последователни актове на размяна правят от последния само представител на първия.” (Sismondi [Сисмонди], Nouveaux Principes etc., стр. 70)

И въпреки това ние видяхме, че простото възпроизводство е достатъчно, за да се придаде тотално променен характер на тая първа операция, доколкото тя бе схваната като изолиран процес. „От тези, между които се разпределя националният доход, едните (работниците) всяка година чрез нов труд добиват ново право върху него, а другите (капиталистите) вече предварително чрез първоначален труд са добили постоянно право върху него.” (Sismondi [Сисмонди], пак там, стр. 110 — Моск.ред. – 111) Областта на труда, както е известно, не е единствената, в която първородството върши чудеса.

Не се изменя нищо и ако простото възпроизводство бъде заменено с възпроизводството в разширен мащаб, с акумулацията. При простото възпроизводство капиталистът прахосва цялата принадена стойност, а при акумулацията доказва своята гражданска добродетел, като консумира само една част и превръща остатъка в пари.

Принадената стойност е негова собственост и никога не е принадлежала на другиго. Ако я авансира за в производството, той авансира от своя собствен фонд, точно както и през оня ден, когато за пръв път е излязъл на пазара. Обстоятелството, че този фонд тоя път произхожда от незаплатения труд на неговите работници, няма абсолютно никакво значение. Ако работникът Б бъде заангажиран с принадената стойност, произведена от работника А, то, първо, А е произвел тая принадена стойност, без да са му намалили нито със стотинка законната цена на неговата стока, и второ, тая сделка изобщо няма нищо общо с Б. Онова, което Б изисква и което има право да изисква, е само това — капиталистът да му заплати стойността на неговата работна сила. „И двамата печелеха: работникът, защото му авансираха плодовете на неговия труд (да се чете: незаплатения труд на други работници) преди още той да е вложен (да се чете: преди още неговият собствен труд да е дал плод); предприемачът (le maitre), защото трудът на тоя работник имаше по-голяма стойност отколкото неговата работна заплата” (да се чете: произвеждаше по-голяма стойност от тази на неговата работна заплата). (Sismondi [Сисмонди], пак там, стр. 135)

Само че работата изглежда съвсем другояче, когато разглеждаме капиталистическото производство в непрекъснатия поток на неговото възобновяване и вместо отделния капиталист и отделния работник вземем предвид класите в тяхната цялост — капиталистическа класа и срещу нея работническа класа. Но с това бихме приложили един мащаб, който е съвсем чужд на стоковото производство.

В стоковото производство си противостоят само независими един от друг продавачи и купувачи. Техните взаимни отношения се свършват в деня на изтичането на сключения между тях договор. Ако сделката бъде повторена, това става вече по нов договор, който няма нищо общо с предишния и при който само случайността пак събира същия купувач със същия продавач.

Така че ако стоковото производство или някое негово влияние трябва да се преценява по неговите собствени икономически закони, ние трябва да разглеждаме всеки разменен акт поотделно, вън от всяка връзка както с предхождащия го, тъй и със следващия разменен акт. И тъй като продажбите и покупките се сключват само между отделни индивиди, недопустимо е да търсим в тях отношения между цели обществени класи.

Колкото и да е дълъг редът от периодични възпроизводства и предхождащи натрупвания, през които е минал функциониращият днес капитал, той винаги запазва своята първоначална девственост. Докогато при всеки акт на размяна — взет поотделно — се спазват законите на размяната, начинът за присвояване може да претърпи тотален преврат, без да засегне по какъвто и да е начин свойственото на стоковото производство – правото на собственост. Същото това право е в сила — както в началото, когато продуктът принадлежи на производителя и той, като разменя еквивалент срещу еквивалент, може да забогатее само чрез своя собствен труд, така и в капиталистическия период, когато общественото богатство във все по-нарастващ размер става собственост на ония, които са в състояние винаги наново да си присвояват незаплатения труд на други.

Този резултат става неизбежен, щом самият работник свободно продава като стока своята работна сила. Но пък и едва оттогава стоковото производство се обобщава и става типична форма на производството; едва оттогава всеки продукт по начало бива произвеждан за продан и цялото произведено богатство преминава през циркулацията. Едва там, където наемният труд е основа на стоковото производство, то се налага на цялото общество; но пък и едва там то разгръща всичките си скрити сили. Да се казва, че намесата на наемния труд фалшифицирала стоковото производство — това значи да се казва, че ако стоковото производство иска да остане нефалшифицирано, то не бива да се развива: в същия размер, в който то по своите собствени свойствени закони се преобразува в капиталистическо производство, законите за собствеността от епохата на стоковото производство се превръщат в закони на капиталистическото присвояване.*24
[*24 Затова трябва да се учудваме на хитроумието на Прудон, който иска да премахне капиталистическата собственост, като в противовес на нея издига вечните закони на собствеността от епохата на стоковото производство.]

Видяхме, че дори при просто възпроизводство всеки авансиран капитал, както и да е придобит първоначално, се превръща в натрупан капитал или в капитализирана принадена стойност. Но в потока на производството изобщо всеки първоначално авансиран капитал става изчезваща величина (magnitudo evanescens в математически смисъл) в сравнение с пряко акумулирания капитал, т.е. с обратно превърнатата в капитал принадена стойност или принаден продукт, все едно дали той функционира в ръцете, които са го натрупали, или в чужди ръце. Затова политическата икономия представя капитала изобщо като „акумулирано богатство” (превърната принадена стойност или доход),qg25 „което отново се употребява за произвеждане на принадена стойност”,*25 а капиталистаqg26 — като „притежател на принадения продукт”.*26 Същият възглед има само друга форма в израза, че целият наличен капитал бил натрупана или капитализирана лихва — защото лихвата е само част от принадената стойност.*27
[*27 „Капиталът, заедно със сложната лихва на всяка част от спестения капитал, така загребва всичко, че цялото богатство на света, от което се получава доход, отдавна вече е станало лихва на капитала.” („Economist” [„Економист”], Лондон, 19 юли 1859 г.)]

jxq4
(горе)
2. Погрешно схващане на възпроизводството в разширен мащаб от страна на политическата икономия

Преди да минем към някои по-точни определения на натрупването или на обратното превръщане на принадената стойност в капитал, трябва да се отстрани една двусмисленост, измъдрена от класическата политическа икономия.

Също както стоките, които капиталистът с част от принадената стойност купува за своя собствена консумация, не му служат като средства за производство или средства за създаване на принадена стойност — също така и трудът, който той купува за задоволяване на своите природни и обществени потребности, не е производителен труд. Вместо с купуването на тия стоки и труд да превръща принадената стойност в капитал, той ги изконсумира или изразходва като доход (revenue). В противовес на стародворянския манталитет, който, както правилно казва Хегел, „се състои в консумиране на наличното” и се шири особено и в разкоша на личните услуги — за буржоазната политическа икономия е било от решаваща важност да провъзгласи натрупването на капитала за пръв граждански дълг и неуморно да проповядва: човек не може да натрупва, ако изяжда целия си доход, вместо да изразходва значителна част от него за наемане на допълнителни производителни работници, които докарват повече, отколкото струват.qg28 От друга страна тя е трябвало да води полемика против народния предразсъдък, който смесва капиталистическото производство с образуването на съкровища*28 и затова си въобразява, че натрупаното богатство било такова богатство, което в неговата налична натурална форма е измъкнато от разрушаване, т.е. от консумацията, или дори спасено от обръщението (циркулацията). Препречване пътя на парите към обръщение би било точно обратното на тяхното оплодотворяване като капитал,qg28a а натрупването на стоки в смисъл на натрупване на съкровища е чисто безумие.*28a qg29Натрупванета на големи маси стоки е резултат на застой в обръщението или на свръхпроизводство.*29 Наистина, в народната представа се среща, от една страна, образът на блага, натрупани в консумативния фонд и бавно изконсумирани, а от друга страна, образуването на запаси — явление, което е свойствено на всички начини на производство и върху което ще се спрем за миг при анализа на процеса на обръщението.

Значи дотук класическата политическа икономия е права, когато подчертава като характерен момент на процеса на натрупване консумирането на принадения продукт от произвеждащи работници, а не от непроизвеждащи. Но тук започва и нейната заблуда. Адам Смит е въвел модата да се представя натрупването само като консумация на принадения продукт от произвеждащи работници или капитализацията на принадената стойност — само като нейно превръщане в работна сила. Да чуем напр. Рикардо: „Трябва да се разбере, че всички продукти на дадена страна се консумират; но човек не може да си представи по-голяма разлика от тази дали ги консумират хора, които възпроизвеждат някаква друга стойност, или пък хора, които не я възпроизвеждат. Когато казваме, че доходът е спестен и прибавен към капитала, ние разбираме, че оная част на дохода, за която се казва че е прибавена към капитала, се консумира от производителни, а не от непроизвеждащи работници.qg30 Няма по-голямо заблуждение от предположението, че капиталът се увеличава чрез неконсумиране.”*30 Няма по-голямо заблуждение от това на Aд. Смит, преповтаряно от Рикардо и всички след него, че „оная част от дохода, за която се казва, че е прибавена към капитала, се консумира от произвеждащи работници”. Според тази представа всяка принадена стойност, която се превръща в капитал, би ставала променлив капитал. Но тя се поделя, както и първоначално авансираната стойност, на постоянен капитал и променлив капитал, на средства за производство и работна сила. Работната сила е оная форма, в която съществува променливият капитал вътре в производствения процес. В тоя процес нея самата я консумира капиталистът. A тя със своята функция — труд — консумира средства за производство. Същевременно парите, платени за купуване на работната сила, се превръщат в средства за живот, които биват консумирани не от „произвеждащия труд”, а от „произвиждащия работник”. А. Смит чрез един погрешен в основата си анализ достига до безсмисления резултат, че макар че всеки индивидуален капитал се дели на постоянна и променлива съставна част, общественият капитал се свеждал само в променлив капитал или се изразходвал само за плащане на работна заплата. Нека напр. един фабрикант на платове превърне 2 000 ф.ст. в капитал. Част от парите той изразходва за купуване на тъкачи, другата — за вълнена прежда, машини и т.н. Но хората, от които той е купил преждата и машините, също така заплащат с част от получените пари труд и т.н., докато всичките 2 000 ф.ст. бъдат изразходвани за заплащане на работна заплата или докато целият продукт, представляван от тия 2 000 ф.ст., бъде консумиран от произвеждащи работници. Виждаме: цялата тежест на тоя аргумент се заключава в думите „и т.н.”, които ни пращат от Понтий при Пилат. И, наистина, Aдам Смит прекъсва изследването тъкмо там, където започва неговата трудност.*31
[*31 Въпреки своята „логика”, г. Дж. Ст. Мил никъде не открива пукнатините дори на този така погрешен анализ на cвоите предшественици, който дори в рамките на буржоазния хоризонт крещи за поправка от становището на специалиста. С школски догматизъм той навред регистрира забърканите мисли на своите учители. Така и тук: „Самият капитал в края на краищата напълно се свежда в работни заплати, а ако бъде заместен чрез продажбата на продуктите, той все пак става работни заплати.”

Докогато имаме предвид само фонда на общото годишно производство, годишният възпроизводствен процес е лесен за разбиране. Но всички съставни части на годишното производство трябва да бъдат занесени на стоковия пазар и тук започва мъчнотията. Движенията на отделните капитали и на личните доходи се кръстосват, размесват се и се загубват в едно всеобщо разместване — циркулацията на общественото богатство, — което обърква погледа и поставя на изследването много забъркани задачи. В третия отдел на втората книга аз ще дам анализ на действителната взаимовръзка. — Великата заслуга на физиократите се състои в това, че те в своето „Tableau economique” [„Икономическа таблица” на Кене] за пръв път са направили опита да дадат картина на годишното производство в такава форма, в каквато то изхожда от циркулацията.*32
[*32 При описанието на възпроизводствения процес, а оттук и на натрупването, А. Смит в редица отношения не само не е направил никакъв напредък, но и безспорно е направил крачки назад в сравнение със своите предшественици, особено с физиократите. Със споменатата в текста негова илюзия е свързана наистина баснословната догма, която той оставя в наследство на политическата икономия — че цената на стоките е съставена от работна заплата, печалба (лихва) и поземлена рента, значи само от работна заплата и принадена стойност. Изхождайки от тая основа, Щорх поне наивно признава: „Невъзможно е да се разложи необходимата цена на нейните най-прости елементи.” (Storch [Щорх], Cours d'Economie etc., изд. Петерсбург, 1815 г., том II, стр. 140, забележката.) Хубава икономическа наука, която обявява за невъзможно да се разложи цената на стоките на нейните най-прости елементи. Подробности по това читателят ще намери в третия отдел на втората книга и в седмия отдел на третата книга.]

Впрочем от само себе си се разбира, че политическата икономия не е пропуснала да използва в интерес на капиталистическата класа тезиса на Адам Смит: че цялата част на нето-продукта, която е превърната в капитал, била консумирана от работническата класа.

jxq5
(горе)
3. Поделяне на принадената стойност на капитал и доход. Теория на въздържанието

В миналата глава разгледахме принадената стойност, респективно принадения продукт, само като индивидуален консумативен фонд на капиталиста, а в тази глава досега — само като фонд на акумулацията. Но тя не е нито едното, нито другото, а едновременно и двете. Капиталистът консумира под вида на доход една част от принадената стойност,*33 а друга част той употребява като капитал, или я акумулира.
[*33 Читателят ще забележи, че думата доход се употребява в двоен смисъл: първо, за означаване на принадената стойност като периодичен плод на капитала, второ, за означаване оная част на този плод, която периодично се консумира от капиталиста или се прибавя към неговия консумативен фонд. Aз запазвам този двоен смисъл, защото той хармонизира с начина на изразяване на английските и на френските икономисти.]

При дадена маса на принадената стойност едната от тези части ще бъде толкова по-голяма, колкото е по-малка другата. Ако приемем за неизменни всички други обстоятелства, величината на натрупване се определя от пропорцията, в която се извършва това поделяне. А този, който извършва това поделяне, е собственикът на принадената стойност, капиталистът. Така че то е негов волеви акт. За оная част от събрания от него налог, която той натрупва, казват, че той я спестявал — защото не я изяжда, т.е. защото изпълнява своята функция на капиталист, функцията да се обогатява.

Само доколкото капиталистът е олицетворен капитал, той има историческа стойност и онова историческо право на съществуване, което — както казва остроумният Лихновски — никак няма никаква дата. Само дотолкова неговата собствена преходна необходимост е включена в преходната необходимост на капиталистическия начин на производство. Но дотолкова и негов движещ мотив не са потребителната стойност и консумацията, а разменната стойност и нейното умножаване. Като фанатик на самонарстването на стойността, той безогледно принуждава човечеството да произвежда заради самото производство, а значи и да развива обществените производителни сили и да създава онези материални производствени условия, които единствено могат да образуват реалната база на една по-висока обществена форма, чийто основен принцип е пълното и свободно развитие на всеки индивид. Капиталистът внушава респект само като олицетворение на капитала. Като такъв той споделя с натрупвача на съкровища абсолютния нaгон към обогатяване. Но това, което у последния се явява индивидуална мания, у капиталиста е ефект на обществения механизъм, в който той е само едно двигателно колело. Освен това развитието на капиталистическото производство прави необходимо едно постоянно покачване на вложен в индустриалното предприятие капитал, а конкуренцията налага на всеки индивидуален капиталист присъщите закони на капиталистическия начин на производство като външни принудителни закони. Тя го заставя постоянно да разширява своя капитал, за да го запази — а капитала си той може да разширява само чрез прогресивно натрупване.

Затова, доколкото всички негови действия и бездействия са само функция на капитала, който в негово лице е надарен с воля и съзнание, той сам схваща своята собствена консумация като грабеж от натрупването на своя капитал, също както в италианското сметководство личните разходи фигурират в дебит на капиталиста спрямо капитала. Натрупването е завладяване на света на общественото богатство. Едновременно с масата на експлоатирания човешки материал тя разширява и прякото и непряко господство на капиталиста.*34
[*34 В лицето на лихваря — тази старомодна, макар и винаги подновявана форма на капиталиста — Лyтep много нагледно обрисува властолюбието като елемент на нагона към забогатяване. „Езичниците са могли по разум да отсъдят, че лихварят е четворно крадец и убиец, a ние, християните, така ги почитаме, че току речи ги обожаваме заради парите им… Който изсмуква, заграбва и краде храната на другия, извършва също тъй голямо убийство (доколкото зависи от него), както ако беше уморил някого с глад или го беше погубил издъно, a тъкмо това прави лихварят, но все още преспокойно си седи на креслото, макар че по справедливост трябваше да увисне на бесилката и да го ръфат толкова гарвани, колкото гулдена е откраднал, стига само да имаше по него толкова често, че тъй много, много гарвани да могат да го разкъсват и да си го разделят, a в днешно време бесят дребните крадци… Дребните крадци лежат по затворите, а големите крадци се перчат в злато и коприна… И тъй, няма по земята по-голям враг на човечеството (след дявола) от скъперника-лихвар, защото той иска да бъде бог над всички хора. И турците, военните, тираните са зли хора и душмани, и все пак и те оставят хората да живеят и сами признават, че са зли и душмани; и те дори понякога могат, пък и са принудени да се смилят над някои. А лихварят-скъперник (сега банкерите – бел. ред.), доколкото зависи от него, се сили да порази целия свят с глад, жажда, нужда и скръб, та всичко да стане негово и всеки всичко да получава от неговите ръце като от бога и вечно да му бъде роб. Той иска да носи мантия, златна верижка, пръстени, да си мие мутрата, да го тачат и славят като почтен, набожен човек… Лихварството е голямо, грамадно чудовище, върколак, който изтребва всичко, по-зъл от Какус, Герион или Антус. И въпреки това той се труфи и иска да мине за набожен, та никой да не види къде отиват воловете, които той заднешком замъква в своята бърлога. Но Херкулес ще чуе рева на воловете и на затворените и ще потърси Какус и сред скалите и теснините, и пак ще отърве воловете от злодея. Защото Какус се нарича онзи злодеец, който е набожен лихвар, краде, граби и изпояжда всичко. И все отрича да го е вършил, и че нямало никого, който да открие как е теглил воловете заднешком в своята бърлога, та да оставят следи и дири като да са пуснати навън. Така и лихварят иска да излъже света, че бил полезен и давал на света волове, когато той само ги заграбва и изпояжда. И както разкъсват на колело и обезглавяват разбойниците, убийците и злодеите — колко повече би трябвало да разкъсват на колело, да прерязват вените… да прогонват, проклинат и обезглавят всички лихвари.” (Martin Luther [Мартин Лутер], An die Pfarrherrn etc.)]

Но първородният грях действа навред. С развитието на капиталистическия начин на производство, на акумулацията и на богатството капиталистът престава да бъде само въплъщение на капитала. Той чувства „човешка слабост” към своя собствен Адам и става толкова образован, че осмива мечтанията по аскетизма като предразсъдък на старомодния събирач на съкровища. Докато класическият капиталист заклеймява индивидуалната консумация като грях против своята свещена функция и заклеймява „въздържанието” от акумулация — модернизираният капиталист е в състояние да схване акумулацията като „отричане” от своя нагон към консумация. „Ах, две души изпълват тази гръд и винаги копнеят за раздяла!”*
[* Гьоте, „Фауст”, I част — Ред.]

В историческите наченки на капиталистическия начин на производство — a всеки капиталистически парвеню индивидуално минава през този исторически стадий — господстват като абсолютни страсти нагонът към забогатяване и скъперничеството. Но напредъкът на капиталистическото производство създава не само цял свят от наслади. Със спекулацията и с кредитното дело той разтваря хиляди източници за внезапно забогатяване. На известно стъпало от развитието една конвенционална степен на разточителство, което същевременно е и излагане на богатството на показ и затова е средство за поддържане на кредита — става дори необходимост за сделките на „нещастния” капиталист. Луксът влиза в представителните разходи на капитала. И без това капиталистът не забогатява както събирачът на съкровища — според своя личен труд или своето лично неконсумиране, а в оня размер, в който той изсмуква чужда работна сила и налага на работника да се откаже от всички наслади в живота. При все че поради това разточителството на капиталиста никога няма bona fide [добросъвестния] характер на разточителството на разгулния феодал, а зад него винаги се крие по-скоро най-мръсно скъперничество и най-страхлива пресметливост — все пак неговото разточителство расте заедно с неговата акумулация, като при това те не се накърняват взаимно. По този начин в благородната гръд на капиталиста се развива фаустовски конфликт между нагона към акумулация и нагона към консумация.

„Индустрията на Манчестър — се казва в едно съчинение, обнародвано в 1795 г. от д-р Ейкън — може да бъде подразделена на четири периода. През първия фабрикантите са били принудени да работят тежко за изкарване на прехраната си.” Те са забогатявали главно чрез обиране на родителите, които им изпращали децата си като чираци, за което трябвало да плащат прескъпо — докато чираците умирали от глад. От друга страна средните печапби са били ниски и акумулирането изисквало голяма спестовност. Те са живеели като събирачи на съкровища и не са консумирали дори и лихвите на капитала си. „През втория период те започнали да придобиват малки богатства, но все още работели така усилено, както и преди”, защото непосредствената експлоатация на труда коства труд, както знае всеки надзирател на роби — „и живеели както и преди, в същия прост стил… През третия период започнал луксът и работата се разширила чрез изпращане на конници за събиране на поръчки (commis voyageurs [търговски пътници] на кон) по всички пазарни градове на кралството. Вероятно преди 1690 г. почти или съвсем не са съществували капитали от 3 000 до 4 000 ф.ст., придобити в индустрията. Но по това време или малко по-късно индустриалците вече били натрупвали пари и почнали да издигат каменни къщи вместо къщи от дърво и мазилка. Дори през първите десетилетия на XVIII век един манчестърски фабрикант, който поднесъл на своите гости една пинта чуждестранно вино, се изложил на насмешките и учудването на всички свои съседи. „Преди появата на машините вечерната консумация на фабрикантите в кръчмите, където те се събирали, никога не надминавала 6 пенса за една чаша пунш и 1 пенс за пакет тютюн. Едва в 1758 г.— и това било епохално събитие – видели „едно лице, действително заето в сделките, да има собствена каляска!” „Четвъртият период”, последната третина на XVІІI век., „е периодът на големия лукс и разточителство, насърчавани от разширяването на работите.”*35 Какво би казал добрият д-р Ейкън, ако възкръснеше днес в Манчестър!
[*35 Д-р Aikin [Ейкън], Description of the Country from 30 to 40 miles round Manchester, Лондон, 1795 г., стр. 182 [181 — Моск. ред.] следв. [188 — Моск. ред.)]
qg36
Акумулирайте, акумулирайте! Тъй казват Мойсей и пророците! „Индустрията доставя материала, който спестовността натрупва.”*36 Затова пестете, пестете, т.е. превръщайте колкото може по-голяма част от принадената стойност или от принадения продукт обратно в капитал! Натрупване заради натрупването, производство заради производството — в тази формула класическата икономия е изразила историческата мисия на буржоазния период.qg37 Тя нито за минута не си е правела илюзии относно родилните мъки на богатството,*37 но има ли полза да се плаче над историческата необходимост? Ако класическата икономия разглежда пролетария само като машина за произвеждане на принадена стойност, то и капиталистът важи за нея само като машина за превръщането на тази принадена стойност в принаден капитал. Тя най-сериозно гледа на неговата историческа функция. За да направи неговата гръд неуязвима за гибелния конфликт между нагона към наслада и нагона към забогатяване, Малтус в началото на двадесетте години на този век защищавал такова разделение на труда, което предоставя натрупването на онзи капиталист, който действително се занимава с производството, а разточителството — на другите съучастници в принадената стойност – на поземлената аристокрация, на лицата, които се ползват от държавни или църковни приходи, и т.н. Извънредно важно е, казва той,qg38 „да се държат отделени страстта към изразходване и страстта към акумулация („the passion for expenditure and the passion for accumulation”)”.*38 Господа капиталистите, превърнали се отдавна в бонвивани и светски хора, се разкрещели: Как — провикнал се един техен представител, рикардианец — господин Малтус проповядва високи поземлени ренти, високи данъци и т.н., за да пришпорва постоянно индустриалеца с непроизводителни консуматори! Наистина, този лозунг гласи — производство, производство във все по-разширен мащаб, „но такъв един процес много повече спъва производството, отколкото да го потиква. При това не е съвсем справедливо (nor is it quite fair) по такъв начин да се поддържат известен брой лица в безделие само за да бъдат оскубвани други, по чийто характер може да се заключи („who are likely, from their character”),qg39 че те успешно функционират, ако можете да ги принудите на функционират.”*39 Но както намира за несправедливо да подбуждат индустриалния капиталист към натрупване, като му обират мазнината от супата, авторът също така си въобразява, че е необходимо работникът да бъде колкото се може повече ограничаван до минималната заплата, „за да остане трудолюбив”. При това той нито за миг не скрива, че присвояването на незаплатен труд е тайната на печеленето. „Увеличено търсене от страна на работниците означава само тяхната склонност да вземат по-малка част от своя собствен продукт за себе си и да предоставят по-голяма част от него на своите предприемачи; и ако казват, че това създава glut (препълване на пазара, свръхпроизводство) поради намаление на консумацията (от страна на работниците), на това аз мога само да отговоря, че glut е синоним на висока печалба.”*40
[*40
Пак там, стр. 50]

Многоучената кавга по това, как изсмуканата от работника плячка да се разпредели най-благоприятно за натрупването между индустриалния капиталист и безделния земепритежател, онемяла пред Юлската революция. Скоро след това градският пролетариат забил в Лион камбаните на бунта, а селският пролетариат раздухал пожарищата в Англия. Отсам Ламанш се ширeл оуенизмът, отвъд канала — сен-симонизмът и фуриеризмът. Ударил часът на вулгарната икономия. Тъкмо една година преди Насау У. Сениор в Манчестър да открие, че печалбата (включително лихвата) на капитала е продукт на незаплатения „последен, дванадесети работен час”, той възвестил на света друго едно откритие:qg41 „Аз — тържествено казал той — аз замествам думата капитал, разглеждан като инструмент за производство, с думата въздържание.”*41

Ненадминат образец за „откритията” на вулгарната икономия! Тя замества икономическа категория със сикофантска (налудничава – бел. ред.) фраза. Voila tout [това е всичко]. „Когато дивакът прави лък — поучава Сениор, — той упражнява една индустрия, но не практикува въздържание.” Това ни обяснява как и защо при предишните обществени условия средствата на труда са били произвеждани „без въздържание” от страна на капиталиста.qg42 "Колкото повече напредва обществото, толкова повече въздържание изисква то”,*42 а именно от страна на ония, които упражняват индустрията да си присвояват чуждата индустрия и нейния продукт. От този момент всички условия на трудовия процес се превръщат в също тъй много начини на въздържание на капиталиста. Фактът, че житото не само се яде, но се и сее, е — въздържание на капиталиста!qg43 Фактът, че на виното се дава време да ферментира, е — въздържание на капиталиста *43 Капиталистът ограбва сам себе си, когато „дава на работника в заем производствените инструменти” (!), с други думи, когато ги оплодотворява като капитал, като присъединява към тях работната сила, вместо да изяде парните машини, памука, железниците, торовете, работните коне и т.н. или пък, както детински си представя това вулгарният икономист,qg44 да профука „тяхната стойност” за лукс и други средства за консумация.*44 Как капиталистическата класа ще може да осъществи това — тази тайна вулгарната икономия досега упорито е пазила. И тъй, светът живее още само благодарение на самоизтезанието на този модерен покаял се поклонник на Вишну, капиталиста.qg45 Не само натрупването, но дори простото „запазване на даден капитал, изисква постоянно напрягане на силите, за да противостои човек на изкушението да го изяде”.*45 Така че, очевидно, простата хуманност повелява да се избави капиталистът от това мъченичество и съблазън по същия начин, по който неотдавна робопритежателят от Джорджия с премахване на робството е бил избавен от мъчителната дилема дали да прогуляе под вида на шампанско целия принаден продукт, изтръгнат с камшик от негрите-роби, или пък отчасти да го превърне обратно в повече негри и повече земя

В най-различни икономически обществени формации се извършва не само просто възпроизводство, но и възпроизводство в разширен размер, макар и в различен мащаб. Производството и консумацията стават прогресивно все по-големи, а значи все повече продукт се превръща в средства за производство. Но този процес не се явява като акумулация на капитал и значи — не като функция на капиталиста,qg46 докато на работника още не противостоят във формата на капитал неговите средства за производство, а оттук и неговият продукт, и неговите средства за живот.*46 Починалият преди няколко години Ричард Джоунс, наследник на Малтус на катедрата по политическа икономия в източноиндийския колеж в Хейлибъри, добре илюстрира това в два големи факта. Тъй като най-многобройната част от индийския народ се състои от селяни, които имат самостоятелно стопанство, и техният продукт и техните средства за производство и за живот за тях никога не съществуват „във формата” („in the shape”) на фонд, спестен от чужд доход („saved from revenue”)qg47 и затова минал през един предварителен процес на акумулация” („а previous process of accumulation”).*47 От друга страна в ония провинции, дето английското господство най-малко е разложило старата система, неземеделските работници биват наемани направо от големците, които получават част от земеделския принаден продукт като налог или поземлена рента. Част от този продукт големците консумират в натурална форма, друга част работниците превръщат за тях в луксозни и други консумативни средства, а остатъкът образува заплатата на работниците, които са собственици на своите работни инструменти. Производството и възпроизводството в разширен размер вървят тук по своя път, без всякаква намеса на онзи чудноват светец, на онзи рицар на печалния образ — на „въздържащия се” капиталист.

jxq6
(горе)
4. Обстоятелства, които определят размера на акумулацията, независимо от пропорционалното поделяне на принадената стойност на капитал и доход: степен на експлоатация на работната сила. Производителна сила на труда. Нарастваща разлика между вложения и консумирания капитал. Величина на авансирания капитал

Aко предпоставим като дадено съотношението, по което принадената стойност се поделя на капитал и доход, величината на акумулирания капитал, очевидно, се води по абсолютната величина на принадената стойност. Ако приемем, че 80 % се капитализират, а 20% се изяждат, тогава акумулираният капитал ще бъде 2 400 ф.ст. или 1 200 ф.ст., според това дали целокупната принадена стойност е 3 000 или 1 500 ф.ст. Така че при определяне величината на натрупване участват всички ония обстоятелства, които определят масата на принадената стойност. Тук ние още веднъж ще ги разгледаме сбито, но само доколкото те ни откриват нови гледни точки относно натрупването.

Читателят си спомня, че нормата на принадената стойност преди всичко зависи от степента на експлоатацията на работната сила. Политическата икономия така високо оценява тази роля, че понякога идентифицира едно ускоряване на натрупването чрез покачване на производителната сила на труда,qg48 — с нейното ускоряване чрез покачване на експлоатацията на работника.*48 В отделите за производството на принадената стойност постоянно предпоставяхме, че работната заплата е поне равна на стойността на работната сила. Но насилственото смъкване на работната заплата под тази стойност играе в практиката твърде важна роля, затова ще се спрем за миг върху него. То фактически превръща — в известни предели — необходимия консумативен фонд на работника е фонд „натрупване” на капитала.

„Работните заплати — казва Дж. Ст. Мил — нямат производителна сила; те са цената на дадена производителна сила; работните заплати не допринасят наред с труда за стоковото производство, също както не допринася и цената на самата машинария.qg49 Ако можеше да се получава труд без купуване, работните заплати щяха да бъдат излишни.”*49 Но ако работниците можеха да се хранят с въздух, те пък нямаше да могат да бъдат купени за никаква цена. Така че тяхното качество да не струват пари е граница в математически смисъл, винаги недостижима, макар че винаги доближаема. Постоянна тенденция на капитала е да ги смъква до това нихилистично равнище. Един често цитиран от мене писател от XVIII век, авторът на „Essasy on Trade and Commerce”, издава най-съкровената тайна в душата на английския капитал, когато заявява,qg50 че историческата жизнена задача на Англия била да смъкне английската работна заплата до френското и холандско равнище.*50 Между другото той наивно казва: „Но ако нашите бедни (технически термин за работници) искат да живеят луксозно… техният труд, естествено, трябва да бъде скъп… Да погледнем само ужасяващата маса от излишни неща („heap of superfluities”), които консумират нашите манифактурни работници, като ракия, джин, чай, захар,qg51 чуждестранни плодове, силна бира, басми, емфие, тютюн и т.н.”.*51 Той цитира съчинението на един фабрикант от Нортхемптъншайр, който с очи към небето се вайка: „Трудът е с цяла трета по-евтин във Франция отколкото в Англия: защото френските бедни работят усилено, а се хранят и обличат много оскъдно и главната им храна е хляб, плодове, бурени, корени и сушена риба;qg52 защото те много рядко ядат месо, а когато житото е скъпо — и много малко хляб.”*52 „При това — продължава есеистът, — при това трябва да се прибави, че тяхното питие е вода или подобни слаби напитки, така че те наистина харчат поразително малко пари… Такова състояние на нещата сигурно мъчно може да се постигне, но то не е непостижимо, както убедително доказва неговото съществуване както във Франция, тъй и в Холандия.”*53
[*53 Пак там, стр. 70, 71 — Бележка към третото издание. — Днес ние сме доста понапреднали благодарение на установената оттогава насам конкуренция на световния пазар[*53a]. „Ако Китай — обяснява членът от парламента Степългън на своите избиратели, — ако Китай стане голяма индустриална страна, аз не мога да си представя как европейското работническо население ще издържи борбата, ако не слезе до нивото на своите конкуренти.” („Times” [„Таймс”] от 3 септ. 1873 г.) Не континентални, не, а вече китайски работни заплати са желаната цел на английския капитал.
[*53a] Във френското издание (Париж, 1873 г.) тази бележка е поставена в текста, като на това място (стр. 263) е включен следният пасаж: „…в която развоят на капиталистическото производство е хвърлил работниците от целия свят. Сега вече не става въпрос само за смъкването на английските заплати до равнището на континентална Европа, но и в повече или по-малко близко бъдеще — за смъкване на равнището на европейските заплати до равнището на китайските.” Моск. ред.]

Две десетилетия по-късно един американски шарлатанин, баронизираният янки Бенджамин Томпсън (или още граф Ръмфорд), вървеше по същата филантропска линия, крайно доволен пред бога и хората. Неговите „Essays” са готварска книга с всевъзможни рецепти за поставяне на сурогати на мястото на обикновените, по-скъпи яденета на работника. Една особено сполучлива рецепта на този чудноват „философ” е следната: „Пет фунта ечемик, пет фунта царевица, за 3 пенса херинги, за 1 пенс сол, за 1 пенс оцет, за 2 пенса пипер и билки — всичко за 20 3/4 пенса ще се получи супа за 64 души,qg54 а при средни цени на житото храната може да бъде намалена до 1/4 пени (по-малко от 3 фенига) на глава.”*54 qg55С прогреса на капиталистическото производство фалшификацията на стоките е направила излишни идеалите на Томпсън.*55

В края на XVIII век и през първите десетилетия на XIX век английските арендатори и лендлордове заложили абсолютната минимална заплата, като плащали на земеделските надничари по-малко от минимума във формата на работна заплата, а останалото — във формата на помощ от енорията. Ето един пример за фокусничеството, с което са си служели английските Догбъри при тяхното „законно” определяне на тарифата на работните заплати. „Когато сквайрите определяли в 1795 г. работната заплата за Спийнхемленд, те вече са били обядвали, но очевидно са мислели, че работниците нямат нужда от подобно нещо… Те решили, че седмичната работна заплата трябва да бъде 3 шилинга на човек, ако хлябът от 8 фунта и 11 унции струва 1 шилинг, и че тя трябва равномерно да нараства, докато хлябът стигне до 1 шилинг и 5 пенса. Щом хлябът се покачи над тази цена, работната заплата трябвало пропорционално да спада, докато цената на хляба стигне до 2 шилинга;qg56 а тогава храната на един човек щяла да бъде с по-малко от по-рано.”*56

Пред следствената комисия на House of Lords [Камарата на лордовете] е бил разпитан някой си А. Бенет, голям арендатор, съдия, управител на приют за бедни и регулатор на работната заплата: „Спазва ли се някаква пропорция между стойността на дневния труд и помощта на енорията за работниците?” Отговор: „Да. Седмичният доход на всяко семейство се допълва над неговата номинална работна заплата, докато стигне до един галон хляб (8 фунта и 11 унции) и 3 пенса на глава… Ние приемаме, че един галон хляб е достатъчен за прехраната на всеки член на семейството в продължение на една седмица, а трите пенса остават за облекло; а ако енорията предпочете сама да даде облеклото, тогава тези 3 пенса се удържат.qg57Тази практика господства не само в целия западен Уилтшайр, но, както вярвам, и в цялата страна.*57 „По този начин — провиква се един буржоазен писател от онова време — арендаторите години подред деградираха една почтена класа от свои съотечественици, като ги принуждаваха да търсят прибежище в трудовия дом qg58Арендаторът е увеличил своите собствени печалби, като е възпрепятствал дори акумулацията на най-необходимия консумативен фонд от страна на работника.*58 Така например тъй наречената домашна индустрия (виж гл. VIII, 8, в) показва каква роля играе в днешно време при образуването на принадената стойност, а значи и на акумулационния фонд на капитала, прякото ограбване на необходимия консумативен фонд на работника. Други факти — по нататък в този отдел.

Макар че във всички клонове на индустрията оная част от постоянния капитал, която се състои от средствата на труда, трябва да бъде достатъчна за известен брой работници, определен от размерите на предприятието, все пак съвсем не е нужно тази част да расте винаги в същата пропорция, както количеството на заангажирания труд. Нека в дадена фабрика 100 работника да влагат при 8-часов труд 800 работни часа. Ако капиталистът поиска да увеличи тази сума с 50 на сто, той може да наеме нови 50 работника; но тогава той трябва да авансира и нов капитал не само за работни заплати, но и за средства на труда. Но той може и да застави старите 100 работника да работят по 12 часа вместо по 8 и тогава ще бъдат достатъчни и наличните средства на труда, които само ще се изхабяват по-бърже. Така че допълнителен труд, получаван чрез по-голямо напрягане на работната сила, може да увеличи принадения продукт и принадената стойност, субстанцията на акумулацията, без увеличаване на постоянната част на капитала в същата пропорция.

В екстрактивната индустрия, напр. в мините, суровият материал не образува съставна част на авансирания капитал. Предметът на труда тук не е продукт на предишен труд, а е подарен гратис от природата. Такива са металните руди, минералите, каменните въглища, камъните и т.н. Тук постоянният капитал се състои почти изключително от средства на труда, които лесно могат да понесат увеличено количество труд (напр. дневни и нощни смени на работниците). При равни други условия масата и стойността на продукта ще расте право пропорционално на вложения труд. И тук, както и в първия ден на производството, първичните творци на продукта, а значи и творци на веществените елементи на капитала — човекът и природата, — вървят заедно. Благодарение на еластичността на работната сила, областта на акумулацията се е разширила без предварително увеличение на постоянния капитал.

В земеделието обработваемата земя не може да бъде разширена без допълнително авансиране на семена и торове. Но щом веднъж бъде извършено това авансиране, дори чисто механичната обработка на земята упражнява чудотворно въздействие върху масовостта на продукта. Така че едно по-голямо количество труд, вложено от досегашния брой работници, увеличава плодородието, без да изисква ново авансиране на средства на труда. Това е пак пряко въздействие на човека върху природата, и то става непосредствен източник на повишена акумулация, без всяка намеса на нов капитал.

Най-сетне, в същинската индустрия всеки добавъчен разход на труд предпоставя съответно добавъчно изразходване на сурови материали, но не непременно и на средства на труда. А тъй като екстрактивната индустрия и земеделието доставят на фабрикуващата индустрия нейния собствен суров материал, а също така и този за нейните средства на труда — в нейна полза отива и добавъчният продукт, който първите два клона са произвели без допълнително добавяне на капитала.

Общ резултат: като включва в себе си двата пратворци на богатството — работната сила и земята, — капиталът придобива експанзивна сила, която му позволява да разшири елементите на своята акумулация отвъд пределите, които привидно му е определила неговата собствена величина и които му е определила стойността и масата на вече произведените средства за производство, в които се заключава неговото определено битие.

Друг важен фактор за акумулацията на капитала е степента на производителността на обществения труд.

Заедно с производителната сила на труда расте и масата на продуктите, в която се изразява определена стойност, значи и принадена стойност от дадена величина. При неизменна или дори при спадаща норма на принадената стойност — стига само тя да спада по-бавно, отколкото се покачва производителната сила на труда — масата на принадения продукт расте. Затова при непроменено поделяне на последния на доход и добавъчен капитал консумацията на капиталиста може да расте без да спада фонд „натрупване”. Пропорционалната величина на фонд „натрупване” може дори да расте за сметка на консумативния фонд, докато поевтиняването на стоките поставя на разположението на капиталиста също толкова, а дори и повече консумативни средства отколкото преди. Но какво видяхме, ръка за ръка с растящата производителност на труда върви поевтиняването на работника, значи нарастването на нормата на принадената стойност — дори когато реалната работна заплата се покачва. Тя никога не се покачва пропорционално с производителността на труда. Така че една и съща променлива капиталова стойност поставя в движение повече работна сила, а значи и повече труд. Една и съща постоянна капиталова стойност се изразява в повече средства за производство, т.е. в повече средства на труда, работен материал и спомагателни материали, значи доставя повече елементи за образуване както на продукти, така и на стойност, или за поглъщане на труд. Затова при неизменна и даже при спадаща стойност на добавъчния капитал се извършва ускорено натрупвани. Не само че мащабът на възпроизводството се разширява веществено, но и производството на принадената стойност расте по-бързо отколкото стойността на добавъчния капитал.

Развитието на производителната сила на труда действа и върху първоначалния капитал, т.е. върху капитал, който вече се намира в производствения процес. Част от функциониращия постоянен капитал се състои от средства на труда, като машинария и т.н., които се консумират и значи се възпроизвеждат или заместват с нови екземпляри от същия вид само, през по-дълги периоди. Но всяка година част от тези средства на труда отмира или достига крайната цел на своята производителна функция. Затова тази част всяка година се намира в стадия на своето периодично, възпроизводство или на своето заместване с нови екземпляри от същия вид. Ако производителната сила на труда се е разширила в месторождението на тези средства на труда — а тя постоянно се развива заедно с непрекъснатия ход на науката и техниката, — по-производителни и, като се има предвид техният капацитет, по-евтини машини, сечива, апарати и т.н. заемат мястото на старите. Старият капитал се възпроизвежда в по-производителна форма, независимо от постоянните частични изменения в наличните средства на труда. Другата част от постоянния капитал — суровият материал и спомагателните материали, постоянно се възпроизвежда през течение на годината, а частта, която произхожда от земеделието, се възпроизвежда обикновено всяка година. Така че тук всяко въвеждане на по-усъвършенствани методи и т.н. почти едновременно действа както върху добавъчния капитал, така и върху вече функциониращия капитал. Всеки напредък на химията не само умножава броя на полезните материали и полезното приложение на вече познатите, и по този начин заедно с нарастването на капитала разширява и неговата сфера на приложение. Същевременно всеки такъв напредък учи как да бъдат хвърляни обратно в кръгообращението на възпроизводствения процес отпадъците на производствения и на потребителния процес, и значи без предварително авансиране на капитал създава ново капиталово вещество. Също като увеличена експлоатация на природните богатства само чрез по-голямо напрягане на работната сила — науката и техниката са експанзивна сила на функциониращия капитал, независима от неговата дадена величина. Тази сила същевременно въздейства и върху оная част от първоначалния капитал, която е влязла в стадия на своето възобновяване. Той гратис включва в новата си форма обществения напредък, който се е извършил зад гърба на неговата стара форма. Наистина, това развитие на производителната сила е същевременно придружавано от частично обезценяване на функциониращи капитали. Доколкото това обезценяване се проявява остро чрез конкуренцията, главната тежест се стоварва върху работника, защото капиталистът търси да се обезщети чрез повишеното му експлоатиране.

Трудът пренася върху продукта стойността на консумираните от него средства за производство. От друга страна стойността и масата на средствата за производство, поставени в движение от дадено количество труд, расте в това съотношение, в което трудът става по-производителен. Значи — макар че едно и също количество труд прибавя към своите продукти винаги само едно и също количество нова стойност, все пак с увеличаването на производителността на труда нараства оная стара капиталова стойност, която той едновременно пренася върху продуктите.

Напр. един английски и един китайски предач може да работят еднакъв брой часове с еднаква интензивност, така че за една седмица ще произведат еднакви стойности. Въпреки тази еднаквост — има грамадна разлика между стойността на седмичния продукт на англичанина, който работи с мощен автомат, и на китаеца, който има само чекрък. За същото време, в което китаецът изприда един фунт памук, англичанинът изприда няколко стотин фунта. Една няколко стотин пъти по голяма сума от стари стойности увеличава стойността на неговия продукт, в който те се запазват в нова използваема форма и по този начин наново могат да функционират като капитал. „През 1782 г. — както ни учи Ф. Енгелс — целият добив на вълна от трите предхождащи години (в Англия) все още оставал непреработен поради липса на работници и щял така да си и остане,qg59 ако не била дошла на помощ новоизнамерената машина, която го изпрела.”*59 Разбира се, опредметеният във формата на машинария труд не е изфабрикувал непосредствено нито един човек, но той позволил на малък брой работници, чрез прибавяне на сравнително малко жив труд, не само производително да консумират вълната и да й прибавят нова стойност, но и да запазят нейната стара стойност във формата на прежда и т.н. С това този труд едновременно доставил средства и потик за разширено възпроизвеждане на вълна. Природна дарба на живия труд е да запазва старата стойност, докато създава нова. С нарастването на ефикасността, размерите и стойността на неговите средства за производство, значи с акумулацията, която придружава развитието на неговата производителна сила,qg60 трудът запазва и увековечава в постоянно нови форми постоянно нарастващата капиталова стойност.*60 Тази природна сила на труда се явява като сила за самозапазване на капитала, с който тя е срастната, също както обществените производителни сили на труда се явяват като негови качества и както постоянното присвояване на принадения труд от капиталиста се явява като постоянно самонарастване на капитала. В своята проекция всички сили на труда са сили на капитала, също както всички стойностни форми на стоката са форми на парите.

Заедно с растежа на капитала расте и различието между приложения и консумиран капитал. С други думи: расте стойностната и материалната маса на средствата на труда — като постройки, машинария, дренажни тръби, работен добитък, апарати от всякакъв вид, които функционират в целия си обем през време на по-дълъг или по къс период, в постоянно повтарящи се производствени процеси, или служат за постигане на определени полезни ефекти, а се изхабяват само постепенно и затова губят стойността си само на части и значи на части я прехвърлят върху продукта. В същото отношение, в което тези средства на труда служат като фактори за образуване на продукта без да прибавят към него стойност, значи биват използвани изцяло, а консумирани само на части — те вършат, както споменахме по-рано, също такава гратисна услуга, както природните сили, водата, парата, въздухът, електричеството и т.н. Тази гратисна услуга на миналия труд, когато бъде подета и одушевена от живия труд, се натрупва заедно с нарастващия мащаб на натрупването.

Тъй като миналият труд винаги се предрешава като капитал, т.е. пасивът от труда на лицата А, Б, В и т.н. се предрешава в актив на неработника X. — буржоата и икономистите сипят похвали за заслугите на миналия труд,qg61 който според шотландския гений Мак-Кълък трябва дори да получава особено възнаграждение (лихва, печалба и т.н.).*61 По този начин постоянно нарастващото значение на миналия труд, който сътрудничи c живия трудов процес под формата на средства за производство, се приписва на неговата форма вече чужда на самия работник, чийто минал и незаплатен труд тя представлява — т.е. приписва се на неговата форма на капитал. Практическите дейци на капиталистическото производство и неговите идеологически бърборковци са така неспособни да отделят в мисълта си средството за производство от антагонистичната обществена характерна маска, която в днешно време го покрива, както робопритежателят — да отдели в мисълта си самия работник от неговия характер на роб.

При дадена степен на експлоатация на работната сила масата на принадената стойност се определя от броя на едновременно експлоатираните работници, а той отговаря – макар и в променящо се съотношение — на величината на капитала. Така че колкото повече капиталът нараства чрез последователна акумулация, толкова повече нараства и сумата на стойностите, която се разпада на консумативен фонд и фонд „натрупване”. Затова капиталистът може да живее все по-охолно и едновременно да се „въздържа” повече. В края на краищата всички пружини на производството действат толкова по-енергично, колкото повече се разширява неговият мащаб заедно с масата на авансирания капитал.

jxq7
(горе)
5. Така нареченият фонд на работната заплата

В хода на това изследване се оказа, че капиталът не е фиксирана величина, а еластична част от общественото богатство, колебаеща се постоянно заедно с поделянето на принадената стойност на доход и добавъчен капитал. Видяхме по-нататък, че дори при дадена величина на функциониращия капитал срасналите с него работна сила, наука и земя (под земя икономически трябва да се разбират всички предмети на труда, дадени от природата без съдействие на човека) образуват негови еластични потенциали, които в известни граници му дават една свобода на действие, независима от неговата собствена величина. При това ние се абстрахирахме от всички условия на процеса на обръщение, които причиняват твърде различни степени на действие на една и съща маса капитал. Тъй като ние предпоставяме рамките на капиталистическото производство, значи един чисто стихиен образ на обществения производствен процес — ние се абстрахирахме от всяка по-рационална комбинация, която непосредствено и планомерно би могла да се постигне с наличните средства за производство и с наличните работни сили. Класическата икономия открай време е предпочитала да схваща обществения капитал като фиксирана величина с фиксирана степен на действие. Но тоя предразсъдък се е затвърдил като догма едва благодарение на прафилистера Джереми Бентам, този бездушно-педантичен, скучно-бъбрив оракул на обикновения буржоазен разсъдък от XIX век.*62 Бентам е между философите същото, каквото е Мартин Тъпър между поетите. И двамата са могли да бъдат изфабрикувани само в Англия.*63
[*62 Сравни между другото J. Bentham [Дж. Бентам], Theorie des Peines et des Recompenses, превод на Et. Dumont, 3 изд., Париж, 1826 г., том ІІ, книга IV, гл. VІ]
[*63 Джеръми Бентам е чисто английско явление. В никоя страна и никога, дори като не изключваме нашия философ Кристиан Волф, най-домораслата баналност не се е ширила така самодоволно. Принципът на полезността не е изобретение на Бентам. Той само тъпо е възпроизвел това, което остроумно са казали Хелвециус и други французи от 18 век. Ако човек напр. иска да знае какво е полезно за кучето, трябва да изучи кучешката природа. Но самата тази природа не може да се конструира из „принципа на полезността”. Приложено върху човека — ако искаме да преценяваме всяко човешко действие, движение, отношение и т.н. според принципа на полезността, най-напред става въпрос за човешката природа изобщо, а после за исторически видоизменената във всяка епоха човешка природа. Но Бентам не му мисли много. С най-суха наивност той приема модерния еснафин и специално английския еснафин за нормалния човек. Всичко, което е полезно за тоя особен екземпляр нормален човек и за неговия свят, било само по себе си полезно. След това с този мащаб той съди за миналото, сегашното и бъдещето. Напр. християнската религия е „полезна”, защото тя от религиозна гледна точка заклеймява ония злодеяния, които наказателният кодекс осъжда от юридическа гледна точка. Художествената критика е „вредна”, защото пречи на почтените хора да се наслаждават на Мартин Тъпър, и т.н. С такъв боклук тоя примерен човек, чийто девиз е: „nulla dies sine linea” [лат.: нито ден без написан ред], е изпълнил планини от книги. Ако имах куража на моя приятел X. Хайне, бих нарекъл господин Джеръми гений на буржоазната глупост.]

От гледна точка на неговата догма са напълно неразбираеми и най-обикновените явления на производствения процес, като напр. неговите внезапни разширения и свивания, а дори и натрупването. Тая догма е била използвана с апологетични цели както от самия Бентам, така и от Малтус, Джеймс Мил, Мак-Кълък и др., особено за да се представи една част от капитала — променливият или превръщаемият в работна сила капитал — като фиксирана величина. Вещественото съществуване на променливия капитал, т.е. оная маса от средства за живот, която той представлява за работника, или тъй нареченият фонд на работната заплата — е било превърнато в басня за една обособена част на общественото богатство, която била обградена от природни вериги и не можела да бъде прекрачена. За да се постави в движение оная част от общественото богатство, която трябва да функционира като постоянен капитал, или изразено веществено — като средства за производство,qg64 необходима е определена маса жив труд.*64 Тя е дадена технологически. Но не е даден нито броят на работниците, необходими за да се тури в ход тази маса труд — защото това се променя заедно със степента на експлоатацията на индивидуалната работна сила, — нито цената на работната сила, а само нейната минимална и при това твърде еластична граница. Фактите, които лежат в основата на догмата, са следните: От една страна работникът няма глас при поделянето на общественото богатство на консумативни средства за неработниците и средства за производство. От друга страна той само в изключително благоприятни случаи може да разшири тъй наречения „фонд на работната заплата” за сметка на „дохода” на богатите.*65
[*65
Дж. Ст Мил казва в своите „Principles of Political Economy” [книга II, гл. I, § 3 — Моск. ред.): „Продуктът на труда в днешно време се разпределя в обратни пропорция на труда — най-голямата част на тия, които никога не работят, следващата по големина част на тия, чийто труд е почти само номинален, и така, по низходяща линия, заплатата се свива в същата степен, в която трудът става по-корав и по-неприятен, докато най-изморителният и най-изтощителен физически труд дори не може да разчита, че ще припечели макар само необходимото за живот.” За избягване на недоразумения отбелязвам, че ако трябва да се упрекват хора като Дж. Ст. Мил и т.н. заради противоречието между техните стари икономически догми и техните модерни тенденции, би било съвсем неправилно да ги хвърляме в един кюп заедно с целия багаж от апологети на вулгарната икономия.

Към каква нелепа тавтология довежда възпяването на капиталистическата граница на фонда на работната заплата като негова обществена природна граница — това можем да видим и у професор Фоусет:qg66 „Оборотният [циркулиращият] капитал*66 на дадена страна — казва той — е неин фонд на работната заплата. Ето защо, за да изчислим средната парична заплата, която получава всеки работник,qg67 трябва просто да разделим този капитал на броя на работническото население.”*67

И така, значи най-напред събираме в общ сбор всички действително платени индивидуални работни заплати, след това твърдим, че този сбор представлява стойностната сума на сътворения от бога и природата „фонд работна заплата”. Най-сетне разделяме така получената сума на броя на работниците, за да открием пак колко може да се падне средно на всеки отделен работник. Виж ти каква хитра процедура. Тя не пречи на г. Фоусет тутакси, без дори да си поеме дъх, да каже: „Целокупното богатство, което всяка година се натрупва в Англия, се дели на две части. Едната част се употребява в Англия за поддържането на нашата собствена индустрия. Другата част се изнася в други страни.qg68 Онази част, която се употребява в нашата индустрия, не съставя значителна част от богатството, което всяка година се акумулира в страната.”*68 Значи по-голямата част от ежегодно прирастващия принаден продукт, отнемана без всякакъв еквивалент от английския работник, се капитализира не в Англия, а в чужди страни. Но нали заедно с изнасяния по такъв начин добавъчен капитал се изнася и част от изнамерения от бога и от Бентам „фонд на работната заплата”.*69
[*69 Може да се кеже, че всяка година от Aнглия се изнася не само капитал, но и работници — във формата на емиграция. Но в текста съвсем не става дума за имуществото на преселниците, които в по-голямата си част не са работници. Голяма част от тях са синове на арендатори. Добавъчният капитал, който Англия всяка година изпраща в странство за олихвяване, съставя пропорционално много по-голяма част от ежегодната акумулация отколкото частта, която ежегодната емиграция заема от годишния прираст на населението.]

jxq8
(горе)
Двадесет и трета глава
Общият закон на капиталистическото натрупване (акумулация)

1. Нарастващото търсене на работна сила паралелно с натрупването (акумулацията) при неизменящ се състав на капитала

В тази глава ние разглеждаме влиянието, което нарастването на капитала упражнява върху съдбата на работническата класа. Най-важният фактор при това изследване е съставът на капитала и ония изменения, които претърпява тоя състав през време на процеса на натрупване.

Съставът на капитала трябва да се схване в двояк смисъл. Откъм стойността съставът на капитала се определя от пропорцията, в която капиталът се дели на постоянен капитал, т.е. стойност на средствата за производство, и на променлив капитал, т.е. стойност на работната сила, цялата сума на работните заплати. Откъм материала, както той функционира в производствения процес, всеки капитал се дели на средства за производство и жива работна сила; този състав се определя от съотношението между масата на употребените средства за производство, от една страна, и от друга — количеството труд, необходим за тяхната употреба. Първия състав аз наричам стойностен състав, а втория — технически състав на капитала. Между двата съществува тясно взаимоотношение. За да го изразя, аз наричам стойностния състав на капитала — доколкото той се определя от неговия технически състав и отразява измененията на последния — органически състав на капитала. Където се говори просто за състав на капитала, винаги трябва да се подразбира неговият органически състав.

Многобройните отделни капитали, вложени в определен клон на производството, имат по-малко или повече различен състав. Средният състав от техните единични състави ни дава състава на целокупния капитал в този клон на производството. Най-сетне, свеждането на средните състави от всички клонове на производството към един целокупен среден състав ни дава състава на обществения капитал на страната и само за тоя състав в последна инстанция става дума по-надолу.

Нарастването на капитала включва и нарастването на неговата променлива или превърната в работна сила съставна част. Част от превърнатата в добавъчен капитал принадена стойност трябва постоянно да се превръща обратно в променлив капитал или в добавъчен трудов фонд. Ако приемем, че при неизменни други условия не се изменя и съставът на капитала, т.е. че определена маса средства за производство или постоянен капитал се нуждае винаги от една и съща маса работна сила, за да бъде поставена в движение — търсенето на труд и фондът за издръжка на работниците очевидно нарастват пропорционално с капитала и толкова по-бърже, колкото по-бърже нараства капиталът. Тъй като капиталът всяка година произвежда принадена стойност, част от която всяка година се прибавя към първоначалния капитал; тъй като самата тази прибавка нараства всяка година заедно с увеличаващия се размер на вече функциониращия капитал и тъй като, най-сетне, под особеното пришпорване от нагона към забогатяване, както е напр. при откриване на нови пазари, на нови сфери за влагане на капитал поради развитието на нови обществени потребности и т.н., изведнъж става възможно да се разшири мащабът на натрупване само чрез промяна на поделянето на принадената стойност ала принадения продукт на капитал и доход — потребностите на натрупването на капитала могат да надминат нарастването на работната сила или на броя на работниците, търсенето на работници може да надмине техния приток и затова работните заплати могат да се покачат. В края на краищата това трябва да стане дори в случай на неизменна дълготрайност на гореспоменатата предпоставка. Тъй като всяка година се вземат на работа повече работници отколкото през предишната, рано или късно трябва да настъпи онзи момент, когато потребностите на натрупването започват да надрастват обикновения приток на труд, когато значи ще настъпи покачване на работната заплата. В Англия се чуват жалби по този повод през целия петнадесети век и през първата половина на осемнадесетия век. Но повече или по-малко благоприятните условия, при които се поддържат и размножават наемните работници, никак не изменят основния характер на капиталистическото производство. Както простото възпроизводство постоянно възпроизвежда самото капиталистическо отношение, капиталисти на една страна, наемни работници на друга — също тъй и възпроизводството в разширен мащаб или натрупването (акумулацията) възпроизвежда капиталистическото отношение в разширен мащаб, повече капиталисти или по-едри капиталисти на единия полюс, повече наемни работници на другия. Възпроизводството на работната сила, която постоянно трябва да се сраства с капитала като средство, за неговото оплодотворяване и не може да се откъсне от него и зависимостта на която от капитала се прикрива само със смяната на индивидуалните капиталисти, на които тя бива продавана, наистина съставя момент от възпроизводството на самия капитал. Значи натрупването (акумулацията) на капитала е умножаване на пролетариата.*70
[*70 Karl Marx [Карл Маркс], Lohnarbeit und Kapital — „При еднакво потискане на масите една страна е толкова по-богата, колкото по-голям пролетариат има.” (Collins [Колинс], L’Economie Politique, Source des Revolutions et des Utopies pretendues Socialistes, Париж, 1857 г., т. III, стр. 331) Под „пролетарий” икономически се разбира само наемният работник, който произвежда и увеличава „капитал” и когото изхвърлят на улицата, щом стане излишен за потребностите от самонарастването на „господин Капитала”, както Пекьор нарича тая особа. „Болнавият пролетарий на първобитните гори” е само благодушен рошеровски фантом. Обитателят на първобитната гора е собственик на тази гора и я третира също тъй безцеремонно като своя собственост, както и орангутанът. Така че той не е пролетарий. Той щеше да бъде такъв само в случай че гората експлоатираше него, а не той нея. Що се отнася до здравословното му състояние, той издържа сравнение не само със здравето на модерния пролетарий, но дори със здравето на сифилистичните и скрофулозни „почтени хора”. Но под първобитна гора господин Вилхелм Рошер навярно разбира своята родна Люнебургска шир [Luneburger Heide — позната равнина в Северна Германия].]

Класическата политическа икономия тъй добре е разбирала това положение, че Адам Смит, Рикардо и т.н., както вече споменахме, дори погрешно идентифицират акумулацията с консумация на цялата капитализирана част на принадения продукт от страна на производителните работници или с нейното превръщане в допълнителни наемни работници. Още в 1668 г. Джон Белърс казва: „Ако някой има 100 000 акра земя и също толкова фунта стерлинги и също толкова добитък, какво щеше да бъде този богат човек без работници, ако не сам работник?qg71 И както работници правят хората богати, така колкото повече работници има, толкова повече са богатите… Трудът на бедните е мината на богатия.”*71 Също тъй Бернар дьо Мандевил казва в началото на ХVIII век: „Там където собствеността е достатъчно закриляна, човек по-лесно би могъл да живее без пари отколкото без бедни, защото кой щеше да работи?… Както трябва да се пазят работниците от изгладняване, така те не бива да получават нищо, което заслужава да бъде спестено. Ако тук-там някой от долната класа чрез необикновено трудолюбие и куркане на черва се издигне над положението, в което е израсъл, никой не трябва да му пречи при това: защото, безспорно, най мъдрият план за всяко частно лице, за всяко отделно семейство е — да живее скромно; но интересът на всички богати нации изисква по-голямата част от бедните никога да не стоят без работа и въпреки това винаги да изразходват всичко, което получават… Нищо друго не подкарва като с остен хората към слугуване, както техните нужди, които е благоразумно да смекчаваме, но е безразсъдно да ги лекуваме. Единственото нещо, което може да направи работещия човек прилежен, е умерената работна заплата. Твърде малката го прави, според темперамента, малодушен или отчаян, твърде високата — нахален и мързелив… От всичко гореизложено следва, че в една свободна нация, в която робите са забранени, най-сигурното богатство се състои от множество трудолюбиви бедни. Освен че те са неизчерпаем източник на хора за флотата и армията, но без тях нямаше да има наслаждения и продуктът на нито една страна нямаше да може да нарастне. За да се направи обществото (което естествено се състои от неработниците) щастливо, а народът — доволен дори при оскъдица, необходимо е голямото мнозинство да остава както невежо, така и бедно.qg72 Знанията разширяват и умножават нашите желания, а колкото по-малко човек желае, толкова по-лесно могат да бъдат задоволени неговите потребности.”*72

Това, което Мандевил, честен човек и бистър ум, още не разбира, е, че механизмът на самия процес на натрупване умножава заедно с капитала още и масата на „трудолюбивите бедни”, т.е. на наемните работници, които превръщат своята работна сила в нарастваща сила за увеличаване стойността на нарастващия капитал и тъкмо с това неизбежно увековечават своето отношение на зависимост от своя собствен продукт, олицетворен в капиталиста. С оглед на тази зависимост сър Ф. М. Идън отбелязва в своето съчинение „Положението на бедните или история на трудещата се класа в Англия”:

„Нашата зона изисква труд за задоволяване на потребностите и затова поне част от обществото трябва да работи неуморно… Някои, които не работят, имат въпреки това на разположението си продуктите на трудолюбието.qg73 Но тези собственици дължат това само на цивилизацията и реда, те са чисти рожби на буржоазните институции.*73 Защото по силата на тези институции човек може да си присвоява плодовете на труда и по друг начин освен чрез труд. Хората с независимо състояние дължат своето състояние почти изцяло на чужд труд, а не на своите собствени способности, които съвсем не са по-добри от тези на другите; не притежаването на земя и пари отличава богатите от бедните, а командването на труда („the command of labour”)… He някакво презряно или сервилно положение допада на бедния, а отношението на удобна и либерална зависимост („а state of easy and liberal dependence”), а за хората със собственост — достатъчно влияние и авторитет върху онези, които работят за тях… Такова отношение на зависимост, както е известно на всеки познавач на човешката природа, е необходимо за удобство на самите работници”*74
[*74 Eden [Идън], The State of the Poor etc., т. I, кн. I, гл. I, стр. 1, 2 и предговора — стр. XX]

Нека споменем покрай другото, че сър Ф. М. Идън е единственият ученик на Адам Смит, който през осемнадесетия век е създал нещо значително.*75
[*75 Акo читателят ни напомни за Малтус, чиeто „Essay on Population” е излязлo в 1798 г., аз пък припомням, че това съчинение в първоначалния си вид е само ученически-повърхностен и попски-издекламиран плагиат из Дефо, сър Джеймс Стюърт, Таунсенд, Франклин, Уолас и др. и не съдържа нито едно единствено самостойно-премислено положение.
     Сензацията, възбудена от този памфлет, се дължи само на партийни интереси. Френската революция намерила в британското кралство страстни защитници; „принципът за населението”, разработен бавно през 18 век и после посред една голяма социална криза възвестен с тъпани и тромпети като най-сигурна противоотрова против ученията на Кондорсе и др., бил посрещнат с ликуване от английската олигархия, като велик изкоренител на всички стремежи към човешки прогрес. Малтус, извънредно изумен от своя успех, се заловил да тъпче в старата схема повърхностно компилиран материал и да прибавя и ново, обаче не открито, а само присвоено от Малтус. Между другото да отбележим: Макар че Малтус е бил поп от англиканската църква, той бил дал монашески обет за безбрачие. Защото това е едно от условията на fellowship [членството] в протестантския Кеймбриджски университет. „Ние не разрешаваме на членовете на колегията да се женят, а щом някой си вземе жена, с това престава да бъде член на колегията.” („Report of Cambridge University Commission”, стр. 172) Това обстоятелство отличава Малтус в негова полза от другите протестантски попове, които са отхвърлили католическата заповед за свещеническо безбрачие и до такава степен са усвоили заповедта „плодете се и се размножавайте” като своя специфична библейска мисия, че навсякъде в наистина неприличен размер допринасят за умножаване на населението, като едновременно с това проповядват на работниците „принципа на населеността”. Характерно е, че това гримирано по икономически маниер грехопадение, адамовата ябълка, „настоятелният апетит”, „пречките, които се стремят да притъпят стрелите на Купидон”, както живо казва поп Таунсенд — че господата от протестантската теология, по-скоро от протестантската църква, са монополизирали или монополизират този щекотлив пункт. С изключение на венецианския калугер Ортес, оригинален и остроумен писател, повечето проповедници на учението за населението са протестантски попове. Такива са: Брукнер с неговата „Theorie du Systeme animal”, Лайден, 1767 г., в която е изчерпана цялата модерна теория на населението и идеята, която е довела до временната свада върху същата тема между Кене, и неговият ученик Мирабо-реге [баща], след това поп Уолас, поп Таунсенд, поп Малтус, и неговия ученик архипоп Т. Чамърс, за дребните попски драскачи in this line [от този сорт] хич и да не говорим. Първоначално с политическата икономия са се занимавали философи като Хобс, Лок, Юм, стопански и държавни дейци като Томас Мор, Темпъл, Сюми, де Ват, Норт, Лоу, Вендърлинт, Кантилон, Франклин, а теоретически особено и то с най-голям успех — медици като Пети, Барбон, Мандевил и Кене. Още по средата на XVІІI век отец мистър Тъкер, значителен икономист за времето, се извинява, загдето се занимавал с мамона. По-късно, и то заедно с „принципа за населението”, настъпил часът на протестантските попове. Като да е предчувствал тая поквара на предприятието, Пети, който разглежда населението като основа на богатството й също като Адам Смит е заклет враг на поповете, казва: „Религията най-добре процъфтява, когато свещениците най-много обуздават своята плът, също както правото най-добре процъфтява там, където адвокатите умират от глад.” Затова той съветва протестантските попове, ако не искат да следват примера на апостол Павел и „да умъртвяват своята плът” с безбрачие, то поне „да не развъждат повече попове („not to breed more Churchmen”), отколкото могат да погълнат наличните енории (benefices): т.е. ако в Англия и в Уелс има само 12 000 енории, не е мъдро да се развъдят 24 000 попове („it will not be safe to breed 24 000 ministers”), тъй като 12 000-те необезпечени попа постоянно ще търсят издръжка, а как по-лесно могат да направят това. освен като тръгнат между народа и го придумат, че 12 000-те попа с енории отравят душите на хората, изтощават същите тези души и им сочат лъжовен път към небето?” (Petty [Пети], А Treatise of Taxes and Contributions, Лондон, 1667 г., стр. 57) Отношението на А. Смит към протестантските попове от неговото време се характеризира със следното: в съчинението „А Letter to A. Smith, L. L. D., On the Life, Death ah Philosophy of his Friend David Hume. By One of the People called Christians”, 4 изд., Оксфорд, 1784 г., д-р Хорн, англикански епископ в Норвич, накастря A. Смит затова, че той в едно отворено писмо до г. Стрейън „балсамирал своя приятел Давид” (т.е. Юм), тъй като разказвал на публиката как „Юм на смъртното си легло се е забавлявал с Лукиян и с игра на вист” и дори имал дързостта да пише: „Aз винаги съм смятал, че Юм както приживе, тъй и след смъртта си е бил така близо до идеала на съвършено мъдър и добродетелен човек, колкото това допуска слабостта на човешката природа.” Епископът с негодувание се провиква: „Редно ли е от ваша страна, господине, да ни описвате като съвършено мъдър и добродетелен характера и начина на живот на един човек, който е бил обладан от неизлечима антипатия против всичко, което се нарича религия, и който е напрягал всеки нерв, за да изтрие доколкото зависи от него дори нейното име из паметта на хората?” (пак там, стр. 8) „Но не падайте духом, приятели на истината, животът на атеизма е кратък” (стр. 17). Aдам Смит „има отвратителната нечестивост („the atrocious wickednes”) да проповядва атеизма в страната (а именно в своята „Theory of moral sentiments”)… Ние разбираме вашите хитрини, господин докторе! Вие добре сте го намислили, но тоя път си правите сметката без кръчмаря. С примера на почтения Дейвид Юм вие искате да ни внушите, че атеизмът е единствената ракия („cordial”) за падналия духом и единствената противоотрова против страха от смъртта… Смейте се над развалините на Вавилон и приветствайте закоравелия злодей Фараона! (пак там, стр. 21, 22) Един ортодоксален ум измежду университетските слушатели на А. Смит пише след неговата смърт: „Приятелските чувства на Смит към Юм… му пречеха да бъде християнин… Той вярваше на всяка дума на Юм. Ако Юм му беше казал, че луната е зелено сирене, той би му повярвал. Затова той му вярваше и в това, че няма бог и няма чудеса… По своите политически убеждения той Се приближава към републиканизма.” („The Вее” от Джеймс Андерсън, 18 тома, Единбург 1791 до 1793, том 3, стр. 166, 167) Попът Т. Чамърс подозира А. Смит в това, че той от чиста злоба измислил категорията за „непроизводителните работници”, специално за протестантските попове, въпреки техния благословен труд в лозето господне.]

При досега предпоставените най-благоприятни за работниците условия за натрупване тяхното отношение на зависимост от капитала се облича в поносими или, както казва Идън, „удобни и либерални” форми. Вместо заедно с растежа на капитала да става по-интензивно, то става само по-екстензивно, т.е. сферата на експлоатацията и господството на капитала се разширява само заедно с неговия собствен размер и с броя на неговите поданици. Една по-голяма част от техния собствен принаден продукт, който все повече набъбва и при това набъбване се превръща в добавъчен капитал, се стича обратно към тях във форма на платежни средства, така че те могат да разширят кръга на своите удоволствия, по-добре да попълват своя консумативен фонд от дрехи, мебели и т.н. и да образуват малки парични резервни фондове. Но както по-добро облекло, храна, обноски и повече парични средства не премахват отношението на зависимост и експлоатацията на роба, също така тези неща не премахват отношението на зависимост и експлоатацията на наемния работник. И наистина, покачването на цената на труда вследствие на натрупването на капитала означава само, че размерът и масивността на златните окови, които наемният работник вече сам си е изковал, позволяват те да бъдат по-слабо затегнати. В полемиките по този въпрос в повечето случаи са пропускали да видят най-главното, а именно differentia specifica [лат.: специфичните отлики] на капиталистическото производство. При него работната сила се купува не заради задоволяването на личните потребности на купувача чрез нейните услуги или нейния продукт. Неговата цел е да оплодотвори своя капитал, производството на стоки, които съдържат повече труд, отколкото той е заплатил, значи съдържат и такава част от стойността, която [част] не му струва нищо и въпреки това се реализира при продажбата на стоките.

jxq9
(горе)
Производството на принадена стойност
или
обогатяването е абсолютният закон на този начин на производство
(копиталистическият).

Работната сила е продаваема само доколкото получава средствата за производство като капитал,qg76 възпроизвежда свoята собствена стойност като капитал и от неизплатения труд създава източник за добавъчен капитал.*76 Така че условията за продажба на работната сила, все едно дали са повече или по-малко благоприятни за работника, включват необходимостта от постоянното възобновяване на нейната продажба и все по-разширяващото се възпроизводство на богатството като капитал. Работната заплата, както видяхме, по самата си природа обуславя едно постоянно доставяне на определено количество незаплатен труд от страна на работника. Съвсем независимо от покачването на работната заплата при спадане на цената на труда и т.н., нейното нарастване в най-добрия случай означава само количествено намаляване на оня незаплатен труд, който работникът трябва да извърши. Това намаляване никога не може да достигне дотам, че да застраши самата система. Независимо от насилствените конфликти заради нормата на работната заплата, в които, както вече го е посочил и Адам Смит, общо взето надделява господарят, едно покачване на цената на труда, което произтича от натрупването на капитала, предпоставя следната алтернатива:

Или цената на труда продължава да се покачва, защото нейното повишаване не смущава напредъка на натрупването; в това няма нищо чудно, тъй като — както казва А. Смит — „капиталите все пак се увеличават дори и при спаднала печалба; те дори нарастват по-бърже отколкото преди… Големият капитал, дори при по-мaлка печалба, общо взето нараства по-бързо отколкото малкият капитал при голяма печалба.” [„Wealth of Nations” II, 189 [том I, стр. 217 сл. — Моск. ред.). В този случай е очевидно, че едно намаление на незаплатения труд никак не накърнява разширяването на господството на капитала. Или пък — това е другата страна на алтернативата — натрупването заглъхва поради покачването на цената на труда, тъй като се притъпява подбудата за печалба. Натрупването намалява. Но заедно с неговото намаляване изчезва и причината на това намаляване, а именно — диспропорцията между капитала и подлежащата на експлоатация работна сила. Значи механизмът на капиталистическия производствен процес сам отстранява пречките, които временно създава. Цената на труда пак спада до ниво, което отговаря на потребностите на капитала да увеличава своята стойност, независимо дали това ниво лежи под, над или наравно с онова ниво, което е било смятано за нормално, преди да настъпи покачването на работната заплата. Ние виждаме: в първия случай не намалението на абсолютния или относителния растеж на работната сила или на работническото население прави капитала излишен, а обратно, прирастът на капитала прави експлоатираната работна сила недостатъчна. Във втория случай не прирастът на абсолютния или на относителния растеж на работната сила или на работническото население прави капитала недостатъчен, а обратно, намалението на капитала прави излишна достъпната за експлоатация работна сила или по-скоро нейната цена. Тъкмо тези абсолютни движения при натрупването на капитала се отразяват като относителни движения в масата на достъпната за експлоатация работна сила и затова изглежда, като да се дължат на собственото движение на последната. Да употребим математически израз: величината на натрупването е независимата променлива, а величината на работната заплата е зависимата — а не обратното. Така във фазата на криза в индустриалния цикъл общото спадане на стоковите цени се изразява като покачване на относителната стойност на парите, а във фазата на процъфтяване общото покачване на стоковите цени се изразява като спадане на относителната стойност на парите. Въз основа на това, така наречената Currency-School (Количествена школа) заключава,qg77 че при високи цени циркулират твърде малко пари, а при ниски — твърде много.*77 Нейното невежество и пълното неразбиране на фактите*77a намират достоен паралел при онези икономисти, които обясняват тези явления от натрупванети с това, че в единия случай имало твърде малко, а в другия — твърде много наемни работници

Законът на капиталистическото производство, който лежи в основата на мнимия „природен закон за населението”, се свежда просто към следното: съотношението между капитала, акумулацията и нормата на работната заплата е само съотношение между онзи труд, който е незаплатен и превърнат в капитал, и допълнителния труд, нужен за движението на добавъчния капитал. Така че това съвсем не е съотношение между две независими една от друга величини — от една страна величината на капитала, от друга страна числеността на работническото население; това е по-скоро, при последна сметка, само съотношение между незаплатения и заплатения труд на едно и също работническо население. Ако количеството на незаплатения труд, доставен от работническата класа и натрупан от капиталистическата класа, нараства достатъчно бързо, за да може да се превръща в капитал само при извънреден добавък от заплатен труд, работната заплата се покачва и — при еднакви други условия — незаплатеният труд относително спада. Но щом това спадане стигне онази точка, при която принаденият продукт, който храни капитала, не се предлага вече в нормално количество — настъпва реакция: капитализира се по-малка част от дохода, натрупването линее и възходящото движение на работната заплата получава контраудар. Така че покачването на цената на труда остава затворено в граници, които не само че оставят незасегната основата на капиталистическата система, но и осигуряват нейното възпроизводство в разширен мащаб. И тъй, законът на капиталистическото натрупване, мистифициран като природен закон, всъщност изразява само това, че природата на това натрупване изключва всяко такова намаляване на степента на експлоатация на труда или всяко такова покачване на цената на труда, което би могло сериозно да застраши постоянното възпроизводство на капиталистическото отношение и неговото възпроизводство във все по-разширен мащаб. Другояче и не може да бъде при такъв начин на производство, при който работникът съществува заради потребностите от увеличаване на вече налични стойности — вместо обратно, материалното богатство да съществува за потребностите на развитието на работника. Както в религията — над човека господства произведението на неговата собствена глава („човекът е създал бога във въображението си” – бел. ред.), така в капиталистическото производство над трудещия се господства произведението на неговите собствени ръце (човекът сам се е оставил в робството на другия „бог” – капиталиста. – бел. ред.).*77б
[*77б „Ho ако сега се върнем към нашето първо изследване, където доказахме… че сам капиталът е произведение на човешкия труд… изглежда съвсем непонятно, че човекът е могъл да попадне под господството на своя собствен продукт — на капитала — и да стане негов подчинен; a тъй като това в действителност е неоспорим факт, неволно се натрапва въпросът: как работникът е могъл от господар на капитала — като негов творец — да се превърне в роб на капитала?” (Von Thixnen [Фон Тюнен], Der isolierte Staat, втора част, втори отдел, Рощок, 1863 г., стр. 5, 6) Заслуга на Тюнен е, че постави този въпрос. Но неговият отговор е просто детински.]

jxq10
(горе)
2. Относително намаляване на променливата част на капитала в хода на натрупването (акумулацията) и на придружаващата го концентрация

Според самите икономисти нито наличният размер на общественото богатство, нито величината на вече придобития капитал водят към покачване на работната заплата, а само непрекъснатият растеж на акумулацията и степента на бързината на този растеж. (А. Смит, книга I, гл. 8 [том I, стр. 208 — Моск. ред.) Досега ние разглеждахме само една особена фаза на този процес, оная, в която прирастът на капитала се извършва без да се изменя неговият технически състав. Но процесът прекрачва и отвъд тая фаза.

Щом веднъж са дадени общите основи на капиталистическата система, по време на натрупването винаги настъпва такъв момент, когато развитието на производителността на обществения труд става най-мощният лост на натрупването. „Същата причина — казва А. Смит, — която увеличава работната заплата, а именно увеличаването на капитала, води към покачване на производителните способности на труда и поставя по-малко количество труд в състояние да произвежда по-голямо количество продукти.”

Независимо от природните условия, като плодородие на почвата и т.н., и от сръчността на независимите и работещи изолирано производители — която обаче се проявява повече качествено в добротата на изделията, отколкото количествено в тяхната маса, — степента на обществената производителност на труда се изразява в относителния размер на онези средства за производство, които един работник превръща в продукт в дадено време, при едно и също напрежение на работната сила. Масата от средства за производство, с които работникът функционира, расте заедно с производителността на неговия труд. При това тези средства за производство играят двояка роля. Нарастването на едни от тях е последица, а на други — условие за нарастване на производителността на труда. Например, с манифактурното разделение на труда и с прилагането на машините в едно и също време се преработва повече суров материал, значи в трудовия процес влизат по-голямо количество суров материал и спомагателни материали. Това е последица от нарастването на производителността на труда, но пък от друга страна масата на приложеното машинно производство, работният добитък, минералните торове, дренажните тръби и др. са условие за нарастване на производителността на труда. Такова условие са и масата средства за производство, концентрирани в постройки, гигантски пещи, транспортни средства и т.н. Но все едно дали е условие или следствие, нарастващият размер на средствата за производство в сравнение с въплътената в тях работна сила изразява нарастващата производителност на труда.*77в Следователно увеличаването на последната се проявява значи в намаляването на масата труд в сравнение с движената от нея маса от средства за производство или в количествено намаляване на субективния фактор на трудовия процес в сравнение с неговите обективни фактори.
[*77в Във френското издание (Париж, 1873 г.) на това място (стр. 273 сл.) е включен следният текст:

При възникването на едрата индустрия в Англия бил открит метод, чрез който чугунът с шлака се превръща в ковко желязо. Този процес, наречен пудлингуване, се състои в пречистване на чугуна в пещи със специална конструкция, причинил грамадно уголемяване на високите пещи, употребяване на апарати за вкарване горещ въздух и т. н., с една дума — от такова умножаване на средствата на труда и на суровите материали, употребявани от едно и също количество труд, желязото скоро почнало да бъде доставяно в достатъчно количество и достатъчно евтино, за да изгони камъка и дървото от множество приложения. Тъй като желязото и въглищата са големите лостове на модерната индустрия, значението на това нововъведение човек никак не може да преувеличи.

Но пудлинговачът, работникът, който е зает в пречистването на чугуна, извършва ръчна работа от такъв вид, че големината на пещите, които той може да обслужва, остава ограничена от неговите лични способности, и именно това ограничение засега задържа оня чудесен подем, който металната индустрия е започнала от 1780 г., когато е било изнамерено пудлингуването.

„Факт е — провиква се „The Engineering” [„Дъ инджениринг”], един от органите на английските инженери, — факт е, че остарелият процес на ръчното пудлингуване едва ли е нещо друго освен остатък от варварството… Днешният стремеж на нашата индустрия се състои в това, да преработва в различните стъпала на фабрикацията все по-големи количества материал. Затова почти всяка нова година виждаме да изникват по-грамадни високи пещи, по-тежки парни чукове, по-мощни валцови заводи и по-гигантски инструменти, прилагани в многобройните клонове на металната индустрия. Всред това всеобщо нарастване — нарастване на средствата за производство в сравнение с прилагания труд — пудлингуването е останало на почти същото място и поставя днес непоносими прегради пред индустриалното развитие… Именно затова във всички големи фабрики пристъпват към заместването му с пещи с автоматическо обръщане, които могат да поемат такова грамадно натоварване, което стои съвсем вън от капацитета на ръчния труд.” („The Engineering”, 13 юни 1874 г.).

Така че след като пудлингуването направило преврат в желязната индустрия и предизвикало голямо разширяване на средствата на труда и на количеството материал, който трябва да бъде преработен от известно количество труд — в хода на натрупването то се е превърнало в икономическа пречка, от която тъкмо сега се стараят да се отърсят чрез нови процеси, способни да отстранят пречките, които то все още издига пред по-нататъшния растеж на материалните средства за производство в сравнение с полагания труд. Такава е историята на всички открития и изобретения, които се появяват в хода на акумулацията — както впрочем вече доказахме това, когато посочихме развитието на модерното производство от неговата поява до нашата епоха.

В хода на натрупването има значи не само количествено и едновременно нарастване на различните вещни елементи на капитала: развитието на производителните сили на обществения труд, което този напредък води със себе си, се изразява и в качествени изменения, в постепенни промени на техническия състав на капитала, обективният фактор на който състав прогресивно се увеличава по отношение на субективния фактор, а това значи, че масата на средствата на труда и на суровите материали се увеличава все повече и повече в сравнение със сумата на работните сили, необходими за тяхното приложение. Значи в същата степен, в която умножаването на капитала прави труда по производителен, то намалява търсенето на труд в сравнение с неговата собствена величина.” — Моск. ред.]

Това изменение в техническия състав на капитала, нарастването на масата на средствата за производство в сравнение с масата на оживяващата ги работна сила, се отразява в неговия стойностен състав, в увеличението на постоянната съставна част на капиталовата стойност за сметка на нейната променлива част. Да речем, че от даден капитал първоначално бъдат вложени 50% в средства за производство и 50% в работна сила, а после, с развитието на степента на производителността на труда — 80% в средства за производство и 20% в работна сила, и т.н. Тоя закон за прогресивното нарастване на постоянната част на капитала — в сравнение с променливата му част — се потвърждава на всяка крачка (както вече развихме това по-горе) при сравнителния анализ на стоковите цени, безразлично дали сравняваме различни икономически епохи на една единствена нация или различни нации в една и съща епоха. Относителната величина на оня елемент на цената, който представлява само стойността на погълнатите средства за производство или постоянната част на капитала, ще бъде право пропорционална, а относителната величина на другия елемент на цената, който заплаща труда или представлява променливата част на капитала — ще бъде обратно пропорционална на напредъка на натрупването. Или

Стойност на капитала = постоянен/променлив капитал

Но намалението на променливата част на капитала спрямо постоянната, т.е. измененият състав на капиталовата стойност, само приблизително показва промяната в състава на нейните материални съставни части. Напр. ако днес вложената в една предачница капиталова стойност е 7/8 постоянна и 1/8 променлива, докато в началото на 18 век е била 1/2 постоянна и 1/2 променлива, то пък масата от сурови материали, средства на труда и т.н., които днес производително консумира определено количество предачен труд, е стотици пъти по-голяма отколкото в началото на 18 век. Причината е просто там, че с нарастването на производителността на труда не само се покачва размерът на изхабените от него средства за производство, но и стойността им спада в сравнение с техния размер. Така че тяхната стойност се покачва абсолютно, а не пропорционално на техния размер. Затова нарастването на разликата между постоянния и променливия капитал е много по-малко от това на разликата между масата на средствата за производство, в които се превръща постоянният капитал, и масата на работната сила, в която се превръща променливият капитал. Първата разлика се увеличава заедно с последната, но в по-малка степен.

Впрочем, ако напредъкът на натрупването намалява относителната величина на променливата част на капитала, с това той съвсем не изключва покачването на неговата абсолютна величина. Да приемем, че дадена капиталова стойност отначало се разделя на 50% постоянен и 50% променлив капитал, после на 80% постоянен и 20% променлив. Aко през това време първоначалният капитал, да речем, от 6 000 ф.ст. е пораснал на 18 000 ф.ст., то и неговата променлива съставна част е пораснала с 1/5. Преди тя е била 3 000 ф.ст.,а сега възлиза на 3 600 ф.ст. Но там където по-рано е било достатъчно нарастване на капитала с 20%, за да се увеличи търсенето на труда с 20%, сега това изисква утрояване на първоначалния капитал.

В четвъртия отдел показахме как развитието на обществената производителна сила на труда предпоставя кооперация в голям мащаб, как само при тази предпоставка могат да бъдат организирани разделението и комбинацията на труда, да бъдат спестени чрез масова концентрация средства за производство, да бъдат създадени такива средства на труда, които по самата си материална същност да могат да бъдат използвани само колективно, напр. система от машини и т.н. да бъдат впрегнати в служба на производството гигантски природни сили и да бъде извършено превръщането на производствения процес в технологическо прилагане на науката. Върху основата на стоковото производство, при което средствата за производство са собственост на частни лица и при което поради това физическият работник или изолирано и самостойно произвежда стоки, или .продава своята работна сила като стока, защото му липсват средствата за самостоятелно предприятие — гореспоменатата предпоставка се реализира само чрез нарастване на индивидуалните капитали или дотолкова, доколкото обществените средства за производство и за живот се превръщат в частна собственост на капиталисти. Почвата на стоковото производство може да носи производството в голям мащаб само в капиталистическата му форма. Затова известна акумулация на капитал в ръцете на индивидуални стокопроизводители е предпоставка за специфично-капиталистическия начин на производство. Затова ние трябваше да я предпоставим при прехода от занаята към капиталистическото предприятие. Нека я наречем първоначално натрупване, защото то, вместо исторически резултат, е историческа основа на специфично-капиталистическото производство. Тук още не е нужно да изследваме неговото възникване. Достатъчно е, че то е изходната точка. Но всички методи за покачване на обществената производителна сила на труда, които възникват на тази основа, са същевременно и методи за покачване на производството на принадена стойност или на принадения продукт, който от своя страна е градивният елемент на натрупването. Така че тези методи са същевременно и методи за произвеждане на капитал чрез капитал или методи на неговото ускорено натрупване. Непрекъснатото превръщане на принадената стойност обратно в капитал се представя като нарастваща величина на капитала, който влиза в производствения процес. Тя от своя страна става основа за един разширен мащаб на производството, на придружаващите го методи за покачване на производителната сила на труда и за ускорено производство на принадена стойност. Така че, ако известна степен от натрупването на капитала се явява като условие за специфично-капиталистическия начин на производство, последният с обратно въздействие причинява ускорено натрупване на капитала. Затова заедно с натрупването на капитала се развива специфично-капиталистическият начин на производство, а заедно със специфично-капиталистическия начин на производство се развива натрупването на капитала. Тези два икономически фактора, по силата на сложното отношение на тласък, който те си дават взаимно, създават промяната в техническия състав на капитала, благодарение на която променливата съставна част става все по-малка и по-малка в сравнение с постоянната.

Всеки индивидуален капитал е по-голяма или по-малка концентрация на средства за производство със съответното командване над по-голяма или по-малка армия от работници. Всяко натрупване става средство за ново натрупване. Заедно с умножаването на масата на функциониращото като капитал богатство то разширява неговата, концентрация в ръцете на индивидуални капиталисти, а значи разширява основата на производството в разширен мащаб и основата на специфично капиталистическите методи на производство. Нарастването на обществения капитал се извършва в нарастването на множество индивидуални капитали. Ако приемем всички други условия за неизменни, индивидуалните капитали, а с тях и концентрацията на средствата за производство нарастват в такава пропорция, в каквато те са кратни части от целокупния обществен капитал. Едновременно от първоначалните капитали се откъсват странични дялове и функционират като нови самостойни капитали. При това голяма роля играе, между другото, поделянето на богатствата на капиталистическите семейства. Затова заедно с натрупването на капитала нараства малко или много броят на капиталистите. Две точки характеризират тоя вид концентрация, който почива непосредно върху натрупването или по-скоро е идентичен на нея. Първо: нарастващата концентрация на обществените средства за производство в ръцете на индустриални капиталисти, при еднакви други условия, е ограничена от степента на нарастването на общественото богатство. Второ: вложената във всяка отделна производствена сфера част от обществения капитал е поделена между много капиталисти, които си противостоят като независими и взаимно конкуриращи се стокопроизводители. Така че не само че натрупването и придружаващата я концентрация са раздробени на много точки, но и нарастването на функциониращите капитали е пресечено от образуването на нови и от разделянето на стари капитали. Затова, ако натрупването от една страна се представя като растяща концентрация на средствата за производство и на командването на труда — от друга страна тя се представя като взаимно отблъскване на много индивидуални капитали.

На това раздробяване на целокупния обществен капитал на много индивидуални капитали или на взаимното отблъскване на неговите откъси противодейства тяхното привличане. То вече не е проста концентрация на средства за производство, идентична с натрупването, и не е просто командване на труда. То е концентрация на вече образувани капитали, премахване на тяхната индивидуална самостойност, експроприация на капиталист от капиталист, превръщане на множество дребни капитали в неголям брой по-едри капитали. Този процес се различава от първия по това, че той предпоставя само изменено поделяне на вече наличните и функциониращи капитали, значи, че неговото поле на действие не е ограничено от абсолютния растеж на общественото богатство или от абсолютните граници на натрупването. Капиталът тук в едни ръце набъбва на големи маси, защото пък там е изчезнал от много други ръце. Това е същинската централизация, за разлика от натрупването и концентрацията.

Законите на тази централизация на капиталите или на привличането на капитал от капитал не могат да бъдат изложени тук. Достатъчно е кратко набелязване на фактите. Конкурентната борба се води чрез поевтиняване на стоките. Евтинията на стоките зависи, caeteris paribus [лат.: при равни други условия], от производителността на труда, а тя пък — от мащаба на производството. Затова едрите капитали бият дребните. Нека си спомним по-нататък, че заедно с развитието на капиталистическия начин на производство нараства онзи минимален размер на индивидуалния капитал, който е необходим, за да се води едно предприятие при неговите нормални условия. Затова дребните капитали се натискат към такива сфери на производство, които едрата индустрия е завладяла още само спорадично или не напълно. Тук конкуренцията беснее право пропорционално на броя и обратно пропорционално на величината на капиталите, които си съперничат. Тя винаги свършва с гибелта на множество дребни капиталисти, чиито капитали отчасти преминават в ръцете на победителя, отчасти пропадат. Независимо от това, заедно с развитието на капиталистическото производство се образува една съвсем нова сила — кредитното дело, което в своите наченки се промъква крадешком, като скромен помощник на акумулацията, с невидими нишки притегля в ръцете на индивидуални или сдружени капиталисти разпокъсаните на по-големи или по-малки маси по повърхността на обществото парични средства — но скоро става ново и страшно оръжие в конкурентната борба и накрай се превръща в грамаден социален механизъм за централизация на капиталите.

В същия размер, в който се развиват капиталистическото производство и натрупването, се развиват и конкуренцията и кредитът — двата най-могъщи лоста на централизацията. Наред с това напредъкът на натрупването умножава подлежащия на централизация материал, т.е. отделните капитали, докато разширяването на капиталистическото производство създава от една страна обществената потребност, от друга — техническите средства за ония грамадни индустриални предприятия, чието реализиране е свързано с предварителна централизация на капитала. Така че в днешно време силата на взаимното привличане на отделните капитали и тенденцията към централизация е по-силна от когато и да било по-рано. Но макар че относителното разпространение и енергия на централизиращото движение в известна степен се определят от вече достигнатата величина на капиталистическото богатство и от превъзходството на икономическия механизъм — все пак напредъкът на централизацията никак не зависи от положителния растеж на величината на обществения капитал. И това специално различава централизацията от концентрацията, която е само друг израз за възпроизводството в разширен мащаб. Централизацията може да се извършва просто чрез променено разпределяне на вече съществуващи капитали, чрез просто изменение в количествената групировка на съставните части на обществения капитал. Тук капиталът може да нарасне до грамадни маси в едни ръце, защото там е бил измъкнат от много отделни ръце. В даден бранш централизацията би достигнала своя краен предел, когато всички вложени в този бранш капитали се слеят в един единичен капитал (каквото стана в т.нар. соц лагер. – един единичен, централен, държавен капитал, управляван от бюрократичната буржоазия (номенклатурата). Т.е. до 1989 г. в соц лагера имаше ДЪРЖАВЕН КАПИТАЛИЗЪМ – бел. ред.)*77г В дадено общество тази граница би могла да бъде достигната едва когато целият обществен капитал бъде обединен в ръцете било на един отделен капиталист, било на едно единствено дружество от капиталисти.
[*77г (Към четвъртото издание: Най-новите английски и американски „trusts” [тръстове] вече се стремят към тази цел, като се опитват да обединят поне всички едри предприятия на даден производствен клон в едно голямо акционерно дружество с фактически монопол. — Ф. Е.)]

Централизацията допълва делото на натрупването, като дава възможност на промишлените капиталисти да разширяват мащаба на своите операции. Все едно дали този последен резултат ще бъде последица на натрупването или на централизацията; дали централизацията ще се извърши по насилствения път на анексията — при което известни капитали стават такива могъщи гравитационни центрове за други капитали, че разрушават тяхната индивидуална кохезия и след това привличат към себе си разпокъсаните отделни късове — или дали сливането на множество вече образувани или намиращи се в процес на образуване капитали се извършва по по-гладкия път на образуване на акционерни дружества — икономическият ефект остава все същият. Нарасналото разширяване на индустриалните предприятия е навсякъде изходната точка за една по-широка организация на сборния труд на мнозина, за едно по-широко развитие на неговите материални двигателни сили, т.е. за прогресивното превръщане на единичните и обичайно извършвани производствени процеси в обществено комбинирани и научно планирани производствени процеси.

Ясно е обаче, че натрупването, постепенното умножаване на капитала чрез такова възпроизводство, което преминава от кръгова форма в спирална, е твърде бавна процедура в сравнение с централизацията, която има нужда да измени само количествената групировка на интегриращите части на обществения капитал. Светът още щеше да бъде без железници, ако трябваше да чака докато натрупването доведе няколко отделни капитали дотам, че те да дораснат за строежа на железници. А централизацията е постигнала това бързо-бързо чрез акционерните дружества. И докато по такъв начин централизацията усилва и ускорява въздействието на натрупването, тя едновременно разширява и ускорява и онези преврати в техническия състав на капитала, които умножават неговата постоянна част за сметка на неговата променлива част и с това намаляват относителното търсене на труда.

Капиталовите маси, споени набързо по пътя на централизацията, се възпроизвеждат и умножават както и другите, само че по-бързо, и с това стават нови могъщи лостове на общественото натрупване. Значи, когато става дума за напредък на общественото натрупване, в днешно време под това мълчаливо се подразбират и въздействията на централизацията.

Образуваните в хода на нормалното натрупване добавъчни капитали (виж. гл. ХХІІ, 1) служат предимно като средства за експлоатация на нови изнамирания и открития, изобщо на индустриални усъвършенствания Но и старият капитал с течение на времето достига момента, когато подновява своята глава и краища, когато сменя кожата си и също така се възражда в онзи усъвършенстван технически образ, в който по-малка маса труд е достатъчна да постави в движение по-голяма маса от машини и сурови материали. От само себе си се разбира, че абсолютното намаление на търсенето на труд, което по необходимост следва от това, става толкова по-голямо, колкото повече преминаващите през този обновителен процес капитали са вече натрупани на маси благодарение на централизиращото движение.

И тъй като, от една страна — образуваният в хода на натрупването добавъчен капитал, в сравнение със своята величина, привлича все по-малко и по-малко работници. От друга страна — периодично възпроизвежданият в нов състав стар капитал отблъсква все повече и повече работници, които той е заангажирал по-рано.

jxq11
(горе)
3. Прогресивно производство на относително ИЗЛИШНО население (свръхнаселение, пренаселеност) или на индустриална резервна армия

Акумулацията на капитала, която първоначално изглеждаше само като негово количествено разширение, се извършва, както видяхме, при непрекъснато качествено променяне на неговия състав, при постоянно увеличаване на неговата постоянна част за сметка на променливата.*77в
[*77в Бележка към третото издание: В екземпляра, с който си е служил Маркс, на това място има следната бележка на бялото поле: „Тук за по-късно да се отбележи: ако разширяването е само количествено, печалбите в един и същ стопански клон при по-голям или по-малък капитал се отнасят една към друга както величините на авансираните капитали. Aко количественото разширяване действа качествено, заедно с него се покачва нормата на печалбата на по-големия капитал.” — Ф. Е.]

Специфично-капиталистическият начин на производство, отговарящото му развитие на производителната сила на труда, предизвиканата от това промяна на органическия състав на капитала не само вървят в крак с напредъка на натрупването или с растежа на общественото богатство. Те крачат несравнено по-бърже, защото простата акумулация или абсолютното разширяване на целокупния капитал е съпроводено от централизацията на неговите индивидуални елементи, а техническият преврат на добавъчния капитал — от технически преврат в първоначалния капитал. Значи — заедно с напредъка на натрупването се променя съотношението на постоянната част на капитала към неговата променлива част: ако първоначално е било 1:1, то се изменя на 2:1, 3:1, 4:1, 5:1, 7:1 и т. н, така че, съобразно с растежа на капитала, в работна сила се превръща вместо 1/2 от неговата обща стойност, прогресивно само 1/3, 1/4, 1/5, 1/6, 1/8 и т.н., а в средства за производство, обратно — 2/3, 3/4, 4/5, 5/6, 7/8 и т.н. Тъй като търсенето на труд не се определя от размера на целия капитал, а от размера на неговата променлива съставна част — то значи спада прогресивно заедно с растежа на целокупния капитал, вместо да расте пропорционално с него, както бяхме предпоставили по-рано. То спада пропорционално с величината на целокупния капитал и в растяща прогресия спрямо растежа на тая величина. Наистина, заедно с растежа на целокупния капитал нараства и неговата променлива съставна част или срастнатата с него работна сила, но в постоянно спадаща пропорция. Междинните паузи, през които акумулацията действа само като просто разширяване на производството върху дадена техническа основа, се скъсяват. Нужно е не само ускорено в растяща прогресия натрупване на целокупния капитал, за да се абсорбира даден допълнителен брой работници или дори, поради постоянните метаморфози на стария капитал, за да се задържи на работа вече функциониращият брой работници. От своя страна самото това нарастващо натрупване и централизация отново се превръща в източник на нови промени в състава на капитала или в източник на ново ускорено намаляване на неговата променлива съставна част в сравнение с постоянната. Това относително намаляване на променливата съставна част на капитала, ускорявано от растежа на целокупния капитал, и при това ускорявано по-бързо отколкото неговия собствен растеж, от друга страна изглежда, напротив, като абсолютен растеж на работническото население, все по-бърз от растежа на променливия капитал или на неговите средства за наемане. Но капиталистическото натрупване постоянно създава, и то пропорционално на своята енергия и на своите размери, едно относително добавъчно, т.е. добавъчно за средните потребности на капитала да самонараства, едно излишно или допълнително работническо население.

Ако разглеждаме целокупния сбществен капитал, движението на неговата акумулация ту предизвиква периодични промени, ту моментите на това движение се разпределят едновременно между разните сфери на производството. В някои сфери се извършва промяна в състава на капитала без растеж на неговата абсолютна величина, просто поради концентрация; в други — абсолютният растеж на капитала е свързан с абсолютно намаляване на неговата променлива съставна част или на абсорбираната от него работна сила; в трети — ту капиталът нараства върху своята дадена техническа основа и привлича допълнителна работна сила съразмерно със своя растеж, ту настъпва органическа промяна и неговата променлива част се свива; във всички сфери растежът на променливата част на капитала, а значи и на броя на заетите работници, е винаги свързан с буйни колебаня и с преходно произвеждане на пренаселеност, безразлично дали тя приема по-очебийната форма на изхвърляне на вече заетите работници, или по-незабележимата,qg78 но не по-малко ефикасна форма на затруднено абсорбиране на допълнителното работно население в неговите обикновени отводни канали.*78

Заедно с величината на вече функциониращия обществен капитал и със степента на неговия растеж, с разширявaнето на мащаба на производството и на масата на поставените в движение работници, с развитието на производителната сила на техния труд, с по-широкия и по-пълен ток на всички източници на богатството се разширява и мащабът, в който по-голямото привличане на работниците от капитала е свързано с по-голямо отблъскване на същите, и се увеличава бързината на промените в органическия състав на капитала и в неговата техническа форма, и набъбва кръгът на производствените сфери, които ту едновременно, ту поотделно биват обхващани от това движение. Така че работническото население заедно с произвежданата от самото него акумулация на капитала произвежда в нарастващи размери средствата,qg79 които довеждат до неговата собствена относителна излишност.*79 Това е закон за населението, свойствен на капиталистическия начин на производство, както фактически всеки особен исторически начин на производство има свои особени, исторически валидни закони за населението. Абстрактен закон за населението съществува само за растенията и животните, доколкото човекът не се намесва исторически.

Но ако работническото свръхнаселение е необходим продукт на натрупването или на развитието на богатството върху капиталистическа основа, тази пренаселеност става пък лост на капиталистическото натрупване, а дори и условие за съществуването на капиталистическия начин на производство. Тя образува една разполагаема индустриална резервна армия, която принадлежи на капитала така абсолютно, като да я е отгледал сам на свои разноски. Тя — независимо от границите на действителния прираст на населението — създава за променливите самонарастващи потребности на капитала оня човешки материал, който е винаги готов да бъде експлоатиран. Заедно с акумулацията и с придружаващото я развитие на производителната сила на труда нараства внезапната атакуваща сила на капитала — не само защото нараства еластичността на функциониращия капитал и абсолютното богатство, от което капиталът съставлява само една еластична част, не само защото кредитът при всяко отделно изкушение бързо-бързо предоставя на производството като добавъчен капитал извънредно голяма част от това богатство. Техническите условия на самия производствен процес — машините, транспортните средства и т.н. — правят възможно в най-широк мащаб най-бързото превръщане на принадения продукт в допълнителни средства за производство. Масата на общественото богатство, коятo с напредъка на натрупването прелива и се превръща в добавъчен капитал, френетично се втурва в стари клонове на производството, чийто пазар изведнъж се е разширил, или пък в новооткрити клонове, като железните пътища и т.н., потребността от които възниква от развитието на старите. Във всички такива случаи големи човешки маси трябва внезапно и без ущърб за степента на производството в другите сфери да могат да бъдат хвърлени на решаващите точки. Пренаселеността доставя тия маси. Характерният жизнен път на модерната индустрия — формата на прекъсван от по-малки колебания десетгодишен цикъл от периоди на средно оживление, производство под пълна пара, криза и стагнация — почива върху постоянното образуване, по-голямо или по-малко абсорбиране и новообразуване на индустриалната резервна армия или пренаселеността. От своя страна превратностите на индустриалния цикъл рекрутират пренаселеността и стават едни от най-енергичните фактори за нейното възпроизводство.

Този своеобразен жизнен път на модерната индустрия, който ние не срещаме в никоя предишна епоха на човечеството, е бил невъзможен и в детския период на капиталистическото производство. Съставът на капитала се е променял само твърде постоянно. Така че на неговата акумулация е отговарял, общо взето, пропорционален растеж на търсенето на труд. Бавно — какъвто е бил и напредъкът на неговата акумулация в сравнение с модерната епоха — капиталът се е натъкнал на природните граници на готовото за експлоатация работническо население, които са можели да бъдат премахнати само с насилствени средства, но за тях ще споменем по-късно. Внезапното и скокообразно разширение на мащаба на производството е предпоставка за неговото внезапно свиване; последното пак предизвиква първото, но първото е невъзможно без разполагаем човешки материал, без умножение на работниците, независимо от абсолютния растеж на населението. Това умножаване се създава чрез простия процес, който постоянно „освобождава” част от работниците; чрез методи, които намаляват броя на заетите работници пропорционално на нарасналото производство. И тъй, цялата форма на движението на модерната индустрия израства от постоянното превръщане на част от работническото население в незаети или полузаети работни ръце. Повърхностното схващане на политическата икономия се проявява между другото и в това, че тя превръща разширяването и свиването на кредита — простия симптом на различните фази на индустриалния цикъл — в тяхна причина. Също както небесните тела, веднъж тласнати в определено движение, постоянно го повтарят — също така става и с общественото производство, щом то веднъж бъде хвърлено в това движение на сменящите се разширяване и свиване. Последиците от своя страна стават причини и различните фази на целия процес, който постоянно възпроизвежда своите собствени условия, вземат формата на периодичност.*79a Щом последната вече се е утвърдила, дори и политическата икономия започва да разбира производството на относителното, т.е. на излишното население от гледна точка на средната потребност от самонарастване на капитала — като жизнено условие на модерната индустрия.
[*79a Във френското издание (Париж, 1873 г.) Маркс е включил на това място (стр. 280) следния пасаж: „Но едва от времето, когато механичната индустрия добила такива дълбоки корени, че могла да упражнява преобладаващо влияние върху цялото национално производство; когато въз основа на нея външната търговия започнала да надминава ранга на вътрешната търговия; когато световният пазар последователно анексирал обширни области в Новия свят [Америка], в Азия и в Aвстралия; когато най-сетне станали достатъчно многобройни навлезлите в това развитие индустриални нации, едва от това време датират ония постоянно повтарящи се цикли, чиито последователни фази обхващат цели години и които винаги се свеждат в една обща криза, която е край на един цикъл и изходна точка на нов цикъл. Досега периодичната продължителност на такива цикли е десет или единадесет години, но няма никакви основания да смятаме това число за константно. Напротив, от законите на капиталистическото производство, както току-що ги развихме, трябва да заключим, че това число е променливо и че периодът на циклите постепенно ще се скъсява.” — Моск. ред.]

„Да приемем — казва X. Меривейл, по-рано професор по политическа икономия в Оксфорд, после чиновник в английското министерство на колониите, — да приемем, че във време на криза нацията напрегне всичките си сили, за да се избави чрез емиграция от няколко стотин хиляди бедни. Какви щяха да бъдат последиците? Че при първото възвръщане на търсенето на труд щеше да се окаже недостиг. Колкото и бързо да става възпроизводството на хората, все пак винаги е необходим период от едно поколение, за да се заместят възрастните работници. Но печалбите на нашите фабриканти зависят главно от властта им да се възползват от благоприятния момент на оживено търсене и по този начин да се обезщетят за през периода на застой. Тази власт им е осигурена чрез командуването на машинарията и на ръчния труд. Те трябва да заварват разполагаеми работни ръце; те трябва да бъдат в състояние при нужда да напрягат или да отпущат активността на своите операции в зависимост от състоянието на пазара; иначе те просто няма да могат да запазят в надпреварата на конкуренцията онова надмощие,qg80 на което е основано богатството на нашата страна.”*80 Дори Малтус вижда в пренаселеността — която той по своя ограничен начин обяснява с абсолютно свръхнарастване на работническото население, а не с неговия относителен превес — една необходимост на модерната индустрия. Той казва: „Когато благоразумните навици по отношение на брака бъдат доведени до известна висота сред работническата класа на една страна, която [страна] зависи главно от манифактурата и търговията, те биха били вредни за нея… Като се има предвид природата на хората, и при особено търсене не може да бъде доставен на пазара един прираст на работници преди изтичане на 16 или 18 години и превръщането на доходи в капитал чрез спестяване може да се разпространи много по-бързо; страната винаги е изложена на това,qg81 нейният фонд на работната заплата да расте по-бърже от населението.”*81 След като по този начин обявява постоянното произвеждане на относителна пренаселеност с работници за необходимост на капиталистическата акумулация, политическата икономия, също като стара мома, влага в устата на своя „beau ideal” [фр : „красив идеал”] за капиталиста следните думи, отправени към работниците, които надминават нужния брой и са изхвърляни на улицата от създадения от самите тях добавъчен капитал: „Ние, фабрикантите, правим за вас каквото можем, като умножаваме оня капитал, благодарение на който вие трябва да съществувате; а вие трябва да вършите останалото, като нагаждате своя брой към средствата за съществуване.”*82
[*82 Harriet Martineau (Мартинo], The Manchester Strike, 1842 г., стр. 101]

За капиталистическото производство съвсем не е достатъчно онова количество разполагаема работна сила, което му доставя естественият прираст на населението. За да може да ce проявява свободно, то се нуждае от индустриална резервна армия, независима от тази природна граница.

Дотук предпоставяхме, че на покачването или спадането на променливия капитал точно отговаря покачването или спадането на броя на заетите работници.

Но при неизменен или дори по-малък брой работници, командвани от променливия капитал, този капитал нараства, ако индивидуалният работник доставя повече труд, и неговата работна заплата поради това нараства, макар че цената на труда остава неизменна или дори спада, само че по-бавно отколкото се покачва масата труд. Прирастът на променливия капитал става тогава индекс за повече труд, но не за повече заети работници. Всеки капиталист има абсолютен интерес да изстисква определено количество труд от по-малък вместо от по-голям брой работници, макар повечето работници да са еднакво евтини или дори по-евтини. В последния случай вложеният постоянен капитал расте пропорционално с масата на поставения в движение труд, а в първия случай — много по-бавно. Колкото по-голям е мащабът на производството, толкова по-решаващ е този мотив. Неговото значение расте с акумулацията на капитала.

Видяхме, че развитието на капиталистическия начин на производство и на производителната сила на труда — едновременно причина и последица на натрупването — дават на капиталиста възможност при същото вложение на променлив капитал да поставя в движение повече труд чрез по-голяма екстензивна или интензивна експлоатация на индивидуалните работни сили. Видяхме по-нататък, че той със същата капиталова стойност купува повече работни сили, като прогресивно замества по-сръчните работници с по-несръчни, зрелите с незрели, мъжете с жени, възрастните работни сили с младежки или детски.

И така, от една страна, с напредъка на натрупването по-големият променлив капитал поставя в движение повече труд, без да вербува повече работници, а от друга страна — променлив капитал от една и съща величина поставя в движение повече труд чрез същата маса работна сила, и най-сетне — повече по-неподготвени работни сили, с които замества по-подготвени.

Затова произвеждането на една относителна пренаселеност или изхвърлянето на работниците на свобода напредва още по-бързо отколкото техническото преобразуване на производствения процес, което и без това е ускорено от напредъка на натрупването, и отколкото съответното пропорционално спадане на променливата част на капитала спрямо постоянната му част. Ако средствата за производство, като нарастват по размер и ефективност, стават във все по-малка степен средства за наемане на работниците, самото това отношение се видоизменя и от това, че, съобразно с нарастването на производителната сила на труда, капиталът покачва своя приток на труд по-бързо отколкото своето търсене на работници. Свръхтрудът на наетата част на работническата класа уголемява редиците на нейните резерви, докато, обратно, засиленият натиск, който последните чрез своята конкуренция упражняват върху заетите работници, ги принуждава към свръхтруд и към подчиненост под диктовката на капитала.qg83 Обричането на част от работническата класа на принудително безделие поради този свръхтруд на другата част, и обратно — става средство за обогатяване на отделния капиталист*83 и същевременно ускорява произвеждането на индустриалната резервна армия в мащаб, отговарящ на напредъка на общественото натрупване. Колко е важен този момент от образуването на относителната пренаселеност доказва например Англия. Нейните технически средства за „спестяване” на труд са колосални. Въпреки това, ако утре трудът навсякъде бъде ограничен до разумни размери и бъде степенуван между различните слоеве на работническата класа по възраст и пол, наличното работническо население ще бъде абсолютно недостатъчно за продължаване на националното производство в неговия днешен мащаб. Щеше да се наложи превръщането на голямото мнозинство от сегашните „непроизводителни” работници в „производителни”

Общо взето, общите движения на работната заплата се регулират изключително от разширението и свиването на индустриалната резервна армия, които отговарят на смяната на периодите на индустриалния цикъл. Значи те не се определят от движението на абсолютния брой на работническото население, а от променливото съотношение, в което работническата класа се разпада на активна армия и резервна армия, от покачването или спадането на относителния размер на пренаселеността, от степента, в която тя ту бива абсорбирана, ту отново бива изхвърляна на свобода. За модерната индустрия с нейния десетгодишен цикъл и неговите периодични фази — които при това с напредване на натрупването са кръстосвани от неправилни и все по-бърже следващи едни след други колебания — наистина щеше да бъде хубав един закон, който регулира търсенето и притока на труд не чрез разширяването и свиването на капитала, значи според неговите потребности от самонарастване за съответния момент, така че трудовият пазар да изглежда ту относително недостатъчно пълен, защото капиталът се разпростира, ту пък препълнен, защото капиталът се свива, — а, наопаки, поставя движението на капитала в зависимост от абсолютното движение на броя нa населението. А тъкмо такава е икономическата догма. Според нея поради натрупването на капитала работната заплата се покачва. Повишената работна заплата подтиква към по-бързо умножаване на работническото население и това умножаване трае докато трудовият пазар се препълни, значи докато капиталът стане относително недостатъчен в сравнение с притока на работници. Работната заплата спада и това е опаката страна на медала. Поради спадането на работната заплата работническото население постепенно намалява, така че в сравнение с него капиталът отново получава превес или, както го обясняват някои, спадането на работната заплата и съответното покачване на експлоатацията на работника отново ускорява акумулацията, докато в същото време ниската заплата държи в шах растежа на работническата класа. Така пак настъпва положението, когато притокът на труд е по-малък от търсенето на труд, заплатата се покачва и т.н. Прекрасен метод на движение за развитото капиталистическо производство! Преди още да може да настъпи — поради покачване на работната заплата — някакъв положителен растеж на действително работоспособното население, вече отдавна ще е изтекъл срокът, в който трябва да се проведе индустриалният поход, да се даде и реши сражението.

Между 1849 и 1859 г., едновременно със спадането на житните цени, е настъпило едно фактически само номинално покачване на работната заплата в английските земеделски окръзи, напр. в Уилтшайр седмичната заплата се е покачила от 7 на 8 шилинга, в Дорсетшайр — от 7 или 8 на 9 шилинга и т.н. Това е било последица от един необикновен отлив на земеделската пренаселеност, причинен от военното търсене, от грамадното разширение на железопътните строежи, на фабриките, на мините и т.н. Колкото е по-ниска работната заплата, в толкова по-високи процентни числа се изразява всяко, дори и най-незначително нейно покачване. Ако напр. седмичната заплата е 20 шилинга и се покачи на 22 шилинга, увеличението ще бъде 10%; ако, напротив, тя е само 7 шилинга и се покачи на 9, то ще бъде 28 4/7%, което звучи твърде внушително. Във всеки случай арендаторите пропищели и дори „London Economist” [„Лондон икономист”]qg84 сериозно забърбори за „а general and substantial advance” [общ и значителен напредък]*84 по отношение на тази мизерна заплата. Какво направиха арендаторите? Чакаха ли, докато поради тази блестяща заплата селските работници се размножат дотолкова, че тяхната заплата по необходимост да трябва да спадне, както това става в догматично-икономическия мозък? Те въведоха повече машинария и работниците завчас пак „надминаха броя”, и то в съотношение, което задоволи дори арендаторите. Сега в земеделието бе вложен „повече капитал” отколкото преди, и то в по-производителна форма. С това търсенето на труд спадна не само относително, но и абсолютно.

Горната икономическа фикция смесва законите, които регулират общото движение на работната заплата или отношението между работническата класа, т.е. целокупната работна сила — и целокупния обществен капитал, със законите, които разпределят работническото население между отделните сфери на производството. Ако напр. поради благоприятна конюнктура акумулацията в определена сфера на производството е особено оживена, ако печалбата в нея е по-голяма от средната печалба и добавъчен капитал се устремява натам — там естествено се покачва търсенето на труд и работната заплата. По-високата работна заплата привлича по-голяма част от работническото население в облагодетелстваната сфера, докато тя се насити с работна сила и работната заплата след време пак спадне до своето предишно средно равнище, или и под него — ако напливът е бил твърде голям. Тогава не само спира заселването на работници във въпросния бранш, но дори на негово място идва тяхното изселване. Тук икономистът си въобразява, че вижда „къде и как” при покачване на работната заплата се извършва абсолютно увеличаване на броя на работниците, а при абсолютно увеличаване на броя на работниците — спадане на работната заплата, но той всъщност вижда само местното колебание на трудовия пазар в отделна сфера на производството, вижда само явления на разпределянето на работническото население в различните сфери за влагане на капитал, в зависимост от неговите променящи се потребности.

Индустриалната резервна армия в периодите на стагнация и на среден просперитет упражнява натиск върху активната работническа армия, а в период на свръхпроизводство и трескава дейност обуздава нейните претенции. Така че относителната пренаселеност е оня фон, върху който се движи законът за търсенето и предлагането на труда. Тя стяга полето на действие на тоя закон в предели, които абсолютно отговарят на експлоататорската алчност и на властолюбието на капитала. Тук е мястото да се върнем към един от подвизите на икономическата апологетика. Читателят си спомня, че когато — поради въвеждане на нова или разширяване на старата машинария — част от променливия капитал се превръща в постоянен, икономическият апологет тълкува тая операция, която „обвързва” капитал и с това „изхвърля на свобода” работници, тъкмо наопаки, в смисъл че тя освобождава капитал за работника. Едва сега можем напълно да отдадем заслуженото на безсрамието на апологета. Изхвърлят се на свобода не само непосредствено изтиканите от машината работници, но и екипът, който ги замества, и оня допълнителен контингент, който редовно се абсорбира при обичайното разширяване на предприятието върху неговата стара основа. Сега те всички са „изхвърлени на свобода” и всеки нов капитал, който има охотата да функционира, може да разполага с тях. Дали той привлича тях или други, ефектът върху общото търсене на труда ще бъде нула, докато тоя нов капитал е достатъчен само за да освободи пазара от тъкмо толкова работници, колкото са хвърлили в него машините. Ако капиталът наеме по-малък брой, количеството на онези, които надминават нужния брой, нараства; ако наеме по-голям брой, общото търсене на труд нараства само с превеса на заетите над „изхвърлените на свобода”. Така че подемът, който търсещите приложение добавъчни капитали иначе биха предизвикали във всеобщото търсене на труд, се неутрализира във всеки случай дотолкова, доколкото са достатъчни работниците, които машината е изхвърлила на улицата. Това значи, че механизмът на капиталистическото производство се грижи за това, щото абсолютният прираст на капитали да не бъде придружаван от съответно покачване на общото търсене на труд. И това апологетът нарича компенсация за мизерията, страданията и възможната гибел на работниците, изтласкани през преходния период, който ги натирва в индустриалната резервна армия! Търсенето на труд не е идентично с растежа на капитала, предлагането на труд не е идентично с растежа на работническата класа; така че не може да се приема, че си взаимодействат две независими една от друга сили. Les des sont pipes [френ.: заровете са подправени]. Капиталът действа едновременно в двете посоки. Ако неговата акумулация, от една страна, увеличава търсенето на труд, тя, от друга страна, с „изхвърлянето на свобода” на работниците увеличава и техния приток, докато едновременно натискът на незаетите работници принуждава заетите да влагат повече труд, значи прави до известна степен предлагането на труда независимо от притока на работници. Движението на закона за търсенето и предлагането на труда върху тая база довежда деспотизма на капитала до неговата връхна точка. Затова, щом работниците проникнат в тайната на това, как става, че колкото повече работят, колкото повече произвеждат чуждо богатство и колкото повече расте производителната сила на техния труд, толкова по-несигурно става дори тяхното предназначение – нарастване на капитала; щом открият, че степента на интензивността на конкуренцията помежду самите тях изцяло зависи от натиска на относителната пренаселеност; щом се постараят да организират чрез трейдюниони и т.н. планомерно съдействие между заети и незаети работници, за да пречупят или да отслабят гибелните за тяхната класа последици на този природен закон на капиталистическото производство — капиталът и неговият сикофант (идеолог), икономистът, надават вой, че се нарушавал „вечният” и така да се каже „свещеният” закон на търсенето и предлагането. Защото всяка сплотеност между заетите и незаетите работници нарушавала „чистата” проява на този закон. Но от друга страна, когато — както е напр. в колониите — неблагоприятни обстоятелства пречат на образуването на индустриалната резервна армия, а заедно с нея на абсолютната зависимост на работническата класа от класата на капиталистите, капиталът и наред с него неговият банален Санчо Панса се бунтуват срещу „свещения” закон на търсенето и предлагането и се стараят да го подпомогнат чрез насилствени средства.

jxq12
(горе)
4. Различни форми на съществуване на относително ИЗЛИШНО население (пренаселеност, свръхнаселение).
Всеобщият закон на капиталистическото натрупване

Относителната пренаселеност съществува във всевъзможни нюанси. Всеки работник спада към нея през времето, когато е полунает или съвсем ненает. Независимо от нейните едри, периодично повтарящи се форми, които са отпечатък от смяната на фазите на индустриалния цикъл, така че тя се явява ту остро, във време на криза, ту хронично, във време на застой — тя постоянно има три форми: подвижна, латентна и застойна.

В центровете на модерната индустрия — във фабриките, манифактурите, металодобивните заводи, рудниците и т.н. — работниците ту биват изтласквани, ту пък наново биват привличани в по-голямо количество, така че, общо взето, броят на заетите работници се увеличава, макар и в постоянно намаляваща се пропорция в сравнение с мащаба на производството. Тук излишното население съществува в подвижна форма.

Както в същинските фабрики, тъй и във всички едри работилници, където машините влизат като фактор или поне е въведено модерното разделение на труда, са заети маса работници от мъжки пол, още непрехвърлили периода на юношеството. Но след настъпване на този срок само малцина остават на работа в същите браншове, а мнозинството редовно бива уволнявано. То образува елемент на подвижното излишно население и този елемент нараства заедно с размерите на индустрията. Част от тези работници емигрират и всъщност само следват емигриращия капитал. Една от последиците е, че женското население нараства по-бързо отколкото мъжкото, teste [лат.: за което свидетелства] Англия. Обстоятелството, че естественият прираст на работническата маса не насища натрупващите потребности на капитала и все пак едновременно с това ги надминава, е противоречие на самото движение на капитала. Той има нужда от по-големи маси работници в по-ранна възраст и от по-малка маса възмъжали. Това противоречие не е по-крещящо от другото, че се оплакват от недостиг на работни ръце в същото време,qg85 когато много хиляди работници са на улицата, защото разделението на труда ги е приковало към определен производствен клон.*85 При това капиталът тъй бързо консумира работната сила, че работникът на средна възраст е вече повече или по-малко изхабен. Той попада в редовете на надминаващите нужния брой или бива изтикван от по-високо на по-ниско стъпало. Тъкмо между работниците на едрата индустрия ние се натъкваме на най-краткотраен живот. „Д-р Лий, завеждащ здравното дело в Манчестър, е установил, че средната продължителност на живота на заможната класа в този град е 38, а за работническата класа само 17 години. В Ливърпул тя е 35 години за първата класа и 15 за втората. От това следва, че привилегированата класа има право на повече от двойно по-дълъг живот (have a lease of life)qg85a отколкото нейните по-малко облагодетелствани съграждани.*85а При тези условия абсолютният растеж на тая категория от пролетариата изисква такава форма, която да увеличава нейния брой, макар че нейните елементи се изхабяват много бързо. Това значи — бърза смяна на работническите поколения. (Тоя закон не важи за останалите класи на населението.) Тази обществена потребност се задоволява чрез ранни бракове — неизбежна последица от условията, в които живеят работниците от едрата индустрия — и чрез оная премия, която експлоатацията на работническите деца дава за тяхното произвеждане.

Щом капиталистическото производство завладее земеделието — или в степента, в която се извършва това завладяване — търсенето на земеделско работническо население намалява абсолютно, паралелно с натрупването на функциониращия тук капитал, като при това отблъскването на това население се допълва, както в неземеделската индустрия, чрез по-голямо привличане. Затова част от селското население е винаги готово да мине към градския или манифактурен пролетариат и само издебва благоприятните условия за това превръщанеqg86 (манифактура тук в смисъл на каквато и да било неземеделска индустрия.)*86 Значи този източник на относителната пренаселеност е постоянно подвижен. Но непрекъснатият приток към градовете предоставя в самите села една постоянна латентна пренаселеност, чийто размер става видим само когато отводните канали по изключение се отварят нашироко. Затова заплатата на селския работник бива смъквана до минимум и той винаги стои с единия крак в блатото на пауперизма.

Третата категория на относителното излишно население, застойната, образува част от активната работническа армия, но с твърде нередовна заетост. Така тя предлага на капитала неизчерпаем резервоар на разполагаема работна сила. Нейното положение в живота спада под средното нормално ниво на работещата класа и именно това я превръща в широка основа на особени експлоатационни клонове на капитала. Тя се характеризира с максимум работно време и минимум работна заплата. Под рубриката домашно производство ние вече се запознахме с нейния главен образ. Тя постоянно попълва редовете си от онези, които надминават нужния брой за едрата индустрия и земеделие, а особено от пропадащи клонове на производството, в които манифактурата убива занаята, а машинното производство — манифактурата. Нейният размер се разширява също тъй, както с размера и енергичността на натрупването напредва и поставянето на работници „вън от нужния брой”. Но заедно с това тя образува такъв елемент на работническата класа, който сам се възпроизвежда и се увековечава и който взема сравнително по-голям дял в нейния целокупен растеж отколкото всички други нейни елементи. В действителност не само масата на ражданията и смъртните случаи, но и абсолютната големина на семействата са обратно пропорционални на величината на работната заплата, значи на масата на средствата за живот, с които разполагат различните категории работници. Тоя закон на капиталистическото общество би звучал безсмислено между диваци или дори между цивилизовани колонисти. Той напомня за масовото възпроизводство на индивидуално слаби и много преследвани животински видове.*87
[*87 „Изглежда, че бедността благоприятства размножаването.” (A. Smith [А. Смит] [Wealth ot Nations, кн. 1, гл VIII, изд. Wakefield, т. I, стр. 198 — Моск. ред.]) Това нещо дори било особено мъдро наредено от бога — според мнението на галантния и остроумен абат Галиани: „Бог е наредил тъй, че хората, които упражняват най-полезните занаяти, да се раждат в преизобилно количество.” (Galiani [Галиани], Delia Moneta, стр. 78) „Мизерията — чак до най-крайните предели на глада и епидемиите — по-скоро умножава растежа на населението, вместо да го спъва.” (S. Laing [Леинг], National Distress, 1844 г., стр. 69) След като илюстрира това със статистически данни, Леинг продължава: „Ако всички хора се намираха в охолни условия, тогава светът скоро щеше да се обезлюди.” („If the people were all in easy circumstances, the world would soon be depopulated.”)]

Най-сетне, най-долната утайка на относителната пренаселеност обитава сферата на пауперизма. Независимо от скитниците, престъпниците, проститутките, накъсо същинския лумпенпролетариат — този обществен слой се състои от три категории. Първо, работоспособни. Достатъчно е само повърхностно да прегледаме статистиката на английския пауперизъм, и ще видим, че неговата маса набъбва при всяка криза и спада при всяко съживяване на сделките. Второ: сирачета и деца на паупери. Те са кандидати за индустриалната резервна армия, а в периоди на голям подем, като напр. в 1860 г., бързо и масово се включват в активната работническа армия. Трето: пропаднали, дрипави, негодни за труд. Това са особено индивиди, които пропадат поради своята неподвижност, причинена от разделението на труда, такива, които доживяват повече от нормалната възраст на работника, най-сетне жертви на индустрията, чийто брой расте заедно с нарастването на опасните за тях машини, на мините, химическите фабрики и т.н., осакатени, болни, вдовци и вдовици и т.н. Пауперизмът е инвалидният дом на активната работническа армия и баластът на индустриалната резервна армия. Неговото произвеждане е включено в производството на относителното излишно население, необходимостта от него — в необходимостта от нея, заедно с нея той образува необходимо условие за съществуването на капиталистическото производство и за развитието на богатството. Той принадлежи към непродуктивните разноски на капиталистическото производство, но капиталистът в повечето случаи съумява да ги прехвърли от себе си върху плещите на работническата класа и на дребната буржоазия.

Колкото по-голямо е общественото богатство, функциониращият капитал, размерът и енергията на неговия растеж, а значи и обсолютната величина на пролетариата и производителната сила на неговия труд — толкова по-голяма е индустриалната резервна армия. Разполагаемата работна сила се развива по силата на същите причини, както и експанзивната сила на капитала. Значи относителната величина на индустриалната резервна армия нараства заедно със силите на богатството. Но колкото по-голяма е тази резервна армия в сравнение с активната работническа армия, толкова по-масова е консолидираното излишно население, чиято мизерия е обратно пропорционална на мъките на неговия труд. Най-сетне, колкото по-голям е сиромах-лазаровският слой на работническата класа и индустриалната резервна армия — толкова по-голям е официалният пауперизъм. Това е абсолютният, всеобщ закон на капиталистическото натрупване. В своето осъществяване този закон, както и всички други закони, се видоизменя под влиянието на различни обстоятелства, но мястото на техния анализ не е тук.

Понятно е безумието на икономическата мъдрост, която проповядва на работниците да нагаждат своя брой към самонарастващите потребности на капитала. Механизмът на капиталистическото производство и на капиталистическото натрупване постоянно нагажда този брой към тези самонарастваци потребности. Първата дума на това нагаждане е създаването на относително излишно население или индустриална резервна армия, а последната дума — мизерията на все по-нарастващи слоеве от активната работническа армия и баластът на пауперизма.

Законът, според който дадена постоянно нарастваща маса от средства за производство може — благодарение на напредъка в производителността на обществения труд — да се постави в движение с прогресивно намаляващо изразходване на човешка сила, — капиталистическа почва, където не работникът прилага средствата на труда, а средствата на труда прилагат работника, този закон се изразява в това, че колкото по-висока е производителната сила на труда, толкова по-голям е натискът на работниците върху средствата за тяхното заангажиране, толкова по-нестабилни са условията на тяхното съществуване: продажба на собствената сила за умножаване на чуждото богатство или за самонарастване на капитала. Така че по-бързият растеж на средствата за производство и на производителността на труда отколкото този на производителното население капиталистически се изразява, напротив, в това, че работническото население расте винаги по-бързо отколкото потребността на капитала от самонарастване.

В четвъртия отдел, при анализа на производството на относителната принадена стойност, ние видяхме: в рамките на капиталистическата система прилагането на всички методи за покачване на обществената производителна сила на труда става за сметка на индивидуалния работник; всички средства за развитие на производството се превръщат в средства за владеене и експлоатиране на производителя, осакатяват работника до получовек, унизяват го до предавка към машината, с мъката на труда отнемат съдържателността на труда, отчуждават работника от духовните сили на трудовия процес в същата степен, в която науката се сраства като самостоятелна сила с този процес; те обезобразяват условията, в които работникът се труди, подчиняват го през време на трудовия процес на най-дребнавия и злобен деспотизъм, превръщат цялото му жизнено време в работно време, хвърлят жената и децата му под джагернаутовата колесница на капитала. Но всички методи за производство на принадена стойност са същевременно и методи за натрупване, и обратно — всяко разширяване на натрупването става средство за развитието на тези методи. От това следва, че в размера, в който се акумулира капиталът, положението на работника неизбежно ще се влошава, каквато и да бъде неговата заплата, висока или ниска. Най-сетне законът, който винаги държи относителното свръхнаселение или индустриалната резервна армия в равновесие с обема и енергията на натрупването — този закон приковава работника към капитала по-здраво, отколкото клиновете на Хефест са приковавали Прометей към скалата. Този закон обуславя едно натрупване на мизерията, съответно на натрупването на капитала. Следователно натрупването на богатство на единия полюс е същевременно натрупване на мизерия, изтощение, робство, невежество, брутализиране и морално израждане на противоположния полюс, т.е. на страната на онази класа, която произвежда своя собствен продукт като капитал.
qg88
Този антагонистичен характер на капиталистическото натрупване*88 е бил посочван в различни форми от икономистите, макар че те отчасти смесват в един кош с него разни наистина аналогични, но все пак по същество различни явления от предкапиталистическите начини на производство.

Венецианският калугер Ортес, един от големите писатели-икономисти на ХIII век, схваща антагонизма на капиталистическото производство като всеобщ природен закон на общественото богатство. „Икономически доброто и икономически злото у всяка нация винаги се уравновесяват взаимно (il bene е il male economico in una nazione sempre all' istessa misura): изобилието на блага у едни е винаги равно на липсата им у други (la copia dei beni in alcuni sempre egualle alia mancanza di essi in altri). Голямото богатство на някои е винаги придружено с абсолютно ограбване на най-необходимото от много повече други хора. Богатството на нацията отговаря на нейното население, а нейната мизерия отговаря на богатството й. Работливостта на едни налага на други да стоят бездейни.qg89 Бедните и бездейните са необходим плод на богатите и деятелните” и т.н.*89 Приблизително 10 години след Ортес аристократическият англикански поп Таунсенд по най-груб начин славослови бедността, като необходимо условие за богатството. „Законодателната принуда към труд е свързана с твърде много трудности, насилия и шум, докато гладът не само предизвиква мирен, мълчалив, постоянен натиск, но и като най-естествен мотив за индустрия и труд предизвиква най-мощно напрягане.” Значи всичко се свежда към това, да се направи гладът перманентно явление между работническата класа, а за това се грижи, според Таунсенд, принципът за населението, който е особено деен между бедните. „Изглежда, че е природен закон бедните да са до известна степен лекомислени (improvident) (а именно толкова лекомислени, че се раждат на тоя свят без златни лъжички в устата си), така че винаги се намират хора (that there always may be some) за изпълняване на най-робските, най-мръсните и най-долните функции в обществото. Това твърде много умножава фонда на човешкото щастие (the fund of human happiness), по-деликатните (the more delicate) се освобождават от това тегло и могат несмущавани да се отдадат на някоя по-издигната професия и т.н.…qg90 Законът за бедните има тенденция да наруши хармонията и красотата, симетрията и реда на тази система, изградена в света от бога и природата.”*90 Aко венецианският калугер е намирал в решението на съдбата, което увековечава мизерията, оправдание за съществуването на християнската благотворителност, безбрачието, манастирите и богоугодните заведения, то протестантският храненик, напротив, намира в това претекст да осъди законите, по силата на които бедният е имал право на оскъдна обществена помощ. — „Напредъкът на общественото богатство — казва Щорх — създава оная полезна класа на обществото …която извършва най-скучните, най-долните и най-отвратителните работи, с една дума — взема върху плещите си всичко, което в живота е неприятно и робско, и именно с това дава на другите класи свободното време, веселото разположение на духа и конвенционалнотоqg91 (c'est bon [френ.: добре казано]!) достойнство на характера и т.н.”*91 Щорх се пита, какво предимство има всъщност пред варварството тази капиталистическа цивилизация с нейната мизерия и нейната деградация на масите? Той намира само един отговор — сигурността! —„Благодарение на напредъка на индустрията и науката — казва Сисмонди — всеки работник може всекидневно да произвежда много повече от това, което му е необходимо за неговата консумация. Но в същото време когато неговият труд създава богатството — самото това богатство щеше да го направи малко пригоден за труд, ако „той самият беше призван да го консумира.” Според него „хората (т.е. неработниците) вероятно биха ce отказали от всички усъвършенствания в изкуствата, както и от всички удобства, които ни дава индустрията, ако трябваше да ги изкупват с такъв постоянен труд като този на работника… Усилията днес са отделени от тяхното възнаграждение; не един и същ човек най-напред работи, а после почива; напротив, именно защото единият работи — другият трябва да почива.qg92 Така че безкрайното умножаване на производителните сили на труда не може да има друг резултат освен увеличаването на лукса и на наслажденията на бездейните богаташи.”*92 Най-сетне Детю де Траси, студеният като риба буржоазен доктринер, брутално изказва мисълта си: „Бедни нации са ония, където народът живее добре, а богати нации са ония, където той обикновено е беден.”*93
[*93 Destutt de Tracy [Детю де Траси], Traite de la volonte etc., стр. 231. „Les nations pauvres, c’est la où le peuple est à son aise, les nations riches, c’est la où il est ordinairement pauvre.”]

jxq13
(горе)
5. Илюстрация на всеобщия закон на капиталистическото натрупване

а) Англия от 1846—1866 г.

Нито един период на модерното общество не е толкова благоприятен за изучаване на капиталистическата акумулация, както периодът на последните 20 години. Сякаш тъкмо този период е намерил кесията на Фортунат. А от всички страни пак Англия дава класически пример, защото тя заема първото място в световния пазар, защото само тук капиталистическото производство е напълно развито и, най после, защото въвеждането на хилядогодишното царство на свободната търговия е заприщило от 1846 г. насам и последното убежище на вулгарната политическа икономия. Титаничният напредък на производството, при който втората половина на двадесетгодишния период далеч надминава първата, бе вече достатъчно набелязан в четвъртия отдел.

Макар че абсолютното нарастване на английското население през последните 50 години е било твърде голямо, все пак относителното нарастване, т.е. нормата на прираста, постоянно е спадало, както се вижда от следната таблица, взета от официалното преброяване:

Годишен процентен прираст на населението в Англия и Уелс

1811—1821…………1,533%
1821—1831…………1,446%
1831—1841…………1,326%
1841—1851…………1,216%
1851—1861…………1,141%

Нека разгледаме сега от друга страна растежа на богатството. Тук най-сигурният критерий е движението на печалбите, поземлените pенти и т.н., които се облагат с данък върху приходите. Прирастът на облагаемите печалби (без арендаторите и някои други рубрики) е възлизал за Великобритания от 1853 г. до 1864 г. на 50,47% (или средно годишно 4,58%),*94 а прирастът на населението през същия период — приблизително на 12%. Прирастът на облагаемите ренти от земята (включително от къщи, железни пътища, мини, риболов и т.н.) за периода от 1853 г. до 1864 г. е възлизал на 38%, или 3 5/12% годишно, от които най-големият дял се пада на следните рубрики:*95
[*94 „Tenth Report of the Commissioners of H. M.'s Inland Revenue”, Лондон, 1866 г., стр. 38]
[*95 Пак там]

                                        увеличени доходи  годишно
                                                1853
1864г.   увеличение
Къщи . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .38,6%               3,50%
Каменоломни . . . . . . . . . . . . .84,76%             7,70%
Мини . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 68,85%             6,26%
Железодобивни заводи . . . .39,92%             3,63%
Риболов . . . . . . . . . . . . . . . . . 57,37%             5,21%
Заводи за светлинен газ . . .26,02%            
11,45%
Железници . . . . . . . . . . . . . . .83,29%             7,57%

Aко сравним всеки четири години от периода 1853—1864 г., ще видим, че степента на прираста на приходите постоянно расте. Така напр. за произтичащите от печалби приходи тя е за 1853—1857 годишно 1,73%, за 1857—1861 годишно 2,74% и за 1861—1864 годишно 9,30%. Цялата сума на приходите, облагани с данък върху прихода, е възлизала в Съединеното кралство в 1856 г. на 307 068 898 ф.ст., в 1859 г. на 328 127 416 ф.ст., в 1862 г. на 351 745 241 ф.ст., в 1863 г. на 359 142 897 ф.ст., в 1864 г. на 362 462 279 ф.ст., в 1865 г. на 385 530 020 ф.ст.*96
[*96 За едно сравнение тези числа са достатъчни, но ако ги разглеждаме абсолютно, те са неверни, тъй като всяка година остават „премълчани” може би 100 милиона ф.ст. приходи. Оплакването на Commissioners of Inland Revenue за систематическата измама, особено от страна на търговци и индустриалци, се повтаря във всеки техен отчет. Така напр. в един отчет четем: „Едно акционерно дружество декларира своите облагаеми с данък печалби на 6 000 ф.ст., а оценителят ги оцени на 88 000 ф.ст. и в края на краищата данъкът беше заплатен върху тази сума. Друго едно дружество декларира 190 000 ф.ст., но беше принудено да признае, че действителната сума е 250 000 ф.ст.” (пак там, стр. 42)]

Натрупването на капитала беше едновременно съпровождано и от неговата концентрация и централизация. Макар че в Англия не е съществувала никаква официална земеделска статистика (в Ирландия такава има), десет английски графства по своя инициатива са я създали. За тези графства тя сочи резултата, че от 1851 до 1861 г. арендите под 100 акра са се намалили от 31 583 на 26 597;qg97 значи 5 016 са се съединили с по-големи аренди.*97 От 1815 до 1825 г. нито един движим имот над 1 милион ф.ст. не е подлежал на данък върху наследството, а от 1825 до 1855 г. е имало 8 такива имоти,qg98 от 1856 до юни 1859 г., т.е. за 47 години — 4.*98 Но централизацията най-ясно се вижда от един кратък анализ на рубрика D от данъка върху прихода (печалби, с изключение на арендаторите и т.н.) за годините 1864 и 1865. Но преди това отбелязвам, че приходи от този източник, възлизащи най-много на 60 ф.ст., подлежат на Income Тах [данък върху прихода].qg99 Тези подлежащи на данък приходи през 1864 г. са възлизали в Англия, Уелс и Шотландия на 95 844 222 ф.ст., а през 1865 г. на 105 435 579 ф.ст.,*99 докато броят на обложените лица в 1864 е бил 308 416 души при население от всичко 23 891 009, а в 1865 този брой е бил 332 431 души при население от всичко 24 127 003. Следната таблица показва разпределението на тези приходи за двете години:

Карл Маркс, "КАПИТАЛЪТ", Статистика на облагани с данък доходи в Англия, Уелс и Шотландия

През 1885 г. в Съединеното кралство са били произведени 61 453 079 тона каменни въглища на стойност 16 113 167 ф.ст., през 1864 г. — 92 787 873 тона на стойност 23 197 968 ф.ст.; през 1855 г. — 3 218 154 тона чугун на стойност 8 045 385 ф.ст.; през 1864 г. — 4 767 951 тона на стойност 11 919 877 ф.ст.; през 1854 г. дължината на експлоатираните железопътни линии в Съединеното кралство е била 8 045 мили, с внесен капитал 286 068 794 ф.ст., а през 1864 г. тяхната дължина е 12 789 мили, с внесен капитал 425 719 613 ф.ст. През 1854 г. целият внос и износ на Съединеното кралство е възлизал на 268 210 145 ф.ст., а през 1865 г. — на 489,923 285 ф.ст. Следната таблица показва движението на износа:*100

1846 г. ………….58 842 377 ф.ст.
1849 г. ………….63 596 052 ф.ст.
1856 г. ………….115 826 948 ф.ст.
1860 г. ………….135 842 817 ф.ст.
1865 г. ………….165 862 402 ф.ст.
1866 г. ………….188 917 563 ф.ст.

[*100 В този момент, март 1867 г., индийско-китайският пазар е пак напълно претрупан с консигнациите на британските памучни фабриканти. В 1866 г. започна намаляването на работната заплата на памучните работници с 5%, в 1867 г. при подобна операция в Престън избухна стачка на 20 000 души. (Това бе прологът на кризата, която настъпи скоро след това. — Ф. Е.)]След тези няколко сведения можем да разберем триумфалните крясъци на генералния регистратор на британския народ: „Колкото и бързо да е нараствало населението,qg101 то все пак не е могло да върви в крак с напредъка на индустрията и на богатството.”*101 Да се обърнем сега към непосредствените дейци на тази индустрия или производителите на това богатство — към работническата класа. „Една от най-печалните характерни черти на социалното положение на страната — казва Гладстон — е това,qg102 че едновременно със спадането на консумативната сила на народа и с нарастването на лишенията и мизерията на трудещата се класа се извършва постоянно натрупване на богатство в горните класи и постоянно нарастване на капитал.”*102 Така е говорил този елеен министър в Камарата на общините на 13 февруари 1843 г. Двадесет години по-късно, на 16 април 1868 г., като представя своя бюджет, той казва: „От 1842 до 1852 г. облагаемият доход на страната е нараснал с 6%… През 8-те години от 1853 до 1861 г. той е нараснал — ако вземаме за база 1853 г. — с 20%. Този факт е толкова поразителен, че е почти невероятен… Това замайващо умножаване на богатството и властта… се ограничава само в кръга на имотните класи, но… но то трябва да принася косвена полза и на работническото население, тъй като поевтинява артикулите за обща консумация, — докато богатите са станали по-богати, бедните, във всеки случай, са станали по-малко бедни.qg103 Aз не смея да кажа, че крайностите на бедността са се изменили”*103 Какво плачевно клюмване! Щом като работническата класа е останала „бедна”, само че „по-малко бедна”, в същата степен, в която е произвела „замайващо умножаване на богатството и властта” за класата на собствениците — тя е останала все тъй бедна. Щом като крайностите на бедността не са се намалили, те са се увеличили, тъй като са се увеличили крайностите на богатството. Колкото се отнася до поевтиняването на средствата за живот, официалната статистика, напр. данните на London Orphan Asylum [лондонски приют за сираци], показва средно поскъпване от 20% за трите години от 1860 до 1862 г. в сравнение с 1851—1853 г.… В следващите 3 години от 1863—1865 г. настъпва прогресивно поскъпване на месото, маслото, млякото, захарта, солта,qg104 въглищата и маса други необходими средства за живот.*104 Следната бюджетна реч на Гладстон, от 7 април 1864 г., е цяла пиндаровска дитирамба за напредъка на забогатяването и за „бедността” с нейното умерено „щастие на народа”. Той говори за маси „на самата граница на пауперизма”, за производствени клонове, „в които работната заплата не се е покачила и накрай резюмира щастието на работническата класа със следните думи:qg105 „Човешкият живот в девет десети от случаите е само борба за съществуване.”*105 Професор Фоусет, необвързан като Гладстон от официални съображения, направо заявява: „Aз, естествено, не отричам, че паричната заплата се е покачила заедно с това умножаване на капитала (през последните десетилетия), но тази привидна придобивка до голяма степен се загубва отново, защото много средства за живот непрекъснато поскъпват (той мисли — поради спадането на стойността на благородните метали)… Богатите бърже стават по-богати (the rich grow rapidly richer), докато в живота на трудещите се класи не се забелязва никакво увеличаване на удобствата… Работниците стават почти роби на бакалите, на които са задлъжнели.”*106
[*106
H. Fawcett [X. Фоусет], The Economic Position etc, стр. 67, 82. Колкото се отнася до нарастващата зависимост на работниците от бакалите, тя е последица от увеличаващите се колебания и прекъсвания на тяхната работа.]

В отделите за работния ден и за машинарията бяха разкрити обстоятелствата, при които британската работническа класа е създала „едно замайващо умножаване на богатството и властта” на имотните класи. Но нас тогава работникът ни интересуваше предимно през време на неговата обществена функция. За пълно осветляване на законите на акумулацията трябва да се има предвид и неговото положение вън от работилницата, условията на неговото хранене и жилище. Рамките на тази книга ни налагат тук да разгледаме преди всичко най-зле платената част от индустриалния пролетариат и от земеделските работници, т.е. мнозинството от работническата класа.
qg107
Но преди това още няколко думи за официалния пауперизъм или за тази част oт работническата класа, която е изгубила условието за своето съществуване — продажбата на работната сила, и вегетира от обществена милостиня. В 1855 г. в Англия*107 по официални данни е имало 851 369 паупери, в 1856 г. — 877 767, в 1865 — 971 433. Поради памучната криза те са нараснали в 1863 и 1864 г. на 1 079 382 и 1 014 978. Кризата през 1866 г., която най-тежко засегна Лондон, създаде в това седалище на световния пазар, по население по-голямо от цялото кралство Шотландия, нарастване на пауперизма през 1866 г. с 19,5% в сравнение с 1865 г. и с 24,4% в сравнение с 1864 г., а за първите месеци на 1867 г. — още по-голямо нарастване в сравнение с 1866 г. При анализа на статистиката за пауперизма трябва да се изтъкнат две точки. От една страна движението на масата на пауперите нагоре и надолу отразява периодичните промени на индустриалния цикъл. От друга страна официалната статистика все повече и повече заблуждава относно действителния размер на пауперизма според това — доколко заедно с акумулацията на капитала се развива и класовата борба, а оттук и самочувствието на работниците. Напр. варварството в обноските с пауперите, за което през последните две години тъй високо крещеше английската преса („Times” [„Таймс”], „Pall Mall Gazette” [„Пал Мол Газет”] и др.), е от стара дата. Ф. Енгелс констатира през 1844 г. съвсем същите ужаси и съвсем същото преходно, лицемерно възмущение от рода на „сензационната литература”. Но страшният прираст на смъртта от глад („deaths by starvation”) в Лондон през последното десетилетие безусловно доказва нарастващия ужас на работниците от робството в трудовия дом*108, този затвор на мизерията.
[*108 Своеобразна светлина върху изминатия от времето на A. Смит напредък хвърля обстоятелството, че за него думата workhouse [трудов дом] понякога е все още равнозначна с manufactory [фабрична сграда]. Напр. в началото на главата за разделението на труда той казва: „Лица, които са заети в различни клонове на труда, често пъти могат да бъдат събрани в един и същ трудов дом (workhouse).”]

jxq14
(горе)
б) Зле платените слоеве на британската промишлена работническа класа

Нека сега се обърнем към зле платените слоеве на индустриалната работническа класа. През време на памучната криза в 1862 г. д-р Смит е бил натоварен от Privy Counsil [таен държавен съвет] да проучи състоянието на прехраната на бедстващите памучни работници в Ленкшайр и Чешайр. По-раншни дългогодишни наблюдения вече го били довели до резултата, че „за да се избягнат заболявания, дължащи се на глад” (starvation diseases), всекидневното количество храна трябва да съдържа средно за жени поне 3900 грана въглерод и 180 грана азот, а за мъже — поне 4300 грана въглерод и 200 грана азот — значи за жени приблизително толкова хранителни вещества, колкото се съдържат в два фунта добър пшеничен хляб, за мъже — с 1/9 повече; средно на сецмица за възрастните мъже и жени поне по 28 600 грана въглерод и 1330 грана азот. Неговото изчисление било практически потвърдено по изненадващ начин, като било съгласувано с онова жалко количество храна, до което бедственото положение смъкнало консумацията на памучните работници. През декември 1862 г. те получавали по 29 211 грана въглерод и 1 295 грана азот седмично.

В 1863 г. Privy Council наредил изследване на бедственото положение на най-зле изхранваната част от английската работническа класа. Д-р Саймън, официален лекар на Privy Council, избрал за тази работа горепоменатия д-р Смит. Неговото изследване обхваща от една страна земеделските работници, от друга — тъкачите на коприна, шивачките, работниците в коженото ръкавичарство, плетачите на ръкавици и чорапи и обущарите. Последните категории, с изключение на чорапоплетачите, са изключително градски. При изследването било възприето като правило да избират от всяка категория най-здравите и относително най-добре поставените семейства.

Като общ резултат се оказало, „че само при една от изследваните класи на градските работници получаваният азот малко надминава оня абсолютен минимум, под който настъпват болестите от глад, че при две класи има недостиг, и то за едната от тях дори твърде голям недостиг, откъм азотна и въглеродна храна, че повече от една пета от изследваните земеделски семейства получават по-малко от необходимото количество въглеродна храна, а повече от 1/3 от тези семейства получават по-малко от необходимото количество азотна храна, и че в три графства (Беркшайр, Оксфордшайр и Съмърсетшайр)qg109 обикновено липсва и минимумът от азотна храна”.*109 Измежду земеделските работници тези от Англия,qg110 най-богатата част на Съединеното кралство, били най-лошо хранените.*110 Между селските работници недохранването засягало главно жените и децата, тъй като „мъжът трябва да яде, за да работи”. Още по-голяма оскъдица свирепствувала между изследваните категории на градските работници. „Те са толкова зле хранени, че между тях сигурно има много случаи на жестоки и разрушителни за здравето лишения.” (Всичко това е „отказване” на капиталиста — а именно отказване да плаща средствата за живот, необходими просто за вегетирането на неговите работни ръце!)*111
[*111 Пак там, стр. 13]

Следната таблица показва отношението между условията на храненето на горепоменатите чисто градски категории работници към приетия от д-р Смит минимум и към количеството храна на памучните работници през време на най-голямата им нужда:*112
[*112 Пак там, притурката, стр. 232]

Карл Маркс, "КАПИТАЛЪТ", Таблица за отношението към храненето на работниците от страна на Капитала

Половината, 60/125 от изследваните категории индустриални работници не са получавали никаква бира, 28% — никакво мляко. Средното седмично количество течни хранителни продукти в семействата се колебае между 7 унции у шивачките и 28 3/4% унции за плетачите на чорапи. По-голямата част от тези, които съвсем не са получавали мляко, са били лондонски шивачки. Количеството на седмично консумираните хлебни материали се е колебаело между 7 3/4 фунта за шивачките и 11 1/4 фунта за обущарите и се давало средно 9,9 фунта седмично на възрастен. Захар (сироп и т.н.) се колебае между 4 унции за работниците от коженото ръкавичарство и 11 унции за плетачите на чорапи; всичко средно — 8 унции седмично на възрастен от всички категории. Средното седмично количество масло (мас и т.н.) — по 5 унции на възрастен. Средното седмично количество месо (сланина и т.н.) се колебае на възрастен между 7 1/4 унции за тъкачите на коприна и 18 1/4 унции за работниците от коженото ръкавичарство; средното количество за различните категории — 13,6 унции. Седмичните разноски за храна на възрастен_ дали следните средни числа: тъкачите на коприна — 2 шилинга и 2 1/2 пенса, шивачките — 2 шилинга и 7 пенса, работниците на кожени ръкавици — 2 шилинга и 9 1/2 пенса, обущарите — 2 шилинга и 7 3/4 пенса, плетачите на чорапи — 2 шилинга и 6 1/4 пенса. Средният разход за храна на тъкачите на коприна в Меклсфилд е бил само 1 шилинг и 8 1/2 пенса. Най-зле хранените категории са били шивачките, тъкачите на коприна и работниците от коженото ръкавичарство.*113
[*113 „Public Health. Sixth Report etc. for 1863”, Лондон, 1864 г., притурката, стр. 232, 233]

В своя общ санитарен отчет д-р Саймън казва следното за тези условия на хранене: „Всеки, който е запознат с медицинската практика между бедните или с пациентите в болниците — все едно дали тия пациенти са вътрешни или приходящи, — ще потвърди, че са безбройни случаите, когато липсата на храна създава или изостря болестите… Но от санитарна гледна точка тук се присъединява още едно, решаващо обстоятелство… Трябва да си спомним, че човек силно се противи, когато му заграбват храната, и че голямата оскъдност в храната обикновено се тътри подир други, предшестващи лишения. Много преди липсата на храна да се прояви хигиенически, много преди физиологът да почне да брои грановете азот и въглерод, между които се колебае животът и гладната смърт, домакинството ще бъде съвсем оголено от всеки материален комфорт. Облеклото и отоплението вече сигурно са станали още по-оскъдни и от храната. Липсва достатъчна защита от сурово време; теснотата на помещението достига предели, които предизвикват или изострят болестите; не се виждат почти никакви следи от домашни съдове или мебели; дори чистотата ще да е станала твърде скъпа или мъчно постижима. Ако от самоуважение още се правят опити за нейното поддържане, всеки такъв опит означава допълнителни мъки от глад. Поселват се там, където най-евтино може да се намери подслон: в квартири, където мерките на санитарната полиция са най-малко резултатни, в най-отвратителните клоаки, където има най-лоши съобщителни средства, най-много натрупана смет, най-оскъдно и най-лошо снабдяване с вода и — в градовете — най-голяма липса на светлина и въздух. Това са опасностите за здравето, на които неизбежно е подложена беднотията, когато бедността включва и липса на храна. Ако сборът от тези злини има страшно значение за живота, то липсата на храна сама по себе си е ужасна… Това са мъчителни мисли, особено ако си спомним, че за беднотията, за която става дума, човек не е виновен сам с някакво свое безделие. Това е беднотия на работници. Дори — колкото се отнася до градските работници — трудът, с който се изкупва оскъдният залък храна, в повечето случаи е удължен извън всяка мярка. И при все това само в твърде условен смисъл може да се каже, че този труд е достатъчен за самоиздръжка… Тази номинална самоиздръжка в много голям мащаб може да бъде само по-къс или по-дълъг околен път към пауперизма.”*114
[*114 „Public Health. Sixth Report etc. for 1863”, Лондон, 1864, стр. 14, 15]

Вътрешната връзка между мъките от глад на най-работните работнически слоеве — и грубата или рафинираната прахосническа консумация на богатите, основана върху капиталистическата акумулация — тази връзка се разкрива само при познаване на икономическите закони. Другояче стои работата с жилищните условия. Всеки безпристрастен наблюдател вижда, че колкото по-масова е централизацията на средствата за производство, толкова по-голямо е съответното струпване на работници на едно място, и че затова — колкото по-бърза е капиталистическата акумулация, толкова по-мизерно е състоянието на жилищата на работниците. Придружаващите нарастването на богатството „подобрения” (improvements) на градовете чрез събаряне на лошо застроени квартали, издигане на палати за банки, за универсални магазини и т.н., регулиране на улици за търговското движение и за луксозните екипажи, въвеждане на конски трамваи и т.н. очевидно пропъжда бедните във все по-лоши и по-препълнени убежища. От друга страна всеки знае, че скъпотията на квартирите е обратно пропорционална на тяхното качество и че жилищните спекуланти експлоатират мините на мизерията с повече печалба и с по-малко разноски, отколкото едно време са експлоатирали мините в Потози.qg115 Антагонистичният характер на капиталистическото натрупване и поради това и на отношенията на капиталистическата собственост изобщо*115 става тук толкова осезаем, че дори официалните английски доклади по този предмет гъмжат от еретически нападки срещу „собствеността и нейните права”. Злото така е вървяло в крак с развитието на индустрията, с акумулацията на капитала, с растежа и „украсяването” на градовете, че самият страх от заразни болести, които не пощадяват и „почтените съсловия”, е създал от 1847 до 1864 г. не по-малко от 10 парламентарни закона относно здравната полиция, а уплашената буржоазия в някои градове, като Ливърпул, Глазгоу и т.н., се намесила сама, чрез своите общински власти. Въпреки това д-р Саймън се провиква в отчета си за 1865 г.: „Общо казано, бедствията в Англия не се поддават на контрол.” По нареждане на Privy Council в 1864 г. е било направено разследване на жилищните условия на селските работници, а в 1865 г. — на по-бедните класи в градовете. Превъзходните трудове на д-р Джулиан Хънтър се намират в седмия и осмия отчет за „Public Health” [общественото здраве]. На селските работници ще се спра по-късно. Относно състоянието на жилищата на градските работници давам предварително една обща забележка на д-р Саймън: „Макар че моята официална гледна точка е изключително медицинска — казва той, — най-обикновеното чувство на хуманност не позволява да се игнорира и другата страна на това зло. В по-високата си степен то почти неизбежно обуславя такова отричане на всяка деликатност, такова мръсно смесване на тела и телесни функции, такова разкриване на полова голота, които са скотски, а не човешки. Подлагането на хората на такива влияния е унижение, което се задълбочава, колкото по-дълго трае. За деца, родени под това проклятие, то е равносилно на кръщение в безчеcтие (baptism into infamy). И в най-висока степен безнадеждно е желанието, щото хора, поставени при такива условия, в други отношения да се стремят към оная атмосфера на цивилизацията, чиято същност се състои във физическа и морална чистота.”*116
[*116 „Public Health Eighth Report”, Лондон, 1866 г., стр. 14, бележката

Първо място по препълнени или абсолютно негодни за човешко жилище квартири заема Лондон. „Две точки са сигурни — казва д-р Хънтър, — първо, в Лондон има към 20 големи селища — всяко от по около 10 000 души, — чието мизерно положение, надминава всичко, което някога е виждано нейде в Англия, и то псочти напълно е резултат на лошото устройство на жилищата; второ, препълненото и западнало състояние на къщите в тия селища е много по-лошо отколкото преди 20 години.”*117 „Няма да бъде преувеличено ако се каже, че животът в много части на Лондон и Нюкасъл е адски.”*118
[*117 Пак там, стр. 89. За децата в тези селища д-р Хънтър казва: „Ние не знаем как са били отглеждани децата преди този век на голямо струпване на бедните, но смел пророк би бил оня, който би искал да предскаже какво поведение трябва да се очаква от деца, които сега, при условия, нямащи паралелни на себе си в нашата страна, получават възпитанието си за бъдещата си практика като опасни класи, като прекарват до среднощ с хора от всички възрасти, пияни, цинични и сприхави.” (пак там, стр. 56)]
[*118 Пак там, стр. 62]

И по-добре поставената част от работническата класа, заедно с дребните бакали и други елементи от дребната буржоазия, в Лондон все повече и повече попада под проклятието на тези недостойни жилищни условия в същия размер, в който напредват „подобренията” и заедно с тях и събарянето на стари улици и къщи; в който нарастват фабриките и приливът на хора в столицата и, най-сетне, в който заедно с градската поземлена рента се покачват и квартирните наеми.qg119 „Квартирните наеми са станали толкова прекалено високи, че малцина работници могат да плащат повече от една стая.”*119

Няма почти нито една лондонска къща, която да не е обременена от множество посредници. Работата е там, че цената на земята в Лондон е винаги много висока в сравнение с нейния годишен доход, тъй като всеки купувач си прави сметката рано или късно да я пробута по Jury Price (по цената, определяна от съдебни заседатели при отчуждаване) или да изшмекерува някое извънредно покачване на цената благодарение на съседството с някое едро предприятие. Последицата от това е цяла търговия за купуване на контракти за наем, чийто срок изтича. „От джентлемените в този бранш може да се очаква, че ще действат тъй, както си и действат qg120 ще изтръгнат от квартирантите колкото може повече и ще оставят самата къща на своите приемници в колкото може по-мизерно състояние.”*120

Наемите са седмични и господата не рискуват нищо. Поради железопътни строежи в чертата на града „напоследък през една съботна вечер човек можеше да види в източната част на Лондон доста семейства, изпъдени от старите им жилища, да се скитат със своя багажец на гърба,qg121 без да има къде да се спрат освен в трудовия дом”.*121 Тези трудови домове са вече препълнени, а изпълняването на вече разрешените от парламента „подобрения” е още в самото си начало. Когато работниците бъдат изпъждани поради събаряне на старите им къщи, те не напущат своята енория или пък се заселват на нейната граница, в съседната енория. „Те, естествено, се стараят да живеят колкото може по-близо до помещенията, в които работят. Последицата е, че вместо в две стаи, семейството трябва да се приюти в една. Дори при по-висок наем новата квартира е по-лоша от лошата, от която са ги изгонили. Половината работници от Стренд вече са принудени да пътешестват две мили до помещението за работа.” Този Стренд, чиято главна улица прави на чужденеца импониращо впечатление за богатството на Лондон, може да служи като пример за струпването на хора в този град. В една от неговите енории санитарният чиновник е преброил 581 души на един акр, макар че при измерването е била включена и половината площ на Темза. От само себе си се разбира, че всяка санитарно-полицейска мярка, която със събаряне на негодните къщи изгонва работниците от даден квартал — както става досега в Лондон, — служи само за да ги наблъска още по-нагъсто в друг квартал. „Или цялата процедура по необходимост трябва да се прекрати като безсмислена — казва д-р Хънтър, — или трябва да се събуди обществената симпатия(!) за това, което сега може без преувеличение да се нарече национален дълг, а именно — да се даде подслон на такива хора, които по липса на капитал не могат сами да си го набавят,qg122 но пък могат да обезщетяват наемодателите чрез периодични плащания.”*122 Просто да се чуди човек на капиталистическото правосъдие! Когато имотът на земевладелеца, домопритежатeля, търговеца бъде отчужден поради „impovements” [подобрения], като напр. при постройка на железници, прокарване на нови улици и т.н., те получават не само пълно обезщетение. За своя принудителен „отказ” те трябва, по божите и човешки закони, на това отгоре да бъдат утешавани и с някаква сносна печалба. Изхвърлят работника на улицата с жена му, децата му и всичко, което той има — а ако той твърде масово се натиска към тия квартали на града, където общинската власт държи на благоприличието, преследват го със санитарна полиция

Освен Лондон, в началото на XIX век в Англия не е имало нито един град, който да наброява 100 000 жители. Само пет са имали повече от 50 000 жители. Сега има 28 града с по повече от 50 000 жители. „Резултат от тази промяна беше не само грамадният прираст на градското население, но и предишните претъпкани малки градове са сега центрове, застроени от всички страни, без свободен достъп за въздух отникъде. Тъй като там вече не е приятно за богатите, те ги напущат и се заселват в по-приятните предградия. Приемниците на тези богаташи заемат по-големите къщи — по цяло семейство, често с пренаематели, на всяка стая. Така населението беше натъпкано в съвсем неподходящи и непредназначени за него къщи,qg123 в обстановка наистина унизителна за възрастните и пагубна за децата.”*123 Колкото по-бърже се акумулира капиталът в един индустриален или търговски град, толкова по-бърз е притокът на поддаващия се на експлоатация човешки материал, толкова по-мизерни са импровизираните жилища на работниците. Затова Нюкясълъпон Таун, център на все по-обилен каменовъглен и минен окръг, запазва след Лондон второто място в жилищния ад. Там не по-малко от 34 000 души обитават отделни стаички. Поради абсолютната вредност за обществото на значителен брой къщи в Нюкасъл и Гейтсхед, по полицейско предписание те са били разрушени. Строежът на новите къщи напредва много бавно, а сделките около тях — твърде бърже. Затова в 1865 г. градът е бил по-препълнен от когато и да било по-рано. Почти не е имало свободни стаи под наем. Д-р Ембълтън от тифусната болница в Нюкасъл казва: „Без всяко съмнение причината за продължителността и разпространението на тифа е в струпването на човешки същества и в нечистотата на техните жилища. Къщите, в които често живеят работници, се намират в глухи улички и дворове. По отношение на светлина, въздух, пространство и чистота те са истински образци на недостиг и нехигиеничност, позор за всяка цивилизована страна. Мъже, жени и деца лежат там нощем един през друг. Колкото се отнася до мъжете, нощната смяна следва подир дневната в непрекъснат поток, така че леглата едва имат време да изстинат.qg124 Къщите са лошо снабдени с вода и още по лошо с нужници, гадни, непроветрени, смрадливи.”*124 Седмичната цена на такива дупки е от 8 пенса до 3 шилинга. „Нюкасълъпон Таун — казва д-р Хънтър — е пример за едно от най-хубавите племена от наши съотечественици, което поради външните жилищни и улични условия в много случаи е изпаднало почти до дивашко израждане.”*125
[*125 Пак там, стр. 50]
Поради постоянните приливи и отливи на капитала и труда жилищните условия в един индустриален град днес могат да бъдат сносни, утре да станат отвратителни. Или пък може градските едили най-сетне да се заловят да премахнат най-големите безобразия — но на другия ден налита рояк скакалци: ирландските дрипльовци или пропаднали английски земеделски работници. Въвират ги в зимници и хамбари или превръщат предишните прилични работнически къщи в хан, където хората се менят толкова бързо, както разквартируванията през време на тридесетгодишната война. Пример: Бредфорд. Там общинският филистер тъкмо бил зает с градски реформи. При това там дори в 1861 г. имало 1 751 необитавани къщи. Но изведнъж работите тръгнали добре, за което неотдавна така прилично кукуригаше кротко-либералният господин Фоустър, приятелят на негрите. Естествено, заедно с добрите сделки настъпило наводнение от вълните на постоянно надигащата се „резервна армия”, или „относителна пренаселеност”.qg126 Отвратителните сутерени и стаи, зарегистрирани в списъка (забележката*126), който доктор Хънтър получил от агента на едно осигурително дружество, са били обитавани най-често от добре платени работници. Те заявили, че на драго сърце биха плащали за по-добри жилища, стига да ги намерят. А през това време те с целите си семейства одрипавяват и се изпоразболяват, докато кротко-либералният Фоустър, член на парламента, пролива сълзи за благодатта на свободната търговия и за печалбите на видните бредфордски граждани, които имат камгарнени фабрики

В отчета от 5 септември 1865 г. д-р Бел, един от бредфордските лекари за бедните, обяснява ужасната смъртност между болните от тиф в неговия окръг с техните жилищни условия. „В една изба от 1 500 куб. фута живеят 10 души… Улица Винсент, Грийн Еър Плейс и дъ Лайс побират 223 къщи с 1 450 жители, с 435 постелки и 36 нужника… На всяка постеля — а под постеля аз разбирам всеки вързоп мръсни парцали или шепа талаш — се падат средно по 3,3 души, понякога по 4 и 6 души. Мнозина спят съвсем без постелки на голата земя, без да се събличат, млади мъже и жени, женени и неженени, всички безразборно. Трябва ли още да прибавя, че тия обиталища в повечето случаи са тъмни, влажни, мръсни, вонящи дупки, съвсем негодни за човешко жилище? Това са центровете, откъдето болестите и смъртта се разпространяват и грабват своите жертви и между заможните (of good circumstances), които са допуснали тези миазми да гноят в нашата среда.”*127
[*127 „Public Health. Eighth Report”, Лондон, 1866 г., стр. 114]

Бристол заема трето място след Лондон по жилищна мизерия. „Тук, в един от най-богатите градове на Европа, има най-голямо изобилие от най-гола беднотия („blank poverty”) и мизерни жилища.”*128
[*128
„Public Health. Eighth Report”, Лондон, 1866 г., стр. 50]

jxq15
(горе)
в) Скитащо население

Да се обърнем сега към един народен слой, чийто произход е селски, но занятието му в по-голямата си част е индустриално. Той образува леката пехота на капитала, който според своите потребности я хвърля ту на тази, ту на онази точка. Когато не е на път, този слой е „на лагер”. Незаседналият труд се използва при различни строителни и дренажни операции, при производството на тухли, при печенето на вар, при постройка на железници и т.н.qg129 Като заразна вихрушка то внася във всички селища, в съседство с които устроява своя стан, едра шарка, тиф, холера, скарлатина и т.н.*129 В предприятия със значителни капиталовложения, като в строежа на железници и т.н., предприемачът в повечето случаи сам доставя на своята армия дървени бараки и т.н., импровизирани села без никакви санитарни уредби, извън контрола на местната власт, твърде износни за господин предприемача, който експлоатира работниците двойно — като индустриални войници и като наематели. Според това дали дървената къщурка съдържа 1, 2 или 3 дупки, нейният обитател — земекопът и т.н.,qg130 трябва да плаща 1, 3, 4 шилинга седмично.*130 Нека се задоволим с един пример. През септември 1864 г. — както съобщава д-р Саймън — до министъра на вътрешните работи, сър Джордж Грей, било подадено следното оплакване от председателя на Nuisance Removal Committee [комитет на здравната полиция] на енорията Севънокс: „Едрата шарка беше съвсем непозната в нашата енория до преди 12 месеца. Малко преди това започнаха работите по постройката на железницата от Люисхем за Тънбридж. Освен дето главните работи се извършваха в непосредствено съседство с този град, тук беше устроено и главното депо на цялото предприятие. Затова тук работеха голям брой хора. Тъй като не беше възможно да бъдат наместени всички в котеджи, предприемачът, господин Джей, нареди да се направят на разни точки по продължение на линията къщурки за настаняване на работниците. Тези къщурки нямаха нито вентилация, нито отходни канали, и при това по необходимост бяха препълнени, тъй като всеки наемател трябваше да приема при себе си и други обитатели, колкото и многобройно да е неговото собствено семейство и макар че всяка къщурка имаше само по две стаи. Според медицинския доклад, който получихме, последицата от това е била, че тия клети хора нощем е трябвало да понасят всички мъки на задушването, за да избягнат смрадните изпарения на мръсната застояла вода и на нужниците под самите прозорци. Най-сетне в нашия комитет бе връчено оплакване от един лекар, който е имал случай да посети тези къщурки. Той с най-горчиви изрази говори за състоянието на тези тъй наречени жилища и се опасява от твърде сериозни последици, ако не се вземат някои санитарни мерки. Нещо преди една година гореспоменатият Джей се задължи да устрои къща, в която при избухване на заразни болести да бъдат веднага събрани наетите от него хора. Той повтори това обещание в края на миналия юли, но не направи ни най-малката крачка за да го изпълни, въпреки че от тази дата имаше различни случаи от едра шарка и като последица от това и два смъртни случая. На 9 септември лекарят Келсън ми съобщи за нови случаи от едра шарка в същите къщурки и описа тяхното състояние като ужасно. Аз трябва да прибавя за Ваше (на министъра) сведение, че в нашата енория има една изолирана къща, така наречената чумна къща, където се гледат енориашите, които страдат от заразни болести. Тази къща сега от месеци насам е постоянно препълнена с пациенти. На едно семейство умряха пет деца от едра шарка и тиф. Oт 1 април до 1 септември тази година имаше не по-малко от 10 смъртни случая от едра шарка, от тях 4 в гореспоменатите къщурки, тези източници на зараза. Невъзможно е да се посочи броят на заболелите, тъй като засегнатите семейства гледат да ги пазят в тайна.”*131
[*131 „Public Health. Seventh Report”, Лондон, 1865 г., стр. 18, бележката. Настойникът на бедните от съюза Чепъл ен ле фрит съобщава на Registrar General [върховния чиновник по гражданското състояние): „В Дъвхоулс в един голям варовит хълм са изровили известен брой малки пещери. Тези пещери служат за жилища на земекопите и на други работници, заети при постройката на железницата. Пещерите са тесни, влажни, без оттоци за нечистотии и без нужници. Те са лишени от всякаква вентилация, освен една дупка на свода, която служи същевременно и за комин. Едрата шарка върлува вече и е причинила няколко смъртни случая (между троглодитите).” (Пак там, бележка 2.)]

Работниците в каменовъглените и други мини спадат към най-добре платените категории на британския пролетариат.qg132 На каква цена те изкупват заплатата си” — това вече посочих на друго място.*132

Тук ще хвърля бегъл поглед върху техните жилищни условия. Обикновено този, който експлоатира мината — все едно дали е неин собственик или наемател, — построява известен брой котеджи за своите работни ръце. Те получават котеджи и въглища за отопление „безплатно”, т.е. последните съставят част от работната заплата, която им се дава в натура. Тези, които не могат да бъдат разквартирувани по този начин, получават в замяна 4 ф.ст. годишно. Минните окръзи бързо привличат многобройно население, което се състои от самото минно население и групираните около него занаятчии, бакали и т.н. Както навсякъде, където има гъсто население, тук поземлената рента е висока. Затова минният предприемач се старае да струпа на колкото е възможно по-малко пространство при изхода на мината тъкмо толкова котеджи, колкото са необходими, за да натъпче в тях своите работни ръце с техните семейства. Ако наблизо бъдат разработени нови мини или бъдат възобновени стари мини, блъскотнята още повече нараства. При постройката на котеджите решава само една гледна точка — „самоотричането” на капиталиста от всяко не абсолютно неизбежно изразходване на налични пари. „Жилищата на минните и други работници, които са свързани с мините на Нортъмбърленд и Дърхем — казва д-р Джулиян Хънтър, — са може би, средно взето, най-лошото и най-скъпото, което Англия предлага от този род в голям масщаб, но с изключение на подобни окръзи в Монмутшайр. Най-голямото зло се състои в големия брой хора, които изпълват една стая, в теснотата на мястото за строеж, на което е струпана голяма маса къщи, в недостига от вода и в липсата на нужници, в често употребявания метод да се слага едната къща върху другата или да се разпределят на flats (така че различните котеджи образуват етажи, разположени вертикално един над друг)…qg133 Предприемачът третира цялата колония тъй, като че ли тя само лагерува, а не живее постоянно.”*133 "В изпълнение на дадените ми инструкции — казва д-р Стивънс — аз посетих повечето големи минни селища в Дърхем-Юнион… С твърде малки изключения, за всички тях важи това, че там е пренебрегнато всяко средство за осигуряване здравето на жителите… Всички минни работници по за 12 месеца са свързани („bound” — този израз, както и bondage, произхожда от времето на крепостничеството) с арендатора („lessee”) или собственика на мината. Ако дадат простор на своето недоволство или досаждат по някакъв начин на надзирателя („viewer”), той прави знак или забележка срещу техните имена в надзорната книга и ги уволнява при сключването на новия годишен контракт… Струва ми се, че нито един от видовете truck-system не може да бъде по-лош от този, който господства в тези гъсто населени окръзи. Работникът е принуден да приема като част от заплатата си къща, заобиколена със зараза. Той не може да си помогне сам. Той е крепостен във всяко отношение. (he is to all intents and purpose a serf). Въпрос е дали може да му помогне някой друг освен неговият собственик — а този собственик се съветва преди всичко със своя баланс и в резултата не може да има съмнение. Работникът получава от собственика и водата.qg134

Все едно дали тя е добра или лоша, дали я пущат или не — той трябва да я плаща, или по-точно — да се съгласява с удръжки от заплатата.*134

В конфликта с „общественото мнение” или пък дори със санитарната полиция капиталът съвсем не се стеснява да „оправдава” тези и опасни, и унизителни условия, в които той поставя функцията и домашната обстановка на работника — да ги оправдава с това, че те били необходими за да го използва по-изгодно. Така е, когато капиталът се самоотрича от приспособления за предпазване от опасна машинария във фабриката, от вентилационни и предпазни средства в мините и т.н. Така е и тук с жилищата на минните работници. „Като извинение — казва в своя официален отчет д-р Саймън, санитарният чиновник на Privy Council, — като извинение за недостойната жилищна уредба привеждат обстоятелството, че мините обикновено се експлоатират под аренда, че срокът на арендния контракт (в каменовъглените мини той трае в повечето случаи 21 години) бил твърде кратък, за да сметне арендаторът, че си струва трудът да създава добра жилищна уредба за работническото население, занаятчиите и т.н., които предприятието привлича; но дори той самият да би имал намерение да постъпва либерално в това отношение, то щяло да бъде осуетено от поземления собственик. Работата е там, че последният имал тенденцията да иска веднага прекомерна допълнителна рента за отстъпване на правото за постройка върху неговата земя на прилично и удобно село, където да живеят тези, които обработват неговата подземна собственост. Тази цена, равносилна на забрана, ако не и самата тя пряка забрана, сплашва и други, които иначе биха искали да строят… Аз не искам и по-нататък подробно да изследвам стойността на това извинение, нито и въпроса върху кого биха паднали в края на краищата допълнителните разходи за прилични жилища — върху земевладетеля, арендатора на мината, работниците или публиката… Но предвид тези позорни факти, както ни ги разкриват приложените отчети (на д р Хънтър, Стивънс и др.), трябва да се намери лек за тяхното премахване… По този начин правата на поземлена собственост се използват, за да се извърши голяма обществена несправедливост. В качеството си на собственик на мината земевладетелят поканва цяла индустриална колония на работа в своите владения, а после, в качеството си на собственик на земната повърхност, не дава възможност на събраните от него работници да си намерят необходимите за техния живот подходящи жилища. Арендаторът на мината (капиталистът, който експлоатира мината) „няма никакъв паричен интерес да се съпротиви на това разделяне на сделката, тъй като добре знае, че дори ако неговите претенции са прекомерни, последиците няма да паднат върху него и че работниците, върху които те ще паднат, са твърде необразовани, така че не знаят своите здравни права и дори най-развращаващите жилищни условия, дори най-замърсената вода — никога няма да дадат повод за стачка.”*135
[*135 „Public Health. Seventh Report”, Лондон, 1865 г., стр. 16]

jxq16
(горе)
г) Въздействие на кризите върху най-добре платената част от работническата класа

Преди да мина към същинските земеделски работници, нека покажа с един пример как действат кризите дори върху най-добре платената част от работническата класа, върху нейната аристокрация. Читателят си спомня: 1857 г. донесе една от тези големи кризи, с които всеки път приключва индустриалният цикъл. Падежът на следващия срок настъпи през 1866 г. Вече сконтирана в същинските фабрични окръзи от глада за памук, който прогони много капитал от неговата обичайна сфера на вложение към големите централни седалища на паричния пазар, кризата тоя път взе предимно финансов характер. Избухването ѝ през май 1866 г. бе сигнализирано от фалита на една грамадна лондонска банка, който бе последван по петите от сгромолясването на безброй финансови спекулантски дружества. Един от едрите лондонски браншове, който пострада от катастрофата, беше желязното корабостроителство. Магнатите на това производство през периода на спекулацията не само произвели прекомерно много, но и сключили договори за грамадни доставки, правейки си сметка,qg136 че изворът на кредита ще продължава да тече все така изобилно. Сега настъпи страшна реакция, която и в други лондонски индустрии*136 продължава и до днес, края на март 1867 г. За характеристика на положението на работниците ще приведем следния пасаж от подробния отчет на един кореспондент на в. „Morning Star” [„Морнинг стар”], който в началото на 1867 г. посетил главните средища на бедствието. „На изток от Лондон, в окръзите Поплер, Милуол, Гринуич, Дептфорд, Лаймхаус и Кенинг Таун, най-малко 15 000 работника със семействата си се намират в крайно бедствено положение, а между тях — повече от 3 000 опитни механици. Техните разервни фондове са изчерпани поради шест или осеммесечната безработица… С голям труд се промъкнах до вратата на трудовия дом (в Поплер), тъй като той бе обсаден от една изгладняла тълпа. Тя чакаше бележки за хляб, но времето за раздаването им още не беше дошло. Дворът представлява голям квадрат с навес около стените. Големи купчини сняг покриваха каменната настилка всред двора. Тук имаше малки пространства, заградени с върбов плет като кошари, където при по-добро време работят мъжете. В деня на моето посещение кошарите бяха толкова заснежени, че никой не можеше да седи там. Но мъжете под закрилата на навеса бяха заети с чукане на чакъл за макадамова настилка. Всеки от тях беше седнал на голям камък и с тежък чук чукаше покрития с лед гранит, докато натроши 5 бушела. Тогава се свършваше неговата дневна работа и той получаваше 3 пенса (2 сребърни гроша, 6 пфенига) и бележка за хляб. На другата страна на двора стоеше рахитична дървена къщица. Като отворихме вратата, намерихме я пълна с мъже, притиснати рамо до рамо, за да се топлят. Те разчепкваха корабно въже и се препираха кой може да работи най-дълго време при минимум храна — защото там издръжливостта беше въпрос на чест. Само в този трудов дом получаваха помощ 7 000 души, между тях стотици, които преди 6 или 8 месеца в тази страна са получавали най-високите заплати за квалифициран труд. Техният брой би бил двойно по-голям, но има мнозина, които, след като изчерпят всичките си парични резерви, все още не се решават да прибягнат до помощта на енорията, докато още имат нещо за залагане… Напускайки трудовия дом, аз минах по улиците, застроени повечето с едноетажни къщи, които са толкова многобройни в Поплер. Водачът ми беше член на комитета за безработните. Първата къща, в която влязохме, беше къщата на работник-железар, безработен от 27 седмици. Аз го намерих с цялото му семейство в задната стая. Стаята още не беше напълно оголена от мебели и в нея имаше огън. Това бе необходимо, за да се запазят от студа голите крака на децата, защото навън беше страшно студен ден. В едно блюдо срещу огъня имаше кълчища и жената и децата ги чепкаха, за да получат хляб от трудовия дом. Мъжът работеше в един от гореспоменатите дворове за бележка за хляб и 3 пенса на ден. Сега той си беше дошъл вкъщи да обядва, много гладен, както ни каза сам с горчива усмивка, и неговият обед се състоеше от няколко резена хляб с мас и чаша чай без мляко… Следната врата, на която почукахме, ни отвори една жена на средна възраст, която, без да каже нито дума, ни въведе в една малка задна стая, където мълчаливо седеше цялото й семейство, вперило очи в един бързо замиращ огън.

Такова изоставяне, такава безнадеждност изпълваха тия хора и тяхната малка стая, че аз не бих желал още веднъж да видя такава сцена.

„Те нищо не са спечелили, господине — каза жената, като сочеше момчетата си, — нищо за 26 седмици, и всичките ни пари отидоха, всичките пари, които аз и баща им бяхме скътали през по-добрите времена, като си въобразявахме, че си осигуряваме опора за тежки дни. Погледнете” — с почти див глас извика тя, като извади една спестовна книжка с редовни вписвания за внесени и изтеглени пари, така че ние можахме да видим как е започнало тяхното малко състояние с първата вноска от 5 шилинга, как постепенно е нараснало до 20 ф.ст. и пак се е стопило от фунтове стерлинги на шилинги, додето последното вписване е направило тая книжка без никаква стойност, като празна хартия. Това семейство получаваше по едно оскъдно ядене на ден от трудовия дом… Следващата ни визита беше при жената на един ирландец, който беше работил в корабостроителниците. Ние я намерихме болна от недостиг на храна, проснала се облечена на един сламеник, едва покрита с парче черга — тъй като всичко от леглото беше в заложната къща. Измъчените деца се грижеха за нея, но те изглеждаха така, като че те самите се нуждаят от майчини грижи. Деветнадесет седмици принудително безделие я бяха смъкнали така ниско, и като разказваше историята на горчивото минало, тя пъшкаше, като да беше загубила всяка надеждата по-добро бъдеще. Когато излизахме от къщата, към нас се завтече един млад мъж и ни помоли да влезем в неговата къща и да видим дали не може да се направи нещо за него. Млада жена, две хубави деца, цяла камара разписки за заложени вещи, съвсем гола стая — това беше всичко, което той можа да ни покаже.”

За спазмите след кризата от 1866 г. — следното извлечение от един торийски вестник. Не бива да се забравя, че Източната част на Лондон, за която тук става въпрос, е не само седалище на споменатите в текста на тази глава строители на железни кораби, но и на винаги заплащаното под минимума тъй наречено „домашно производство”.

„Ужасяваща сцена се разигра вчера в една част на столицата. Макар че хилядите безработни от Източната част не парадираха масово с черни знамена, реката от хора беше достатъчно импозантна. Нека си спомним как страда това население. То умира от глад. Това е простият и ужасен факт. Те са 40 000 души… В наше време, в един квартал на тази чудесна столица, близо до най-грамадната акумулация на богатство, каквато някога е виждал светът, наред с всичко това — 40 000 безпомощно умиращи от глад! Тия хиляди нахлуват сега в другите квартали; винаги полугладни, те крещят в ушите ни за своята болка, крещят до небето, разказват ни за мизерните си жилища, за това, че е невъзможно да си намерят работа и е безполезно да просят. Местните жители, обложени с данък за бедните, поради постоянните изисквания на енориите, сами вече се намират почти на края на пауперизма.” („Standard” [„Стандард”], 5 април 1867 г.)

Тъй като между английските капиталисти е станало мода да описват Белгия като рай за работника, защото „свободата на труда”, или — което е същото — „свободата на капитала”, там не била осакатена нито от деспотизма на трейдюнионите, нито от фабрични закони, нека кажем няколко думи за „щастието” на белгийския работник. Сигурно никой не е бил по-посветен в мистериите на това щастие отколкото покойният Дюпетийо — главен инспектор на белгийските затвори и благотворителни учреждения и член на централната белгийска статистическа комисия. Да вземем неговото съчинение: „Budgets economiques des classes ouvrieres en Belgique”, Брюксел, 1855 г. Тук ние, между другото, намираме едно средно белгийско работническо семейство, чиито годишни разходи и приходи са пресметнати въз основа на много точни данни и чиито условия за прехрана се сравняват после с тези на войника, матроса от флотата и затворника. Семейството „се състои от баща, майка и четири деца”. От тези шест души „четирма могат да извършват през цялата година полезен труд”; предпоставя се, „че между тях няма нито болни, нито неработоспособни”, че нямат нито „разходи за религиозни, нравствени и интелектуални цели, с изключение на най-нищожни разноски за места в църква”, нито „вноски в спестовни каси или в осигурителни каси за старост”, нито „разходи за лукс или други излишни разходи”. Но приема се, че бащата и големият син пушат тютюн и в неделен ден могат да посещават кръчмата, за което им са предвидени цели 85 сантима седмично. „От общото извлечение на работните заплати, които работниците получават в разните браншове, следва… че най-високата средна надница е: 1 франк и 56 сантима за мъже, 89 сантима за жени, 56 сантима за момчета и 55 сантима за момичета. Въз основа на това доходът на цялото семейство ще бъде най-много 1 068 франка годишно… В приетото за типично семейство ние пресметнахме всички възможни приходи заедно. Но ако пресметнем работна заплата и за майката, с това лишаваме домакинството от всяко ръководство; кой ще се грижи за къщата, за малките деца? Кой ще готви, пере, кърпи? Тази дилема всеки ден се изпречва пред работниците.”

Така се получава следният бюджет на семейството:

Карл Маркс, "КАПИТАЛЪТ", Доходи на 4 членно семейство във Франция 1885 г.

Годишните разходи на семейството
и неговият дефицит щяха да бъдат,
ако работникът получаваше храната на:

Карл Маркс, "КАПИТАЛЪТ", Доходи н матрос, войник и затворник във Франция 1855 г.

„Ние виждаме, че малко работнически семейства могат да се хранят не само като матросите или войниците, а дори и като затворниците. Средно всеки затворник е струвал в Белгия през 1847—1849 г. по 63 сантима на ден, което в сравнение с всекидневните разходи на работниците прави разлика от 13 сантима. Разноските по управлението на затвора и надзора на затворниците се уравновесяват с това, че затворниците не плащат наем… Но как може голям брой работници, дори бихме могли да кажем — мнозинството от тях, да живеят в още по-оскъдни условия? Само като прибягват до такива палиативи, чиято тайна е известна само на работника; като скъсяват своята всекидневна порция; като ядат ръжен хляб вместо пшеничен; като ядат по-малко месо или никак не ядат месо; същото е и с маслото и подправките; като наблъскват семейството си в една или две стаички, където момчета и момичета спят заедно, понякога на един и същ сламеник; като пестят от облеклото, от бельото, от сапуна; като се отказват от празничните развлечения, накъсо — като се решават на най-болезнени лишения. Веднъж дошли до тия крайни предели, и най-малкото покачване на цената на средствата за живот, едно спиране на работата, една болест увеличават мизерията на работника и го съсипват напълно. Дълговете се натрупват, кредитът бива спиран, дрехите и най-необходимата покъщнина отиват в заложната къща —qg137 и в края на краищата семейството моли да го впишат в списъка на бедните.”*137 И наистина, в този „рай на капиталистите” и при най-малкото изменение в цената на най-необходимите средства за живот следва изменение в броя на смъртните случаи и на престъпленията! (Виж манифеста на Maatschappij [дружеството] „De Vlamingen Vooruit!”, Брюксел, 1860 г., стр. 15,16) Цяла Белгия наброява 930 000 семейства, от тях по официалната статистика: 90 000 богати (избиратели) = 450 000 души; 390 000 семейства от дребната буржоазия от града и селото, голяма част от която постоянно се пролетаризира, = 1 950 000 души. Най-сетне, 450 000 работнически семейства = 2 250 000 души, образцовите семейства измежду които се наслаждават на описаното от Дюпетийо щастие. От тези 450 000 работнически семейства над 200 000 се намират в списъка на бедните!

jxq17
(горе)
д) Британският земеделски пролетариат

Антагонистичният характер на капиталистическото производство и натрупване никъде не се проявява по-брутално отколкото при напредъка на английското земеделие (включително и скотовъдството) и при регреса на английския земеделски работник. Преди да мина към сегашното му положение, да хвърлим бегъл поглед назад. Модерното земеделие датира в Англия от средата на XVIII век, макар че превратът в отношенията на поземлената собственост, от който като от основа изхожда промененият начин на производство, е от много по-раншна дата.

Ако вземем данните на Ардър Йънг — точен наблюдател, макар и повърхностен мислител — за земеделския работник през 1771 г., ще видим, че последният играе много мизерна роля в сравнение със своя предшественик в края на XIV век,qg138 когато той е могъл да живее в охолство и да натрупва богатство,*138 съвсем и да не говорим за XV век, „този златен век на английските градски и селски работници”. Но няма нужда да се връщаме толкова назад. В една много съдържателна брошура от 1777 г. четем: „Едрият арендатор се е издигнал почти до равнището на джентълмен, докато бедният селски работник е притиснат почти до земята… Неговото нещастно положение ясно личи, щом се сравнят неговите условия сега и преди 40 години…qg139 Земевладелецът и арендаторът са се хванали ръка за ръка за потискане на работника.”*139 След това подробно се изтъква, че реалната работна заплата на село е спаднала от 1737 г. до 1777 г. с почти 1/4 или 25%. Същевременно д-р Ричард Прайс казва: „Съвременната политика облагодетелства горните класи на народа; последицата от това ще бъде, че рано или късно цялото кралство ще се състои само от джентълмени и просяци, от грандове и роби.”*140
[*140 Dr. Richard Price [Ричард Прайс], Observations on Reversionary Payments, VI издание от M. Morgan, Лондон, 1803 г, том II, стр. 158, 159. На страница 159 Прайс забелязва: „Номиналната цена на работния ден в момента не е повече от 4 пъти или най-много 5 пъти по-висока отколкото в 1514 г. Но цената на житото е 7 пъти по-висока, а тази на месото и дрехите — около 15 пъти. Затова цената на труда е така изостанала зад нарастването на разноските за издръжка, че в сравнение с тези разноски тя сега като че ли е повече от двойно по-малка от това, което е била по-рано.”]

И все пак положението на английския селски работник от 1770 до 1780 г. — доколкото се отнася както за неговите условия за хранене и живеене, тъй и за неговото самочувствие, развлечения и т.н. — е недостигнат по-късно идеал. Неговата средна работна заплата, изразена в пинти пшеница, е била между 1770 и 1771 г. 90 пинти, през времето на Идън (1797 г.) вече само 65, а в 1808 г. 60.*141
[*141 Barton [Бартън], Observations etc., стр. 26. За края на XVIII век ср. Eden [Идън], The State of the Poor.]

По-рано вече споменахме за положението на селските работници към края на антиякобинската война, през време на която поземлените аристократи, арендаторите, фабрикантите, търговците, банкерите, рицарите на борсата, военните доставчици и т.н. са така извънмерно забогатели. Номиналната заплата се покачила отчасти поради обезценяването на банкнотите, отчасти поради независимото от него покачване на цената на предметите от първа необходимост. Но действителното движение на работната заплата може да се констатира по твърде прост начин, без да се прибягва до неуместни тук подробности. Законът за бедните и неговата администрация са били в 1795 г. и в 1814 г. едни и същи. Читателят си спомня как е бил прилаган тоя закон на село: във вид на милостиня енорията е допълвала номиналната заплата до номиналната сума, необходима за простото вегетиране на работника. Съотношението между плащаната от арендатора заплата и допълнения от енорията дефицит на заплатата ни разкрива две неща: първо, спадането на работната заплата под нейния минимум, второ, степента, в която земеделският работник е бил съставен от наемен работник и паупер, или степента, в която той е бил превърнат в закрепостен към своята енория. Ние избираме едно графство, което представлява средните условия във всички други графства. През 1795 г. средната седмична заплата в Нортхемптъншайр е била 7 шилинга и 6 пенса, целият годишен разход на едно семейство от 6 души — 36 ф.ст., 12 шилинга и 5 пенса, целият му годишен приход — 29 ф.ст. и 18 шилинга, а покритият от енорията дефицит, — 6 ф.ст., 14 шилинга и 5 пенса. В същото графство седмичната заплата през 1814 г. е била 12 шилинга и 2 пенса, целият годишен разход на едно семейство от 5 души — 54 ф.ст.,qg142 18 шилинга и 4 пенса, целият доход — 36 ф.ст. и 2 шилинга, а покритият от енорията дефицит — 18 ф.ст., б шилинга и 4 пенса,*142 така че през 1795 г. дефицитът е бил по-малко от 1/4 от работната заплата, а през 1814 г. — повече от половината.qg143 От само себе си се разбира, че при такива обстоятелства в 1814 г. са били изчезнали и малките удобства, които Идън все още бил намерил в котеджа на земеделския работник.*143 Измежду всички животни, които арендаторът държи, работникът, този инструмент, надарен с глас, остава от този момент най-отруденото, най-лошо храненото и най-брутално третираното животно.

Същото положение на нещата спокойно продължавало, докато „бунтовете от 1830 г. не ни разкриха (т.е. на господстващите класи) при светлината на пламналите житни купи,qg144 че мизерия и размирно недоволство пламти и под повърхността на земеделска Англия също тъй буйно, както под повърхността на индустриална Англия”.*144 Седлър на времето кръстил в Камарата на общините земеделските работници „бели роби” („white slaves”), а един епископ като ехо повторил тоя епитет и в Горната камара. Най-значителният икономист от онзи период, Е. Г. Уекфийлд, казва: „Земеделският работник на южна Англия не е роб, не е свободен човек, той е паупер.”*145
[*145 „England and America”, Лондон, 1883 г., том I, стр. 47]

Времето непосредствено преди отмяната на житните закони хвърля нова светлина върху положението на земеделските работници. От една страна буржоазните агитатори били заинтересовани да докажат колко малко защитните мита защищавали действителния производител на жито. От друга страна индустриалната буржоазия кипяла от гняв поради разобличаването на фабричните условия от страна на поземлената аристокрация, поради афектираната симпатия на тези из основа покварени, безсърдечни и аристократски безделници към страданията на фабричния работник и поради тяхното „дипломатическо усърдие” за фабричното законодателство. Има една стара английска пословица, че когато двама крадци се сдърпат за косите, винаги излиза нещо полезно. И наистина, шумната, страстната кавга между двете фракции на господстващата класа по въпроса коя от тях по-безсрамно експлоатира работника направо станала акушерка на истината. Граф Шефтсбъри, alias [или още] лорд Ашли, бил челен борец в антифабричния филантропичен поход на аристокрацията. Затова той през 1844 и 1845 г. е любима тема на разкритията на в. „Morning Chronicle” [„Морнинг Кроникъл”] по положението на земеделските работници. Този вестник, по онова време най-значителният либерален орган, изпратил по селските окръзи собствени комисари, които съвсем не се задоволили с общи описания и статистика, а публикували имената както на изследваните работнически семейства,qg146 тъй и на техните земевладетели. В следващата таблица*146 са показани заплатите, които били плащани в три села, съседни на Бланфорд, Уимбърн и Пуул.

Карл Маркс, "КАПИТАЛЪТ", Таблица за доходи на населението

Селата са собственост на г. Дж. Бенкс и на граф Шефтсбъри. Читателят ще забележи, че този папа на „low church” [евангелистки клон на английската църква], този глава на английските пиетисти, също както гореспоменатия Бенкс, прибира обратно значителна част от кучешката заплата на работниците под предлог на наем за помещението.
qg147
Отмяната на житните закони дала на английското земеделие огромен тласък. Дренаж в най-голям мащаб,*147 нова система на хранене на добитъка на ясла, изкуствено отглеждане на фуражни растения, въвеждане на механически апарати за наторяване, ново обработване на глинестата почва, увеличена употреба на минерални торове, прилагане на парната машина и на всякакви видове нови работни машини и т.н., изобщо по-интензивна култура характеризира тази епоха. Председателят на Кралското дружество за агрикултура, г. Пъсей, твърди, че (относителните) разноски на стопанството са намалени почти наполовина поради нововъведените машини. От друга страна положителният добив от земята бързо се повишил.qg148 По-голямо капиталовложение на акр, а значи и ускорена концентрация на фермите, е била основна предпоставка на новия метод.*148 Заедно с това обработваната площ е била разширена от 1846 до 1856 г. с 464 119 акра, без да говорим за големите площи на източните графства, които от развъдници на питомни зайчета и от оскъдни пасбища като по вълшебство се превърнали в тучни житни ниви. Ние вече знаем, че едновременно е спаднал и общият брой на участващите в земеделието лица. Колкото се отнася до същинските земеделци от двата пола и от всички възрасти,qg149 техният брой спаднал от 1 241 269 в 1851 г. на 1 163 227 в 1861 г.*149 Затова, ако английският генерален регистратор с право отбелязва:qg150 „Прирастът на арендатори и земеделски работници от 1801 г. насам е съвсем несъразмерен с прираста на земеделския продукт”*150 — тази несъразмерност важи още повече за последния период, когато положителното намаление на селското работническо население върви ръка за ръка с разширението на обработваната площ, с по-интензивната култура, с нечуваната акумулация на вложения в земята и посветен на нейното обработване капитал, с безпримерното в историята на английската агрономия покачване на земеделския добив, с буйното нарастване на рентата на земевладелците и с набъбващото богатство на капиталистическите арендатори. Ако към всичко това прибавим непрекъснатото бързо разширение на градските пазари и на господството на свободната търговия, селският работник post tot discrimina rerum [лат.: след толкова много неприятности] най-сетне бил поставен в такива условия, които secunaum arteni [лат.: по правилата на изкуството] трябвало да го накарат да полудее от щастие.

Професор Роджърс, напротив, идва до заключението, че положението на английския земеделски работник в днешно време е извънредно много влошено дори само в сравнение с положението на неговия предшественик от периода 1770—1780 г. — съвсем и да не говорим за неговия предшественик от втората половина на XIV век и от XV век;qg151 че „той пак е станал закрепостен”, и при това закрепостен, който се храни и живее лошо.*151 Д-р Джулиан Хънтър в своя епохален отчет за жилищата на земеделските работници казва: „Разноските за съществуването на hind (название на земеделския работник от времето на крепостничеството) са фиксирани на възможно най-ниската сума, с която той може да живее… неговата заплата и подслон не са пресметнати с оглед на печалбата, която трябва да се извлече от него.

.qg152 В сметките на арендатора той е нула*152… Средствата за неговото съществуване се разглеждат винаги като постоянна величина.”*153„Колкото се отнася до по-нататъшното намаление на неговите приходи, той може да каже: nihil habeo, nihil euro [лат: нищо нямам, за нищо не се грижа]. Той не се бои за бъдещето, защото няма нищо освен това, което е абсолютно необходимо за неговото съществуване.qg154 Той е стигнал онази точка на замръзване, от която изхождат като от факт изчисленията на арендатора. Да става каквото ще, той няма дял в щастието или нещастието.”*154

В 1863 г. бе направено официално изследване върху условията на живота и работата на престъпниците, осъдени на заточение и на каторжна работа. Резултатите са изложени в две дебели сини книги. Там между другото е казано: „Едно грижливо сравняване на храната на престъпниците в английските затвори и тази на пауперите в трудовите домове и на свободните земеделски работници в тази страна безспорно показва,qg155 че първите са хранени много по-добре отколкото която и да било от другите две категории”,*155 докато „масата труд, която се изисква от осъдения на каторжна работа,qg156 е около половината от работата, която извършва обикновеният земеделски работник”*156 Ето няколко характерни свидетелски показания, снети от Джон Смит, директор на Единбургския затвор. Затворник №5056: „Храната в английските затвори е много по-добра от храната на обикновените земеделски рабoтници.” №5075: „Факт е, че обикновените земеделски работници в Шотландия много рядко получават някакво месо.” №3047: „Знаете ли някакво основание за факта, че престъпниците са много по-добре (much better) хранени отколкото обикновеният земеделски работник? Сигурно не.” №3048:qg157 „Намирате ли за уместно да се правят по-нататъшни експерименти, за да се приближи храната на осъдените на каторжна работа затворници до храната на свободните земеделски работници?”*157

„Земеделският работник — се казва там — може да каже: аз работя тежко, а нямам достатъчно за ядене.qg158 Когато бях в затвора, не работех тъй тежко и имах обилна храна, и затова за мене е по-добре да бъда в затвора отколкото на свобода.”*158
qg158a
От таблиците, приложени към първия том на отчета, е съставена следната сравнителна таблица.

Седмичнo количество xpaнa в унции*158a

Карл Маркс, "КАПИТАЛЪТ", Сравнителна таблица за храната на категории хора.

Общият резултат на медицинската следствена комисия от 1863 г. относно храненето на по-лошо хранените народни класи е вече известен на читателя. Той си спомня, че храната на голяма част от семействата на земеделските работници е под минималното количество, необходимо „за предотвратяване на болести, причинени от глад”. Такъв е случаят особено във всички чисто земеделски окръзи на Корнуел, Девън, Съмърсет, Уилтс, Стафорд, Оксфорд, Бъркс и Хертс. „Храната, която получава земеделският работник — казва д-р Саймън, — е повече, отколкото показва средното количество, тъй като той самият получава много по-голяма — необходима за неговия труд — част от храната отколкото другите членове на неговото семейство — в по-бедните окръзи почти всичкото месо или сланина. Количеството храна, което се пада на жената, а й също и на децата в периода на техния бърз растеж,qg159 в много случаи, и то в почти всички графства, е недостатъчна, главно откъм азот.”*159 Ратаите и ратайкините, които живеят у самите арендатори, получават достатъчна храна. Техният брой е спаднал от 288 277 в 1851 г. на 204 962 в 1861 г. „Работата на жените на открито поле — казва д-р Смит, — с колкото и вредни последици да е придружена, при днешните условия е от голяма изгода за семейството,qg160 тъй като му доставя средства за обувки, дрехи, наем за квартира и възможност да се храни по-добре.”*160

Един от най-странните резултати на това изследване е бил, че земеделските работници в Англия се хранят несравнено по-лошо („is considerably the worst fed”) отколкото в другите части на Съединеното кралство, както показва следната таблица.qg161

Средно седмично потребление на въглерод и азот от средния земеделски работник (в грани)*161
                  въглерод     азот
Англия . . . . . 40 673    1 594
Уелс . . . . . . . 48 354     2 031
Шотландия . .48 980    2 348
Ирландия . . . 43 366    2 434

„Всяка страница на отчета на д-р Хънтър — казва д-р Саймън в своя официален санитарен отчет — свидетелства за недостатъчното количество и мизерно качество на жилището на нашия земеделски работник. И от много години неговото положение в това отношение прогресивно се е влошавало. Сега за него е много по-мъчно да намери жилище, а и когато го намери, то много по-малко отговаря на неговите нужди, отколкото може би от столетия насам. Особено през последните 30 или 20 години злото бързо нараства и жилищните условия на селянина сега са в най-висока степен плачевни. Вън от случаите, когато и доколкото онези, които неговият труд обогатява, смятат, че си струва трудът да го третират с един вид състрадателна снизходителност — той е съвсем безпомощен в това отношение. Дали той ще намери жилище на земята, която обработва, дали това жилище е човешко или свинско, дали има малка градина, която толкова много облекчава бремето на сиромашията — всичко това не зависи от неговата готовност или възможност да плаща подходящ наем, а от това — как ще благоволят другите да използват своето право да вършат със своята собственост каквото си искат. Колкото и да е голяма взетата под аренда земя, няма закон, според който на нея трябва да има определен брой работнически жилища, още повече пък прилични; законът също така не предоставя на работника ни най-малкото право върху земята, за която неговият труд е толкова необходим, колкото дъждът и слънцето… Едно общопризнато обстоятелство още повече наклонява везните против него…qg162 влиянието на закона за бедните с неговите постановления за местожителството и за данъците в полза на бедните.*162 Под негово влияние всяка енория има паричен интерес да ограничи до минимум броя на живеещите в нея земеделски работници; защото за нещастие земеделският труд, вместо да гарантира на утрепания от труд работник и на неговото семейство сигурна и постоянна независимост, в повечето случаи води само по по-дълги или по-къси околни пътища към пауперизъм, пауперизъм, който през целия път е толкова наблизо, че всяка болест или каквато и да е временна липса на занятие непосредствено принуждава да се прибегне към помощта на енорията; затова всяко заселване на земеделско население в една енория очевидно означава прибавка към данъка за бедните…
qg163
Достатъчно е едрите земепритежатели*163 да решат в техните имоти да няма работнически жилища — и те веднага се освобождават от половината от своята отговорност за бедните. Доколко английската конституция и законът са възнамерявали да установят такъв вид безусловна поземлена собственост, която дава възможност на лендлорда, „който прави със своята собственост каквото си иска”, да третира като чужденци тия, които обработват земята, и да ги изгонва из своята територия — това е въпрос, разглеждането на който не влиза в моята задача… Тая власт за изпъждане не е гола теория. Тя се проявява практически, в най-голям мащаб. Тя е едно от обстоятелствата, които господстват над жилищните условия на земеделския работник… Размерът на злото може да се прецени по последното преброяване, според което разрушаването на къщите, въпреки засиленото им търсене по места, е напреднало през последните 10 години в 821 различни окръга на Англия, така че, независимо от хората, които са били принудени да престанат да бъдат жители (а именно в енорията, в която работят), през 1861 г. в сравнение с 1851 г. едно с 5 1/3% по-голямо население е било натъпкано в 4 1/2% по-малко жилищно пространство… Щом процесът на обезлюдяване постигна целта си, резултатът е — казва д-р Хънтър — едно показно село (show-village), където котеджите са съкратени само на няколко и където никой не бива да живее освен овчарите, градинарите, пазачите на дивеча — постоянни слуги,qg164 които се ползват с обичайните за тяхната класа добри обноски от страна на техните милостиви господари.*164 Но земята все пак трябва да бъде обработвана и се оказва, че работещите на тази земя работници не живеят при земепритежателя, а идват от някое отворено село, отдалечено може би на 3 мили, където са ги приели многобройните дребни домопритежатели след разрушаването на техните котеджи в затворените села. Там, където нещата се движат към този резултат, котеджите повечето пъти с жалкия си изглед на добро жилище. Но при това не се правят никакви поправки, никакви подобрения освен ония, които може да направи безпаричният наемател. Когато най-сетне къщата стане съвсем необитаема, това означава само един разрушен котедж повече и толкова и толкова данък за бедните по-малко. Докато едрите собственици свалят от себе си данъка за бедните чрез обезлюдяване на контролираните от тях земи, най-близката паланка или отворено селище приема изхвърлените работници; аз казвам най-близкото, но това „най-близко” може да бъде на 3 или 4 мили далеч от арендната ферма, където работникът трябва да се трепе всеки ден. Така към неговия дневен труд се прибавя — като че това е нищо — и необходимостта всеки ден да бие по 6 или 8 мили път, за да изкарва насъщния хляб. Цялата земеделска работа, извършвана от неговата жена и неговите деца, сега става при същите отежнени условия. Но това не е още всичкото зло, което му причинява далечното разстояние. В отворените селища спекуланти-строители закупват късове земя, които обсипват колкото е възможно по-гъсто с най-евтините от всички възможни бордеи. И в тези мизерни жилища, които, дори когато излизат на открито поле, споделят най-ужасните характерни черти на най-лошите градски жилища, са се свили английските земеделски работници.*165
[*165 „Къщите на работниците (в отворените селища, които естествено са винаги препълнени) обикновено са построени на редици и с гърба си опират на самия ръб на парчето земя, което строителният спекулант нарича свое. Затова светлина и въздух проникват в тях само откъм лицевата им страна.” (Отчетът на Dr Hunter [д-р Хънтър], пак там [в „Public Health. Seventh Report 1864”, Лондон, 1865 г., стр. 135). Много често селският кръчмар или бакалин е същевременно и наемодател. В такъв случай земеделският работник намира в негово лице втори господар наред с арендатора. Той трябва да бъде и негов клиент. „С 10 шилинга седмично, минус годишен наем от 4 ф.ст., той е длъжен да купува своя modicum [лат.: скромното си количество] чай, захар, брашно, сапун, свещи и бира по цени, каквито скимнат на бакалина.” (пак там, стр. 134) Тези отворени села наистина са наказателните колонии на английския земеделски пролетариат. Много от котеджите са същински ханища, през които минава цялата скитническа паплач от околността. Селянинът и неговото семейство, които при най-мръсни условия, често пъти наистина като по чудо, са запазили достойнството и чистотата на своя характер, тук отиват чисто и просто по дявола. Естествено, между благородните шейлоковци е на мода фарисейски да свиват рамене по адрес на строителните спекуланти, дребните собственици и села. Те твърде добре знаят, че техните „затворени села и показни села” са родното място на „отворените селища” и без тях не биха могли да съществуват. „Без дребните собственици на отворените селища по-голямата част от земеделските работници би трябвало да спят под дърветата на именията, в които работят.” (Пак там, стр. 135) Системата на „отворени” и „затворени” села господствува навсякъде в Midlands [Мидлендс, графствата на Средна Англия] и в цяла Източна Англия.]

От друга страна не бива да си въобразяваме, че дори работникът, който живее на земята, която обработва, намира жилище, каквото заслужава неговият производително-усърден живот. Дори в най-княжеските имения неговият котедж е често в най-плачевен вид.qg166 Има лендлордове, които смятат, че оборът е достатъчно добър за техните работници и семействата им, но не се отказват да изкарват от техния наем колкото може повече налични пари.*166 Жилището може да е някоя порутена къщурка само от една стая за спане, без огнище, без нужник, без отваряеми прозорци, без никакъв друг водопровод освен вадата, без градина — работникът е безпомощен срещу тази несправедливост. А нашите санитарно-полицейски закони (The Auisances Removal Acts) са мъртва буква. Тяхното изпълнение е поверено тъкмо на тези собственици, които дават под наем такива дупки… Не бива да се оставяме на някои по изключение по светли сцени да ни заслепяват за грамадния превес на фактите, които са позорно петно за английската цивилизация. Положението на нещата трябва да е наистина ужасяващо, щом като въпреки очевидната чудовищност на днешните жилища компетентните наблюдатели едногласно стигат до извода, че дори общата негодност на квартирите е безкрайно по-малко тегнещо зло отколкото техният числен недостиг. От години насам претъпкването на жилищата на земеделските работници е създавало дълбока скръб не само на онези, които държат на здравето, но и на всички, които държат на един приличен и нравствен живот. Защото докладчиците върху разпространението на епидемичните болести в селските окръзи винаги изтъкват — и то с толкова еднообразни изрази, като да са стереотипни — препълването на жилищата като причина, която напълно осуетява всички опити да се спре разпространяването на веднаж появилата се епидемична болест. И те винаги са изтъквали, че въпреки многото здравословни влияния на живота на село, струпването — което толкова много ускорява pазпространението на заразните болести — спомага и за появата на незаразни болести. И лицата, които разобличават това положение, не премълчават и по-нататъшни злини. Дори когато тяхната първоначална тема е засягала само здравеопазването, те са били почти принудени да вникнат и в другите страни на предмета. Като изтъкват колко често лица от двата пола, женени и неженени, са наблъскани (huddled) в тесни стаи за спане, техните отчети по необходимост предизвикват убеждението,qg167 че при описаните условия всяко чувство на срам и приличие се нарушава по най-груб начин и почти по необходимост се разсипва всяка моралност…*167 Напр. в приложението към моя последен отчет д-р Орд споменава — в отчета си за избухването на тиф в Уинг в Бъкингамшайр — как там дошъл от Уингрейв млад мъж, болен от тиф. През първите дни на болестта си той спал в една стая заедно с 9 други лица. За две седмици някои от тях се разболели, а след няколко седмици у петима от тези 9 души се оказал тиф и един умрял! По същото време д-р Харвей от болницата Сейнт-Джордж, който във връзка с частната си практика посетил Уинг през време на епидемията, ми съобщава за същото: „Една млада жена, болна от тиф, спеше нощем в една стая заедно с баща си, майка си, незаконното си дете, двама млади мъже, нейни братя, двете си сестри, всяка с по едно незаконно дете — всичко десет души. Преди няколко седмици в същото помещение са спали 13 деца.”*168
[*168 „Public Health. Seventh Report 1864”, стр. 9—14]

Д-р Хънтър е изследвал 5 375 котеджи на земеделски работници не само в чисто земеделските окръзи, но и във всички графства на Англия. От тези 5 375 котеджи 2 195 са имали само една стая за спане – често пъти едновременно и дневна стая, 2 930 — само 2 стаи за спане и 250 — повече от две. Аз искам да дам един малък букет за една дузина графства.

1. Бедфордшир

Рестлингуърт: спалните имат около 12 фута дължина и 10 ширина, макар че много от тях са по-малки. Малката едноетажна къщурка често пъти е разделена с дъски на две спални, креват има често пъти и в кухнята, висока 5 фута и 6 цола. Наем 3 ф.ст. Наемателите трябва сами да си правят нужник, домопритежателят дава само ямата. Но щом някой направи нужник, с него си служат и всички съседи. Една къща, назована „Ричардсън”, е недостижимо красива. Нейните измазани стени се издуват като дамска рокля при реверанс. Единият калкан бил изпъкнал, другият вдлъбнат и, за нещастие, на последния се намирал коминът — изкривена тръба от глина и дърво, прилична на слонски хобот. Дълъг прът подпира тоя комин, за да не падне. Вратите и прозорците са ромбовидни. От 17 посетени къщи само 4 имат повече от една спалня, но тия 4 също така са претъпкани. В къщурките с по една спалня са били наместени 3 възрастни с три деца, една съпружеска двойка с 6 деца и т.н.

Дънтън: високи наеми от 4 до 5 ф.ст. Работната заплата на мъже — 10 шилинга седмично. Те се надяват да изкарат наема, като семейството плете слама. Колкото по-голям е наемът, толкова по-голям е броят на тези, които трябва да се съединят, за да го плащат. Шестима възрастни, които спят в една стая с 4 деца, плащат 3 ф.ст. и 10 шилинга. Най-евтината къща в Дънтън е дълга откъм външната си страна 15 фута, широка 10 фута, дадена под наем за 3 ф.ст. Само в една от 14-те изследвани къщи имало 2 стаи за спане. Малко пред селото имало къща, изпонацапана покрай външните стени от изпражненията на обитателите; долните 5 дюйма от вратата са изчезнали просто от изгниване, а вечер при затваряне на вратата са измислили да нареждат отвътре няколко тухли и да окачват парче черга. Половината от прозореца, заедно със стъклото и рамката, вече били изминали пътя на всяка плът. Тук без мебели са се сврели 3 възрастни и 5 деца. Дънтън не е по-лош от останалата част на Биглесуейд-Юнион.

2. Беркшир

Бинхем: през юни 1864 г. в един cot (едноетажен котедж) са живеели мъж и жена с 4 деца. Една от дъщерите се върнала от работа болна от скарлатина. Тя умряла. Едното дете се разболяло и умряло. Майката и едното дете боледували от тиф, когато бил повикан д-р Хънтър. Бащата и едното дете спели вън от къщи, но тук се появила мъчнотията — как да се осигури изолацията, защото на натъпкания пазарен площад на мизерното село лежало бельото на заразената къща в очакване да бъде изпрано. — Наемът на къщата X. е 1 шилинг седмично; едната стая за спане — за една съпружеска двойка с 6 деца. Една къща е дадена под наем за 8 пенса (за седмица) — 14 фута и 6 цола дълга, 7 фута широка; кухнята висока 6 фута; стаята за спане – без прозорци, без огнище, без врата, нито дори отвор, освен към антрето, градина няма. Доскоро тук е живял баща с две възрастни дъщери и голям син; бащата и синът спели на кревата, момичетата в антрето. Додето семейството живяло тук, всяко момиче имало по едно дете, но едната отишла да роди в трудовия дом и после се върнала вкъщи.

3. Бъкингемшир

В 30 котеджи — на 1 000 акра земя — живеят около 130—140 души. Енорията Бредънхам обхваща 1 000 акра; в 1851 г. тя имала 36 къщи с население 84 мъже и 54 жени. Това полово неравенство се изглажда в 1861 г., когато се наброявали 98 мъже и 87 жени; прираст за 10 години 14 мъже и 33 жени. През това време броят на къщите, се намалил с 1.

Уинслоу: голяма част е новопостроена в добър стил; търсенето на къщи изглежда значително, тъй като съвсем мизерни cots се дават под наем по 1 шилинг и по 1 шилинг и 3 пенса седмично.

Уотър Итън: тук собствениците, предвид нарастването на населението, са съборили около 20% от съществуващите къщи. Един беден работник, принуден да извървява за работа около 4 мили, на въпроса дали не може да намери някой cot по-наблизо, отговорил: „Не, те дяволски ще се пазят да вземат човек с голямо семейство като моето.”

Тинкерс Енд, при Уинслоу: една стая за спане, в която живеят 4 възрастни и 4 деца, е 11 фута дълга, 9 фута широка, 6 фута и 5 цола висока в най-високата си част; друга една, 11 фута и 3 цола дълга, 9 фута широка, 5 фута и 10 цола висока, приютявала 6 души. На всяко от тия семейства се падало по-малко пространство, отколкото е нужно на един галерен каторжник. Нито една къща нямала повече от една стая за спане, нито една нямала заден вход, вода имало много рядко. Седмичен наем — от 1 шилинг и 4 пенса до 2 шилинга. От 16 изследвани къщи само един мъж печели 10 шилинга седмично. Количеството въздух, който се пада на всекиго в приведения случай, е колкото би се паднало на човек, затворен нощем в кутия от 4 куб. фута. Но старите къщурки имат пък маса естествени вентилации.

4. Кеймбриджшир

Гамблингей принадлежи на различни собственици. Тук се намират най-мизерните cots, каквито някъде могат да се срещнат. Разпространено е плетенето на слама. Убийствена отпуснатост, безнадеждно отдаване на мръсотията е овладяло Гамблингей. Занемареността в центъра се превръща на мъчилище по краищата на селото, на северния и южния, където къщите малко по малко прогниват. Отсъстващите лендлордове ловко изсмукват бедното селце. Наемът тук е твърде висок; по 8—9 души живеят натъпкани в една стая, дето би трябвало да спи само един човек; в два случая в една малка спалня са спали 6 възрастни и 1 или 2 деца.

5. Есекс

В това графство в много енории намаляването на населението върви ръка за ръка с намаляването на котеджите. Но в не по-малко от 22 енории събарянето на къщите не е задържало нарастването на населението, нито пък е довело до изгонването, което се извършва навсякъде под името „изселване в градовете”. Във Фингрингхоу, една енория от 3 444 акра, в 1851 г. имало 145 къщи, в 1861 г. те са останали само 110, но населението не искало да си върви и дори при такова третиране намерило начин да нарасне. В Рамсден Крегс в 1851 г. 252 души живеели в 61 къщи, а в 1861 г. 262 души били намачкани в 49 къщи. В Базилден в 1851 г. на 1 827 акра са живели 157 души в 35 къщи, а в края на десетилетието 180 души в 27 къщи. В енориите Фингрингхоу, Саут Фарнбридж, Уидфорд, Базилден и Рамсден Крегс в 1851 г. на 8 449 акра са живели 1 392 души в 316 къщи, а в 1861 г. на същата площ са живели 1 473 души в 249 къщи.

6. Херфордшир

Това малко графство повече от всяко друго в Англия е пострадало от „духа на изгонването”. В Надби претъпканите котеджи, повечето с по 2 стаи за спане, принадлежат най-вече на арендаторите. Те лесно ги дават под наем за 3 или 4 ф.ст. годишно, а плащат седмична работна заплата от 9 шилинга.

7. Хънтингдъншир

Хертфорд в 1851 г. е имал 87 къщи, но скоро след това 19 котеджа са били съборени в тази малка енория от 1 720 акра; населението в 1831 г.; 452 души, в 1852 г.: 832 и в 1861 г.: 341. Изследвани са 14 cots с по една стая за спане. В един от тях — 1 съпружеска двойка. 3 възрастни сина, една възрастна дъщеря, 4 деца — всичко 10 души; в друга — 3 възрастни, 6 деца. Една от тези стаи, в която спели 8 души, била 12 фута и 10 цола дълга, 12 фута и 2 цола широка, 6 фута и 9 цола висока; средно на глава се пада, без спадане на издатините, около 130 куб. фута. В тези 14 стаи за спане са живеели 34 възрастни и 33 деца. При тези котеджи рядко има градинка, но много от жителите могли да вземат под аренда малки парчета земя по за 10 или 12 шилинга за rood (1/2 акър). Тия allotments [парцели] са отдалечени от лишените от нужници къщи. Семейството трябва или да ходи до своя парцел и там да си пуска екскрементите, или — казано с извинение — да напълва, както става в случая, чекмеджето на някой долап. Когато чекмеджето се напълни, изваждат го и го изпразват там, където неговото съдържание е необходимо. В Япония кръгообращението на жизнените условия се извършва по-чисто.

8. Линколншир

Лангтофт: един работник живее тук в къщата на Райт с жена си, нейната майка и 5 деца.; в къщата отпред има кухня, килер за миене и стая за спане над кухнята; кухнята и стаята за спане са 12 фута и 2 цола дълги, 9 фута и 5 цола широки, цялата площ — 21 фута и 2 цола дълга, 9 фута и 5 цола широка. Стаята за спане е таванско помещение. Стените конусообразно се съединяват на тавана и един прозорец-капак се отваря към фасадата. Защо работникът живее тук? Заради градината ли? Но тя е извънредно малка. Заради наема ли? Той е висок, 1 шилинг и 3 пенса седмично. Близо до работата ли? Не, тя отстои на 6 мили, така че той трябва всеки ден да измарширува 12 мили за отиване и връщане. Той живее тук, защото този cot се дава под наем, а той иска да има отделен cot, където и да е и на каквато и да е цена, в каквото и да е състояние. Ето статистиката за 12 къщи в Лангтофт с 12 стаи за спане, 38 възрастни и 36 деца.

12 къщи в Лангтофт

9. Кент

Кенингтън бил крайно препълнен в 1859 г., когато се появил дифтерит и енорийският лекар направил официално изследване върху положението на бедната класа на народа. Той намерил, че в тая местност, където има голямо търсене на труд, много cost са съборени, а не са построени нови. В един участък имало 4 къщи, наричани bird cages (птичи кафези); всяка имала по 4 стаи със следния размер във футове и цолове:

Кухня . . . . . . . . . . . . 9,5 Х 8,11 Х 6,6
Килер за миене . . . .8,6 Х 4,6 Х 6,6
Стая за спане . . . . . 8,5 Х 5,10 Х 6,3
Стая за спане . . . . . 8,3 Х 8,4 Х 6,3.

10. Нортхемптъншир

Бринуорт, Пикфорд и Флур; в тези села зимно време по 20—30 души се скитат из улиците по липса на работа. Арендаторите не винаги достатъчно добре обработват житните и кореноплодните ниви, а лендлордът е намерил за по-удобно да съедини земите, които дава под аренда, в 2 или 3. Оттук и недостиг на работа. Докато от едната страна на дола нивите плачат за обработка, от другата страна излъганите работници хвърлят към тях жадни погледи. Няма нищо чудно, че те — трескаво преуморени от работа през лятото и полуумрели от глад през зимата — казват на своя собствен диалект, че „the parson and gentlefolks seem frit to death at them.”*168a
[*168a „Попът и благородникът като че ли са в съзаклятие, за да ги измъчват до смърт.”]

Във Флур има примери на съпружески двойки с 4, 5, 6 деца в най-малка по-размер стая за спане или пък 3 възрастни с 5 деца; или пък съпружеска двойка с дядо и б деца, болни от скарлатина, и т.н. В 2 къщи с 2 стаи за спане живеят 2 семейства с по 8 и 9 възрастни.

11. Уилтшир

Стратън: посетени 31 къщи; 8 само с по една стая за спане. Пентил в същата енория: 1 котедж, даден под наем за 1 шилинг и 3 пенса седмично на 4 възрастни и 4 деца; освен запазените му стени в него нямало нищо добро, като се почне от пода, постлан с грубо издялани камъни, до гнилия сламен покрив.

12. Уорстeршир

Тук събарянето на къщите не е толкова голямо: но от 1851—1861 г. броят на хората за всяка къща се е увеличил от 4,2 до 4,6 души.

Бедсей: тук има много котеджи с градинки. Някои арендатори заявяват, че котеджите са „а great nuisance here, because they bring the poor” (голямо зло, защото привличат бедните насам). По повод на изказването на един джентълмен: „На бедните с това никак не им става по-добре; ако бъдат построени 500 котеджа, те ще бъдат разграбени като кифли, наистина, и колкото повече ги строят, толкова повече са необходими” — според него къщите произвеждат жителите, които по силата на природни закони упражняват натиск върху „средствата за обитаване”, — по този повод д-р Хънтър бележи: „Добре, но тези бедни трябва отнякъде да идват, и тъй като в Бедсей не съществува нещо особено, което да ги привлича — като напр. подаяния, — на някое друго, още по-неудобно място трябва да съществува изгонване. Ако всеки можеше да намери котедж и парче земя близо до мястото, където работи — сигурно щеше да го предпочете пред Бедсей, където за шепа земя плаща двойно повече отколкото арендаторът за своята.”Постоянното преселване в градовете, постоянното образуване на „излишно население” в селските окръзи чрез концентрация на отдаваните под аренда земи, превръщането на нивите в пасбища, въвеждането на машинарията и т.н. вървят ръка за ръка с постоянната изгонване на селското население чрез събаряне на котеджите. Колкото по-рядко е населението на един окръг, толкова по-голяма е неговата „относително излишно население”, толкова по-голям е нейният натиск върху възможностите за заангажиране на работници, толкова повече селското население абсолютно надхвърля своите жилищни възможности, значи толкова по-голямо е в селата локалното излишно население и най-отравящото натрупване на хора. Сгъстяването на човешките кълба в разпръснати малки села и паланки отговаря на насилственото обезлюдяване на земеделските райони. Непрекъснатото превръщане на земеделските работници в „излишни”, въпреки че техният брой се намалява, както й нарастването на масата на техния продукт, е люлката на техния пауперизъм.qg169 Евентуалният пауперизъм на земеделските работници е мотив за тяхната изгонване и главен източник на тяхната жилищна мизерия, която пречупва последната съпротивителна способност и ги превръща в същински роби на земевладетелите*169 и арендаторите, така че за тях се утвърждава като природен закон минимумът на работната заплата. От друга страна селото, въпреки своята постоянна „относителна пренаселеност”, е същевременно недонаселено. Това се проявява не само локално в такива пунктове, където отливът на хора към градовете, мините, железопътните строежи и т.н. става твърде бързо, но се проявява и навсякъде както по време на жътва, тъй и пролет и лете, през ония многобройни моменти, когато много грижливо гледаното и интензивно английско земеделие се нуждае от допълнителни работни ръце.qg170 Земеделските работници винаги са твърде много за средните и винаги твърде малко за изключителните или временни нужди на земеделието.*170 Затова в официални документи се срещат зарегистрирани противоречиви оплаквания на едни и същи селища от едновременен недостиг и излишък от работни ръце. Временният или локален недостиг на работни ръце не довежда до покачване на работната заплата, а до изтласкване на жени и деца в областта на земеделието и до все по-голямо смъкване на възрастта на наетите. Щом като експлоатацията на жените и децата вземе по-големи размери, тя от своя страна става ново средство за създаване на излишен брой земеделски работници-мъже и за задържане на тяхната заплата на ниско равнище. В Източна Англия процъфтява един прекрасен плод на тоя омагьосан кръг — тъй наречената система на чети или тайфи, на която тук пак ще се спра накъсо.*171
[*171 Шестият и заключителен доклад „Report of Childr. Empl. Comm.”, публикуван в края на март 1867 г., разглежда само земеделската gangsystem.]

Системата на чети се среща почти изключително в Линкълншир, Хънтингдъншир, Кембриджшир, Норфолк, Съфолк и Нотингeмшир и спорадично в съседните графства Нортхемптън, Бедфорд и Рътленд. Нека за пример ни послужи Линкълншир. Голяма част от това графство е нова земя, предишно тресавище или, както и в другите споменати източни графства, отвоювана от морето земя. Парната машина е направила чудеса при пресушаването. Предишни тресавища и пясъци сега са избуяло житно море и донасят най високите поземлени ренти. Същото важи и за изкуствено добитата алувиална почва — както напр. на остров Ексхолм и в другите енории по брега на Трент. Паралелно с възникването на новите арендни имоти не само че не са били построени нови котеджи, но и са били съборени стари котеджи, а притокът на работници е бил извършван от отдалечени с цели мили отворени села, намиращи се покрай шосетата, които се извиват покрай хълмовете. Само там населението по-рано е намирало защита от продължителните зимни наводнения. Работниците, които са заселени върху арендовани земи от 400 до 1 000 акра (тук тях ги наричат „confined labourers” [наети работници]), служат изключително за постоянната тежка и извършвана с коне земеделска работа. На всеки 100 акра едва се пада средно по един котедж. Един арендатор на тресавищен участък заявява напр. пред следствената комисия: „Моето стопанство се простира на повече от 320 акра, все ниви. В него няма котеджи. Един работник живее сега при мене. Аз държа 4 работника, които работят с конете и живеят в околностите.qg172 Леките работи, за които е нужен голям брой работни ръце, се извършват от чети.”*172 Земята се нуждае от множество леки земеделски работи, като плевене на бурените, прекопаване, известни операции по наторяването, очистването от камъни и др. Всички тези работи се извършват от чети или организирани тайфи, които живеят в отворените селища.

Четата се състои от 10 до 40 или 50 души, а именно: жени, младежи от двата пола (13—18 г.), макар че момчетата обикновено се отделят, щом навършат 13 години, и най-сетне — деца от двата пола (6—13 г.). Начело стои gangmaster (водач на четата), винаги обикновен земеделски работник, в повечето случаи някакъв негодник, безпътен скитник, пияница, но с известна предприемчивост и savoir faire [ловкост]. Той вербува четата и тя работи под негово началство, а не под началството на арендатора.qg173 С този последния той се уговаря най-вече на парче и неговият доход, който средно взето не се покачва много над дохода на един обикновен земеделски работник,*173 зависи почти изключително от ловкостта, с която той успява да извлече от своята тайфа за най-късо време колкото може повече труд. Арендаторите (фермерите) са открили, че жените работят добре само под мъжка диктатура, но че жените и децата, щом веднаж започнат, с истински устрем изразходват своите жизнени сили — нещо, което е било известно още на Фурие, — докато възрастният работник-мъж е така коварен, че ги пести колкото може. Водачът се мести от едно имение в друго и по този начин дава работа на своята тайфа 6—8 месеца в годината. Поради това да се работи при него е по-доходно и по-сигурно за работническите семейства, отколкото да се работи при отделен арендатор, който взима на работа деца само при отделни случаи. Това обстоятелство така закрепява неговото влияние в отворените села, че в повечето случаи деца могат да се ангажират само с негово посредничество. Поединичното преотстъпване на децата, отделно от четата, съставлява негово странично занятие.

„Тъмните страни” на тази система са извънмерният труд на децата и младежите, огромните разстояния, които те всекидневно трябва да изминават до и от различните имоти, които са отдалечени на 5, 6, а понякога и 7 мили, и най-сетне — деморализацията на „четата”. Макар че водачът на четата, наричан в някои области „the driver” (подкарвач), е въоръжен с дълга сопа, той рядко я употребява и оплаквания от брутални обноски са изключение.qg173a Той е демократичен цар или нещо като плъхолова от Хамелн.*173a Така че той има нужда от популярност между своите поданици и ги привързва към себе си чрез циганските нрави, които процъфтяват под негово покровителство. Грубата необузданост, веселата разпуснатост и най-циничното безсрамие придават крила на четата. Повечето пъти водачът на четата изплаща в някоя кръчма и се връща вкъщи начело на групата, разбира се като се олюлява, подпиран отляво и дясно от някоя тантуреста женска, а след него лудуват децата и младежите, като пеят подигравателни и мръсни песни. На връщане това, което Фурие нарича „фанерогамия”, е на дневен ред. Тринадесет и четиринадесетгодишни момичета често забременяват от своите връстници.qg174 Отворените села, които дават контингента на четата, се превръщат в Содом и Гомор*174 и дават двойно повече незаконнородени отколкото останалата част на кралството. По-рано вече загатнахме докъде стигат в морално отношение, като омъжени жени, отгледаните в тази школа момичета. Техните деца, доколкото опиумът не им види сметката, са родени да попълнят набора на четата.

Четата в нейната току-що описана класическа форма се нарича публична, обща или пътуваща чета (public, common or tramping gang). Защото има и частни чети (private gangs). Техният състав е като на общите чети, но в тях влизат по-малко хора и при това те не работят под началството на водач на чета, а под началството на някой стар ратай, когото арендаторът не може да използва по-добре. Тук циганските прояви изчезват, но според всички свидетелски показания заплатата и третирането на децата се влошават.
qg175
Системата на чети, която през последните години непрекъснато се разпространява,*175 очевидно съществува за угодата на водача на четата.qg176 Тя съществува за обогатяване на едрите арендатори,*176 респективно на земевладетелите.*177 За фермера няма по-остроумен метод да държи броя на своя работнически персонал много под нормалното равнище и въпреки това да има винаги на разположението си за всяка извънредна работа извънредни работни ръце,qg178 с колкото се може по-малко пари да изтръгва колкото може повече труд*178 и да направи „излишен” възрастния работник-мъж. След по-раншното изложение читателят разбира, че от една страна признават по-голямата или по-малка безработица на селския работник,qg179 а от друга страна в същото време обявяват системата на чети за „необходима” поради недостига на работници-мъже и тяхното преселване в градовете.*179 Очистеното от плевели поле и човешките плевели на Линколншайр и т.н. са двата противоположни полюса на капиталистическото производство.*180
[*180 „Public Health Report”, който съм цитирал по-рано и където по повод на детската смъртност на места става дума за системата на чети, е останал неизвестен за пресата, а затова и за английската публика. A последният отчет на „Child. Empl. Comm.” даде на пресата желаната сензационна храна. Докато либералният печат питаше как така благородните джентълмени и лейди и тези, които заемат доходни служби в държавната църква — а с такива е препълнен Линколншайр, — как така такива персони, които изпращат на антипода [на другия край на света] „мисии за подобрение нравите на диваците от Южното море, са могли да допуснат да се развие в техните имоти и пред очите им такава система — по-изисканият печат се впускаше в разсъждения само върху грубата поквара на селското население, способно да продава своите деца на такова робство. При тези проклети условия, на които „по-деликатните” са обрекли селянина, би било обяснимо, ако той изпоядеше и децата си. Това, което е действително за учудване, е твърдостта на характера, която той до голяма степен е запазил. Официалните докладчици доказват, че родителите — дори в ония окръзи, където господства системата на чети — се отвращават от нея. „В събраните от нас свидетелски показания се намират обилни доказателства, че родителите в множество случаи биха били благодарни, ако се издаде принудителен закон, който да им дава възможност да устояват на изкушенията и на натиска, на които те често са подложени. Ту енорийският чиновник, ту техният работодател ги принуждава, като заплашва самите тях с уволнение — да пращат децата си на работа вместо на училище… Всичкото прахосано време и сили, всичкото страдание, което създава на селянина и на неговото семейство извънредна и безполезна умора, всеки случай, при който родителите отдават моралното съсипване на своето дете на препълването на котеджите или на покварящите влияния на системата на чети — раздухват в гърдите на трудещите се бедняци чувства, които човек лесно може да разбере и които е ненужно да се описват подробно. Тези хора съзнават, че понасят много физически и морални страдания по силата на обстоятелствата, за които те по никой начин не са отговорни и на които — ако това беше в тяхна власт — никога нямаше да се съгласят, но против които са безсилни да се борят.” („Child. Empl. Comm.” VI Rep., стр. XX, №82 и стр. XXIII, №96)]

jxq18
(горе)
е) Ирландия

Към края на този отдел трябва да отидем за малко и в Ирландия. Най-напред ще приведем фактите, защото тук те са решаващи.

Населението на Ирландия в 1841 г. е било нараснало на 8 222 664 души, в 1851 г. то се е стопило на 6 623 985 души, в 1861 г. — на 5 850 309, в 1866 г. — на 5 1/2 милиона, приблизително на равнището от 1801 г.qg181 Намалението започнало от гладната 1846 г., така че за по-малко от 5 години Ирландия е загубила повече от 5/16 от своето население.*181 Цялата ѝ емиграция от май 1851 г. до юли 1865 г. наброява 1 591 487 души, а емиграцията през последните 5 години, от 1861—1865 г., — повече от половин милион. Броят на обитаваните къщи се е намалил от 1851 до 1861 г. с 52 990. От 1851 до 1861 г. броят на арендните ферми от 15—30 акра е нараснал с 61 000, а този на арендните ферми над 30 акра — със 109 000, докато общият брой на всички арендни ферми се е намалил със 120 000; значи намаление, което се дължи изключително на унищожаването на арендните ферми под 15 акра, с други думи — на тяхната централизация.

Естествено, намалението на населението е било общо взето придружено от намаление на масата на продуктите. За нашата цел е достатъчно да разгледаме 5-те години от 1861—1865 г., през които са емигрирали над 1/2 милион души и абсолютният брой на населението е спаднал с повече от 1/3 милион души (виж таблица А).qg182

Таблица А
Количество на добитъка
*182

От "Капиталът" на Карл Маркс

От горната таблица следва:
Коне:
Абсолютно намаление – 71 944
Едър рогат добитък:
Абсолютно намаление – 112 960
Овце:
Абсолютно намаление – 146 662
Свине:
Абсолютно намаление – 28 821

Да се обърнем сега към земеделието, което доставя средствата за живот на добитъка и хората. В следната таблица е изчислено спадането или прирастът за всяка отделна година по отношение на непосредствено предшестващата. Зърнените храни, обхващат пшеница, овес, ечемик, ръж, боб и грах, зеленчуците — картофи алабаш, цвекло, зеле, моркови, пащърнак, фий и т.н.

Таблица B
Увеличение или намаление на земната площ, използвана за посев и за ливади (респ. пасища), в акри

От великия труд на Карл Маркс "КАПИТАЛЪТ"

В 1865 г. към рубриката „ливади” са били прибавени 127 470 акра, главно защото под рубриката „неизползвани пустеещи земи и торфени тресавища” площта се е намалила със 101 543 акра. Ако сравним 1865 г. с 1864 г., ще намерим намаление на зърнените храни с 246 667 квартера, от които 48 999 пшеница. 166 605 овес, 29 892 ечемик и т.н.; намаление на картофите с 446 398 тона, макар че посевната им площ е нараснала в 1865 г., и т.н. (виж следната таблица)qg183

Таблица C
Увеличение или намаление на обработваемата площ, на продукта на всеки акр и на целия продукт в 1865 г. в сравнение с 1864 г.
*183 (кликни снимката)

 [* Stones (стона) от по 14 фунта (ще видите * в отворената таблица, когато кликнете картинкатагоре.]
[*183 Данните в текста са съставени от материал от „Agricultural Statistics, Ireland. General Abstracts”, Дъблин, за 1860 г. и следващите години; и от „Agricultural Statistics, Ireland. Tables showing the Estimated Average Produce etc.”, Дъблин, 1866 г. Известно е, че това е официална статистика, която всяка година се представя в парламента.
     Добавка към второто издание: Официалната статистика показва за 1872 г. в сравнение с 1871 г. спадане на площта на обработваемите земи със 134 915 акра. Има увеличение на посевната площ за зелен фураж — гулия, цвекло и др.под. Намалението на площта на обработваемата земя е с 16 000 акра за пшеница, с 14 000 акра за ечемик и ръж, с 66 632 акра закартофи, с 34 667 акра за лен и 30 000 акра по-малко за ливади, люцерна, фий, рапица. Земята, засята с пшенична култура, показва за последните 5 години следното спадане: 1868 г. – 285 000 акра; 1869 г. – 80 000 акра; 1870 г. – 239 000 акра; 1871 г. – 244 000 акра; 1872 г. – 228 000 акра. За 1872 г. намираме в кръгли числа увеличение от 2 600 коне; 80 000 глави рогат добитък; 68 609 овце и спадане с 236 000 свине.]

От движението на населението и на земеделското производство в Ирландия ние преминаваме към движението в кесиите на нейните лендлордове, едри арендатори и индустриални капиталисти. То се отразява в увеличението и намалението на подоходния данък. За разбиране на следната таблица Г нека отбележим, че рубриката Г (печалби с изключение на печалбите на арендаторите) включва и така наречените „професионални” печалби, т.е. доходите на адвокати, лекари и т.н., а неизброените отделно рубрики В и Д включват доходите на чиновници, офицери, на лица, получаващи държавни синекури, на кредитори на държавата и т.н.qg184

Таблица D
Доходи, облагани с подоходен данък, във фунта стерлинги.*184

Под рубриката D увеличението на доходите за времето от 1863 до 1864 г. е било средно годишно само 093%, докато във Великобритания през същия период е било 4,58%. Следната таблица показва разпределението на печалбите (с изключение на печалбите на фермерите) за 1864 и 1865 г.:qg185

Таблица Е
Рубрика D. Доходи от печалби (над 60 ф.ст.) в Ирландия*185
(във фунта стерлинги)

Англия — страна с развито капиталистическо производство и предимно индустриална страна — би загинала от загуба на кръв при такова кръвопускане на народа като ирландското. Но Ирландия в днешно време е само отделен с широк канал земеделски окръг на Англия, на която тя доставя жито, вълна, добитък, индустриални и военни новобранци.
qg186
Обезлюдяването е оставило много земи необработени, значително е намалило земеделското производство*186 и, въпреки разширената площ за скотовъдство, в някои негови клонове е довело до абсолютно спадане, а в други — до твърде незначителен напредък, прекъсван постоянно от крачки назад. Въпреки това наред със спадането на народната маса непрекъснато са се покачвали поземлената рента и арендните печалби, макар че последните не са се покачвали така постоянно, както първите. Причината е лесно разбираема. От една страна със сливането на арендованите земи и с превръщането на орната земя в пасбища по-голяма част от целия продукт се превръща в принаден продукт. Принаденият продукт е нараснал въпреки намалението на целокупния продукт, от който той е само част. От друга страна паричната стойност на този принаден продукт се е покачила още по-бързо отколкото неговата маса, поради покачването на английските пазарни цени на месото, вълната и т.н. през последните 20 години и особено през последните 10 години.

Разпокъсаните средства за производство, които служат на самите производители като средство за работа и за издръжка, без да създават принадена стойност чрез присвояване на чужд труд, също тъй не са капитал, както и продуктът, консумиран от самия негов производител, не е стока. Макар че масата на средствата за производство, прилагани в земеделието, се е намалила заедно с масата на населението — масата на вложения в земеделието капитал се е увеличила, понеже част от по-рано разпокъсаните средства за производство е била превърната в капитал.

Целият ирландски капитал, вложен вън от земеделието, т.е. в индустрията и търговията, през последните две десетилетия се е акумулирал бавно и с постоянни големи флуктуации. Толкова по-бърже пък се е развила концентрацията на неговите индивидуални съставни части. Най-сетне, колкото нищожно и да е било неговото абсолютно нарастване, относително, в сравнение със спадналия брой на населението, той е набъбнал.

Така че тук пред очите ни се разгръща в широк мащаб един процес, по-добър от който ортодоксалната политическа икономия не е и могла да си пожелае за потвърждение на своята догма, според която мизерията произлиза от абсолютна пренаселеност и равновесието се възстановява чрез обезлюдяване на страната. Голямото значение на този експеримент е много по-друго отколкото това на така прославената от малтусианците чума в средата на четиринадесетия век. Впрочем нека отбележим: ако само по себе си е било школски-наивно да се прилага към производствените отношения и съответната населеност на XIX век масщабът на XIV в. — тази наивност отгоре на всичко е недовидяла обстоятелството, че ако отсам Ламанш, в Англия, споменатата чума и придружаващото я смъкване на броя на населението са предизвикали освобождаване и обогатяване на селското население — отвъд Ламанш, във Франция, по петите са я следвали още по-голямо поробване и още по-голяма мизерия.*186a
[*186a ТъЙ като Ирландия се смята за обетована земя на „принципа на населението”, Т. Седлер, преди да публикува своя труд върху населението, е издал прочутата си книга: „Ireland, its Envils and their Remedies”, 2 изд., Лондон, 1829 г., в която, като сравнява статистиката на отделните провинции и на различните графства във всяка провинция, доказва, че там мизерията владее не както се иска на Малтус — правo пропорционално, а обратно пропорционално на броя на населението.]

Гладът в 1846 г. е унищожил в Ирландия повече от един милион души, но само бедняци. Той не е накърнил ни най-малко богатството на страната. Последвалото двадесетгодишно и все още набъбващо изселване не е унищожило заедно с хората и техните средства за производство, както е било напр. през Тридесетгодишната война. Ирландският гений е измислил съвсем нов метод магически да прогони бедния народ на хиляди мили далеч от сцената на неговата мизерия. Изселниците, които са се преселили в Съединените щати, всяка година пращат вкъщи парични суми — средства за път за останалите там. Всяка група, преселила се тази година, притегля през следващата година друга група. Така че изселването не само че не струва нещо на Ирландия, но и образува един от най-доходните клонове на нейния експорт. И най сетне, то е систематичен процес, който не изкопава някаква временна яма в народната маса, а изпомпва от нея всяка година повече хора, отколкото замества подрастващото поколение, така че аболютното ниво на населението спада всяка година*186b
[*186b За времето от 1851 до 1874 г. общият брой на изселниците е 2 325 922 души.]

Какви са били последиците за оставащите в Ирландия освободени от излишното население работници? Такива, че относителното излишно население днес е също тъй голямо, както преди 1846 г., че работната заплата е също тъй ниска, че трудът е станал по-изнурителен и мизерията в селата напира към нова криза. Причините са прости. Революцията на земеделието е вървяла в крак с емиграцията. Създаването на относителното излишно население е вървяло с по-бързи крачки от абсолютното оредяване на населението. Един поглед върху таблица В [стр. 573] показва, че в Ирландия превръщането на орната земя в пасбища неизбежно ще оказва по-акутно влияние отколкото в Англия. В Англия производството на зеления фураж нараства заедно с растежа на скотовъдството, а в Ирландия то спада. Докато големи маси от по-рано обработвани ниви запустяват или биват превръщани в постоянни ливади, голяма част от по-рано неизползуваните пустеещи земи и от торфените тресавища служат за разширение на скотовъдството.qg186c Дребните и средните арендатори — към тях причислявам всички, които обработват не повече от 100 акра земя — все още съставляват 8/10 от общия брой.*186c Конкуренцията на капиталистическото земеделие ги смазва все повече и повече, и в много по-голям темп отколкото преди, и затова те постоянно доставят нови набори на класата на наемните работници. Единствената едра индустрия на Ирландия, фабрикацията на платна, се нуждае от сравнително малко възрастни мъже и, въпреки нейното разширяване от поскъпването на памука през 1861—1866 г., изобщо заангажира само сравнително незначителна част от населението. Както всяка друга едра индустрия, тя чрез постоянните си колебания произвежда в своята собствена сфера една относителна пренаселеност дори при абсолютно нарастване на човешката маса, която тя абсорбира. Мизерията на селското население образува пиедесталът на гигантски фабрики за ризи и т.н., чиято работническа армия в голямата си част е пръсната по селата. Тук ние пак срещаме вече описаната система на домашно производство, която в недостатъчното заплащане и в прекомерния труд притежава своите методични средства за превръщане на работниците в такива, които надминават нужния брой. Най-сетне, макар че обезлюдяването няма такива разрушителни последици както в страна с развито капиталистическо производство, то все пак не се извършва без постоянно обратно въздействие на вътрешния пазар. Празнината, която изселването създава тук, намалява не само местното търсене на работна ръка, но и приходите на бакалите, занаятчиите и изобщо на дребните производители и търговци. С това се обяснява намалението на доходите между 60 и 100 ф.ст. в таблица E по-горе.
qg186d
Прегледно изложение на положението на селските надничари в Ирландия се намира в отчетите на инспекторите при ирландските служби за бедните (1870) г.*186d Като чиновници на правителство, което се крепи само на щиковете и ту на открито, ту на прикрито обсадно положение, те са принудени да спазват пълна сдържаност в своя език, пренебрегвана от техните английски колеги; и въпреки това те не дават на своето правителство да се приспива с илюзии. Според тях нормата на работната заплата на село — която все още е твърде ниска — все пак през последните 20 години се е покачила с 50—60% и сега е средно 6—9 шилинга седмично. Но зад това привидно покачване се крие едно действително спадане на работната заплата, понеже това покачване не покрива дори покачените през това време цени на необходимите средства за живот; за доказателство — долуприведеното извлечение от официалните изчисления на един ирландски трудов дом.

Среден седмичен разход за издръжка на един човек

И така, цената на необходимите средства за живот е почти двойно, а цената на облеклото е точно двойно по-висока отколкото преди 20 години.

Дори и независимо от това несъответствие, простото сравнение на изразената в пари норма на работната заплата още далеч не дава верен резултат. Преди глада голямата маса на работната заплата на село е била изплащана in natura [лат.: в натура] и само най-малка част – в пари; днес паричната заплата е общо правило. От това вече следва, че каквото и да е действителното движение на работната заплата, нейната парична норма е трябвало да се покачи. „Преди глада земеделският надничар притежаваше късче земя, на което садеше картофи и отглеждаше свини и домашни птици.qg187 В днешно време той не само е принуден да купува всичките свои средства за живот, но и губи приходите си от продажба на свини, домашни птици и яйца.”*187 И нaистина, по-рано селските работници са се сливали с дребните арендатори и в повечето случаи са образували само ариергард на средните и едри арендни ферми, където намирали работа. Едва след катастрофата в 1846 г. те са започнали да образуват част от класата на същинските наемни работници, особено съсловие, което вече е свързано със своите господари само с парични отношения.

Известно е какво е било състоянието на техните жилища през 1846 г. Оттогава то се е влошило още повече. Част от селските надничари — тя впрочем спада от ден на ден — все още живеят на земята на арендаторите в препълнени къщурки, чието ужасно състояние далеч надминава и най-лошото от тоя род, което са ни показали английските селски окръзи. И това важи навсякъде, с изключение на няколко райони в Ълстeр; на юг — в графствата Корк, Лимрик, Килкени и т.н.; на изток — в Уиклоу, Уексфорд и т.н.; в центъра — в Кингс и Квийнс-Каунти, Дъблин и т.н.; на север — в Даун, Ентрим, Тайрон и т.н.; на запад — в Слиго, Роскомон, Мейо, Галуей и т.н. „Това е позор за религията и за цивилизацията на тази страна”*187а — се провиква един от инспекторите. За да изкарат по-големи доходи от живеенето на надничарите в техните дупки, систематично конфискуват късчетата земя, които от незапомнени времена са спадали към тях. „Съзнанието у селските надничари, че по такъв начин са били анатемосани от земевладетелите и техните управители, е предизвикало у надничарите съответни чувства на противоречие и омраза спрямо тези, които ги третират като безправна раса.”*187б
[*187a „Reports from the Poor Law Inspector on the wages of Agricultural Labourers in Dublin”, стр. 12]
[*187б Пак там, стр. 25]

Първият акт на революцията в земеделието е бил да се пометат в най-голям мащаб и като по даден отгоре лозунг разположените на работната земя къщурки. По такъв начин много работници са били принудени да търсят убежище в селата и градовете. Там като отрепки са ги захвърлили по тавански стаи, в дупки, зимници и във вертепите на най-лошите квартали. Хиляди ирландски семейства, които дори по свидетелството на пристрастните поради свои национални предразсъдъци англичани се отличавали със своята рядка привързаност към домашното огнище, със своята безгрижна веселост и с чистотата на семейните нрави — изведнъж се озовали пресадени в разсадниците на порока. Мъжете сега трябва да търсят работа у съседните арендатори, където ги наемат само на ден, значи при най-несигурната форма на заплата; при това, „те сега трябва да изминават дълъг път до фермата и обратно, често пъти мокри като мишки, и да се излагат на други несгоди, които често предизвикват отслабване, болести, а с това и нужда.”*187в
[*187в Пак там, стр. 25]

„Градовете от година на година трябваше да приемат това, което се смяташе за превес от работници в селските окръзи”*187г — и след това се чудят още, „че в градовете и паланките има превес, а на село — недостиг от работници!”*187д Истината е, че този недостиг се чувства само „през време на неотложни земеделски работи, през пролетта и есента, докато през остатъка от годината много работни ръце остават незаети”;*187е че „след жътва, от октомври до пролетта, за тях почти няма работа”*187ж и че даже във време на работния сезон те „често пъти губят цели дни и са изложени на всевъзможни прекъсвания на работата.”*187з
[*187г Пак там, стр. 27]
[*187д Пак там, стр. 25]
[*187е Пак там, стр. 1]
[*187ж Пак там, стр. 32]
[*187з Пак там, стр. 25]

Тези последици от революцията в земеделието, т.е. от превръщането на обработваните земи в пасища, от прилагането на машини, от най-строгото пестене на труда и т.н. — биват изостряни още повече от образцовите земевладелци — от земевладелци, които, вместо да консумират в чужбина своите ренти, са достатъчно великодушни да живеят в своите имения в Ирландия. За да остане съвсем ненакърнен законът за търсенето и предлагането, тези господа запълват „сега почти цялата си нужда от работни ръце от своите дребни арендатори, които по този начин са принудени да се трепят за своите земевладетели срещу заплата, която обикновено е по-малка отколкото на обикновените надничари, и то без оглед на неудобствата и загубите, които произлизат от това, че в критичното време на сеитба или жътва те трябва да изоставят своите собствени ниви”.*187и
[*187и „Reports from the Poor Law Inspector on the wages of Agricultural Labourers in Dublin”, стр. 30]

Така че несигурността и нередовността на работата, често повтаряните и дълготрайните спирания на работата — всички тези симптоми на относителна пренаселеност фигурират в отчетите на инспекторите при службата за бедните като бреме, което тегне върху ирландския земеделски пролетариат. Читателят си спомня, че ние вече срещнахме такива явления и сред английския селски пролетариат. Но разликата е, че в Англия, в една индустриална страна, индустриалният резерв се рекрутира в селата, докато в Ирландия, в една земеделска страна, земеделският резерв се рекрутира в градовете — убежищата на изпъдените селски работници. В Aнглия излишните земеделски работници се превръщат във фабрични работници; в Ирландия изпъдените в градовете, като упражняват едновременно натиск върху градската заплата, си остават земеделски работници и постоянно биват връщани на село — да си търсят работа там.

Официалните докладчици резюмират по следния начин материалното положение на земеделските надничари: „Макар че те живеят крайно скромно, тяхната заплата едва стига за прехрана и жилище за тях и семействата им; за облекло им са нужни допълнителни приходи. Атмосферата на техните жилища — във връзка с другите лишения — особено много излага тази класа на заболяване от тиф и туберкулоза.”*187к Затова няма нищо чудно, че докладчиците единодушно свидетелстват, че редиците на тази класа са пропити от мрачно недоволство, че тя желае възвръщането на миналото, ненавижда настоящето и се отчайва от бъдещето, че се „поддава на пагубните влияния на демагози” и има една единствена идея-фикс — да се изсели в Америка. Ето в каква рай-земя великото малтусианско средство за лекуване на всичко — обезлюдяването — е превърнало зелена Ирландия!
[*187к Пак там, стр. 21, 13]

Достатъчен е един пример, за да видим какъв хубав живот живеят ирландските манифактурни работници:

„През моята последна инспекция на Северна Ирландия — казва английският фабричен инспектор Робeрт Бейкър — мен ме поразиха усилията на един опитен ирландски работник да даде със своите оскъдни средства образование на своите деца. Аз предавам неговите показания дума по дума, както ги чух от неговата уста. Че той наистина беше опитен фабричен работник — това се вижда от факта, че го поставяха на работа за артикули за манчестърския пазар. Джонсън: Аз съм beetler [който гръсти лен] и работя от 6 часа сутрин до 11 часа през нощта, от понеделник до петък; в събота свършваме в 6 часа вечерта и имаме 3 часа за хранене и почивка. Имам пет деца. За тая работа получавам 10 шилинга и б пенса седмично; жена ми също работи и изкарва 5 шилинга седмично. Най-голямото момиче, дванайсетгодишно, се грижи за къщата. Тя е нашата готвачка и единствената ни помощница. Тя приготвя по-малките за училище. Жена ми става заедно с мене и заедно излизаме от къщи. Едно момиче, което минава край нашата къща, ме буди в пет и половина сутрин. Ние нищо не ядем преди да отидем на работа. Дванадесетгодишното дете се грижи за по-малките през деня. Закусваме в 8 часа и за закуската си отиваме вкъщи. Чай пием веднъж през седмицата; иначе ядем каша, понякога от овесено брашно, понякога от царевично, според това какво можем да си набавим. През зимата туряме и малко захар и вода към царевичното брашно. През лятото събираме малко картофи, които сами садим на късче земя, а когато ги свършим — пак се връщаме към кашата. И така върви ден след ден, празник и делник, през цялата година. Аз всяка вечер подир дневния труд съм много уморен. Хапка месо виждаме по изключение, но много рядко. Три от нашите деца ходят на училище и там за всяко плащаме по един пенс седмично. Наемът ни за квартирата е 9 пенса седмично, торф и гориво струват най-малко 1 шилинг и 6 пенса на две седмици.”*188 Това са ирландските заплати, това е ирландският живот!
[*188 „Reports of Insp. of Fact. 31st Oct. 1866”, стр. 96]

И наистина, мизерията в Ирландия е пак въпрос на деня в Англия. В края на 1866 и в началото на 1867 г. един от ирландските поземлени магнати, лорд Дюфрен, се залови на страниците на „Таймс” да разреши този въпрос. „Колко човечно от страна на такъв важен господин!”

От таблица Д видяхме, че докато през 1864 г. от общата печалба от 4 363 610 ф.ст. трима гешефтари са прибрали само 262 610 ф.ст., през 1865 г. същите тия трима виртуози на „самоотказването” са прибрали от общата печалба 4 669 979 ф.ст. цели 274 443 ф.ст.; през 1864 г. 26 гешефтари са прибрали 646 377 ф.ст., а през 1865 г. 28 гешефтари — 736 443 ф.ст.; през 1864 г. 121 гешефтари — 1 066 912 ф.ст., а през 1865 г. 186 гешефтари — 1 320 996 ф.ст.; през 1864 г. 1 131 гешефтари — 2 150 813 ф.ст., почти половината от общата годишна печалба, а през 1865 г. 1 194 гешефтари — 2 418 933 ф.ст., повече от половината от общата годишна печалба. Но лъвският пай от годишната национална поземлена рента, поглъщан от нищожен брой поземлени магнати в Англия, Шотландия и Ирландия, е така чудовищно голям, че английската държавническа мъдрост намира за нужно да не дава за поделянето на поземлената рента същия статистически материал, както за поделянето на печалбата. Лорд Дюфрен е един от тия поземлени магнати. Да се мисли, че рентата и печалбата могат някога да бъдат „извънмерни” или че тяхното изобилие се намира в някаква връзка с изобилието на народната мизерия — това, естествено, било колкото „непочтителна”, толкова и „нездрава” представа. Лордът се придържал към фактите. А факт е, че колкото намалява броят на ирландското население, толкова набъбват рентите, че обезлюдяването на страната е „добре дошло” за земепритежателя, а значи и за земята, а значи и за народа, който е само принадлежност на земята! И тъй, лордът заявява, че Ирландия е все още пренаселена и че потокът на емиграцията тече все още твърде мудно. За да бъде напълно щастлива, Ирландия трябвало да се отърве още от поне (1/3 милион работни хора. Никой не бива да си въобразява, че този лорд — на това отгоре и поетичен — е лекар от школата на Санградо, който всеки път, когато не забелязвал подобрение у своя пациент, предписвал кръвопускане и все отново кръвопускане, докато най-сетне пациентът заедно с кръвта си се отървавал и от своята болест. Лорд Дюфрен иска ново кръвопускане само от 1/3 милион, вместо от около 2 милиона души, без премахването на които наистина не може да бъде установено хилядолетното царство в Ирландия. Това е лесно да се докаже.

Брой и размер на арендуваните земи в Ирландия в 1864 г.

[188a В общата площ се включват и „торфените тресавища и пустите земи”.]

Централизацията (обръщението) е унищожила от 1851 до 1861 г. главно арендовани земи от първите три категории, под 1 и не над 15 акра. Най-напред трябва да изчезнат те. Това означава 307 058 „излишни” арендатори, а като се причислят и семействата, средно най-малко по 4 души — 1 228 232 души. При невероятната предпоставка, че 1/4 от тях могат обратно да бъдат абсорбирани след като се завърши земеделската революция, остават за изселване 921 174 души. Категориите 4, 5, 6, от 15 до 100 акра, както отдавна е известно в Англия, са твърде малки за капиталистическо производство на жито, а за овцевъдство са почти изчезващи величини. Значи, при същите предпоставки както по-рано, трябва да се изселят още 788 761 души, а общо: 1 709 532. А тъй като l'appetit vient en mangeant [френ.: апетитът идва с яденето], очите на рентиера скоро ще открият, че Ирландия и с 3 1/2 милиона все още мизерствува, и то мизерствува, защото е пренаселена, така че нейното обезлюдяване ще трябва да отиде още много по-далеч, за да може тя да изпълни истинското си предназначение — да бъде английско пасбище за едър и дребен добитък.*188б
[*188б B третата книга на това съчинение — в отдела за поземлената собственост — аз по-подробно ще изтъкна как и отделните земепритежатели, и английското законодателство планомерно са използували глада и свързаните с него условия, за да прокарат насилствено аграрната революция и да разредят населението на Ирландия до размери, изгодни за лендлордовете. Там аз пак ще се върна и към положението на дребните арендатори и на селските работници. Тук само един цитат. Насау У. Сениор казва, между другото, в своето посмъртно издадено съчинение: „Journals, Conversations and Essays relating to Ireland”, 2 тома, Лондон, 1868 г., том II, стр. 282: „Д-р Дж. уместно забелязва, че у нас има закон за бедните и че той е великолепно средство да се даде победата на лендлордовете; друго такова средство е емиграцията. Нито един приятел на Ирландия не може да пожелае удължаване на войната (между лендлордовете и дребните келтски арендатори); още по-малко пък — тя да свърши с победа на арендаторите… Колкото по-скоро свърши тя (тази война), колкото по-скоро Ирландия се превърне в страна-пасище (grazing country) — със сравнително малкото население, което е необходимо за една страна-пасище, толкова по-добре ще бъде за всички класи.” Английските житни закони от 1815 г. осигурили на Ирландия монопола за свободно внасяне на жито във Великобритания. Така че те изкуствено са покровителствали житното производство. Този монопол е внезапно премахнат през 1846 г. с отменяването на житните закони. Независимо от всички други обстоятелства. Cамо това събитие е било достатъчно, за да даде мощен тласък за превръщането на ирландските ниви в пасища, за концентрацията на арендните ферми и за изпъждането на дребните селяни. След като от 1815—1846 г. са превъзнасяли плодородието на ирландската почва и високо са заявявали, че сама природата я е предназначила за пшенична култура, английските агрономи, икономисти, политици от този момент изведнаж открили, че тая почва е годна само за произвеждане на зелен фураж! Господин Леонс де Лаверн побърза да повтори това отвъд Ламанш. Само такъв „сериозен” мъж а ла Лаверн може да бъде подведен с такива детинщини.]

Този доходен метод има, както всичко хубаво на този свят, и своята лоша страна. В крак с акумулацията на поземлената рента в Ирландия върви акумулацията на ирландците в Америка. Изтиканият от овцете и воловете ирландец се явява отвъд океана като фений. И против старата царица на моретата застрашително въстава младата исполинска република.

Acerba fata Romanos agunt
Scelusque fraternae necis
.

лат.: Тежка съдба гнети римляните и
престъплението на братоубийството
.
(Хораций)

jxq19
(горе)
Двадесет и четвърта глава
Тъй нареченото първоначално натрупване

1. Тайната на първоначалното натрупване

Видяхме как парите се превръщат в капитал, как от капитал се прави принадена стойност и от принадената стойност — повече капитал. Но акумулацията на капитала, предпоставя принадена стойност, принадената стойност — капиталистическо производство, а то — наличност на по-големи маси капитал и работна сила в ръцете на стокопроизводителите. Така че цялото това движение като че се върти в омагьосан кръг, от който можем да излезем само като приемем една „първоначално” натрупване („previous accumulation” у Адам Смит), която предшествува капиталистическата акумулация, ако приемем една акумулация, която не е резултат от капиталистическия начин на производство, а негова изходна точка.

Това първоначално натрупване играе в политическата икономия приблизително същата роля, каквато грехопадението играе в теологията. Aдам нахапал ябълката и по такъв начин грехът низпаднал над човешкия род. Обясняват произхода на греха, като го разказват като анекдот от миналото. В отдавна минали времена имало от една страна един трудолюбив, интелигентен и преди всичко пестелив елит, а от друга — мързеливи лумпени, които прогулявали всичко, което имали, и дори нещо повече. Наистина, легендата за теологичното грехопадение ни разказва как човек е бил прокълнат с пот на челото да си изкарва хляба; а историята на икономическото грехопадение ни разкрива, че има хора, за които това съвсем не е нужно. Но все едно. И така станало, че първите натрупали богатство, а последните в края на краищата нямали вече нищо за продаване освен собствената си кожа. И от това грехопадение датира бедността на широките маси, които все още, въпреки всичкия си труд, нямат какво да продават освен себе си, а тъй също и богатството на малцината, което постоянно расте, макар че те отдавна са престанали да работят. Така напр. г. Тиер с надута държавническа сериозност все още предъвква пред някога така остроумните французи тия блудкави детинщини в защита на собствеността. Но щом излезе на дневен ред въпросът за собствеността, става свещен дълг да се държи здраво за становището на детския буквар — единственото, което отговаряло на всички възрасти и стъпала на развитието. Както е известно, в действителната история завоеванията, поробванията, грабежът, накъсо — насилието играе главната роля. Но в кротката политическа икономия открай време е господствала идилията. Правото и „трудът” открай-време са били единственото средство за забогатяване — естествено, винаги с изключение на „тази година”. Bсъщност методите на първоначалното натрупване са всичко друго, само не идилични.

Парите и стоката не са по начало капитал, както не са по начало капитал и средствата за производство и за живот. Те трябва да бъдат превърнати в капитал. Но самото това превръщане може да се извърши само при известни условия, които се свеждат към следното: два твърде различни вида стокопритежатели трябва да се срещнат и да влязат в контакт — от една страна собственици на пари, на средства за производство и за живот, които искат да увеличат присвоената от тях сума от стойности, като закупят чужда работна сила; от друга страна — свободни работници, продавачи на своята собствена работна сила и значи продавачи на труд. Свободни работници в двояк смисъл — че нито те самите спадат непосредно към средствата за производство, както спадат към тях робите, крепостните и т.н., нито пък средствата за производство им принадлежат, както е при самостоятелния селянин и т.н. — напротив, те са свободни, лишени от средства за производство. С тази поляризация на стоковия пазар са дадени основните условия на капиталистическото производство. Капиталовото отношение предпоставя отделянето на работниците от собствеността върху условията за реализирането на труда. Щом капиталистическото производство стъпи веднъж на собствените си крака, то не само запазва това отделяне, но и го възпроизвежда във все по-голям мащаб. Така че процесът, който създава капиталовото отношение, не може да бъде нищо друго, освен процес за отделяне на работника от собствеността върху условията на неговия труд, процес, който от една страна превръща обществените средства за живот и за производство в капитал, а от друга страна — непосредните производители в наемни работници. Така че тъй наречената първоначална акумулация не е нищо друго освен историческият процес на отделянето на производителите от средствата за производство. Той има вид на „първоначален”, защото образува предисторията на капитала и на съответния му начин на производство.

Икономическата структура на капиталистическото общество е произлязла от икономическата структура на феодалното общество. Разпадането на последното е освободило елементите на капиталистическото общество.

Непосредственият производител, работникът, е можел да разполага със своята личност едва след като престанал да бъде прикрепен към земята и да бъде крепостно или феодално зависим от друго лице. За да стане свободен продавач на работна сила, който разнася своята стока навсякъде където тя намери пазар, той освен това е трябвало да се отскубне от господството на цеховете, от техните чирашки и калфенски устави и от техните спъващи трудови предписания. По такъв начин историческият процес, който превръща производителите в наемни работници, се явява от една страна като тяхно освобождаване от крепостна зависимост и цехова принуда; и само тази страна съществува за нашите буржоазни историци. Но от друга страна тези новоосвободени стават продавачи на самите себе си едва след като им бъдат заграбени всички техни средства за производство и всички ония гаранции за тяхното съществуване, които са им давали старите феодални институции. А историята на това тяхно експроприиране е записана с потоци от кръв и огън в летописите на човечеството.

Индустриалните капиталисти, тези нови властелини, е трябвало от своя страна да изместят не само цеховите майстори-занаятчии, но и феодалните господари, които притежавали източниците на богатството. Откъм тая страна техният възход се представя като плод на победоносна борба против феодалната власт и нейните възмутителни привилегии, както и против цеховете и веригите, с които те сковавали свободното развитие на производството и свободното експлоатиране на човек от човека. Но рицарите на индустрията смогнали да изместят рицарите на меча само защото се възползвали от събития, за които тези съвсем не са били виновни. Те са се издигнали със също така долни средства, както, тези, с които някога римският освободен роб се превърнал в господар на своя патрон.

Изходна точка на развитието, което създава както наемния работник, тъй и капиталиста, е било заробването на работника. По-нататъшното развитие се е състояло в промяна на формите на това заробване, в превръщане на феодалната експлоатация в капиталистическа. За да се разбере ходът на този процес, няма нужда да се връщаме толкова назад. Макар че спорадично срещаме първите наченки на капиталистическото производство още в XIV и XV век в някои градове по Средиземно море, капиталистическата ера датира едва от XVI век. Там където тя се появява, премахването на крепостничеството е вече отдавна извършено, а блясъкът на средните векове — свободните градове — от доста време вече е бил в период на избледняване.

Епохални в историята на първоначалното натрупване са всички преврати, които служат като лостове на създаващата се капиталистическа класа; но преди всичко — онези моменти, в които големи човешки маси внезапно и насилствено биват откъсвани от техните средства за съществуване и биват хвърляни на пазара на труда като поставени вън от закона пролетарии. Експроприирането на земята на селския производител, на селянина, образува основата на целия процес. Историята на тази експроприация взема в различни страни различна окраска и протича през различните фази в различна последователност и в различни исторически епохи. Само в Англия, която ние затова и вземаме като пример, тя притежава класическа форма.*189
[*189 B Италия, където капиталистическото производство се е развило най-рано, се извършва най-рано и разпадането на крепостните отношения. Крепостният тук е бил еманципиран още преди да си е осигурил по давност някакво право върху земята. Така че неговата еманципация веднага го превръща в поставен вън от закона пролетарий, който при това вече заварва новите господари наготово в градовете, повечето от които са останали още от времето на римляните. Когато революцията в световния пазар от края на XV век унищожила търговската хегемония на Северна Италия, възникнало движение в обратна посока. Градските работници масово били изтласкани на село и дали там невиждан дотогава тласък на дребната култура, обработвана по градинарски.]

jxq20
(горе)
2. Експроприация на земята на селското население

qg190В Англия крепостничеството фактически е било изчезнало към края на XIV век. Тогава, а още повече през XV век, грамадното мнозинство oт населението*190 се е състояло от свободни, самостоятелни селяни, все едно зад каква феодална фирма е била скривана тяхната собственост. В по-големите господарски имения т.н. кмет, който някога сам е бил крепостен селянин, бил изместен от свободния арендатор. Наемните земеделски работници се състояли отчасти от селяни, които оползотворявали свободното си време, като работели у едрите земевладелци, отчасти от отделна, относително и абсолютно немногобройна класа от същински наемни работници. Но и те фактически са били селяни със собствено стопанство, тъй като освен заплата получавали заедно с котеджите и по 4 и повече акра орна земя. Освен това те заедно със същинските селяни се ползвали от общинската земя, където пасял техният добитък и от която те си доставяли материал за топливо:qg191 дърва, торф и т.н.*191 Във всички европейски страни феодалното производство се характеризира с поделяне на земята между колкото може повече крепостни селяни. Властта на феодалния господар, както и властта на всеки суверен, почивала не на размера на неговата рента,qg192 а на броя на неговите поданици, а последният зависел от броя на селяните със самостоятелно стопанство.*192 Затова, макар че след завладяването на Англия от норманите земята там е била разделена на грамадни баронства, едно от които често пъти е включвало 900 стари англосаксонски лордства — тя е била осеяна с малки селски стопанства, само тук-там прекъсвани от по-едри господарски имения. Такива условия, при едновременно процъфтяване на градовете, с което се отличава XV век, са дали възможност за онова народно богатство, което толкова красноречиво описва канцлерът Фортскю в своите „Laudibus Legum Angliae”, но те са изключвали капиталистическото богатство.

Прологът на преврата, който е създал основата на капиталистическия начин на производство, се извършва през последната третина на XV век и първите десетилетия на XVI век. Разпускането на феодалните свити, които според вярната забележка на сър Джеймс Стюърт „навсякъде безполезно пълнели къщите и дворищата”, изхвърлило на трудовия пазар маса поставени вън от закона пролетарии. Макар че кралската власт, която сама е продукт на буржоазното развитие, в своя стремеж към абсолютна суверенност насилствено ускорила разпускането на тези свити, тя съвсем не е била негова единствена причина. Самият едър феодал, в своя най-рязък антагонизъм против кралската власт и парламента, създал несравнимо по голям пролетариат, като насилствено изпъждал селяните от земите, върху които те имали също такива феодални права, както и той самият — и като узурпирал техните общински земи. Непосредствен тласък за това е дало в Англия разцъфтяването на вълнената мануфактура във Фландрия и съответното покачване на цената на вълната. Големите феодални войни погълнали старата феодална аристокрация, а новата била рожба на своето време, за което парите били властта над всички власти. Така че негов лозунг станало превръщането на нивите в пасбища за овце. В своето съчинение „Description of England. Prefixed to Holinshed's Chronicles” Харисън описва как експроприацията на дребните селяни съсипва страната. „What care our great incroachers!” (Какво ги е грижа за това нашите големи узурпатори!) Жилищата на селяните и котеджите на работниците или били насила разрушавани, или били предоставяни на разруха. „Ако речем да сравним старите инвентари на всяко рицарско имение — казва Харисън, — ще намерим, че са изчезнали безброй къщи и дребни селски стопанства, че страната изхранва много по-малко хора, че много градове са западнали, макар че някои нови градове процъфтяват… Аз бих могъл да поразкажа нещо за градове и села, които са били унищожени заради пасбища за овце и където са останали само господарските къщи.” Оплакванията на такива стари хроники са винаги преувеличени, но те точно предават впечатлението, което революцията в производствените отношения е произвела върху самите съвременници. Едно сравнение между съчиненията на канцлерите Фортскю и Томас Мор ни прави нагледна пропастта между XV и XVI век. Както вярно казва Торнтън, английската работническа класа от своя златен век без никакъв междинен преход се е сгромолясала в железния век.

Законодателството се уплашило от този преврат. То още не стояло на оная висота на цивилизацията, при която „Wealth of the Nation” [богатството на нацията], т.е. образуването на капитал, и безогледната експлоатация и обедняване на народните маси се смятат за ultima Thule [крайния предел] на всяка държавническа мъдрост. В своята история на Хенри VII Бейкън казва: „Около това време (1489 г.) зачестили оплакванията от превръщането на орната земя в пасбища (за овце и т.н.), за които са достатъчни само няколко овчара; а арендни земи за определен срок, за до живот или по за една година (от които живеели голяма част от йомените) били превърнати в господарски имения. Това довело до упадък на народа и поради това до упадък на градовете, църквите, десетъка… При лекуването на това зло мъдростта на краля и на парламента през него време била за учудване… Те взели мерки против обезлюдяващото узурпиране на общинските земи (depopulating inclosures) и против следващото го по петите обезлюдяващо пасбищно стопанство (depopulating pasture).” Един закон на Хенри VII от 1489 г., глава 19, забранявал събарянето на ония селски къщи, към които принадлежали поне по 20 акра земя. Със закон от 25-та годишнина от царуването на Хенри VII този закон бил възобновен. Там между другото се казва, че „много арендни ферми и големи стада добитък, особено овце, се натрупват в малко ръце, поради което поземлените ренти са много нараснали, а земеделието (tillage) е много западнало, църкви и къщи се събарят, грамадни народни маси се лишават от възможността да издържат себе си и своите семейства”. Затова законът предписва да се възстановят изоставените селски стопанства, определя пропорцията между нивите и пасбищата и т.н.qg193 Един закон от 1533 г. се оплаква, че някои собственици имат 24 000 овце, и ограничава допустимия брой на овцете на 2 000.*193 Но еднакво безплодни останали както оплакванията на народа, така и законодателството, което от времето на Хенри VII в продължение на 150 години е било насочено против експроприацията на дребните фермери и селяни. Без да знае, Бекън ни разкрива тайната на тази безплодност. „Законът на Хенри VII — казва той в своите „Essays, civil and moral”, отдел 20 — бил дълбок и достоен за учудване, тъй като създавал селски стопанства и земеделски дворове с определена нормална величина, т.е. осигурявал такива земни участъци, благодарение на които те можели да създават поданици с достатъчно богатство и без сервилно положение и да запазват плуга в ръцете на собственици,qg193a а не на наемници („to keep the plough in the hand of the owners and not hirelings”).*193a Напротив, капиталистическата система изисквала робско положение на народната маса, нейното превръщане в наемници и превръщане на нейните средства на труда в капитал. През време на тоя преходен период законодателството се е стараело да запази и четирите акра земя при котеджа на селския наемен работник и му забранявало да приема наематели в своя котедж. Дори в 1627 г., при Джекоб I, Роджер Кроукер от Фонтмил бил осъден, защото построил котедж в имението Фонтмил без четирите акра земя като постоянна добавка към него; дори в 1638 г., при Чарлз I, била назначена кралска комисия, за да наложи изпълнението на старите закони, особено и на закона за четирите акра земя; Кромвел все още забранявал да се строят на 4 мили от Лондон къщи, които нямат земен участък от 4 акра. Дори през първата половина на XVIII век селският работник се е оплаквал пред съда, когато при котеджа му нямало 1 до 2 акра земя. В днешно време той е щастлив, ако котеджът има градинка или ако далеч от него той може да наеме няколко крачки земя. „Тук земевладетелите и арендаторите действуват заедно — казва д-р Хънтър. — няколко акра земя при котеджа биха направили работника твърде независим.”*194
[*194 Dr. Hunter [д-р Хънтър], Public Health, Seventh Report, 1864 г., стр. 134 — „Количеството на предоставяната (според старите закони) земя би се смятало днес за твърде голямо за работниците и по-скоро пригодно да ги превърне в дребни арендатори (farmers).” (George Roberts [Джордж Робъртс], The Social History of the People of the Southern Counties of England in past centuries, Лондон, 1856 г., стр. 184, 185)]

Насилственият процес на експроприиране на народните маси получил в XVI век нов ужасен тласък от реформацията и от съпровождащото я колосално разграбване на черковните имоти. По време на реформацията католическата църква е била феодална собственица на голяма част от английската земя. Потъпкването на манастирите и т.н. хвърлило техните жители всред пролетариата. Самите църковни имоти били най вече изподарени на хищните кралски любимци или продадени на безценица на спекулиращи арендатори и граждани, които масово изпъждали старите наследствени крепостници и съединявали техните стопанства.qg195 Гарантираната от закона собственост на обеднелите селяни върху част от черковния десетък била мълчаливо конфискувана.*195 „Pauper ubique jacet!” [„Навсякъде бедняци!”] — се провикнала кралица Елизабета след една обиколка из Англия. В 43-та година на нейното царуване най-сетне се принудили официално да признаят пауперизма, като въвели данъка за бедните.qg196 „Авторите на този закон се срамували да изразят мотивите му и затова, въпреки цялата традиция, го издали без каквато и да било preambule” (встъпителна мотивировка).*196 qg197С 4-и закон от 16-та година от царуването на Чарлз I този закон е бил обявен за неизменен и наистина едва в 1834 г. получил нова, по-строга форма.*197 Тези преки последици от реформацията не са били нейните най-трайни последици. Църковната собственост е образувала религиозната крепост на старите отношения на поземлената собственост. След нейното падане те вече не могли да се задържат повече.*198
[*198 Г-н Роджърс, макар че по него време е бил професор по политическа икономия в Оксфордския университет, този център на протестантската ортодоксия, в своя предговор към „History of Agriculture” подчертава пауперизацията на народните маси чрез реформацията.]

Дори през последните десетилетия на XVII век йомените, независимите селяни, били по-многобройни от класата на арендаторите. Те са образували главната сила на Кромвел и — дори според признанието на Маколи — в благоприятен за себе си смисъл контрастирали на пропилите се аристократчета и на техните прислужници, на селските попове, които трябвало да турят под венчило господарските „любими прислужници”.qg199 Даже и селските наемни работници били още съпритежатели на общинската собственост. Приблизително към 1750 г. йомените изчезнали,*199 а през последните десетилетия на XVIII век изчезнала и последната следа от общинската собственост на земеделците. Ние тук оставяме настрана чисто икономическите пружини на резолюцията в земеделието. Ние търсим нейните насилствени лостове.

През време на реставрацията на Стюъртите земепритежателите прокарали по законодателен ред една узурпация, която навсякъде на континента се е извършила без каквито и да било законодателни усуквания. Те премахнали феодалния статут на земята, т.е. премахнали нейните тегоби към държавата, „обезщетили” държавата, като наложили данъци върху селяните и останалата народна маса, присвоили си модерна частна собственост върху владения, върху които те са имали само феодални права, и най-сетне — наложили онези закони за заселване (laws of settlement), които, mutatis mutandis [като се имат предвид променените обстоятелства], са въздействували върху английските селяни така както указът на татарина Борис Годунов е въздействал върху руските селяни.
qg200
„Glorious Revolution” (Славната революция) заедно с Уйлям ІІІ Орански*200 довела на власт земевладетелските и капиталистическите печалбаши. Те осветили новата ера, като извършвали в колосален масщаб разграбването на държавните имения, което дотогава ставало само в скромни размери.qg201 Тези земи били подарявани, продавани на безценица, а дори били и анексирани към частни имоти чрез пряка узурпация.*201 Всичко това ставало без ни най-малко спазване на законната етикеция. Присвоените по такъв мошенически начин държавни имоти и разграбените църковни имоти — доколкото последните не били наново загубени през време на републиканската революцияqg202 — образуват основата на днешните лордовски владения на английската олигархия.*202 Буржоазните капиталисти подкрепили тази операция, между другото с цел да превърнат земята в прост търговски артикул, да разширят областта на едрото земеделско производство, да увеличат своя приток на поставени вън от закона селски пролетарии и т.н. При това новата поземлена аристокрация била естествена съюзница на новата банкокрация — току-що излюпилия се едър финансов капитал — и на едрите мануфактуристи, които тогава се опирали на покровителствените мита. Английската буржоазия действала също така правилно в своя собствен интерес, както и шведските граждани, които пък ръка за ръка със своята икономическа опора — селячеството — подкрепяли кралете при насилственото възвръщане на награбените от олигархията коронни земи (от 1604 г., а по-късно — при Карл X и Карл XI).

Общинската собственост — съвсем различна от току-що разгледаната държавна собственост — е била старогермански институт, който продължавал да живее и под покривалото на феодализма. Видяхме, че насилственото узурпиране на общинската собственост, в повечето случаи придружавано с превръщане на орната земя в пасбища, започва в края на XV век и продължава през XVI век. Но тогава този процес е протичал като индивидуален насилствен акт, против който законодателството напразно се е борило в продължение на 150 години. Напредъкът на XVIII век се изразява в това, че вече самият закон става средство за заграбване на народната земя,qg203 макар че едрите арендатори наред с това си служат и със своите дребни, независими частни методи.*203 Парламентарната форма на този грабеж са „Bills for Inclosures of Commons” (Закони за заграждане на общинските земи), с други думи — декрети, с които земевладетелите сами си подарявали правото на частна собственост върху народната земя, декрети за експроприация на народа. Сър Ф. М. Идън сам опровергава своята хитро скроена адвокатска пледоария, в която той се сили да представи общинската собственост като частна собственост на едрите земепритежатели, които са заели мястото на феодалите — като от една страна настоява за „общ парламентарен закон за заграждане на общинските земи” и значи признава, че е необходим парламентарен превратаджийски акт за тяхното превръщане в частна собственост, а от друга страна изисква от законодателната власт „вреда и загуба” за експроприираните бедни.*204
[*204 Eden [Идън], The State of the Poor, Предговор, [стр. XVII, XIX — Моск. ред.]

Докато на мястото на независимите йомени дошли tenants-at-will, дребни арендатори с едногодишни контракти, една раболепна тълпа, зависима от произвола на лендлордовете — систематичната кражба на общинските земи, наред със заграбването на държавните имоти, спомогнала за набъбването на ония едри арендни ферми, които в XVIII век са били наричани капиталови ферми*205 или търговски ферми,*206 и за „освобождаването” на селското население като пролетариат за индустрията.
[*205 Capital farms” („Two Letters on the Flour Trade and the Dcarness of Corn. By a Person in Business”, Лондон, 1767 г., стр. 19, 20)]
[*206 „Merchant farms” „An Inquiry into the Present High Price of Provisions”, Лондон, 1767 г., стр. 11, бележката. Автор на това хубаво съчинение, което е излязло анонимно, е Rev. Nathaniel Forster. [свещеник Натаниел Фоустър]

Но за XVIII век още не е било така ясно както за XIX век, идентичността между националното богатство и беднотията на народа. Затова в икономическата литература от онова време се води най-буйна полемика върху „inclosure of conmons” [ограждането на общинските земи]. От многобройния материал, с който разполагам, аз привеждам няколко извадки, които дават жива, нагледна представа за условията на онова време.
qg207
„В много енории на Хертфордшир — пише едно възмутено перо — 24 арендни ферми, които наброяват средно по 50—150 акра, са слети в 3 ферми.”*207 „В Нортхемптъншайр и Линколншайр заграждането на общинските земи е било силно разпространено и повечето от новите лордства, които са се образували чрез тези заграждания, са превърнати в пасбища; поради това в много лордства, където по-преди е имало 1 500 акра ниви, сега не се орат и 50 акра. Развалини от някогашни жилища, хамбари, обори и т.н.” са единствените следи от предишните жители. „Сто къщи и семейства на много места са се намалили… на 8 или 10… В повечето енории, където заграждането е било извършено едва от 15 или 20 години насам, са останали твърде малко земепритежатели в сравнение с броя на онези, които по-рано са обработвали незаградената земя. Не са необикновени случаите, когато 4 или 5 угоители на добитък узурпират големи, наскоро заградени лордства, които преди са се намирали в ръцете на 20 — 30 арендатори и на още толкова дребни собственици и други жители. Всички те, заедно със своите семейства,qg208 са били изхвърлени из техните владения заедно с много други семейства, които те са заангажирали в работа и са издържали.”*208 Съседният лендлорд често пъти под предлог на заграждане е анексирал не само пустеещи земи, но и земи, които са били обработвани при заплащане на известен наем на общината или пък задружно. „Аз говоря тук за заграждането на досега незаградени поля и земи, които вече се обработват. Дори тези писатели, които защищават inclosures [загражданията], признават, че последните увеличават монопола на едрите арендни ферми, покачват цените и разредяват населението… и дори заграждането на пустеещи земи — каквато е сегашната практика,qg209 — ограбва от бедните част от техните средства за издръжка, и уголемява фермите, които и без това са вече твърде големи.”*209 „Ако земята попадне в ръцете на няколко едри арендатори — казва д-р Прайс, — дребните фермери той по-преди ги нарича „множество дребни собственици и фермери, които издържат себе си и семействата си с продуктите на обработваната от самите тях земя и със своите овци, птици, свини и т.н., които пасат на общинската мера — така че тях нищо особено не ги кара да купуват средства за съществуване”) се превръщат в хора, кoито трябва да си изкарват средствата за съществуване чрез труд за други и са принудени да отиват на пазара за всичко, което им е необходимо… Извършва се може би повече работа, защото принудата за това е по-голяма… Градовете и мануфактурите ще се разрастват, защото към тях ще бъдат прогонвани повече хора, които дирят работа.qg210 Концентрацията на арендните ферми в нашето кралство действа и фактически вече от много години е действувала в тази насока.”*210 Авторът по следния начин резюмира общото въздействие на inclosures [загражданията]: „Общо взето, положението на долните класи на народа се е влошило в почти всяко отношение, дребните земевладелци и фермери са смъкнати до положението на надничари и наемници;qg211 и в същото време е станало по-мъчно да се изкарва прехраната в това състояние.”*211 Наистина, узурпирането на общинските земи и съпровождащата го аграрна революция са произвели така остро въздействие върху земеделските работници, че — според самия Идън — между 1765 и 1780 г. тяхната заплата започнала да спада под минимума и трябвало да се допълва с официални помощи за бедните. Тяхната работна заплата, казва той, „едва стигала за задоволяване на абсолютните жизнени потребности”.

Но да послушаме още за миг един защитник на inclosures и противник на д-р Прайс. „Не е правилно заключението, че имало обезлюдяване, защото вече не се виждат хора да си прахосват труда на открито поле… Ако след превръщането на дребните селяни в хора, принудени да работят за други, се реализира повече труд — тъкмо това е предимство, твърде желателно за нацията (към която естествено не принадлежат подложените на такова превръщане)… Продуктът ще бъде по-голям, ако техният комбиниран труд се прилага на една арендна ферма: по такъв начин се образува принаден продукт за мануфактурите, а с това мануфактурите — които са една от златните мини на нацията — ще се умножат в сравнение с произведеното количество жито.”*212
[*212 „An Inquiry into the Connection between the present Price of Provisions etc.”, стр. 124, 129. Нещо подобно, но с противоположна тенденция четем и другаде: „Изгонват работниците от техните котеджи и ги принуждават да търсят работа в града; — но тогава се получава повече продукт и по такъв начин капиталът се увеличава.” („The Perils of the Nation”, 2 изд., Лондон, 1843 г., стр. XIV)]

Стоическо душевно спокойствие — така икономистът разглежда най-дръзкото осквернявзне на „свещеното право на собствеността” и най-грубото насилие над личността, щом те са необходими за създаване на основите на капиталистическия начин на производство — проявява между другите и сър Ф. М. Идън, който при тoва е и торийски обагрен, и „филантроп”. Цялата редица от грабежи, жестокости и притеснения на народа, които придружават насилствената експроприация на народа от последната третина на XV до края на XVIII век, го довежда само до „удобното” заключително разсъждение: „Трябвало е да бъде установена правилната (due) пропорция между орната земя и пасищата. Още през целия XIV век и през по-голямата част от XV век 1 акр пасбище се падал на 2, 3 и дори на 4 акра орна земя. В средата на XVI век пропорцията се е изменила на 2 акра пасбище и 2 акра ниви, по-късно на 2 акра пасбище и 1 акр ниви, докато най-сетне се стигнало до правилната пропорция — 3 акра пасбища и 1 акр ниви.”

В XIX век, естествено, е изчезнал дори и споменът за връзката между селянина и общинската поземлена собственост. Като дори не говорим за по-късното време — получило ли е селячеството поне стотинка в замяна на тия 3 511 770 акра общинска земя, които са му били ограбени между 1801 и 1831 г. и които лендлордовете по парламентарен път са подарили на лендлордовете?

Най сетне, последният голям процес на експроприация на земята на селяните е тъй нареченото clearing of estates (очистване на имотите, всъщност — измитане на хората от тях). Всички досега разгледани английски методи кулминират в това „очистване”. Както видяхме в миналия отдел, когато описвахме съвременното положение, сега, когато вече няма независими селяни за изгонване, работата стига до „очистване” на котеджите, така че земеделските работници не могат да си намерят дори място за живеене върху земята, която обработват. Но какво значи „clearing of estates” в същинския смисъл на думата — това ние научаваме само в обетованата земя на модерния роман, в горна Шотландия. Там този процес се отличава със своя систематичен характер, с големия мащаб, в който изведнаж го провеждат (в Ирландия земевладетелите са докарали работата дотам, да помитат едновременно по няколко села; в Горна Шотландия се касае за земни пространства, големи колкото немски херцогства); и най-сетне — с особената форма на заграбената поземлена собственост.

Келтите в Горна Шотландия са съставяли кланове, всеки от които бил собственик на земята, която населявал. Представителят на клана, неговият шеф или „старейшина”, бил само титулярен собственик на тази земя, също както английската кралица е титулярна собственица на цялата национална земя. Когато английското правителство сполучило да потуши междуособните войни на тези „старейшини” и техните постоянни набези върху долношотландските равнини, шефовете на клановете съвсем не изоставили своя стар разбойнически занаят; те само изменили неговата форма. Те самовластно превърнали своето право на титулярна собственост в право на частна собственост и тъй като срещнали съпротива от страна на членовете на клана, решили да ги изгонят с открито насилие.qg213 „Английският крал би могъл със същото право да се изсили да изгони своите поданици в морето”, казва професор Нюман.*213 Първите фази на тази революция, която в Шотландия започнала след последното въстание на претендента, могат да се проследят у сър Джеймс Стюърт*214 и Джеймс Ендерсън.*215 Едновременно с това в XVIII век на изпъдените гаели било забранено да емигрират,qg216 за да може да бъдат насилствено подкарани към Глазгоу и други фабрични градове*216 qg217Като пример за господствуващия в XIX век метод тук е достатъчно да споменем „очистванията”, извършени от херцогинята Сътърленд.*217 Веднага след като поела управлението, тази икономически школувана особа решила да предприеме радикално икономическо лекуване и да превърне в пасбище за овци цялото графство, населението на което чрез по-раншни подобни процеси вече се било стопило на 15 000 души. От 1814 до 1820 г. тези 15 000 жители, около 3 000 семейства, са били систематически прогонвани и изтребвани. Всички техни села били разрушени и изгорени, всички техни ниви превърнати на пасбища. За тази екзекуция са били пращани британски войници и се е стигало до сбивания с местните жители. Една стара жена, която отказала да напусне своята къщурка, загинала в пламъците. По такъв начин посочената мадама си присвоила 794 000 акра земя, която от незапомнени времена принадлежала на клана. На прогонените местни жители тя отредила край морето около 6 000 акра, по 2 акра на семейство. Тези 6 000 акра дотогава били пустееща земя и не носели на собствениците никакви доходи. Херцогинята в своите благородни чувства отишла чак дотам, че арендувала на членовете на клана, които от векове са проливали кръвта си за нейния род, тази земя по 2 шилинга и 6 пенса за акр. Цялата заграбена от клана земя тя разделила на 29 големи овцевъдни арендни ферми, като във всяка от тях живеело само по едно единствено семейство, повечето ратаи на английски арендатори. В 1825 г. 15 000-те гели били вече заместени със 131 000 овци. Отхвърлените на морския бряг aborigines [туземци] се опитали да живеят от риболов. Те се превърнали в амфибии и живели, както казва един английски писател, наполовина на суша, наполовина във вода, но и сушата, и водата заедно ги изхранвали само наполовина.*218
[*218 Когато сегашната херцогиня „Сътeрленд уреди в Лондон извънредно пищен прием на мистрес Бичър-Стоу, авторката на „Uncle Tom's Cabin” [„Чичо Томовата колиба”], за да изложи на показ своята симпатия към робите-негри в американската република (това нещо тя, както и другите аристократки, благоразумно пропусна да направи през време на гражданската война, когато всяко „благородно” английско сърце туптеше от съчувствие към робовладелците) аз описах в „New-York Tribun” [вестник „Ню-Йорк Трибюн”] положението на Сътърлендовите роби (отчасти приведено в книгата на Carey [Кери], The Slave Trade, Лондон, 1853 г., стр. 202, 203). Моята статия беше препечатана в един шотландски вестник и предизвика една хубава полемика между него и сикофантите на сътърлендовци.]

Обаче добрите гели трябвало още по-тежко да изкупят своето планински-романтично преклонение пред „старейшините” на клана. На старейшините им замирисало на риба. Те подушили в тази миризма нещо доходно и арендували морския бряг на едрите лондонски търговци на риба. Гелите били изгонени за втори път.*219
[*219 Интересни подробности за тази търговия с риба има у David Urquharth [Дейвид Уркварт], Portfolio, New Stries — Насау У. Сеииср в цитираното по-горе негово посмъртно издадено съчинение квалифицира „процедурата в Сътърлендшайр като едно от най-благотворните очиствания (clearings) откак свят светува”. „Journal, Conversations and Essays relating to Ireland”, Лондон, 1868 г.)]

И най-сетне наново превръщат част от пасбищата за овци — в райони за лов. Известно е, че в Англия няма същински гори. Дивечът в парковете на големците е по конституция домашен добитък, тлъст като лондонски олдермени [общински съветници]. Поради това Шотландия е последното убежище на „благородната страст”. „В Хайлендс [Планинска Шотландия] — казва Сомърс в 1848 г. — площта на горите беше твърде много разширена. Тук, на отсамната страна на Гейк, имате новата гора Гленфеши, а там, на другата страна — новата гора Ардверики. В същата посока се намира Блек Маунт, грамаден, наскоро cъздаден пущинак. От изток към запад, от околностите на Абърдийн до скалите на Обен, сега има непрекъсната ивица гори, докато в другите части на Хайлендс се намират новите гори Лок Арчейг, Гленгари, Гленмористън и т.н. (…) qg219aПревръщането на тяхната земя в пасбища за овци… прогони гелите на неплодородна земя. Сега елените започват да изместват овците и прогонват гелите в още по-смазваща мизерия… Горите за дивеч*219а и народът не могат да съществуват заедно. Едните или другите непременно трябва да отстъпят мястото си. Ако ловните участъци и през следващия четвърт век нарастват по брой и по размери, също тъй както са нараствали през изтеклия четвърт век — нито един гел няма да остане в родната си земя. Това движение между притежателите на Хайлендс се дължи отчасти на модата, на аристократически гъдел, на страстта към лова и т.н., но те отчасти се занимазат и с търговия с дивеч, изключително с оглед на печалбата. Защото факт е, че когато един планински участък бъде предназначен за лов, той в много случаи е несравнено по-доходен отколкото като пасбище за овци… Любителят, който дири участък за лов, е ограничаван в предлаганата цена само от размерите на своята кесия… Страданията, на които бе обречена Хайлендс, не са по малко жестоки от тия, на които политиката на норманските крале е била обрекла Англия. Елените получиха повече простор, докато хората са натикани във все по-малко и по-малко пространство… Отнемат свободите на народа една след друга… И потисничеството расте всеки ден. Собствениците прокарват прочистването и изгонването на населението като твърд принцип, като селскостопанска необходимост, също както в дивите гори на Америка и Австралия изкореняват дърветата и храстите, и тази операция продължава своя спокоен, делови ход.*220
[*220 Robert Somers [Робърт Сомърс], Letters from the Highlands; or, the Famine of 1847, Лондон, 1848 г., стр. 12—28. Тези писма първоначално излязоха в „Times” [„Таймс”]. Естествено, английските икономисти обясняваха глада на гелите в 1847 г. с тяхното… излишно население. Гелите изобщо били упражнявали „натиск” върху своите средства за прехрана. Това „clearing of estates” [очистване на именията], или както го наричат в Германия — Bauernlegen [отнемане имотите на селяните], там е било особено много практикувано след Тридесетгодишната война и дори чак в 1790 г. предизвикало в Саксонското курфюрство селски бунтове. То господствувало особено в Източна Германия. В повечето пруски провинции едва Фридрих 11 гарантирал на селяните правото на собственост. След завладяването на Силезия той принудил земевладетелите да възстановят къщичките, хамбарите и т.н., да обзаведат селските стопанства с добитък и инвентар. Той имал нужда от войници за армията и от данъкоплатци за своето държавно съкровище. Впрочем колко приятен живот е водел селянинът при Фридриховия финансов хаос и при неговия режим, който е мишмаш от деспотизъм, бюрокрация и феодализъм — това може да се види от следния пасаж у неговия поклонник Мирабо: „Така че ленът е едно от най-големите богатства на селянина в Северна Германия. За нещастие на човешкия род ленът е само помощно средство против мизерията, но не и път към благосъстоянието. ”Преките данъци, ангарията и всевъзможните други тегоби съсипват немския селянин, още повече че той трябва да плаща и косвени данъци за всичко, което купува… и за да пропадне напълно — той няма право да продава своите продукти където и както иска; той дори не смее да купува това, от което се нуждае, от онези търговци, които биха могли да му го доставят по-евтино. Всички тези причини незабелязано го съсипват и без предачеството той не би могъл да плати на срока преките данъци; за него предачеството е спомагателен източник, като дава полезно занятие на жена му, децата му, ратайкините и ратаите му и на него самия. Но въпреки този спомагателен източник — какъв тежък живот! През лятото той при оранта и жътвата работи като каторжник; ляга в 9 часа и става в 2 часа, – за да надвие на работата; през зимата би трябвало да възстанови силите си с по-голяма почивка; но той би останал без жито за хляб и семе, ако продаде своите продукти, а би трябвало да ги продаде, за Да си плати данъците. Така че за да запуши тази дупка, той трябва да преде… и то с голямо постоянство. И така, селянинът зиме си ляга сред нощ или в 1 часа и става в 5 или 6; или пък ляга в 9 и става в 2 часа, и тъй през всичките дни на неговия живот освен неделните дни. Това извънмерно неспане и труд изхабяват човека и затова мъжете и жените в селата остаряват много по-рано отколкото в града.” (Mirabeau [Мирабо], De la Monarchic Prussienne, том ІІІ, стр. 212 сл.)]

Добавка към второто издание: През април 1866 г., 18 години след публикуването на горецитираното съчинение на Робърт Сомърс, професор Лион Леви чел в Society of Аrts [Дружество на изкуствата] лекция за превръщането на пасбищата за овци в паркове за дивеч, в която описва напредъка на опустошението в шотландската Хайлендс. Между другото той казва: „Обезлюдяването и превръщането на земята само в пасбища за овци било най-удобният начин за получаване доходи без никакви разноски… Заместването на овчите пасбища в Хайлендс с deer forest [залесявания за дивеч] е станало обикновено явление. Дивите зверове изгонват овците също тъй, както преди са били изгонвани хората, за да направят място на овците… Човек може да премине от именията на граф Долхъзи във Форфаршайр до тези на Джон о'Гроут, без да напуща гората. — В много (от тези гори) са се поселили лисици, диви котки, белки, порове, невестулки и алпийски зайци; а питомните зайчета, катериците и плъховете са се появили там едва напосдедък. Грамадни пространства, които фигурирали в статистиката на Шотландия като изключително богати и обширни пасбища, сега са изключени от всяко култивиране и подобрение и са предназначени да служат само за ловджийско развлечение на малцина хора — развлечение, което при това трае само един кратък период през годината.”

Лондонският в. „Economist” от 2 юни 1866 г. казва: „Един шотландски вестник от последната седмица между другите новини съобщава: „Една от най-добрите овчи арендни ферми, за която наскоро, при изтичане на срока на контракта, са предлагали годишна рента от 1 200 ф.ст., се превръща в deer forest! Феодалните инстинкти действат… както в ония времена, когато норманският завоевател… унищожил 36 села, за да създаде Ню-форст… Два милиона акра, които включват няколко от най-плодородните земи на Шотландия, са напълно превърнати в пустош. Естествената трева на Глен Тилт е била смятана за най-хранителната в графството Перт; deer forest [гората за дивеч] в Бен Оулдър е била най-добрата ливада в обширния окръг Бедъноук; част от гората Блек Маунт е била най-превъзходното пасбище за черноглави овци в Шотландия. За размера на земите, които са опустошени заради любителите на лова, можем да си съставим представа по факта, че то заема много по-голяма площ отколкото цялото графство Перт. За производствените източници, които страната губи вследствие на това насилствено опустошаване, може да се съди по това, че земята на гората Бен Оулдър е могла да изхранва 15 000 овце и че тя съставя само 1/30 от ловните райони на Шотландия… Цялата тази ловна земя е съвсем непроизводителна… тя би могла също така да бъде потопена във вълните на Северното море. Силната ръка на законодателството би трябвало да тури край на тези импровизирани опустошавания и пустини.”]

Разграбването на църковните имоти, мошеническото отчуждаване на държавните имения, кражбата на общинската собственост, узурпаторското и извършвано с безогледен тероризъм превръщане на феодалната и кланова собственост в модерна частна собственост — това са били идиличните методи на първоначалната акумулация. Те завладели полето за капиталистическото земеделие, включили земята към капитала и създали за градската индустрия необходимия приток на поставени извън закона пролетарии.

jxq21
(горе)
3. Кървавото законодателство против експроприираните от края на XV век.
Закони за намаляване на работната заплата

Прогонените поради разпускането на феодалните свити и поради извършваната на тласъци и насилствено експроприация на земята — този поставен вън от закона пролетариат по никой начин не е могъл да бъде абсорбиран от възхождащата мануфактура също тъй бързо, както е бил създаван. От друга страна тези хора, внезапно изхвърлени из своя обикновен жизнен път, не могли изведнаж да свикнат с дисциплината на новото си положение. Те масово се превръщали в просяци, разбойници, скитници, отчасти по склонност, но повечето под принудата на обстоятелствата. Затова в края на XV и през целия XVI век в цяла Западна Европа имаме едно кърваво законодателство против скитничеството. Бащите на сегашната работническа класа най-напред са били наказвани затова, че други са ги превърнали в скитници и паупери. Законодателството ги третирало като „доброволни” престъпници и предпоставяло, че от тяхната добра воля зависи да продължават да работят пpu вече несъществуващите стари условия. В Англия това законодателство започнало при Хенри VII.

Съгласно закона на Хенри VIII от 1530 г.: старите и нетрудоспособни просяци получават позволение за просия. Но за здравите скитници има бой с камшик и затвор. Трябвало да ги вържат отзад на някоя кола и да ги шибат с камшик, докато протече кръв от тялото им; тогава те трябвало да се закълнат, че ще се върнат в родното си място или там, където са живели през последните три години, и ще „се заловят на работа” (to put himself to labour). Каква жестока ирония! Един закон от 27-та година от царуването на Хенри VIII повтаря предишния статут, но усилва неговата строгост с нови прибавки. Ако някой за втори път бъдел заловен в скитничество, повторно го нашибвали с камшик и му отрязвали половината ухо, а при третия рецидив той трябвало да бъде наказан със смърт като тежък престъпник и враг на обществото.

Едуард VI: Един статут от първата година на неговото управление, 1547 г., предписва: този, който се откаже да работи — да бъде даден като роб на онзи, който го е посочил като празноскитащ. Господарят трябва да храни своя роб с хляб и вода, със слаби пития и с такива отпадъци от месо, които той намери за добри. Той има право с камшик и оковаване във вериги да го принуждава да върши най-отвратителните работи. Ако робът се отлъчи за 14 дни, осъжда се на робство до живот и с огън му се дамгосва на челото или бузата буквата S [от Slave — роб]; ако избяга за трети път, трябва да бъде наказан със смърт като държавен изменник. Господарят може да го продава, да го завещава, да го дава под наем — също както всеки движим имот и добитък. Ако робите предприемат нещо против господарите, те пак трябва да бъдат екзекутирани. Щом получат сведения, мировите съдии са длъжни да издирват такива негодници. Ако се окаже, че някой скитник е хойкал три дни без работа, той трябва да бъде закаран в родното му място, с нажежено желязо да дамгосат на гърдите му знака V [от Villain = безделник] и, окован във вериги, да го използват за улични и други работи. Ако скитникът посочи невярно месторождение, той за наказание трябва да стане доживотен роб на това селище, на неговите жители или корпорация и да бъде дамгосан с буквата S. Всички лица имат право да отнемат децата на скитниците и да ги задържат като чираци — момчетата до 24-годишната им възраст, а момичетата — до 20-годишната им възраст. Ако избягат, те до тази възраст трябва да станат роби на господарите, които по своя прищявка могат да ги държат във вериги, да ги наказват с камшик и т.н.qg221 Всеки господар може да тури на своя роб желязна халка на шията, на ръцете или на краката, за да го познава по-лесно и да е по-сигурен, че той няма да избяга.*221 Последната част на тоя статут предвижда — известни бедни да бъдат вземани на работа от ония общини или индивиди, които им дават да ядат и пият и се наемат да им намерят работа. Този вид енорийски роби, под названието roundsmen (обикалящи) се е запазил в Aнглия и през голяма част на XIX век.

Елизабета, 1572 г.: Просяци, които нямат разрешение [за просия] или са над 14 години да бъдат жестоко бити с камшик и дамгосвани с огън на лявото ухо, ако никой не иска да ги вземе на работа за две години; при повторен случай и ако са над 18 години — да бъдат екзекутирани, ако никой не иска да ги вземе на работа за две години, а при трети рецидив — да бъдат безмилостно екзекутирани като държавни изменници. Подобни статути: 13-и закон от 18-та година от царуването на Елизабета и закон от 1597 г.*221а
[*221а Томас Мор казва в своята „Утопия”: Така става, че някой лаком и ненаситен гладник, истинска чума на своята родина, може да награби хиляда акра земя, да ги загради със стобор или с плет, или с насилие и притеснения да докара собствениците им дотам, че те да бъдат принудени да продадат всичко. С едно или друго средство, както и да въртят и да сучат, те биват принудени да се праждосват — бедни, простодушни, нещастни същества! Мъже, жени, съпрузи, съпруги, деца без бащи, вдовици, плачещи майки със своите кърмачета, цялото домакинство, оскъдно по средства, но многобройно по глави, тъй като за земеделието са били необходими много ръце. Те се влачат, казвам аз, далеч от познатите и привични родни места, без да намират подслон; продажбата на цялата им покъщнина, макар и да не струва мнoго нещо, при други обстоятелства би дала нещичко; но изпъдени внезапно, те трябва да я продават на безценица. И след като са скитали, докато изразходват последната пара — какво друго им остава да вършат, освен да крадат, та после, ей богу, да бъдат обесени по всичките правила на закона или да тръгнат по просия. Но и тогава ги хвърлят в затвора като скитници, защото скитосват и не работят — а при това никой не иска да им даде работа, колкото и усърдно да я дирят.” От тези бедни бежанци, за които Томас Мор казва, че са били принудени да крадат, „72 000 големи и малки крадци са били екзекутирани през царуването на Хенри VIII” (Holinshed [Холиншед), Description of England, том I, стр. 186). През времето на Елизабета „скитниците са били избесвани на цели редици; при това обикновено не минавала година да не бъдат обесени в това или в онова селище 300 или 400 скитници”. (Strype [Страйп], Annals of the Reformation and Establishment of Religion, and other Various Occurrences in the Church of England during Queen Elisabeth’s Happy Reign, VI изд., 1725 г., том VI) Според същия Страйп в Съмърсетшайр само за една година са били екзекутирани 49 души, дамгосани — 35, наказани с камшик — 37 и 187 „отчаяни злодеи” са били освободени. Въпреки това, казва той, „този голям брой на обвиняемите не съдържа и 1/5 от подсъдните престъпления, благодарение на небрежността на мировите съдии и на глупавото състрадание на народа”. Той прибавя: „Другите графства на Англия не са били в по-добро положение от това на Съмъртсешайр, а много — дори в още по-лошо.”]

Джекoб I: Всеки, който скита и проси, се обявява за скитник. Мировите съдии в Petty Sessions [съд само от мирови съдии, без заседатели] са упълномощени да ги осъждат на публично наказание с камшик и при първото им залавяне да ги затварят по за 6 месеца, а при повторното — по за две години. В затвора те трябва да бъдат наказвани с камшик толкова често и толкова много, колкото мировите съдии намерят за добре. Непоправимите и опасните скитници трябва да бъдат дамгосани с R на лявото рамо и да бъдат пратени на принудителна работа и ако пак бъдат уловени в просия, безмилостно да бъдат екзекутирани. Тези наредби имали законна сила до началото на XVIII век и били отменени едва с 23-и закон от 12-та година от царуването на Анна.

Във Франция, където по средата на XVIII век в Париж било създадено и царство на скитниците (royaume des truands), също намираме такива закони. Дори в началото на царуването на Луи XVI (ордонанс от 13 юли 1777 г.) всеки здрав човек от 16 до 60 години трябвало да бъде изпращан в галерите, ако не е имал средства за съществуване или не упражнявал някоя професия. Подобен е и статутът на Карл V за Нидерландия от октомври 1527 г., първият едикт на Холандските щати и градове от 19 март 1614 г., плакатът на Съединените провинции от 25 юни 1649 г. и т.н.

По такъв начин селското население, насилствено експроприирано, изпъдено и превърнато в скитници, по силата на гротескно-терористични закони с камшици, дамгосвания и инквизиране е било вкарано в една дисциплина, необходима за системата на наемния труд.

Не е достатъчно трудовите условия на единия полюс да се явяват като капитал, а на другия — като хора, които нямат какво да продават освен своята работна сила. Също така не е достатъчно те да бъдат принудени да се продават доброволно. В хода на капиталистическото производство се развива една работническа класа, която по своето възпитание, традиции, навици признава изискванията на този начин на производство като разбиращи се от само себе си природни закони. Организацията на развития капиталистически процес на производството разбива всяка съпротива, постоянното произвеждане на относителна пренаселеност задържа закона за притока и търсенето на труда, а значи и работната заплата, в релси, които отговарят на потребностите на капитала да принася принадена стойност; безмълвната принуда на икономическите отношения подпечатва господството на капиталиста над работника. Наистина, все още се употребява извъникономическо, непосредно насилие, но само по изключение. При обикновения ход на нещата работникът може да бъде предоставен на „природните закони на производството”, т.е. на тази негова зависимост от капитала, която произлиза от самите условия на производството, гарантирана и увековечавана от тях. Другояче е при историческия генезис на капиталистическото производство. Зараждащата се буржоазия се нуждае от държавната власт и я използва, за да „регулира” работната заплата, т.е. да я стегне в граници, благоприятни за изкарването на принадена стойност; за да удължава работния ден и да задържа самия работник в „нормална” степен на зависимост. Тъкмо това е съществен момент на тъй наречената първоначална акумулация.

Класата на наемните работници, която е възникнала през втората половина на XIV век, образувала тогава и през следващия век твърде малка част от народа, но нейната позиция е била добре защитена от самостоятелното селско стопанство на село и цеховата организация в града. В селата и градовете майсторите и работниците стояли един до друг в социално отношение. Подчинението на труда под властта на капитала било само формално, т.е. самият начин на производство още нямал специфичен капиталистически характер. Променливият елемент на капитала значително преобладавал над постоянния му елемент. Затова търсенето на наемния труд бързо нараствало при всяка акумулация на капитала, докато притокът на наемен труд я следвал твърде бавно. Голяма част от националния продукт, по-после превръщана в акумулационен фонд на капитала, по онова време още влизала в консумативния фонд на работника.
qg222
Законодателството за наемния труд, по начало натъкмено за експлоатацията на работника, а в своето по-нататъшно развитие неизменно враждебно към него,*222 се открива в Англия със Статут на Трудещите се от Едуард III, от 1349 г. На този закон във Франция отговаря ордонансът от 1350 г., издаден от името на крал Жан. Английското и френското законодателство вървят паралелно и по съдържание са идентични. Доколкото статутите за работниците се стараят да наложат удължаване на работния ден, аз няма пак да се спирам на тях, защото тоя въпрос е разгледан по-рано (осма глава, 5).

Статутън на Трудещите се бил издаден по настоятелните оплаквания на Камарата на общините. „По-рано — наивно казва един тори — бедните искали толкова висока заплата, че застрашавали индустрията и богатството.qg223 Сега заплатата е толкова ниска, че пак застрашава индустрията и богатството, но другояче и може би по-опасно от по-преди.”*223 Била установена законна тарифа на работната заплата за града и за селото, за работа на парче и на ден. Селските работници трябвало да се главяват по за година, а градските — на „свободния пазар”. Под страх на затвор се забранява плащането на по-висока заплата от предвидената в статута, но който получава по-голяма заплата, се наказва по-строго, отколкото този, който я плаща. Така и по силата на членове 18 и 19 от чирашкия статут на Елизабета онзи, който плаща по-висока заплата, се наказва с 10 дневен тъмничен затвор, а който я получава — с триседмичен тъмничен затвор. Един статут от 1360 г. усилил наказанията и дори упълномощил господаря да употребява физическа принуда, за да наложи на работника законната тарифа на заплатата. Всякакви комбинации, договори, клетви и т.н., с които се обвързвали взаимно зидарите и дърводелците — били обявени за недействителни. Сдружаването на работниците се третира като тежко престъпление — от XIV век до 1825 г., годината на отменяването на законите против коалициите. Духът на работническия статут от 1349 г. и на неговите изтърсаци ясно проличава от това, че държавата наистина налага един максимум на работническата заплата, но, за бога, не и неин минимум.

В XVI век, както се знае, положението на работниците силно се влошило. Паричната заплата се покачила, но не пропорционално с обезценяването на парите и със съответното покачване на стоковите цени. Така че всъщност заплатата спаднала. Въпреки това законите за нейното намаляване оставали в сила, както и отрязването на ушите и дамгосването на ония, „които никой не иска да вземе на работа.” С чирашкия статут на Елизабета, 3-и закон от 5-та година на нейното царуване, мировите съдии били упълномощени да определят известни заплати и да ги видоизменят според годишните времена и стоковите цени. Джекoб I разширил тази регулация на труда и върху тъкачите, предачите и всички възможни категории работници,*224 а Джордж II разширил законите против работническите коалиции върху всички манифактури.
[*224 От един параграф на статутa от 2-та година от царуването на Джекoб I се вижда, че някои производители на платове не се стеснявали като мирови съдии сами официално да диктуват тарифата на заплатата в своите собствени работилници. В Германия статути за задържане на работната заплата на ниско равнище зачестяват особено след Тридесетгодишната война. „В обезлюдените местности владетелите на имения чувствували много тежко липсата на слуги и работници. На всички селски жители било забранено да дават под наем стаи на неженени мъже и жени. Всички такива обитатели трябвало да бъдат посочвани на властите и хвърляни в затвора, ако не искат да станат слуги, дори и когато се издържат с друга работа, напр. сеят на селяните срещу надница или дори търгуват с пари и жито. (Kaiserliche Privilegien und Sanctionen fur Schlesien, I, 125) В продължение на цял век в наредбите на владетелите постоянно се срещат горчиви оплаквания от злонамерената и разхайтена сбирщина, която не иска да се подчини на тежките условия и не се задоволява с установената от закона заплата; на отделния владетел на имение се забранява да плаща повече от таксата, която е установена от ландшафта [съсловен съвет на господарите]. И въпреки това условията на труда след тази война са в редица случаи по-добри, отколкото са били 100 години по-късно; така, в 1652 г. в Силезия ратаите все още получавали два пъти в седмицата месо, а в нашия век пак там имало окръзи, където ратаите получавали месо само 3 пъти в годината. И надницата след войната е била по-висока отколкото в следващите векове.” (G. Freytag [Г. Фрайтаг], [Neue Bilder aus dem Leben des deutschen Voikes, Лайпциг, 1862 г., стр. 34, 35 — Mocк. peд.)]

През същинския манифактурен период капиталистическият начин на производство е бил достатъчно заякнал, за да направи законодателното регулиране на работната заплата както неизпълнимо, така и излишно — за в случай на нужда не искали да се лишават от оръжието на стария арсенал. Дори един закон от 8-та година от царуването на Джордж II забранявал на шивашките калфи в Лондон и околностите да получават повече от 2 шилинга и 7 1/2 пенса надница, освен в случай на всеобщ траур; а 68-ят закон от 13-та година от царуването на Джордж III прехвърлил на мировите съдии регулирането на работната заплата за тъкачите на копринени изделия; дори през 1796 г. станало нужда от две присъди на висшите съдилища, за да бъде решен въпросът, дали постановленията на мировите съдии по отношение на работната заплата важат и за земеделеските работници; дори и в 1799 г. един парламентарен закон потвърдил, че заплатата на шотландските миньори е регулирана от един статут на Елизабета и два шотландски закона от 1661 и 1671 г. Но следният случай, нечуван в английската Камара на общините, доказва колко много са се променили условията през това време. Там където от повече от 400 години постоянно са фабрикувани закони за максимума, който работната заплата в никой случай не бива да надминава — в 1796 г. Уайтбред предложил да се установи със закон един минимум за заплатата на земеделските надничари. Пит се противопоставил на това, но признал, че „положението на бедните е жестоко (cruel)”. Най-сетне в 1813 г. били отменени законите за регулиране на заплатата. Те станали смешна аномалия откато капиталистът управлявал фабриката чрез своето лично законодателство и чрез данъка за бедните допълвал до необходимия минимум заплатата на селските работници. Постановленията на трудовите статути относно договорите между господари и работници, относно срока за денонсиране и др. подобни постановления, които допускат само граждански иск срещу нарушилите договора господари, а допускат углавно преследване на нарушилите договора работници, се намират в пълен разцвет и сега.

Жестоките закони против коалициите паднали в 1825 г. пред застрашителното държане на пролетариата. Въпреки това те паднали само отчасти. Някои хубави остатъци от старите статути изчезнаха едва в 1859 г. Най-сетне парламентарният закон от 29 юни 1871 г. чрез законно признаване на Trades-Unions [трейдюнионите, профсъюзите] пpeтендира да премахва последните следи на тоза класово законодателство. Но един парламентарен закон от същата дата (An act to amend the criminal law relating to violence, threats and molestation [закон за допълнение на наказателното законодателство по отношение на насилие, заплашване и натрапничество]) фактически възстановяваше предишното положение в нова форма. С този парламентарен фокус средствата, с които могат да се ползуват работниците във време на стачка или локаут (стачка на обединените фабриканти чрез едновременно затваряне на техните фабрики), бяха изключени из общото право и подчинени на изключително наказателно законодателство, тълкуването на което се предоставя на самите фабриканти, в качеството им на мирови съдии. Две години преди това същата тази Камара на общините и същият този Гладстон бяха внесли по познатия им честен начин един законопроект за отменяване на всички изключителни наказателни закони против работническата класа. Но този закон не бе допуснат по-далеч от второ четене и цялата работа беше протакана, докато най-сетне „великата либерална партия”, като се съюзи с торите, намери смелост да се обърне решително против същия този пролетариат, който я бе докарал на власт. Като не се задоволи с тая измяна, „великата либерална партия” позволи на английските съдии, които винаги въртят опашка в служба на господствуващите класи, наново да изровят престарелите закони за „конспирациите” и да ги прилагат към работническите коалиции. Както виждаме, само против волята си и под натиска на масите английският парламент се е отказал от законите против стачките и трейдюнионите, след като той сам в продължение на пет века с безсрамен егоизъм е отстоявал позицията на постоянен трейдюнион на капиталистите против работниците.

Още в самото начало на революционната буря френската буржоазия се осмелила наново да отнеме на работниците току-що завоюваното право на сдружаване.qg225 С декрет от 14 юни 1791 г. тя обявила всяка работническа коалиция за „атентат срещу свободата и декларацията за правата на човека”, наказуем с глоба от 500 ливри и с лишаване за една година от активни граждански праза.*225 Този закон, който с държавно-полицейска намеса вкарва конкурентната борба между капитала и труда в удобни за капитала прегради, е надживял революции и династически преврати. Дори правителството на терора го оставило незасегнат. Едва съвсем напоследък той бе заличен от Code Penal [углавния кодекс]. Няма нищо по-характеристично от претекста за този буржоазен държавен преврат. „Макар че е желателно — казва Лъошапелие, докладчикът на закона — работната заплата да се покачи по-високо, отколкото е сега, за да може този, който я получава, да бъде извън абсолютната зависимост, която се дължи на недостиг на най-необходимите средства за живот и която е почти зависимостта на робството” — все пак работниците нямат право да се сговарят относно своите интереси, да действуват задружно и по такъв начин да смекчават своята „абсолютна зависимост, която е почти робство”, тъй като именно с това те накърняват „свободата на своите ci-devant maitres [бивши цехови майстори], на сегашните фабриканти” (свобода дa държат работниците в робство!) и тъй като коалицията против деспотизма на бившите майстори на корпорациите [цеховите сдружения] — Гледай ти! — била възстановяване на премахнатите от френската конституция корпорации.*226
[*226 Buchez et Roux [Бюше и Ру], Histoire Parlementaire, том X, стр. 195 [193 сл. — Моск. ред.]

jxq22
(горе)
4. Генезис (произход) на капиталистическите арендатори

След като разгледахме насилственото създаване на поставени вън от закона пролетарии, кървавата дисциплина, която ги превръща в наемни работници, мръсната високодържавна игра, която заедно със степента на експлоатацията на труда по полицейски път повишава натрупването на капитала — пита се откъде първоначално възникват капиталистите? Защото експроприацията на селското население нeпосредствено създава само едри земепритежатели. Колкото се отнася до генезиса на арендатора, ние, така да се каже, можем да го напипаме с ръка, защото това е бавен процес, който се протътря през много векове. Самите крепостни, а покрай тях и свободни дребни земепритежатели, се намирали в твърде различни отношения на владение и затова били еманципирани при твърде различни икономически условия.

В Англия първата форма на арендатора е самият крепостен bailiff [управител на имение]. Неговото положение е подобно на положението на староримския villicus [управител на вила], но в по-ограничена сфера на дейност. През втората половина на XIV век го замества арендатор, когото лендлордът снабдява със семена, добитък и земеделски сечива. Неговото положение не е много по-различно от това на селянина. Той само експлоатира повече наемен труд. Скоро той става metayer, полуарендатор. Той дава една част от капитала, необходим за земеделието, а лендлордът — другата. Двамата поделят помежду си целия продукт в договорно-определена пропорция. Тази форма в Англия изчезва бърже, за да отстъпи място на същинския арендатор, който оплодотворява свой собствен капитал, като употребява наемни работници и плаща на лендлорда като поземлена рента част от принадения аапародукт — в пари или in natura [в натура].

През оня период на XV век, когато независимият селянин и ратаят, който покрай платената служба има и собствено стопанство, все още се обогатяват чрез своя собствен труд, положението на арендатора и сферата на неговото производство остават еднакво незначителни. Революцията в земеделието през последната третина на XV век, която продължава и през целия XVI век (но с изключение на неговите последни десетилетия), го обогатява също тъй бързо, както разорява селското население.*227 Узурпирането на общинските мери и т.н. му дава възможност силно да умножи добитъка си почти без разноски, а добитъкът му дава по-изобилен тор за обработване на земята.
[*227 „Арендатори, — казва Харисън в своята „Description of England”, — на които по-рано е било тежко да плащат по 4 ф.ст. рента, сега плащат по 40, 50, 100 ф.ст. и намират, че са сключили лоша сделка, ако след изтичане на арендния контракт не са турили настрана рента за 6—7 години.”]

В XVI век към това се прибавя още един решаващо-важен момент. Арендните договори по онова време са били дългосрочни, често за 99 години. Постоянното спадане на стойността на благородните метали, а значи и на парите, донесло на арендаторите златни плодове. Независимо от всички разгледани по-рано обстоятелства то намалило работната заплата. Част от нея преминала към арендната печалба. Постоянното покачване на цените на житото, вълната, месото, накъсо — на всички земеделски продукти,qg228 набъбвало паричния капитал на арендатора без негово участие, докато поземлената рента, която той трябвало да плаща, е била уговорена по остарялата стойност на парите.*228 Така че той забогатявал едновременно за сметка на своите нае